Владимир Немцов
Златното дъно (16)

„Готови за изплуване“

Саида изтича до кабинета. Там вече завършиха последните приготовления преди да пристъпят към пробиване.

Всички бяха нащрек, очаквайки командата. Василев, сякаш искайки съвет от всекиго, се вглеждаше в техните лица. Той прочете в тях мълчаливо одобрение, готовност и нетърпение.

— По местата! — прозвуча кратка команда.

Чу се тропот на крака по стълбата и в кабинета не остана никой, освен застиналите като от бронз фигури на двата дежурни техници до приборната дъска и мълчаливият щурман на подводният кораб.

Василев ходеше назад-напред из стаята. „Ще стигне ли енергията от акумулаторите, — мислеше той, — за да може електропробивача да достигне нафтеносния пласт? Нали пласта лежи на такава дълбочина! Подводният дом изразходва твърде много енергия във време на своето пътешествие. Моите би трябва да се върнем? Не! Нима ще можем да се откажем от това към което се стремяхме толкова години?“

Василев слезе в пробивната. Там непрестанно работеха. Някъде в дълбочината се въртеше, гризеше камъните свредела на електропробивача, трепереха тръбите под тавана, постепенно изчезвайки надолу.

Пробивната радостно шумеше, — изглеждаше че всичко това става в ярък слънчев ден там горе, където се носи по вълните свежия апшеронски вятър, където мирише на море и лозя.

Синицки се чувствуваше герой. И действително, ако той не беше се досетил да увеличи напрежението в апарата, то навярно, би трябвало да се завършат изпитванията, без дори да се пристъпва към пробиване. „Впрочем, след няколко дена тази мисъл би дошла в главата на Нури или Саида, — призна си сам той. — Това е така просто, че няма защо да се хваля с изобретателността си“.

Василев отиде до таблото, където Саида и Нури следяха приборите.

— Александър Петрович, — обърна се към него Нури, показвайки стрелката на прибора. — Вижте, напрежението на акумулаторите пада. Много силно натоварване…

— Докога ще стигне енергията? — прекъсна го инженера, гледайки часовника.

— Не повече от час. И то ако я използуваме цялата, даже и предназначената за двигателните мотори.

— Няма как, след това трябва да изплуваме, — каза Василев след кратко размисляне. — Сега не бива да спираме пробиването. Трябва да икономисваме енергията. Угасете прожектора и отоплението, съкратете възобновяването на въздуха.

Нури отиде при кабелната кутия, поглади я с ръка, след това плъзна пръстите си по проводите, отиващи към агрегата с висока честота, допря се до повърхността и веднага отдръпна ръката си.

— Претоварване, — навъсено забеляза той, обръщайки се към Василев. — Няма да издържи. Трябва да се охлади… Но не трябва да се чака. Въздухоплавателните съоръжения ще погълнат цялата енергия…

Настъпи мълчание.

— Изключвайте, — каза най-после Василев и с бавни тежки крачки се отправи към изхода.

Нури отърча до таблото, дръпна прекъсвача и изведнъж настъпи необикновена тишина… Изглеждаше, че се дочува зад стоплените стени на подводния дом шумоленето на водните струи.

Всички стояха като вкаменени. Ето още малко и би се показала нафта! Ще се покаже непременно! Никой не се съмняваше в това. Керимов се хвърли към агрегата, но виждайки отдалече изключения прекъсвач на мраморното табло, се спря и въпросително погледна Василев, който се спря за минута на вратата.

— Александър Петрович — прегракнало проговори той, — защо така?… Трябва още съвсем малко… Аз знам… — Той изтърча до тръбата, по която пълзеше смес от сондата, откри клапана и поставяйки дланта си отдолу, завика: — Виж сместа, нафтата е близо!

Червеникавата кал шляпаше на пода и, отскачайки от него пръскаше чистата добре изгладена престилка на Керимов. Той не забелязваше това, наливайки в шепи от редкия разтвор и изтичвайки до всекиго, го показваше.

— Ето я, — викаше Керимов. — Скоро… скоро…

Василев стоеше в нерешителност. Може би Керимов е прав. Нафтата е близко. Но може ли да се рискува така? Ще издържат ли другарите? Те не си представят цялата опасност на положението.

Приближиха се Пахомов и Саида. След тях бързо се спусна отгоре Опанасенко. Пахомов внимателно разглеждаше шепа рядка кал и след това я протегна на Василев. Той взе малко, разтри я на пръстите си и помириса:

— Е, добре. Още десет минути.

Майсторите мигновено се разбягаха по своите места. Нури включи тока. Агрегаторите забръмчаха. И ето отново елмазеният свредел гризе недрата на морското дъно.

Съмнение мъчеше капитана на подводния дом. Има ли той право да рискува така! Той не е сам.

Скъпоценната енергия се свършва… Ето вече 8 минути се пробива, а резултати все още няма… Остава вече една минута. Трудно се диша… Или това е просто от вълнение? Десет минути…

Василев стана и искаше да направи знак да прекратят пробиването, но… Това беше повече от силите му. Може би в единадесетата минута те ще стигнат пласта. Ако беше сам, Василев без да се замисля би продължил своята работа до тогава докато има въздух, докато има сили да се държи. Той погледна приборите. Налягането на разтвора спада. Помпите не могат повече да го поддържат. Това е опасно. Какво да се прави?…

Ето вече дванадесета минута, тринадесета, четиринадесета, петнадесета, шестнадесета минута… Не той не може да върви към престъпление. Повече не трябва да се рискува. Край.

Изведнъж, като реактивен снаряд, с оглушително съскане изхвръкна нагоре и се удари в тавана електропробивача. Целият дом потрепери от удара. Черната струя от разтвора изплиска от дълбочините.

Но това беше само началото… Чу се злобно клокочене, отново нещо изтропа и ето вече се удря в тавана черна струя.

Тревожна, но радостна минута!…

В тежкия черен дъжд беше трудно да се отиде до кормилото на привентера. Съскаше и виеше струята с огромно налягане. Изглеждаше, че стотици атмосфери са изблъскали тази струя в бялата пробивна на подводния дом.

Намерена е нафта в далечните каспийски дълбини! Разкрита е тайната на морските недра! Пробивна сонда навлезе в „златното дъно“!

Но ето фонтана е затворен. Керимов възторжено протегна към Василев черните си, лепкави ръце:

— Александър Петрович, вижте ей богу! Чиста. Няма пясък. Няма вода…

Василев като в полусън гледаше движещите се пред него черни длани и все още не можеше да съзнае, какво се е случило? Нима това към което се е стремял с години? Така просто, като че ли отвориха бутилка с шампанско и тапата изхвръкна към тавана.

Той изтри изпръсканото си с нафта лице и погледна нагоре. Там се чернееше огромно петно. Нафтата на потоци струеше по стените. Дългата тръба на електропробивача лежеше недалече от моторите. „Ако не беше отслабнала дейността на помпите подържащи високото налягане на разтворите в сондата, то нямаше да има фонтан, — помисли Василев. — Сигурно акумулаторите съвсем са се разредили, помпите едва са работили“…

Майсторите изтичаха в коридора. Те бързаха за ведра, лопати и метли. Трябва „бялата пробивна“ да оправдава името си.

— Ето ви на вас бели престилки — привидно се ядосваше Керимов, оглеждайки „лаборантите“.

— Готови за изплуване! — командуваше Василев.

За пръв път през цялото време на това тежко пътешествие Василев с наслаждение се облегна на гърба на креслото. Минута на действително заслужена почивка.

Инженера протегна ръка към копчето на видеотелефона. Както обикновено, пламна лампичката… Екрана затрептя. На него се появи умореното лице на директора.

— Слушам Ви, Александър Петрович…

Василев се бавеше, той искаше да продължи тази щастлива минута…

— Къде си сега? Добре ли е до брега? — запита Агаев.

— Не, на дълбочина триста метра… моите координати са… — Василев се наведе над своите записки и предаде цифрите.

— Защо така? Защо не се завърна?

Но тук суровия „капитан на подводния дом“ не издържа.

— Слушай, Джафар Алекперович! — завика той по микрофона. — Намерих… има фонтан. Можеш да съобщиш на всички. Телеграфирай на Рустамов!

— Поздравявам те, скъпи! Прегръщам те… Ние сме готови и веднага се отправяме към тебе… Записахме е координатите. Ще бъде над Вас в 22 часа. Пази…

В репродуктора нещо изпращя и всичко замлъкна. Изображението изчезна. Василев застана нащрек. Той се опита още веднъж да извика кабинета на директора, но отговор нямаше. Какво би могло да се развали във видеотелефона? Той притегли апарата към себе си, но в това време странни звуци, напомнящи шума на вятъра, привлякоха вниманието му. Те идваха някъде откъм коридора.

Изведнъж вратата се отвори и на прага се показа задъхващия се Синицки. Той се облегна на стената и гледаше Василев с широко отворени очи. Инженера скочи от креслото. — Какво има?

— Нищо… Само не се безпокойте… Пожар.