Владимир Немцов
Златното дъно (13)

Следи от гъсенични колела

В кабинета на директора на института се спускаше мрак. Тъкмо бяха завършили разглеждането на чертежите за петдесетметровото съоръжение. Рустамов мълчаливо стана и натисна копчето при основата на бронзовата колона, подържаща абажура. Запали се лампа с дневно осветление. За миг Рустамов затвори очи и като ги отвори, се обърна към Хасанов:

— Разбираш ли, Ибрахим. По-лесно е да си отрежеш ръката, отколкото да ти кажат: „Почакай, не трябва да се строи“. Времето не чака, но ако пак се случи катастрофа? Ние и по-рано се надявахме на точността на изчисленията, а излезе съвсем не това, което очаквахме. Сега ще поправим основите, ще ги проверим за експлоатация през зимните месеци, а тогава…

Без да почука влезе Василев. Веднага след него се втурна Саида. Като се спря пред вратата, тя потърси с очи Ибрахим.

— Моля за извинение, че така се втурнах, — бързо проговори Василев, отправяйки се към директора. — Но аз съм длъжен да кажа… Злополуката с опитната кула на Хасанов е станала поради немарливост от моя страна. През време на изпитанията нашата подвижна инсталация, както ми се струва, е засегнала подводните основи…

Саида смутено погледна към директора. Гледайки гаснещия огън в лулата, той, изглежда, не я забелязваше.

— При последните изпитания на скалите и подводните камъни приборите работеха добре, но, навярно, не сме забелязали на екрана тънките тръби на основата на кулата. Това не е по вина на апаратите на Саида, — сдържано забеляза Василев. — Това е по моя вина. Аз разреших да вървят без прожектори, въпреки, че знаех, че приборите са недостатъчно проверени. И ето в резултат… — инженера се замисли и добави: — Аз не знам, нужни ли са на другаря Хасанов моите извинения, но нека ми повярва, че ми е извънредно тежко…

Хасанов мълчаливо стана, с кимване на глава се сбогува с присъствуващите и се отправи към вратата. Рустамов с тревога погледна след него.

Настъпи неловко мълчание.

Василев се приближи към телефона. Саида с поглед попита директора, може ли да си върви. Последният разреши. Рустамов изпрати с поглед Саида и се спре пред прозореца.

Морето беше спокойно. Настъпилата вечер беше една от тези редки вечери, когато непостоянното, всякога вълнуващо се море почиваше.

Железна редица от кули се издигаше над водата. Тя напомняше на Рустамов за непрекъснатата борба на човека с природата. Далече крие тя своите богатства и упорито ги пази. Тежки и непреклонни усилия струва на човека тази борба с нея. Само заедно, с общи усилия се постига победа. Откъснато, поотделно е невъзможно да се работи. Василев и Хасанов трябва да станат приятели, другари в работата. Това е техен дълг…

— Заключение на министерството във връзка с изплаващите цистерни на Василев, — каза Агаев, когато Василев излезе от кабинета и подаде писмото на Али. — Тъкмо сега му го показвах.

Рустамов прекъсна своите мисли и попита без да гледа писмото:

— Положително ли е?

— Не, те смятат, че този способ е нерационален, обаче предлагат да се проведат още няколко изпитвания за окончателното изяснение на неговата практическа годност. Но най-главното не се състои в това; в друго писмо те ни питат за резултатите от последните проучвания. Какво да им отговоря?

— Трябва да се почака, — каза Рустамов, търкайки слепите си очи, сякаш го болеше главата. — Последният път Василев стигна до сто метра дълбочина.

— И какво е намерил?

— Както казва, нищо. — Рустамов повдигна рамене.

— Разбираш ли, Али, аз никак не мога да повярвам, че на такава дълбочина под дъното на морето няма нафта. Привикнал съм да вярвам на геолозите. Помня, че още като студент в 1937 година, аз случайно попаднах на 17-ят международен конгрес на геолозите в Москва. Държа реч другаря Молотов. Той казваше, че в нашата страна „ценят геологията като велика наука“. Разбираш ли — велика! — Агаев многозначително повдигна пръст. — Изглежда, че проучванията на Василев са още твърде несъвършени… — Той се обърна към прозореца и като показваше към огньовете на далечните кули, добави: — Разбира се, на неголеми дълбочини търси и Василев, но защо е нужно да се строи такъв пълзящ кораб, когато са достатъчни само прости кули?

— Какво има във второто писмо? — мълчейки известно време, попита Рустамов. Както изглеждаше, той не беше напълно съгласен с мнението на директора.

— Питат, кога подводния дом ще бъде показан на държавната комисия. Какво да им отговоря?

Зазвъня телефона.

— Добре, докладвайте — Агаев закри с ръка микрофона и се обърна към Рустамов: — Сега ще кажат, какво са открили водолазите под водата при кулата на Хасанов… Слушам — отново каза той по микрофона. — Правилно, кулата стои в котловина… Какво са открили на мястото на счупването?… Да, да, ясно.

Директора остави телефонната слушалка.

— Разбра ли?

— Странна случайност! — се учуди Рустамов.

— Няма никаква случайност. Танка е минавал по горния край на котловината — това е сигурно, защото водолазите са открили там следи от неговите гъсеници. Той се е докоснал до обломъка от скала, който се е намирал на края на котловината. Този огромен камък е паднал надолу и постепенно развивайки скорост се е ударил в тръбата на подводната основа.

Рустамов облекчено въздъхна.