Владимир Немцов
Златното дъно (3)

Опасна задача

Ясен ден. Зеленикава вода. Дъсчено островче на стоманени крака. Това е новата подводна строителна основа на инженер Хасанов.

Около мостчетата на кулата са се натрупали малки катери, моторни лодки, глисери (водни автомобили). Те всички като пчели са се налепили около островчето и блъскайки се една в друга, се поклащат над вълните.

Научно-изследователския институт за нафтена индустрия предаваше базата за експлоатация. Приемаха представителите на съседното морско обединение. В белоснежни празнични костюми, те ходеха по мостчетата и настилката, внимателно оглеждаха конструкцията и като се усмихваха със задоволство, записваха си нещо в бележниците. Съпровождаше ги директорът на института Джафар Алекперович Агаев, възрастен, пълен мъж с гладко обръсната глава. Той често поглаждаше с големите пръсти на лявата си ръка стърчащите си малки, побелели мустаци. Джафар Алекперович никога не се разделяше от своята лула. Тя беше направена от някакъв особен пластичен материал с тъмнозелен цвят. Негови приятели-пушачи твърдяха, че лулите могат да бъдат или от огнеупорна пръст или направени от корените на рядко дърво. Те се надсмиваха приятелски на директора, но той съвършено сериозно доказваше, че лулите от специалния пластичен материал са прилични на тези от огнеупорна пръст и са даже по-хубави от тях.

По-настрана, около мостчето, което съединява кулата със стаята за отдих, разговаряше с майсторите парторга^[1] на института Али Хюсеинов Рустамов. Той беше облечен много просто: леки кавказки ботуши, широки панталони, акуратно напъхани в кончовете на ботушите, бяла дълга рубашка с широки ръкави, стесняващи се към маншетите. Той беше свикнал с този костюм. По лицето му би могло да се забележат следите от изминалите военни години, които обаче не го бяха състарили. Младежки блестяха очите под гъстите надвиснали над тях вежди; те винаги бяха присвити като за да не се загуби случайно притихналата в тях лукава усмивка. С тази усмивка той сега гледаше Синицки, който разсеяно се разхождаше между гостите.

Младежа вече беше успял да загори с яркомалинов цвят. Но това не го безпокоеше. Имаше толкова много впечатления. И след това, от кого да узнае за бялото кълбо? Може би това е някоя откъснала се шамандура?

— Другари, — обърна се към насъбралите се Агеев, пъхвайки лулата в страничния джоб на бялата си куртка. — Инженер Хасанов и целия негов забележителен колектив ние можем да поздравим с голямата победа. Тук, в тази дълбочина е поставена сонда и тя вече дава нафта. Но това е малко. Нафтата трябва да се търси и в най-големите морски дълбини. — Той махна с ръка и показа хоризонта.

На мостчето, облакътил се на перилата, стоеше Хасанов:

— Чакайте там, Ибрахим, — го подръпна за ръкава току-що приближилия се до него Рустамов. — Лошо, заряза всички. Пак за стометрова строителна основа мечтаели, — кимна той към плаващия остров, на който се извисяваха подемни кранове прилични на костеливи жирафи.

— Не позна, Али, — замислено проговори Хасанов. — Какво ще мечтаеш за нея. Така ще бъде. Трябва да се поставят кули на всякаква дълбочина… на всяко място…

— Ако разбира се, ти си уверен, че там има нафта, — съгласи се Рустамов.

— Да, разбира се, но аз се надявах на апаратите на Саида, — изведнъж помрачня Ибрахим. — Оказва се, че с тях трябва да работят водолази на дъното. Дебелия слой на водата дава изопачения… А кой дявол ще се съгласи да се спусне на такава дълбочина?

— Аз исках да поговоря за друго с тебе, Ибрахим, — внимателно започна Рустамов, — извини, че мога да ти разваля целия празник. Но какво да се прави, не може да се отложи този разговор. На теб ти е известно, че за изпитване на твоята конструкция при нас е командирован инженер Василев. На него са му нужни опитни майстори. А такива при нас на пръсти се броят — каза той, показвайки групата майстори, които отиваха към стаята за отдих.

— Например! — навъсено подхвърли Хасанов и отново се наклони над водата.

Рустамов гледаше минаващите край него работници и търсеше някой сред тях. По мостчето бавно минаваше Ага Керимов. Под неговия работен костюм се виждаха колосаните маншети и яка на рубашката.

— Например — продължи Рустамов, забавяйки се малко и изпращайки с поглед Керимов, — твоя най-добър майстор Ага Рахимович Керимов.

— Така — със скрито раздразнение забеляза Хасанов, свивайки пръст. — Кой друг?…

— Майстор Григорян, — също така спокойно каза парторга, като видя в далечината фигурата на работник с висок ръст, с дълги мускулести ръце. Неговите къдрави коси падаха на челото му на едри къдри като у девойка.

— Майстор Пахомов, — невъзмутимо продължаваше Рустамов, като сочеше с очи старик с бяла голяма брада и с опушени жълти мустаци.

Хасанов мълчеше.

— Твърде добър за такава работа е Опанасенко, — подчертано спокойно забеляза Рустамов, като видя младия загорял украинец с насмешливо присвити очи. Той широко крачеше по мостчето. Като дойде до стаята за отдих, Опанасенко се огледа и приветливо се усмихна на парторга, блясвайки с белите си зъби.

Хасанов помълча, след това тръсна глава.

— Ясно. Значи, да дам всички. А с кой ще работя по-нататък?

— Разбираш ли, скъпи, — отговори Рустамов, — конструкцията на Василев може да открие пред нас нови пътища за добиване на нафта. Какво ще се получи от това, за сега още не знам, но нали ние за това работим в изследователски институт, за да търсим тези пътища. А ти постигна определен успех. Тук всичко е ясно… Може да се почака седмица.

— Но, доколкото аз разбирам, — използува последния си довод Хасанов, — можем да ги изпратим на работа при Василев само с тяхно съгласие.

— Това няма да забави работата. Да идем да поговорим.

Скоро всички майстори се събраха в стаята за отдих. Казаха им, че ги викат по твърде важна работа и те с нетърпение очакваха какво ще им каже парторга.

Рустамов по навик огледа своите слушатели. Пред него са всичко на всичко няколко души, различни и по възраст, и по стаж, и по националност. И въпреки това пред него е колектив, които може да направи всичко…

— Не е хубаво от моя страна, — с усмивка започна Рустамов, спирайки своя поглед на съсредоточеното лице на Керимов, — днес е празник, вие всички сте, така да се каже именници и изведнъж пристига Рустамов и говори за нова работа. Но, виждате ли, работата е такава, срочна. Вие знаете, че при нас пристигна един забележителен инженер. По-рано той е работил в Ленинград, в Кировския завод. Направил е много за съветската армия. Сега е пристигнал за изпитване на своята нова конструкция. Също както и ние, той търси начини за доставянето на колкото се може повече нафта от морското дъно. Но какво ще направи сам човек без опитни майстори?

— Как може — съгласи се Керимов, като погледна членовете на своята бригада.

— И ето ние се посъветвахме с Джафар Алекперович и решихме да ви помолим…

— Защо да се молите? — изведнъж стана суров Керимов. — Кажи — трябва! — Всички ще отидем. Така ли?

— Не може, Керимов. Работата тук е друга. Това е опасна задача. Ще отиде само този, който желае.

Пахомов огледа всички свои другари майстори.

— Аз така разбирам, — започна той. — Ако ти, другарю Рустамов, си дошъл при нас задушевно ни говориш, молиш, — значи трябва. А от страшното ние не се боим… Какво ли не ни е минало през главата. — Той стана, закопча горното копче на куртката си и добави: — Кога почваме новата работа?

— Я гледай, работа, — звънко се разсмя Опанасенко. — Правилен разговор Петър Потапич, на място казано. Ако е нужно, нашите пробивачки земята цяла ще пробият… И ще излезе тръбата някъде при тези… как бяха?…

— При американците? — заразен от веселостта на майстора, запита Рустамов.

— Струва ми се не… при антиподите… А то при тях.

— Това е все същото — усмихна се парторга. — При тях всичко е с главата надолу. Ти, Опанасенко, знаеш, разбира се, че нашите инженери са разработили метод за наклонено пробиване. Него ние обикновено го използуваме, когато е необходимо да се достави нафт от тези места, в които не може да се постави кула. Има хубава улица в града. Издигнат е чудесен дом. Защо да се рушат? Отдалече ще дойде до това място наклонена тръба. А ето тези „антиподи“ — американските търговци — използуват съветското изобретение за да изсмукват нафтата от участъка на своя съсед.

— Всичко могат да направят нашите изобретатели, — лукаво забеляза Опанасенско, — но това никога не биха измислили. Къде у тях „американски гений“! — И така, скъпи, да се върнем към нашия изобретател Василев, — отново подхвана със сериозен тон Рустамов. — Защо ние решихме да помолим именно вас да му помогнете? Разбира се, ние можехме да намерим и майстори от други обединения, но не такива, вие сами разбирате. Вие имате инженерски опит. Къде ще намерим такива? Макар и да ни обещаха да потърсят, но… — Той хитро се усмихна. — Ние имаме една пословица: „Който се надява на съседа си, той ще заспи без вечеря“.

— Правилно! — весело подвикна Опанасенко. Майсторите се разсмяха.

— Значи, другари, вдруги ден трябва да започнем новата работа. Работата е много срочна. А сега, — усмихна се парторга, — бързайте вкъщи, почивайте, преоблечете се, за да изглеждате довечера като истински именници. Днес ще посрещате гости.

Рустамов остана насаме с Хасанов, който се вълнуваше. Той беше възмутен.

— Не, Али, макар и да си ми приятел, аз не разбирам това. Как може да се вземат моите най-добри хора ида се пратят неизвестно къде? Е, да, разбира се, — избърза той, като видя протестния жест на Рустамов, — „Моята душа не е покривка, за да я постилам пред тебе“ — се говори сред нашия народ, но аз не мога иначе, ще кажа направо каквото ми е на душата, — разгорещяваше се Хасанов.

— Добре да поговорим откровено, Ибрахим, — със сдържан гняв каза Рустамов. — Само не се обиждай… Разговора ще бъде прям. — Той стана от своето място и се разходи из стаята. — Болно ми е да слушам всичко това от тебе. Ти разбираш, твърде добре разбираш, колко важни са опитите на Василев. Може ли да мислиш само за своето? Ти си комунист, Ибрахим. — Рустамов се спря до инженера и изпитателно го погледна в очите. — Във Василев ти виждаш конкурент. Точно така! Хората взеха за неговите работи! Не, не, не ми казвай нищо, — спря той Ибрахим, като видя, че той се опитва да възразява. — Аз всичко разбирам, но вярвам в комуниста Хасанов, той също трябва да изпълни опасна и трудна задача.

На лицето на инженера се четеше удивление.

— Да, Ибрахим, тя не е по-малко трудна от тая, която взеха за изпълнение твоите другари.

— Ти знаеш, аз никога не съм те подвеждал, Али, — сдържано забеляза инженера.

— Знам това, затова и те моля, — леко вълнувайки се, каза Рустамов. — Ние дълго обсъждахме този въпрос с директора, след това решихме… Наистина, той ме помоли днес по случай празника да не говорим за това, но щом веднъж стана дума…

— Говори, Али, аз слушам.

— Ти трябва временно да преустановиш работата по стометровата строителна основа за да помогнеш на Василев. Разбираш ли? Нужно е да му помогнеш в преправянето на електропробивача, който ти искаше да използуваш.

Настъпи мълчание. Зад прозореца плискаха вълните, разбивайки се в стоманената решетка.

— Значи, решено, Ибрахим. — Парторга протегна ръка на инженера, който слабо я стисна. Той още никак не можеше да осъзнае цялата неочакваност на това решение.

— Между другото, искам да те запитам, — прехвърли разговора на друга тема Рустамов: — защо ти не ходиш в твоята вила, която ти построихме? Не ти ли харесва? Ако искаш иди в Мардакян.

Хасанов не го слушаше. През прозореца се втурна вятър и зашумя из вестниците на масата. Инженера машинално взе един от тях и погледна първата страница. Той видя своя портрет. На него инженер Хасанов се усмихваше.

Ибрахим смачка вестника, след това, като че ли опомнил се, внимателно го оправи и се обърна към Рустамов:

— Кога започвам?

Той отиде до прозореца, хвърли в морето засъхнала чепка грозде, седна на рамката и погледна надолу.

Уморени вълни бягаха под мостчето. Ето една от тях, покрита с пенести мехурчета, се довлече до стоманената тръба, раздели се на две и изчезна. На зелената водна повърхност дълго блестяха леки мехурчета.

Празника на кулата завърши.

Последни седнаха в кабината на моторницата Агаев и Рустамов. В нея ги очакваше смръщения Ибрахим. Той се стараеше да не показва своето недоволство от разговора с Рустамов, но това не му се отдаваше.

— Е, изглежда, всички си отидоха, — изтри потното си чело Агаев. Той със задоволство измъкна своята лула. — Покани ли студента за довечера? — попита той Хасанов, изтърсвайки останалата пепел, като чукаше на борда на кабината.

Хасанов не го слушаше.

Моторът забръмча. Издигнаха се водни капки. Моторницата се понесе към брега, оставяйки след себе си пенлива следа. Постепенно затихна шума на мотора…

В това време в кабината, прилепена около основата на решетъчната кула, до мраморните плочи с прибора оживено разговаряха. Синицки се интересуваше от автоматиката.

— Значи, дадения манометър контролира — продължи той, обръщайки се към майстора и случайно повдигнал глава, видя през прозореца стълбът от пяна след кърмата на отдалечаващата се моторница.

Синицки побягна навън. Какво се случи? Нима така се задържа?… Всички си отидоха! На островите освен дежурните, нямаше никого. В далечината бледнееше водна прах, повдигната от отишлата си моторница.

Синицки възбудено крачеше по дъсчената настилка. Кой ще го прехвърли на брега? Впрочем лодка има. Той сам ще се справи с мотора й. Като убеди дежурния, че той цял живот се е занимавал само с моторни лодки, Синицки го запали и се понесе към брега.

Стъмваше се. Моторът неочаквано заглъхна. Синицки се смути, но все пак се опита да го запали отново. Той погледна запалващите се светлини на приморския булевард и след това черната, като разстлан асфалт, водна повърхност.

Изведнъж недалече от лодката се появи червеникаво петно. То постепенно разцъфтяваше като огненочервен мак. То светеше все по-ярко и по-ярко. Лодката отиваше точно към него.

Неочаквано от водата изплува горящ факел и нещо огромно, бяло с гладки блестящи стени се плъзна по кърмата на лодката.

Лодката се повдигна и се преобърна. Издигна се над водата въртящия се винт. Факелът угасна мигновено.