Владимир Немцов
Златното дъно (24)

Островът е непознат

Василев изнесе Синицки на брега, след това измъкна с голям труд кълбото и слагайки под него камъни, за да не се върне обратно в морето, се изправи в целия си ръст, оглеждайки се в страни. Наистина, малкото островче с площ само няколко десетки квадратни метра, покрито с дюни и скални отломки, лишено от всякаква растителност, не можеше да предизвика каквато и да е симпатия даже и у най-невзискателния пътешественик. Обаче живота продължава. Той ще се бори за него, без оглед на мъглата, която се появи съвсем не навреме и при която е невъзможно търсене, без оглед на това, че той не знае как да достави вода и храна, в тези голи камънаци! Не, без оглед на това!

Той трябва да се запознае с острова. Не се знае колко време ще трябва да прекарат тук.

Василев заобиколи купчината скали и излезе на брега. Тук се простираше тясна пясъчна ивица, отделена като с бариера от скалистата ограда от цялата останала част на острова. Пясъкът изглеждаше снежно бял и над него беше надвиснала също такава мъгла.

Няколко крачки и Василев се спря до брега. По-нататък няма път. Вълните шумяха под краката му…

Инженерът изследва целия остров, търсейки вода.

Сега това е най-важното. Василев обаче не се съмняваше, че на тази купчина камъни, неизвестно защо изплували на морската повърхност, не може да се намери нито вода, нито храна. Дълго ли ще чакат спасението? Инженерът погледна бялото кълбо; то не може да се види отдалече на светлия бряг, той те слива с цвета на дюните. Как ще го намерят? На това каменисто островче даже няма нито клонче, нито тревичка?

Синицки все още не идваше в съзнание. Може би, той се е ударил силно о стената на кълбото, когато кълбото излетя от шлюзовото отделение?

Ако се намери вода… Той ще се свести… Само глътка вода…

Василев бавно се отпусна на пясъка. Пред очите му плуваха огнени кръгове…

Струваше му се, че той е отново там, долу, в подводния дом. Топло е. Пламъкът изригва от пробивната, приближава се към него все повече и повече. Ето огнените езици лижат косите му, докосват челото му. О, колко мъчителни са тези възпоменания! Нима той завинаги се разделя с подводния дом? Той го строи през целия си живот… Пред очите му преминават картини от далечното детство: слънчево утро; той е на брега на реката, слага си стара газова маска без кутия. Към маската е залепена тънка гумена тръбичка. Тръбичката е прикачена към поплавък. Ето той, треперейки от утринния хлад, се съблича, слага си маската, поставя внимателно поплавъка върху водата и взимайки голям камък се спуска под водата. Той се чувствува водолаз. Гумената тръбичка се губи нагоре и над него плава сянката на поплавъка. Той за пръв път се запознава с подводния свят, бродейки по златистия речен пясък и изумено гледа огледалното небе на подводните обитатели, през което проникват правите слънчеви лъчи. Спомените бягат… Ето, той строи модел на подводен танк с гумено моторче. Първи изпробвания… Танкът от тънко тенеке преминава по дъното на дълбокия ручей, и неговият пръв пасажер — котенце — изплашено изскача от тенекиената кутия.

Отново се менят картините на спомените. Ето вече електрическия модел… Той сам е първият пасажер със същата противогазова маска… Многогодишно учение, хиляди варианти, стотици модели… Баку, нафта. Чертежи, изчисления… Отново чертежи… Уралския завод, в който стотици хора строиха неговия подводен дом… Година време сглобяване в цеха… Изпробвания на суша. Транспортирането му по Волга, и ето, накрая…

Той помни деня, в който домът за пръв път се отдалечи от брега, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко във водата. В този момент той се чувствуваше най-щастливия човек на земята…

Василев се повдигна на лакти и погледна морето, сякаш опитвайки се отново да види потъващия във водата танк.

… Настъпваше вечерта. Огненото слънчево кълбо надвисна над хоризонта на тънки нишки-лъчи…

Василев се изправи с мъка и погледна сивите острозъби скали, стърчащи на противоположния бряг на островчето. Те блестяха в светлината на залеза с кърваво-червен отблясък, даже белите камъни изглеждаха червени…

Синицки дишаше тежко. Той се задъхваше. Дори и тук въздуха не му достигаше…

От водата се издигаше мъгла: тежка и гъста, тя се разстилаше по острова; изглежда че въздуха тук е наситен с отровни изпарения.

Минаваха мъчителни часове.

Слънцето угасна. Някъде от висините се спусна черна завеса, закри целия хоризонт и едва долу, до самото море, остана червеникава бледна ивица. Скалите станаха съвсем лилави и след няколко минути съвсем се разтопиха в мътната мъгла…

Жаждата го мъчеше. Трудно бе да си помръдне езика, като че ли в устата му има една голяма незатваряща се язва. Гърлото е възпалено като при ангина. Не, никакви мъки от глад не могат да се сравнят с това, което той изпитва сега… Капка вода, само капка! Нима те избягаха от смъртта в подводния дом, когато хиляди тона вода ги заплашваха да ги притиснат, само за да загинат тук след това без капка вода?

Дочу се бръмчене на самолет. Съвсем близко, вече съвсем над главата. Търсят ги. Иначе от къде на къде самолет през нощта? От тук не може да минава пътническа линия. Моторът реве… Изглежда — той е над главата…

Всичко свърши… Тишина, вълните се плискат…

Василев се вглежда в тъмното небе. Мъгла, не се вижда нищо. Над острова мъглата е още по-ниска. Като че ли белезникави призраци в дълги дрехи са се изправили като масивна стена. Те са се хванали за ръце и бавно се насочват към кълбото. Ето, те са вече съвсем близко. Те идват от всички страни. Те се опитват да ги обкръжат.

Но какво е това? Нима само така му се струва?… Не, не, той не бълнува.

На срещуположния бряг на острова се показваха огънчета. Те светеха със синкав пламък, също като джобни фенерчета. Понякога те гаснеха и след това пламваха на друго място. На Василев му се струваше че огньовете се приближават към него. Той не можеше да се помръдне от мястото си, някаква непозната сила го поддържаше при отвора на кълбото. Огньовете блясваха и се придвижваха.

Хладна струйка пот се плъзна по гърба му.

Инженерът се изправи и, стараейки се да се държи на краката си, побягна към скалите. Под краката му се търкаляха и звънтяха камъни. Синьото огънче бляскаше до тъмната скала, сякаш някой се е притаил около нея. Като че ли някой очаква тук инженер Василев, скрил в ръката си тайнственото фенерче.

Той дотърча съвсем близко и видя, че светлината идва от пукнатината между два плоски камъка. В този миг те изглеждаха на надгробни паметници.

Василев се спря, след това внимателно, затаил дъха си, започна да се приближава към тях. Той искаше да заобиколи скалата от противоположната страна и да види от там, кой може да се намира в пукнатината. Тихичко той се покатери нагоре, върху купчина камъни.

Невнимателно движение. Няколко малки камъчета се изтърколиха надолу. Огънчето изчезна мигновено.

Инженерът скочи долу, където беше огънчето, широко разтваряйки ръце и пипнешком стараейки се да намери някого в тясното пространство между скалите, гдето лежаха плоските блокове.

Там нямаше никого…