Владимир Немцов
Златното дъно (26)

Още един опит

Вечерта на втория ден от пребиваването на острова Синицки се чувствуваше вече достатъчно добре. Когато той се опита да изрази благодарността си към Василев, инженера забеляза с грубовата ирония:

— Но нали и вие, Синицки, не от любопитство останахте в подводния дом. Така че да престанем да правим сметки. На нас сега не ни е до сантименталности.

Синицки гледаше с влюбени очи инженера, който му бе спасил живота. Светлина, въздух, твърда земя! Какво повече е необходимо на щастливия затворник, спасил се от подводния затвор!

На Синицки му се струваше, че в света не е останало вече нищо страшно. Нима могат да се сравняват дребните неприятности от пребиваването на откъснатите от брега купчина камъни с това, което беше там, под водата?… И, разбира се, ако той, Синицки, не се смути в подводния дом, то тук?… Смешно е даже да се помисли! Той е готов да седи на тази брадавица, излязла под водата, дори и цяла неделя!

„Но без фанфаронство!“ — стараеше се да смири възторга си бившият пленник на морските дълбини. Той погледна навъсеното лице на Василев и се учуди, защо той не се радва на своето спасение. Какво трябва да направи Синицки? Как да помогне на своя по-стар другар, да го развесели и ободри? Как да намери верния тон?

Студентът дълбоко обмисляше фразата, с която той искаше да се обърне към Василев. Мълчанието е по-лошо от всичко.

— Надявам се, че тези приключения завинаги ви лишиха от интереса да се занимавате с търсене на нафта? — неочаквано се обърна към него Василев.

Синицки се зарадва.

— Не, Александър Петрович. Съвсем наопаки. Сега мен от тази работа не може да ме издърпат и за ушите, както се казва.

Студентът стана бодро и се разходи по брега.

— Да, — каза той. — Струва ми се, това не е острова на Робинзон Крузо. Там, доколкото си спомням, са растели палми и банани. А тук…

— Недоволни ли сте? — усмихна се Василев.

— Как да ви кажа… долу беше по-уютно, — забеляза студента със същия тон и добави, скривайки усмивката си: — Но, разбира се, там е малко душно.

— Ето на, дишайте. Аз вече огледах тези камъни. За съжаление тук, освен въздуха, не можете да намерите нищо съществено.

— Аз предполагах това, — каза Синицки, стараейки се да не покаже своето разочарование. — Нищо ли нямате, Александър Петрович?

Инженера отрицателно поклати глава.

— Значи, ще се справим, — каза студента с подчертана безгрижност, забелязвайки тревога по лицето на Василев. — Ще считаме, че само в книгите претърпелите корабокрушение получават от автора сандъче със сухар и бъчвичка вода…

Василев мълчеше.

— Е, разбира се, — продължи Синицки. — Те са разбирали, че без това не може. Сложи Робинзон на такъв остров, той ще умре на тридесетата страница.

Василев леко се усмихна.

— Чудак сте вие, Синицки. Не можете без шеги. Разбирате ли вие нашето положение?…

— Струва ми се, че да, — спокойно забеляза студента.

— Не се знае колко време ще се задържи мъглата, — заяви Василев. — И след това, вие можете ли да бъдете уверени, че ще намерят първото кълбо? Аз даже и не мисля, че ще ни търсят тук.

— И аз също.

Василев погледна изпитателно Синицки, след това седна на пясъка и почна замислено да хвърля едно след друго камъчета във водата. Те летяха низко над вълните и след това с глух плясък се скриваха под водата. Харесваха му кратките и ясни пляскания, прилични на тропот от конски копита. Той вече не мислеше за създалото се положение тук, на острова. Мислите му бяха далече. С мъчителна напрегнатост той търсеше възможност за спасяването на подводния дом! Неговият дом! Дори и в тези далечни години, когато още нямаше прибори за ултразвукови търсения, Василев разбираше, че само движещият се по дъното танк може да разреши успешно задачата за откриване на нафта. Той трябва да пълзи по дъното, за да го изследва непосредствено. Приборите за електрическо и сеизмическо търсене, прилагани за откриването на нафтени пластове, се използуват нерационално от подводницата. В такъв случай подводницата трябва да се прилепи до дъното при всяко измерване. Само подводния танк ще позволи да се търси почти без спиране — в движение, особено с прилагането на ултразвуковият локатор. Наблюдаването за появяването на газ, изплуващ от дъното като мехурчета, също се произвежда удобно непосредствено на дъното.

Освен това подводницата не може да следва всички неравности на дъното, както гъсеничният танк, а търсенето на нафтените месторождения с ултразвук през дебел слой вода не са ефективни, както доказаха това опитите на Саида.

Василев считаше също така, че пробивното търсене с помощта на подвижна пробивна, т.е. със специално пригоден за тази цел агрегат, какъвто е подводния дом, е несравнено по-удобно и съвършено, отколкото с подводницата. Той трябваше да доказва упорито това при защитата на своя проект.

Да, всичко това е минало…

Василев затвори очи и наведе глава. Синицки следеше инженера с тревога. Как да го отвлече от мислите за подводния дом? Сигурно, той не мисли за друго.

— Александър Петрович, — обърна се весело Синицки към него. — Струва ми се, че за половин питка, ама знаете такава препечена, с тънка коричка, бих дал половината от живота си…

— Мълчете, Синицки… Иначе ще ви предложа цяла, за да се простите с целия си живот.

— Не, няма. — Синицки млъкна.

Камъчетата шумяха… Пляскаха се пенливите вълни.

— Но как да прекараме понтони? — питаше сам себе си Василев, шепнейки тихо.

— За какво говорите, Александър Петрович, — сепна се Синицки.

Стараейки се да отвлече своя другар от печалните мисли, свързани с гибелта на подводния дом, Синицки се доближи до него и заговори мечтателно.

— Знаете ли, Александър Петрович. Понякога мен ми се струва, че на земята все пак има романтични приключения. Разбира се, трудно е да се повярва, че във векът на атомната енергия, радиолокацията и ракетните двигатели, двама души се оказаха изведнъж на необитаем остров. — Синицки замлъкна и добави: — Каква дума „необитаем“. Аз съм чел за нея само в детинството си.

— Доколкото аз разбирам, вашето детинство е свършило преди две години, — забеляза навъсено Василев.

Когато след минута той погледна към цистерната, видя, че от отвора стърчат крака. Синицки търсеше нещо в кълбото.

Най-после студента излезе от импровизираната къщичка и измъкна от там апарата за ултразвукова локация. Неговият дълъг хобот се опираше в пясъка.

— Аз мисля, Александър Петрович, — заговори Синицки със смутена усмивка, обръщайки се към Василев, — че ако ние можехме да избираме, то вместо този апарат, все пак бихме взели сандъче със сухари, както са правили това нашите стари познати — опитните и изпечени мореплаватели.

Василев мълчеше.

На острова лежеше тишина. Вълните се плискаха.

— Александър Петрович, — Синицки наруши най-после мълчанието. — Може ли да ви задам един въпрос? — каза той по навик.

— Какво?

— Камилата колко време може да живее без храна?

— Няколко месеца…

— Завиден пример… Е, няма как, — въздъхна той. — Няколко месеца… Камила. „Тя живее сред пустините. Яде безвкусните храсти“, — шепнеше той на себе си, след това извади от джоба си диктафона и го подхвърли на ръцете си. — Ама че положение… Нарочно не можеш да го измислиш. И, главното, че е обидно, Александър Петрович, да започнеш да разказваш, никой няма да ти повярва… Честна дума, няма да повярва.

— Вие недоволен ли сте от това?

— Ами как… Нима съм мечтал някога да бъда герой на приключенчески роман? А ето, че се случи… Само че много странно. Като че ли съдбата е решила да ни се надсмее. Помислете си само — да сложи инженер и… почти геолог, — усмихна се скромно студента, — да ги сложи на голите камъни и да им даде в ръцете два апарата. Ето ви чудесата на техниката. Да видим, как ще се отървете. — Той недоволно махна ръка. — Обидно е даже да се разказва това някому.

Синицки погледна апарата, почука с палец по стъкления екран и добави:

— А още по-обидно е да се съзнае, че в нашето положение тая висша техника не струва… тази питка… препечена, с розова коричка. — Той преглътна слюнката си.

— Вие сте непоправим, Синицки. Това е опитният апарат на Саида. — Василев замълча. — Ако не ни отдаде да спасим подводния дом, то… нека остане поне това… Ултразвукът все пак откри нафта.

— Сега аз бих предпочел да открия нещо друго. — Синицки въздъхва: — Знаете ли, Александър Петрович, помня интересни опити. Учените пускаха кварцова пластинка, излъчваща ултразвук, във водата, и водата като че ли кипва… Изваждаха пластинката и водата изведнъж ставаше студена… — той се прозя и се намръщи.

Неочаквано гримасата застина на лицето му.

Синицки грабна апарата и изтича към водата.

Василев наблюдаваше Синицки. Той видя, как студента внимателно влезе до пояс във водата, спусна хобота надолу и с рязко движение превъртя включителя.

Дочу се слабо бръмчене. Синицки, затаил дъх, гледаше във водата. Василев го гледаше одобрително.

Изведнъж на повърхността на водата се показа бялото коремче на изплувала риба. След това от дъното се повдигна втора, трета, десетина оглушени от ултразвука риби.

— Ловете, — студента хвърли на Василев голяма плъзгава риба. — Юнак Саида, прави апарати и за търсене и за риболов! Александър Петрович, не пипайте нищо. Аз ще направя всичко сам, — умоляващо каза той, виждайки, че Василев събира рибата. — Мога да бъда готвач.

— Отивам в кухнята, — шеговито каза Синицки. — Една минута, само да взема съдове.

Той взе кутията на един от акумулаторите и закрачи навътре в острова.

— Как ви се харесва моята идея? — попита Синицки, прикрепвайки над синкавия пламък желязната кутия. — Гледайте, пълен комфорт… Газово котлонче… Сега водата ще кипне.

Запретнал ръкави той сновеше около плоския камък, слагайки на него рибата.

— Знаете ли, Александър Петрович, струва ми се, че сега аз разбирам огнепоклонниците, — говореше зарадвания студент, ловко работейки с джобно ножче. — Археолозите доказват, че тези исторически личности са строили храмове там, където са горели пламъчетата на нафтения газ. А аз мисля, че това не са били храмове, а първите газови кухни.

Синицки грижливо изми плоския камък, приличен на ниска маса, постави кутията в средата, извади от нея сварилата се риба и я раздели на малки късчета. След това той изсипа в чашката сол, останала в манерката след дестилацията на водата:

— Моля на масата, — студента се обърна със широк жест на гостоприемен домакин към Василев и смутено се разсмя. — Виждате как съм наготвил.

Варената риба, посипана с горчива сол, изглеждаше необикновено вкусна. Хапвайки, Василев се оживи и преди да заспят дълго разказваше на Синицки за своите студентски години.

Здрачът настъпваше неусетно. Приятелите, сгушили се един до друг, заспаха.

„Ето и още един ден измина, още един ден от живота“, помисли Синицки, събуждайки се. Той се усмихна и каза това гласно.

„Още един ден измина. Колко ли остават още?“ — помисли Василев и замълча. Той не можеше да понася бездействието. Той знаеше, че вече няма да загине без храна и вода. Но да седи тук и да мисли за това, че там под водата, се разрушава създаденото от всичките му сили! Това е много! Не, това е невъзможно… Трябва по-скоро да се извлече домът на повърхността, но как? Той ще отлети в Москва, в Ленинград, той ще постигне да започнат веднага спасителните работи. Ще го подкрепи Али. Директорът също. Още колко дни, колко часове той е принуден да бъде в бездействие?!… — питаше се сам бившият капитан на подводния дом, лежейки на пясъка и гледайки безцелно в далечината през мъглата.

Синицки наблюдаваше Василев с тревога. Как тежко той преживява гибелта на подводния дом! Ето инженерът става, разхожда се няколко пъти по брега, след това се спира пред цистерната, изважда за нещо акумулаторите и дълго ги гледа.

Изведнъж съвсем неочаквано той грабна акумулатора и с всичка сила го удари о камъните.

Кутията се строши. Електролита се разля на пясъка. Тъмна струйка се провлече към морето. „Какво му става?“ започна да се безпокои Синицки, когато инженерът разби втори акумулатор. „Да не му стана нещо“ — в ужас помисли той.

Василев стоеше около разбитите кутии, гледаше как тъмнее пясъка около тях и се усмихваше за нещо.

* * *

Навъсен и разрошен момък излезе от радиокабината на палубата.

Той мачкаше морската си фуражка и неспокойно се оглеждаше встрани. Палубата изглеждаше празна… Всичко е потънало в гъста мъгла… Момъкът погледна към капитанското мостче, откъдето дочу гласове, но и там не се виждаше нищо. Той изтича по стълбата и погледна нагоре. Същинско мляко… „Калтиш“ — едва, едва се четеше познатия надпис на спасителния пояс. Нечии токове затропаха по железните стъпала. Там стояха Агаев и Рустамов.

Развълнуваният радист изтича към директора на института.

— Другарю началник, — стараейки се да говори спокойно промърмори той. — Намерихме, честна дума, намерихме.

— Какво? Кълбото? — зарадва се директорът.

— Не, буквата.

— Нищо не разбирам. Каква буква? — разсърди се Агаев. — Говори ясно!

— Саида току-що предаде.

Агаев и Рустамов изтичаха към радиокабината.

* * *

Един час преди радиста да съобщи за неразбраната буква, Василев, за все по-голямо безпокойство на Синицки, със същата странна усмивка извади пластинките на акумулатора от разбитите кутии и започна да ги плиска с вода. След това той ги разтроши на отделни парчета и грижливо ги нареди на пясъка.

Синицки сви рамене в недоумение и внимателно, стараейки се да не разсърди инженера, каза:

— Аз бих могъл да намеря тъмни камъни, Александър Петрович, — и с усмивка добави: — Струваше ли си труда да трошите акумулаторите.

— Камъните не се виждат от самолета, — усмихна се Василев.

— А вие мислите, че в мъглата ще видят тези пластинки? — учудено запита Синицки, но, поглеждайки усмихващия се инженер, бързо запуши устата си с ръка.

* * *

В радиокабината беше горещо и душно.

— Е, къде е предаденото от Саида? — нетърпеливо запита Рустемов, наблюдавайки радиста, който въртеше дръжките на приемника. Агаев погледна през прозореца с надежда да види нещо през мъглата:

— Аз се безпокоя за нея. Тя е на самолет без поплавъци.

— Нищо, летецът й е опитен, — каза Рустамов. — Но разбира се, тя трябваше вече да се връща в базата. Тъмнее.

И, като че ли напомняйки да не се безпокоят за нея, Саида включи радиостанцията на самолета, и във високоговорителя на масата на радиста, се чу силния й и спокоен глас:

— Тук „Пион“. Летим над острова. Виждаме го на екрана на локатора. Изписана е металическа буква „В“. Кацването невъзможно… Съобщавам координатите.

Заредиха се цифри, обозначаващи координатите на острови.

Островът се намира само на около петдесетина километра от мястото, в което плаваше сега „Калтиш“.

Взеха курс. Танкерът се приближаваше към острова.

Обитателите на острова чуха чудесния, както им се стори, прекрасния глас на танкера „Калтиш“.

Те изтичаха към брега и, вглеждайки се в мъгливата пелена, с нетърпение очакваха, кога на млечно-белия хоризонт ще се появи силуета на кораба…

Отначало те чуха плясък и шум от работещия мотор, и след няколко секунди започнаха да различават едва забележимите контури на танкера.

Той беше боядисан с бяла боя и затова тъмните фигури, мяркащи се на капитанското мостче, изглеждаха странно, и като че ли надвиснали над водата…

Дочу се плясъка на спуснатата лодка. И ето вече тя се движи към брега, подгонвана от ударите на веслата. Отдалече лодката изглеждаше като черна точка, плуваща в мляко.

Василев и Синицки стояха до брега, до колене във водата, готови да се хвърлят на среща на лодката.

Ето тя вече е съвсем близко… На носа й стои човек, снел фуражка, приветствено я размахваше във въздуха.