Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Золотое дно, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2,3,4,5,6,7–8/1948–49 г., 1,2,3,4/1949–50 г.

История

  1. — Добавяне

Мъгла над Каспийско море

Капризно и неспокойно е Каспийско море. Редки, много редки са тихите, безбурни дни… В такъв ден на летецът, свикнал със своя кратък път Баку-Красоноводск, му се иска да се спусне по-ниско и, навеждайки се зад борда на своята кабина, да погледа сянката на своя самолет, плаваща по огледалната вода. Такива дни трябва да се отбелязват в календара като празнични, само ако знаехме кога ще бъдат… Впрочем, и в такъв ден привечер задуха ветрец, отначало плах и неуверен, а след час ще се разбушува така, че същия летец в обратния път с тревога ще наляга лоста на управлението, стараейки се да се изкачи по-високо…

Каспийско море има и други прищевки… Понякога сутрин то се обгръща с топла шуба. Гъста бяла мъгла покрива главата му (ако си представим, поглеждайки картата, че главата му се намира около устието на Волга).

През лятото и даже през ранна есен такива капризи се случват рядко. Но така се случи, че именно в началото на октомври, когато ставаха всичките описвани тук събития, ето вече няколко дни Каспийско море беше обгърнато от мъгла. Летците това не ги безпокои; те пътуват над морето в сляп полет, включват автопилота и полу-компаса… Пътя е изцяло осветен от невидимите лъчи на радио-маяците. Пътя е безопасен, вървиш като по релси… Но да се търси в мъглата изгубеното кълбо — това не е леко.

Инженер Василев гледаше бледото слънце, което изглеждаше като електрическа лампа, светеща през дебел слой пара, като в баня… Сходството се подчертаваше и от това, че във въздуха действително беше горещо, като че ли острова се намираше в тропиците.

Синицки се помръдна и безсилно повдигна ръка. Тя отново падна на пясъка.

— Вода… — едва чуто промълви момъкът.

Да, да, разбира се. Само вода… Василев трябва да я намери. Чувството на отговорност за живота на младежа застави инженера да започне отново безполезните търсения.

Той тръгна към скалите, където през нощта се опитваше да събере капки влага от падналата върху тях мъгла. Все пак, може би, ще му се отдаде да събере макар и половин глътка вода. Инженерът гладеше с длани влажните камъни, чувствуваше че те са плъзгави от влага но вода нямаше…

Изведнъж остра, обгаряща болка обхвана пръста му. Той дръпна ръката си и видя тънкото прозрачно езиче на синьото пламъче. То се промъкваше през пукнатините на камъните. Недалече бляскаше друго, също такова огънче, слабо забележимо в плътната мъгла.

И тъй — това значи са тайнствените огънчета!… Как той не се досети през нощта. Нищо странно и тайнствено няма в това. Обикновено явление при изригването на нефтени газове. Значи, на този остров също има нафта, — помисли той. Добре, и тук ще построим кула. Но кой ще узнае за това, ако не ни се отдаде да се измъкнем от този проклет остров… Дяволска мъгла. Нима ще ни намерят. Трябва да се държим. Само да има вода, вода.

Той гледаше мигащото огънче и мислеше, мислеше само за едно: за водата. Ето скача бушуващ поток… Спокойно и бавно тече река. От планините се стича светло ручейче… На масата стои тънка прозрачна чаша… И навсякъде вода. Той я вижда в лабораторна епруветка, поставена към тръбата на дестилационния апарат. Тя бавно, по капка се стича…

Като ослепителна искра блесна мисъл в главата му… Има огън… ще има и вода!

Василев се хвърли към цистерната, скъса вътрешния провод от дебел оловен кабел, свързващ акумулаторите с фенера… Стараейки се да преодолее вълнението си и едва сдържайки се от резки и нетърпеливи движения, прехапал устни, инженера внимателно сне оловената тръбичка от жиците на кабела… След това ръмжейки от нетърпение, той намери металическата си манерка… Тя се въргаляше из пясъка… Капачето… Манерката няма нужда от капаче… Той го хвърли и направи запушалка от скъсано парче плат от ризата си. В запушалката постави тръбичката на кабела, извита като хладилник. Ето ти готов дестилационен апарат! Горчивата морско-солена вода се плиска в манерката. Сега трябва да се намери и „епруветка“. Погледът му падна на капачето-чашка от манерката.

Огънчето приклещено в пукнатината, трепери също като пламъка на газова горелка. Знаменитият инженер, вълнувайки се като ученик, повтори опита за дестилация на водата. За първи път той е правил това преди 23 години във физическия кабинет.

Манерката, като реторта, е закрепена над огъня. Охладителя се спуска в трапчинка; в нея Василев е налял студена морска вода. Краят на охладителят е наклонен над чашата. От оловената кабелна тръбичка падна на дъното на чашата първата капка „жива“ вода. Наистина тази вода се струваше на Василев жива! След това още една капка, още… Той си спомня разказа за средновековното китайско мъчение, когато на избръснатата глава са падали капки вода. Така непоносимо бавно се повдигаше нивото на прозрачната влага.

Най-после чашката е почти пълна. Тъй му се иска да я поднесе към устата си, само за да намокри устните си!… Но ако изведнъж той не се сдържи и я изпие до дъното? На Василев му стана страшно от тази мисъл.

Той стана и, правейки няколко крачки се оказа пак на брега. Стараейки се да не разлее нито една капка скъпоценна влага, инженерът повдигна главата на другаря си и поднесе чашата към устните му.

Василев не броеше колко минути изминаха откакто Синицки направи първата глътка. Може би, това бяха секунди. На нему му се сториха дълги часове. Не, те минаха и момъка отвори очи! Това беше първата истинска радост на инженера от времето когато започнаха тежките и тревожни дни след гибелта на подводния дом. Той чувствуваше своята победа и в дълбочината на душата му се появиха отново гордост и увереност в собствените му сили.

Синицки дълго не можеше да разбере какво е станало с него. Къде е той? Кой е този? Кой е повдигнал главата му и държи пред него блестящата чаша? Цялото му тяло го болеше, съзнанието му беше размътено, той ту отваряше, ту затваряше очите си, искайки да разгледа нещо около себе си… Кой е този пред него?

— Вие ли сте, Александър Петрович?

Синицки каза това така тихо, че Василев не го чу, но, виждайки че момъка го гледа с пълно съзнание и даже се опитва да говори, инженера облекчено въздъхна:

— Е, най-после. Как ме изплашихте, Синицки!