Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Золотое дно, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2,3,4,5,6,7–8/1948–49 г., 1,2,3,4/1949–50 г.

История

  1. — Добавяне

Решителните изпитвания

Ето вече два часа подводния дом пълзи към далечните каспийски дълбочини. Синицки отиваше близо до илюминатора и гледаше осветеното от прожектора морско дъно. То постепенно се снишаваше. Тук вече дълбочината е 150 метра. Това се вижда от приборите, стоящи на таблото на стената.

Синицки погледна техните светещи стрелки и си спомни, че подобни прибори той видя в кабината на пътническия самолет, от който за пръв път забеляза бялото кълбо. На Синицки му се стори смешно, че е заподозрял човека с квадратните очила, с които летяха заедно, като че ли той е заминирал едва ли не цялото Каспийско море. „Обаче, — замисли се студента, — какво търсеше той на брега? Навярно Рустамов знае. Колко хубаво, че може да помогне и случайното записване на диктафона“.

Танкът се движеше с помощта на акумулатори като подводница. Акумулаторите с огромна вместимост се зареждаха от няколко динама, задвижвани от дизели. Но зареждането можеше да става само горе. За работата на дизелите е необходим въздух. „Голям недостатък, — помисли Синицки. — Но как да се премахне?“

Минаваха минути и часове. Подводният танк се движеше. Бавно пляскаха по твърдото дъно огледалата на стоманените гъсеници. Синнцки ги видя през прозореца на щурманската кабина. Около него стоеше Василев и гледаше на кръгъл екран новия прибор, донесен от Саида за проучване на нафтените пластове. Бягащият лъч показваше различната плътност на почвите, като че ли нарочно избягвайки деленията, съответствуващи на плътността на нафтените пластове.

Когато танкът вървеше на неголяма дълбочина, Василев често го спираше, за да се разходи по дъното с портативен апарат. Той сам обличаше водолазен костюм и скиташе около подводния дом.

Той не вярваше, че геолозите може да са сгрешили. Той вярваше, че подводният танк трябва да открие „златното дъно“.

Синицки не можеше да се съмнява в надеждността на апарата, който така добре изучаваше в последните дни. Многокаскаден усилвател със същите копчета-лампи, както в диктафона. Пиезоелектрически микрофон. В тези два прибора има много еднакви неща. Как няма да знае апарата на Саида, няма да го разбира също тъй добре, както прибора който е направил самия той? Как да не вярва на този апарат?

Синицки погледна стрелката на дълбокомера. Тя наближаваше цифрата 250. Около приборите стояха без да помръднат Саида и Нури. На таблото за управление е замрял мълчаливият щурман. При него стоеше като на голям екран картата на дълбочините на Каспийско море. Някъде по средата бавно пълзеше ярка точка, показваща на кое място се намира сега подводния дом.

— Може би, трябва да се върви малко по на юг, — смутено предложи Саида, нарушавайки мълчанието. — Нафтеният пласт трябва да е наоколо.

— Изминати са вече осемдесет километра. Няма нищо, — ясно каза Василев, погледна светещата карта и излезе от кабинката.

В кабинета той седна до масата и погледна приборите за скорост и дълбочина. Нима танка не ще намери нищо?… Той потрепери от страшно предчувствие… Та това е решителното изпитване… Може би скоро всичко ще се свърши? Всички ще се убедят, че в далечните морски дълбочини няма нафта. Това е било само смела хипотеза на геолозите. Тогава ще поставят на брега ограда от кули и ще измъкнат на сушата…

Дълго бръмчене се дочу от апарата на видеотелефона. Замига контролната лампичка, екрана затрептя. В кабинета влезе тичешком Нури, но като Василев, се спря в нерешителност. Той не знаеше, че инженера е тук.

— Василев е на телефона, — проговори инженера, прикривайки с ръка зачервените си от безсъница очи.

— Александър Петрович? — дочу се развълнуван глас от репродуктора. — С какво ще ни зарадваш? — На екрана се показа загриженото лице на директора.

— Вървим на дълбочина двеста и петдесет метра, на юг от основното направление, — съобщи Василев. — Предишните резултати.

— Да… — какво да се прави, — каза с въздишка Агаев. — Не вярвам, искрено казано, не вярвам, изглежда че на тази дълбочина няма нищо. Москва чака съобщения. Ще й докладваме. Завършвайте изпитванията, не ви стига енергията от акумулаторите. По нататъшния риск е безсмислен. Помнете, че не сте сам.

— Помня това — много добре. — Василев бавно протегна ръка към копчето и изключи апарата. — Кажи там, — неопределено махна с ръка той, обръщайки се към Нури. — Нека… Обратното…

Нури за минута постоя до масата и на пръсти излезе от стаята.

Останал сам, Василев дълго седя със затворени очи, след това машинално отвори чекмеджето на масата. Ослуша се… машините бръмчеха, гъсениците тропаха по дъното, някъде се плискаше вода.

И така, всичко е свършено. Геолозите сгрешиха. На тази дълбочина няма нафта, тя се крие там, където е плитко, където нея спокойно могат да я извлекат през пробивните кули на тънките крака на Хасанов.

Искаше му се да чуе ободряващи, топли думи. Джафар Алекперович? Но какво ще му каже директорът? Той вече взе решение, трябва да се връщат. Да позвъни на Али? Него мнозина го наричат така просто по име. Искаше му се и той да го нарича така дружески… Али… Но къде е той? Как да се намери? В кои планини на кировабадския район?

Василев отвори дневника на последната страница и прочете: „Утре са решителните изпитвания! Да се провери!…“ По-нататък следваше изброяване на въпросите, изискващи особено внимание. В края има бележка от 29 септември: „Резултатът на работата през последните години, какви ще бъдат?“.

Василев с горчива усмивка прелистваше страници, извади от джоба си писалка, бавно отвинти капачето и поглеждайки последните редове стегнато написа на чиста страница: „30 септември“.

Той още веднъж погледна тази дата и допря глава до отворената тетрадка. Но слабостта не продължи дълго. Василев стана, разходи се из стаята. Той неволно си спомни разказите на старите нафтени работници как за първи път съветските хора са започнали да използуват „златото на Каспийското дъно“. В Баку пристигнал Киров. Той разделил пристанището от морето с бент, изпомпал водата от заграденото място, за да постави на извоюваната от морето земя първи пробивни кули. Колко неуспехи е имало! Водата е разкъсвала бента. Помпите се задъхвали. Не са достигали механизмите, транспорта, хората. Киров не се предавал, той упорито се е стремял към целта, която е била поставила пред него партията…

На първата пробивна кула, освен кал и газ не се оказало нищо. Враговете се размърдали, но Киров продължил да работи. Той е бил уверен, че в пристанището има нафта. Той наредил да се направят още няколко пробивни кули. Той е вярвал!…

Не може да се предаде и той, Василев. Той ще премине хиляди пъти дъното, за да намери в хиляда и първия, в далечните дълбочини „Черното злато“.

Чу се дългият и нетърпелив сигнал на репродуктора. Василев се откъсна от мислите си и натисна копчето.

— Тук е Хасанов, — чу, той задъхващ се глас. На екрана се показа обезпокоеното лице на Ибрахим.

— Разбираш ли ме? Сега научих от Агаев. Той казва — трябва да се завършват изпитванията, той няма нищо. Не е вярно, аз знам — има!

— Апарата не открива нафтени пластове, — уморено възрази Василев.

— Сляп ти е апарата. Виж със собствените си очи. Ти знаеш ли как изглеждат нафтените пясъци? Погледни сам…

В стаята тичешком влезе Саида.

— Какво има? — обезпокои се Василев.

— Намерихме… По-скоро, — най-после проговори Саида. — Апарата работи, — добави тя и безшумно се отпусна в креслото. Ясно беше, че се вълнуваше силно.

— Саида! — зовеше репродуктора.

Тя като че ли не чуваше този призив и бъбреше несвързано:

— Синицки направи превключване в апарат… Увеличи напрежението два пъти, за да приема отраженията от най-дълбоките пластове. Оказа се, че нафта е там… Кой можеше да предположи това? Това никой път не се е случвало, ние я търсихме на по-малки дълбочини.

— Саида! — хриптеше репродукторът.

Василев и Нури тичешком излязоха от кабинета: не бива да се губи нито минута.

— Ти ли си, Ибрахим? — най-после Саида отиде до видеотелефона и също като пред огледало поправи разрошените си коси.

— Я ела по-близко, — чу тя глас от репродуктора. Лицето на Хасанов се смееше от екрана. — Дай да ти кажа на ухото:

Саида се наклони над видеотелефона.

— Твоят апарат пак ослепя, — неочаквано строго каза Хасанов, но не издържа този тон и се разсмя. — Аз на мястото на Василев… как може той да те търпи?…

— Е, прости ме, мили мой, — тихо каза Саида, — затваряйки уморено очи. — Аз съвсем не съм виновна. Апарата не може да открие нафта на такава дълбочина. — Тя смутено се усмихна. — Разделят ни триста метра вода, а ти ми се караш…

— А как иначе? Ще те намеря и на морското дъно, — засмя се Хасанов.