Владимир Немцов
Златното дъно (23)

В цистерната

Василев се сепна от безспирен грохот, като че ли хиляди тонове режеща стомана падаха върху него някъде от горе. Струваше му се, че той отново изпробва своя тежък танк, завършен в последната година на войната. Също така гърмяха неговите гъсеници. Танкът се носи през ямите, изкоренява дърветата… Грохот, звънтене на желязо, душно…

Какво стана с него днес. Той си спомня как Синицки загуби съзнание. Помни, как не достигаше въздух. Какво стана после?

Василев напрегна цялата си воля и пред него постепенно почнаха да изплуват от дълбочината на паметта отделни картини.

Ето той седи в креслото… Синицки се е навел до него…

Лъчът на фенерчето се плъзга по масата. Той осветява тънката прозрачна ваза и в нея лозовото клонче, застинало на стъклото. В ярката светлина на фенерчето тя изглежда като златиста, като че ли в нея са застинали частици от слънчевите лъчи… Там, горе са слънцето, вятъра, планините. Той ги помни: същият цвят, както тази люляково-синя мъгличка на лозовото клонче… Не, още нищо не е свършено!

Василев пак се катереше нагоре. Ако той не открие отвора, ще загине заедно със Синицки…

Той ще намери начин. Той също се спаси в цистерната. Трябва само да се включи ток в прекъсвача… Но как да стане това?

„Какво стана после?“ спомни си Василев. Ето той прелиства тетрадката си, сякаш стараейки се да намери изход в нея. В очите му попада скица за сигнална лампа с калпак от дебело стъкло, Той се намира извън кълбото… Стой! По какъв начин отиват до нея проводите от акумулатора? Разбира се, чрез херметически изолирани втулки. Ето го решението на въпроса! Той тича в торпедното отделение… Бяга тънкия лъч на фенерчето… Да, да, той си спомня, там се дишаше още по-тежко… Излетя кълбото с тетрадката. Дали да пусне още цистерни със записки?

Синицки падна тежко върху масата, губейки съзнание. Не трябва да се бави повече.

Василев влече Синицки със себе си… Не, той не може да се отправи с кълбо. Той ще се задуши. Горе, сигурно, няма вече никого. Няма кой да отвинти отвора. Но как да го спаси?

Отново проблясък на съзнанието. Ето го решаващият момент! Сгъстеният въздух изтласква водата от торпедното отделение… Той открива тежката херметическа врата влиза в това отделение и с голям труд поставя кълбото. Той разбива рубиновия калпак на фенера и чрез преходните втулки съединява провода с прекъсвача. Той влече Синицки. Взима със себе си апарата на Саида, парче провод за да съедини двата контакта и манерка с вода. Влиза в кълбото. Той си спомня, че фенерчето му остана да виси на стената.

По-нататък той пак не си спомня нищо… Сигурно е съединил контактите, пуснал е водата в торпедното отделение и…

Василев се повдигна на колене и започна да опипва стената. Тя е хладна, плъзгава. Той прокарва широко разперените си ръце по нейната повърхност и се убеди че стената се закръглява. Значи той се намира в кълбото… Ето там долу апарата на Саида и до него Синицки.

Жив ли е този младеж, готов да раздели съдбата си със съдбата на капитана на подводния дом? Василев прегърна Синицки и се вслуша в биенето на сърцето му. Да, той е жив!

Василев чувствуваше, че нещо го подхвърля ту нагоре, ту надолу. Значи цистерната е на повърхността. Върху вълните. Той не вярваше на това щастие…

Рязък удар. Падане. Кълбото се издигна на гребена на вълна… Василев падна.

Плъзгайки се с крака и ръце по гладките стени Василев се опита да се добере до отвора. Баластът, закрепен на дъното на кълбото не можеше да противостои на тежестта на тялото на инженера, и кълбото се наклоняваше встрани, за да се върне при първия удар на вълните отново в предишното си положение…

Василев пак се катереше нагоре. Ако той не открие отвора, ще загине заедно със Синицки като мишка в капан.

Той опипва стените с ръце. Къде може да бъде този отвор? Струва му се, тук… Отново подхвърляне… Василев не можа да се задържи и отново се плъзна надолу. Най-сетне той се закрепи за колелото, прикрепящо фенера, и се опита отвътре да превърти капака. Това се оказа невъзможно. Капакът не мърдаше. Изглежда, да се затвори е било по-леко, а сега не достигат сили… Може би, от ударите на вълните капакът се е затворил херметически? Василев няма даже надеждна опорна точка — кълбото го мята от страна на страна.

Няколко пъти на Василев се удаваше да хване с ръце капака. Тогава той се накланяше с цялото си тяло наляво и с тласък се мъчеше да го раздвижи. Напразно: кълбото отново пропадаше някъде надолу. Тялото му ставаше леко, почти без тегло, като че ли се разтапяше в празното пространство на кълбото. Ръцете безпомощно се плъзгаха по стените — опори няма, отново е трябвало да се катери към отвора. Най-сетне инженерът сполучи здраво да се опре за дъното на отвора… Но всичко беше напразно. Капакът не се раздвижваше.

Студен пот изби по челото му. Нима всичко е свършено? За какво тогава той се опитваше да се изтръгне из подводния дом? Не е ли взе едно, къде ще се задуши: под водата или тук, на повърхността? Той губеше съзнание. В ушите му продължително звънеше. Припомни си старата приказка за княза в бъчвата. Той се напънал с плещите си излязъл на свобода… Но стените от пластмаса, яка като стомана, не са дървени дъги. Те не могат да се пръснат, както в приказката.

Не, не, той ще живее, докато мисли, докато не е загаснала в него волята за живот! И той ще намери изход! Мисълта на инженера работеше с пределна яснота.

Преди всичко е нужна светлина.

Василев пипнешком намери жицата, която взе със себе си, за да съедини контактите на временните щепсели, и пипнешком я свърза с пресата на акумулатора.

Кратко затишие. Ослепителна искра. Неволно закри очи. Инженерът отново повтори опита. В светлината от искрата той вече видя металическия пръстен, който поддържаше отвътре кръга с ламповия патрон. Пръстенът беше закрепен с болтове. В краткия миг на Василев се удаде да разгледа, че болтовете бяха с нарези, подобни на обикновени винтове… Кой, ако не самият конструктор, ще знае как е устроено осветлението тук в неговото кълбо… Трябва само да се отвърти колелото, да се махнат каучуковите парчета — и кръгът с ламповия патрон ще падне вътре в кълбото. Тогава — въздух, а след това — и желаната свобода… Но с какво да отвърти? Василев започна да бърка в джобовете си. О, щастлива минута! В ръката му — монета. Никога в живота си той не бе се радвал толкова на находката. Сега тази монета струваше живота му…

Напрягайки всичките си сили, той отвинтваше винт след винт.

Останаха малко сили. Василев падаше при всеки рязък удар на вълните. Боейки се да не загуби монетата, той я взимаше в зъби и я стискаше така здраво, като че ли се стараеше да я раздели на две.

Колко винтове останаха още? Колко кислород оставаше още в тая глуха кутия, способен да поддържа неговите отслабващи сили?

Най-сетне пръстенът падна, звънвайки от стената на кълбото. Плътния каучуков лист се бе прилепил към пластмасата. Трудно бе да се откъсне.

Василев впи в каучука зъби. Той го късаше с ярост и отчаяние. Най-сетне инженерът почувствува, че кръвта на неговите изранени уста стана солена. Тя се смесваше с капки морска вода. Водата проникваше през цепнатините на пръстена. Още малко усилия — и свеж, опияняваш въздух изпълни кълбото.

Василев се спусна долу, където лежеше в безсъзнание неговият другар.

Пръски от вълните се промъкнаха през открития отвори и на тънки струи потекоха по лицето на инженера. Това го доведе в съзнание.

Отгоре е тъмно, значи — нощ. Откритият отвор все повече и повече се заливаше от вълните. Навярно, силно вълнение. Добре, че на дъното на кълбото има баласт, иначе то би се обърнало. Инженерът свали от себе си ризата и, смачквайки я, затвори отвора над главата си. Въздухът сега стига…

Той се чувствуваше в относителна безопасност. Никаква буря не го плаши. Дебелите стени ще издържат натиска на всеки ураган.

Всъщност, най-страшното остана вече назад, и битката за живот е спечелена! Само какво става със Синицки? Той се наведе над него, провери пулса му. Пулсът работеше с прекъсване. Навеждайки се още по-ниско, инженерът почувствува на страната си дишането на другаря си. Трябва да го доведе в съзнание. Може би, трябва да му даде вода?

Василев опипа отделението за акумулаторите. Тук някъде беше манерката с вода, която той предвидливо постави тука и закрепи с късче жица. Манерката я няма. Откъснала се? Инженерът в тревога се спусна надолу, опипа апарата на Саида. Той беше здраво закрепен за дъното. Но къде е манерката? Къде? Най-после я намери. Но какво е това? Манерката е празна. Нейното капаче, изглежда, е било слабо завинтено. Водата се е изляла и смесила с морската, която се плискаше на дъното на кълбото под баласта.

Василев зиморничаво се сви, като че ли от студ. Какво ще правят те без вода? При тях сега няма нито капка — така както няма и троха хляб. Той си спомни, че нищо не можеше да се вземе, защото да се влезе в стаята, гдето се пазеха храните, можеше само през пламтящата инструментална. Страшната катастрофа с подводния дом изпъкна отново пред погледа му… „резултатите от последните години“ — отново си припомни той записката в дневника.

„А може би, и, вярно е, по-добре беше да остане?“

Загина всичко… Всичко, на което той отдаде последните години от живота си… Загина труда на хиляди хора… Как ще може той да ги гледа в очите?

Не, това е само за минута. Той е нужен! Той ще строи нов подводен дом!

Инженерът се повдигна на ръцете си и измъкна от отвора, гдето по-рано беше кръга с патрона и смачканата риза.

Над главата засвети розово петно. Така в този необикновен кълбообразен дом настъпи утрото.

И макар че в този плаващ дом стана възможно да се диша и се появи късче розово небе, той си остава затвор. В отвора едва се промъква ръката.

Инженерът отново се повдигна нагоре и промъквайки ръка в прозорчето, напипа скобата на капака. И отново нечовешки усилия, за да го раздвижи от мястото му… Най-сетне капакът леко се подаде и после спокойно вече тръгна по своите нарези.

Чувство на неизразимо блаженство обхвана Василев, когато той, приповдигайки се на лактите си, надникна из кълбото.

Той задиша с пълна гръд, оглеждайки се по всички страни. Разсъмваше се. Зората ставаше бледа, леко розова, тя осветяваше белите къдри на вълните. Сякаш този вятър беше разсипал по водата тънките цветове на цъфтящи ябълки. Бреговете не се виждаха, морето изглеждаше като огромна чаша.

Катастрофата с подводния дом се случи далече от обикновените морски пътища, отбелязани на картите с пунктирани линии.

„Добре е, ако са намерили това кълбо, с което аз изпратих тетрадката, — помисли Василев, — но това е малка надежда. Може би това кълбо също плава някъде наблизо. Нищо не се знае. Може би, и ние сме отишли през бурята дявол знае къде, далече не само от морските пътища, но и от това място, където кълбото се издигна от водата“.

„Колко синьо е това море! Навярно то никога не е било такова“. Скоро инженерът се умори да гледа тая неспокойна небесна синевина. Навсякъде само син цвят. От него се замайва главата, болят очите, неприятно повдигане запълзява към гърлото. И все пак, необръщайки внимание на действителната и напълно реална опасност, с която му се случи да се срещне, инженер Василев мислеше за всичко това малко иронично.

Той беше малко забъркан и смутен, че е попаднал в такова нелепо положение, именно нелепо, — друга дума не може да се избере. Разбира се, и такива приключения са ставали някъде в Тихия океан през миналите векове, — наистина, преди всичко в романите. Но в Каспийско море, и при това — в наши дни?

Горещо е. Покривайки главата си с ризата, Василев стоеше върху отвора и до болка в очите гледаше към хоризонта. Колко може да се издържи така, без вода, без храна? Долу, не идвайки в съзнание, стенеше Синицки.

Изведнъж на Василев му се стори, че в далечината се белее нещо, засега неясно очертание на бряг или на параход.

Не, това не е параход. Светлата ивица не се движи. Тя стои на едно място. Вятърът носи кълбото срещу нея. Василев се вглежда… Пред него из мъглата изплава неголямо островче. Вече се вижда неговият нисък каменист бряг. Това всъщност не е даже островче, а просто купчина от камъни, внезапно издигнала се от дъното на морето.