Владимир Немцов
Златното дъно (12)

Двадесет и три часа и четиридесет минути

Директорът на института Джафар Алекперович Агаев седеше пред бюрото в кабинета си, нервно пушеше зелената си лула и с неразбираемо за него вълнение очакваше хората, които ценеше повече от всички в института. Той чакаше Хасанов и Василев. Наистина, Василев не беше сътрудник на техния институт, само командирован, но все пак директора го считаше за свой.

„Странен човек е, — мислеше Агаев, поглеждайки с тревога на часовника. Откакто е дошъл, почти не се показва в института. Стои в подводния си дом. Когато го помолиха да направи доклад пред сътрудниците на института за своето изобретение, той се оправда със заетостта си. Като че ли не може да се отдели за тази цел час, два! Неразбираемо — какво е това — скромност или пренебрежение спрямо другарите? Трудно може да се разбере характера на този московски инженер. Днес ще се опитам да го извикам на откровен разговор. Как той възприема идеята на Рустамов за съвместна работа с Хасанов? Но какво да се прави с Ибрахим? Той, очевидно, твърде тежко преживява катастрофирането на кулата.“

През вратата се показа главата на секретаря и веднага изчезна.

След минута влезе Хасанов. Той беше много бледен. Очите му приличаха на големи впадини, под тях изпъкваха скулите.

Директора с кимане на глава му показа кресло. Хасанов мълчаливо седна и широко разтворил нозе, започна да разглежда рисунката на ковьора.

— Като че ли Василев закъснява — каза Агаев, без да изпуща лулата от устата си, поглеждайки отново часовника.

Хасанов, без да откъсва очи от ковьора, попита:

— Значи от днешния ден вие ме изпращате при него… — той забави и добави — като чертожник?

— Не, — стараейки се да изглежда спокоен забеляза Агаев. — Ние решихме, че за тази работа е нужен талантлив конструктор, за какъвто и считаме инженер Хасанов.

Ибрахим сви рамене.

Агаев се престори, че пише в блокнота си, а в същност, без да вдига глава, незабележимо наблюдаваше Хасанов: „Да, сега подкрепата му е нужна повече от кога да е, но може би именно сега съвместната работа с Василев ще му бъде полезна.“

— Джафар Алекперович! — се обърна към него Хасанов. Той спокойно го гледаше, но видимо бе, че това спокойствие му струваше много. — Аз не вярвам — той говореше отмерено и ясно отронвайки думите си. — Не вярвам, че подводната основа не е издържала бурята.

— Аз също, — без да повдига глава от блокнота, също така спокойно каза Агаев. — Но, изглежда нещо не сме успели.

— Саида още не се е върнала в къщи. Тя би могла с локатора си да прегледа мястото на пречупването до идването на водолазите.

— Нищо, аз вече пратих водолази. Те всичко ще прегледат.

Без да го чуят влезе Рустамов. Директорът извади лулата от устата си, чакайки какво ще каже парторгът.

— За всеки случай помолих водолазите да вземат апаратите за заварка, — наруши мълчанието Рустамов. — Може би ще ни се отдаде веднага да възстановим основата и тогава…

— Отново да почакаме бурята, — иронично подсказа Хасанов.

— Изглежда така.

Отново надвисна тишина, Рустамов ходеше от ъгъл до ъгъл из кабинета, поглеждайки от време на време Хасанов.

— Е, аз мисля, че ти, Ибрахим за всичко ще се условиш с Василев, — започна директора. — Вие имате общи интереси. Как можете да не се разбирате? Вие и двамата сте забележителни инженери. — Той помълча и, гледайки го право в очите, добави. — Кога ще наминеш към него?

Хасанов не отговаряше.

В същото време в малкия дом на островчето, около макета на каси с бели кълба, стояха Василев и Нури. Конструктора на подводния дом разочаровано гледаше изплаващите над водата цистерни, които той искаше да използува за изваждане на нафта от морското дъно.

— И тъй, ние утре с тебе ще отидем при Хасанов, — забеляза Василев. — Много ме интересуват неговите работи на плаващия остров. Кога ще ги завършим?

Нури помрачня:

— Неизвестно. Струва ми се, че за известно време в групата на Хасанов ще се забави проектирането на нови конструкции.

— Защо? — се зачуди Василев.

— Така мисля, — каза уклончиво Нури. — Случват се разни неслуки…

— Неслуки — тихо повтори Василев, закривайки със син калъф макета на касите с цистерни. — Да, ти си прав, Нури… Разни несполуки… Ето на, с цистерните не излезе, както трябваше. Аз съвсем не очаквах това… Светлините се виждат лошо. Понякога съвсем угасват. Помниш ли, как в същата вечер, когато лодката, в която беше Синицки, се промъкна покрай нашия дежурен катер, ние едва успяхме да намерим кълбото. А ако морето е неспокойно, съвсем не ще ги събереш.

— А може още веднъж да опитаме? — неуверено каза Нури.

Василев повдигна рамене.

— Не, изглежда, че кълбата ще бъдат малко пригодни. Това вече е четвъртия опит.

— Нека бъде десети. Но ако вие сте уверени… — започна Нури.

— Там е цялата работа, — го прекъсна Александър Петрович. — Аз не съм уверен. Смятам го за грешка… Но да не припомняме вече за това… — замисляйки се каза инженера. — Дето Хасанов…

— Какво става с него?

— Извинявайте, Александър Петрович, не исках да ви вълнувам. Неговата кула не издържа бурята… Разкъса се основата.

— Кога? — инженера рязко се обърна към Нури.

— Григорян разказваше, че тази нощ, около дванадесет часа. Бурята преминала. А тя…

— Извикай Саида с книгата за изпитванията, — неочаквано заповяда Василев.

— Около дванадесет… дванадесет, — замисляйки се, повтаряше той на себе си. — Не, това е невъзможно.

Влезе бързо Саида.

— Какво се е случило, Александър Петрович? — попита тя, подавайки на Василев книгата за изпитванията.

— Вижте кога почувствувахме тласък. Вие си спомняте, следяхме за приборите. Времето записано ли е?

Саида гледаше към Василев с неразбиращ поглед.

— Е какво? Кога? — с нетърпение я питаше той.

Погледа на Саида премина по страницата:

— В двадесет и три часа и четиридесет минути.