Владимир Немцов
Златното дъно (14)

Така се започва дружба

Хасанов и Саида мълчаливо се спускаха по стъпалата пред зданието на института.

— Нима аз не бях права, Ибрахим? — не издържа накрая мълчанието Саида.

Хасанов почти не я чуваше, той беше задълбочен в своите мисли.

— Нищо, нищо, — промърмори той и мълчаливо я накара да седне в машината.

— Ти оставаш ли? — попита Саида.

Хасанов кимна с глава. Мотора забръмча. Автомобилните гуми зашумяха.

Машината изчезна зад завоя. Инженера погледна след нея, след това се приближи нерешително към стълбата.

Лъч светлина блесна върху огледалното стъкло на тежките врата. С бързи крачки се спускаше Василев.

Ибрахим очаквателно гледаше към него. Той се колебаеше и не се решаваше да се приближи… Накрая, сякаш подчинявайки се на някакъв вътрешен порив, Хасанов направи няколко бързи крачки нагоре по стълбата и здраво стисна протегнатата му ръка.

На минувачите, навярно им се струваше странно, че в тази късна вечер, когато свети пълна луна и вълните се плъзгат покрай гранитния бариер на пристанището, по приморския булевард се разхождат, хванали се под ръка, двама твърде сериозни инженери, единият към тридесет, а другият около четиридесет години.

— Моля, да ми простите, Александър Петрович, — вълнувайки се говореше Хасанов. — В кълбата-цистерни, които вие изобретихте, може да се изхвърлят нагоре само неголеми количества от добитата нафта за проверка на дебита на скважините, но за промишлената експлоатация е необходимо нещо друго.

— Вие сте прав, Ибрахим Абасович, — отговори Василев. — Аз все още не съм разрешил всички въпроси.

Пясъка скърцаше под краката. Някъде далеч, откъм корабостроителницата блесна пламък от електрозаварка. Василев забави крачките, вглеждайки се в тъмнината.

— Но едно е ясно, — отново заговори Хасанов, — подводният танк може да извършва пробиване на скважини.

— За инсталации подобни на нашите е възможно — добави Василев.

Хасанов се спря и замръзна на място, замаян от нова, тъкмо що дошла в главата му мисъл.

— А може би, никак не е нужно да се строят здрави подводни основи?

— Не разбирам, — заинтригувано подметна Василев.

— Вижте, — Хасанов го застави да се приближи към оградата и изваждайки от джоба си парче тебешир, започна да чертае върху грапавия гранит. — Ето на дъното една полусфера; тя закрива отвора на скважината. От нея се издига гъвкава тръба… сал, или по-точно плаващ остров.

Отдалеч се показва фигурата на пазач в бяла престилка. Той решително се отправи към инженерите. „Безобразие, възрастни хора, а цялата стена изпоцапали с тебешир“. Пазача с отчаяние разтвори ръце, поиска нещо да каже, но тяхното поведение му се стори твърде странно. Той се вслуша.

— Тръбата е нужна само за подаване на нафтата нагоре, — продължаваше по-младият човек, като не забелязваше пазача. — Със специални инсталации, — рисуваше той — от подводния дом ще я отправят в пробитата скважина…

Пазача постоя, послуша, и тихо, на пръсти се отдалечи, не желаейки да наруши сериозния разговор на инженерите. Той почувствува, че тези хора не напразно са изначертали гранитната стена. Нищо… Всичко се случва… Не трябва да им се пречи.

Тишина. Чуват се далечни свирки. Градът постепенно заспиваше.

Тук-таме по булевардите изгасиха светлините.

Новите приятели развълнувано продължаваха беседата. Те, изглежда, не забелязваха нищо наоколо. На хоризонта вече се зазоряваше. Без да бърза, клатушкайки се с метла в ръце се приближи пазача и започна да мете булеварда. Като видя отново изчертаната с формули ограда, приличаща на класна дъска, той въздъхна, върна се за парцал и внимателно изтри гранита.

Настъпваше утро. Двамата инженери, изпоцапани с тебешир, стояха клекнали пред изписаната до долу ограда.

— Но това, ние вече го проверявахме, — учудено забеляза Хасанов, като стана и подаде ръка на Василев. — Ако си спомняш, още там, на пейката?

— Да, — сякаш се съгласи Василев. — Сега ще видим.

Те бързо тръгнаха покрай пристанищната ограда. Ето една пейка. Не, тук не са седели. Втора, трета, никакви записки. Може би, това беше от другата страна? Разбира се не; всичко се обяснява просто! Срещу тях се приближи пазача носещ парцал. Той вече търсеше нови записки. Няма какво да се прави! До сутринта тук трябва да бъде почистено. Василев погледна към него, след това към Хасанов и неочаквано се разсмя.

— Е как? Съвещанието завършено ли е? — като продължаваше да се смее, попита Василев.

— Изглежда, че е време, — протягайки се и търкайки очи, като, че след дълъг сън се усмихна Хасанов.

След това той стисна ръката на Василев и тръгна към вратата.

Той бързаше за вкъщи. Веднага всичко ще разкаже на Саида. Сега му стана ясно нейното увлечение към работите на Василев. Неговият подводен дом ще прави проучвания, след това ще сондира и накрая на морската повърхност ще се появи остров. Той ще бъде прикрепен само за една гъвкава тръба. Никакви подводни основи, освен стоманената полусфера, спускаща се от подводния дом.

Тя ще служи като будка над скважината. В тази будка може да се влиза от пробиваната машина на Василев за преглед и ремонт на помпите. Подводният танк ще се приближи, ще проведе тунела за преминаване, херметически съединяващ се с будката. По този проход ще влезе майстора, ще провери всичко, както трябва и василевият дом отново ще запълзи към следващата полусфера на подводния промишлен район.

А отгоре — плаващите острови-цистерни… Островите на Хасанов!

* * *

Рустамов отиде при включвателя и угаси светлината. Светеше само лампата на масата. Парторга се наведе над картата на Каспийско море и ограждаше с молива най-сините места.

Някой внимателно почука на вратата.

Рустамов не отговори. Когато след минута той вдигна очи, видя Синицки на прага. Той смутено мачкаше шапката си:

— Извинете, другарю Рустамов, аз исках да попитам дали е получено разрешение за моето участие в утрешните изпитвания? И след това, аз имам…

— Влизай, скъпи, — откъсна се от картите Рустамов. — Сядай.

Синицки седна на края на креслото.

— Александър Петрович ми каза — започна парторга, — че Синицки също изобретява. — Момъка смутено се усмихна. — Разбираш ли, драги, — продължи Рустамов, — искрено да ти кажа не ни се искаше да допуснем практикант на такива големи изпитвания, но… как да се откаже на младия изобретател? Не може!

Парторга погледна с усмивка студента.

— Цялата наша страна възпитава младеж със смела мисъл, новатори. Нека всички пътища се откриват пред вас.

Развълнуваният студент гледаше парторга. Значи, решено е. Утре той, с правата на техник по приборите ще участвува в изпитванията. Та нали това е първото в историята пътешествие по дъното, на такива дълбочини!

— Али Хюсеинович — бързо заговори Синцки, — това е такава голяма чест за мене… А изобретатели у нас има много… Навсякъде…

— Нека бъдат повече, — ласкаво се усмихна парторгът. — Това никога не пречи. — И след като помълча, добави: — Разбира се, всеки от нас измисля и изобретява нещо. Съветският човек е творчески възпитан, ако може така да се каже… Той е възпитан в примера на великите руски учени и изобретатели. Ние твърде смело боравим с техниката, но не сме свикнали да й бъдем роби. Ние сами правихме машини и ги гледаме със собствени очи, с очите на строителите: не би ли могло още нещо да се преправи?… И много хубаво, скъпи мой, — Рустамов погледна ласкаво младежа, — че в тебе живее тази безпокойна жилка. Саида ми каза, как ти изучаваш нейните апарати. Приспособил си затъмняваща козирка за да се вижда по-добре след това автоматичното изключване… Юнак! Е, желая ти успех!

Рустамов стана.

— Али Хюсеинович — проговори развълнувано момъка, стараейки се да извади от джоба си диктафона. Той се беше закачил за хастара и, сякаш нарочно, не можеше да бъде изваден. — Би трябвало по-рано, но аз не излизах от подводния дом. Ето, най-после, — въздъхна облекчено той и сложи върху картата на Каспийско море кутийката от пластична материя.

— Чух, чух, скъпи, — разсмя се парторга. — Но тези работи не са по моята част…

— Не другарю Рустамов, — съвзе се от смущението Синицки, — именно по вашата.

Той натисна копчето и като че ли от кутийката се откъснаха на свобода два гласа.

— Откъде е това записване? — попита най-после парторга, когато шумът от отдалечаващата се кола съвсем затихна, също като звуковия край на радиопредаване.

Синицки разказа.

— Благодаря, Николай Тимофеевич, — стисна му ръката Рустамов. — Много полезно предупреждение. Остави тук лентата, и… и сам разбираш, че затова не бива да се говори.

Когато Синицки си отиде, Рустамов още един път прослуша записаното на стоящия в кабинета голям диктафон, след това сложи лентата в касата и отиде до прозореца.

В далечината горяха светлините на морските пробивни кули.