Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Золотое дно, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2,3,4,5,6,7–8/1948–49 г., 1,2,3,4/1949–50 г.

История

  1. — Добавяне

Проста разгадка

„Калтиш“ се връщаше в Баку.

На борда на танкера днес е истински празник. И защо не — има за какво да се радват. Сега в каютата са хората, които са търсили няколко дни с десетки самолети, катери, моторни лодки. И тях ги откриха не летците от аероклуба не моряците от морското училище, а свои — сътрудниците на Института на нафта.

Василев и Синицки станаха герои. Вестта за самоотвержената постъпка на комсомолеца Синицки, решил да остане в подводния дом, за да спаси неговия конструктор, се разнесе мигновено сред командата. А за мъжеството и находчивостта на капитана на подводния дом, съумял при неочакваната катастрофа да организира спасението на всички свои другари — за това беше известно още по-рано.

На борда на танкера разговаряха само за това и неволно всеки от командата се стараеше, макар и за минута, да отърчи до каюткомпанията и, отваряйки леко вратата, да погледне вътре с надежда, че ще види хората, така щастливо спасили се от подводния плен.

Всеки се стараеше да отбележи достойно радостното събитие. Радистът привързваше високоговорителя към мачтата, моряците измиха още веднъж палубата; струваше им се, че с това ще доставят удоволствие на скъпите гости.

Съвсем ниско пролетя самолета. От кабината се показа главата на Саида. Нейното радио-око видя това, което не можеха да видят в мъглата с просто око летците от аероклуба. Нейният локатор откри с всевидящото си око буквата „В“ на островчето сред морето. Василев знаеше, че акумулатора би изглеждал като малка, почти незабележима точка на екрана, затова той нареди пластинките от акумулатора на голямо пространство като сигналното платнище, прилагано на летищата. Островът на екрана на Саида се тъмнееше като сиво петно, а на него, като с въглен, беше начертана ясната буква.

Инженерът, уморен след горещата вана, облечен в нова моряшка униформа, наблюдаваше с интерес как нареждат масата. Той си спомни гладкия черен камък, на който стоеше акумулаторната кутия с димяща рибена чорба. Той си спомни и, поглеждайки своя другар, се усмихна.

Студентът, причесвайки влажните си коси, търсеше с очи огледало. Той не можеше да се стърпи и искаше да се огледа — отива ли му моряшката форма.

— Е, как е, може да не викаме лекари? — запита усмихвайки се Рустамов, влизайки заедно с директора в каютата. — Как се чувствуваш?

— Благодаря, чудесно… и аз, и моя другар… Но… — Василев погледна парторга, след това директора и тихо добави. — Какви възможности има за да го измъкнем?…

— За работа след това, — махна с ръка Рустамов. — У нас в Кавказ, не може така. Дошъл си на гости и веднага разговор за работите… Защо бързаш, драги… Почакай малко, почини си… Гостът за домакина е като роза — където иска, там ще го постави, — той се разсмя и добави, показвайки масата, — сядай, драги, на масата.

— Николай Тимофеевич, — обърна се той към Синицки: — моля, ето тука, отдясно. Вие сте гости от далече, — продължаваше той, сядайки редом с тях и наливайки вино в чашите, — не всички се връщат от там… Но — да не споменаваме това. Затова сме съветски хора, за да не се плашим при никакви условия.

— Между другото, — директора прекъсна Рустамов, доливайки вино в чашите, — преди няколко дни, още преди нашите изпробвания, при мене дойде човек със странни квадратни очила, представи карта на кореспондент на един задокеански вестник. Той помоли да разкажа твоята биография, Александър Петрович. Наистина, след това с този журналист ние се срещнахме по-късно в други, съвсем необикновени условия. Него трябваше да го спасяват от водата вследствие на последствията от присъщото му прекалено любопитство, но това не се отнася до работата… Ха, аз си спомних, как той се чудеше „Вижте какво, мистер… — Агаев се стараеше да предаде акцента на американеца, — открийте ми… малка, както се казва… тайна. Как такива… да… прости хора могат да правят и сега правят чудеса…“

— А тайната е съвсем проста, — плахо каза Синицки, встъпвайки смутено в разговора на по-старите другари. — Нас ни е възпитала Партията… — Синицки се спря, замисляйки се не трябва ли да добави нещо и твърдо завърши. — Това е всичко… Такава проста разгадка.

— Да, Николай Тимофеевич, — каза Агаев. Момъкът почервеня, когато го нарекоха пак по име и презиме. — Съвсем проста. И колко много направиха съветските хора, доказвайки тази проста истина!

— Ходи горд по земята, Синицки! — прегърна го през раменете Рустамов. — Помни, че ти си получил добро възпитание.

Момъкът стана прав и с вълнение гледаше парторга. Той прехвърли погледа си на Агаев, след това на Василев, който замислено гледаше през прозореца. О, как искаше той да прилича на на всеки от тях! Гордост!… Каква хубава дума.

Той си спомни за поведението на „рибарите“ в лодката. За тях вече му разказаха. Как те не приличаха на нашите хора. Кой от нас може да постъпи така? Гордост — това е хубава дума. Синицки има с какво да се гордее.

Когато яденето завърши, всички излязоха от каютата на палубата.

Али и Агаев пуснаха пред себе си Синицки и Василев и, задържайки се за минутка на вратата се спогледаха.

— Съдейки за времето, — тихо проговори Джафар, — някъде тук е.

— Гледа ли по картата?

Джафар кимна утвърдително.