Владимир Немцов
Златното дъно (7)

Ще има буря

През последните два дни Хасанов не беше на брега. Той не искаше да се отдалечава от кулата, недалече от която леко се поклащаше изкуственото островче с крановете за полагане на новата стометрова основа. Там временно са прекратени монтажните работи. Почти всички майстори са заети с подготовка на изпробването на съоръженията на Василев. Няма никого.

Настана вечер. На кулата запалиха фенерите. Те осветиха голата дървена настилка. Самотно. Пусто.

Хасанов тъжно погледна виждащата се в далечината светеща ивица на брега. Утре трябва да се заема с нова работа. Отново чертежи… Но тази мисъл не го радваше. Хасанов си спомни своите първи проекти на работи, когато чертаеше на специалната хартия общия вид на подводна кула. Той виждаше тогава не бялото поле на хартията, и синьо море, и слънчев ден и дълбоко потъваща в полупрозрачната вода решетеста кула. И слънчевият ден никога не слизаше от неговите чертежи. А сега чертежния лист му се струваше снежно поле. Защо? Защо той не може да преодолее това равнодушие?

Спомняйки си своя последен разговор с парторга, Хасанов чувствуваше, че Али е прав.

Първия етап от неговата работа е завършен. Добива се нафт. Института е длъжен да търси нови пътища, да намира нови решения. От принципна гледна точка, не е ли все едно какво подводно съоръжение ще се строи по-нататък — на петдесет метра или сто? Нужно е да се върви напред по-смело. Нека даже тази крачка да бъде фантастична, дръзка като у Василев… Али е прав, трябва да се търсят нови пътища. „Но… защо само Василев може да намери правилния път?“ запита се Ибрахим и в него се появи неволно чувство на обида. Саида вчера му разказваше за опитите на Василев, но това беше много набързо. Той за сега все още не можеше да разбере: нима заради съоръжението на Василев трябва да се оставя на страна всичко останало?

Ако сега Саида беше с него, а не в лабораторията на Василев, може би, тя щеше да го убеди по някакъв начин. Да изостави всичко и да върви при нея… На помощ на Василев…

Инженера бързо премина от другата страна на мостчето и погледна към хоризонта. Задуха вятър. Той е довлякъл от някъде мъхната сива мъгла. Изглеждаше че мъглата се е хванала за върховете на морските пробивни кули и не може да се помръдне от мястото си.

На кулата, освен Хасанов, остана и майстор Григорян. Всички други отидоха при Василев. Майстора стоеше в сянка и наблюдаваше инженера с тревога.

„Какво му е днес?“ — мислеше Григорян, без да свежда поглед от напрегнатото лице на инженера. — Защо той остана тук, на кулата? Нима той се безпокои за здравината на своето подводно съоръжение?

Вятърът ставаше все по-силен и по-силен. Вълните се вдигаха високо, сякаш стараейки се да прескочат мостчето.

Хасанов, държейки се здраво за перилата се промъкваше по хлъзгавите и мокри дъски на мостчето, треперещо под ударите на вълните. Той отиваше в стаята за почивка, където лежаха чертежите на плаващия остров. Днес е последния ден от неговата работа над проекта. А утре…

Големи и тежки капки го удряха в лицето, вятърът го притискаше до перилата. Понякога клокочеща и съскаща вълна се прехвърляше през мостчето и Хасанов чувствуваше в тази минута, че той върви до коляно във водата на бушуващото море.

Той влезе в стаята и разгърна чертежите. Вълните чукаха в тънките дъсчени стени, хвърляха се върху вратата. Изглеждаше, че те искат да се втурнат в този малък дом, треперещ на тънките си тръбни крака сред обезумялото море.

Електрическата лампа трепкаше от ударите на вълните. Тя леко се поклащаше и безпокойни сенки бягаха по лицето на инженера.