Владимир Немцов
Златното дъно (29)

Послесловие

Минаха няколко години след нашата нощна разходка около бреговете на Апшерон.

Вие си спомняте, драги читателю, този тих предутринен час… плясъка на вълните, светлините на далечните сонди и разказа за тайните на морските дълбочини. Всичко това беше неотдавна. След това ние с вас следяхме за работата на Хасанов и Василев, участвувахме заедно с тях и с другите герои в изпробванията на новите кули и подводния дом, тревожехме се за съдбата на конструктора Василев и студента Синицки, радвахме се заедно с тях, когато упоритостта и творческата мисъл на целия колектив на института доведоха до заслужена победа…

С това би трябвало да завършим нашия разказ, но автора счита, че писателят е длъжен, в края на краищата да знае до къде доведоха работата си изследователите на златното дъно. Може би, последното пътешествие на подводния дом е само един от щастливите епизоди? Може би в други места, апаратите отново нищо не са открили?

Читателят е дотолкова свикнал към неизвестните неуспехи на нашите герои в техните многобройни опити и търсения, че в него напълно естествено възникват тези съмнения.

Не искате ли да повторим нашата разходка по морето и със своите очи да видим, какво са направили нашите приятели три години след описаните тук събития? Съгласни ли сте? Тогава да не губим време…

Също както и миналия път ние ще започнем пътешествието си от пристанището на Баку.

Ние искаме да видим много неща и затова нашето пътешествие ще започне сутрин, а не през нощта… Нека то бъде по-малко реалистично но днес никой вече не очаква разказ за тайните на морските дълбини. Всичко стана ясно и завинаги загуби остатъците на тайнствеността.

Спортният водосамолет леко се поклаща на жълтозелените си лодки, прилични на две гигантски шамандури.

Днес ние се отказваме от моторната лодка, защото е нужно много време, за да се стигне с нея до новите кули на Хасанов.

Леката утринна мъгла се стопява в далечината. Спуснете прозрачния калпак над вашата кабина.

Вие чувате моя глас от репродуктора, той е прикрепен пред нас на приборната дъска.

Вижте, как се разделят тихите вълни под нас.

Вие не забелязахте, че самолета вече се е откъснал от водата. Дълга уродлива сянка пробягва пред нас. Тя става все по-голяма и по-голяма… Самолета се издига все по-високо и сянката се изгубва върху сиво-гълъбовото матово стъкло на потъващото надолу море.

Огледайте се наоколо, подигнете се леко от креслото… Ето тук от дясно не забелязвате ли нищо?

Изплува бял остров, като че ли покрит със сняг. Той изглежда странен сред това море, до бреговете на което се спускат лозя. Виждате ли, на върха на плоския кръгъл остров, приличен на гигантска консервена кутия, стои блестящ цилиндър? Ако вие имате добро зрение и сте наблюдателни, то вие вече сте забелязали че този цилиндър бавно се върти…

Гледайте сега в страни… Тези бели острови са разхвърляни навсякъде. Цял архипелаг сред Каспийско море. Той никога не е бил нанасян на картата и едва съвсем неотдавна в параходните карти за Каспийско море се появиха точките на нови острови, при което те с всеки изминат месец стават все повече и повече.

Да, вие налучкахте. Това са островите на Хасанов, построени на тези места, където пробиваше със сонди Василев, пътешествувайки по дъното със своя подводен дом.

Но, може би, ние с вас ще видим как за тези две години нашите герои усъвършенствуваха своите конструкции? Как работят хората на плаващите острови? Вероятно, те задълго остават тук; трудно е да се предположи, че дежурните всеки ден долитат за работа… На тях ще им бъде приятно да се срещнат с нас, те така отдавна не са разговаряли с някого… Вие напомняте, че те сигурно имат радио… Правилна забележка. В дадения случай радиото тук е съвършено незаменимо…

Вие сте свикнали с летенето, но без оглед на това, в огледалото се вижда, как при спускането вашите ръце инстинктивно се опират в борда на кабините. Може би на вас ви се струва необичайно, че самолета се устремява към водата, също като че ли готвейки се да се гмурне в нея?

Тишина. Мотора е изключен. Лодките се плъзнаха по гребена на малките вълни. Лек плясък и водосамолета се приближава до острова.

Не е ли истина, че вие се чудите защо никой не ви посреща? Нима за обитателите на този остров е съвършено безразлично, че са им дошли гости?

Самолетът вече е долепен до стоманения борд на плаващия остров. Ние ще се изкачим с вас нагоре по тази малка стълбичка…

Но, какво да гледаме от тук? Пред нас се открива много „скучна“ панорама.

Кръгла площадка с диаметър около 40 метра, от която се излъчва топлина. Стоманената кутия също така е успяла да се нагрее от слънцето. Освен огледалния въртящ се цилиндър, разположен по средата, няма нищо.

Да се приближим до цилиндъра. Сега вие виждате ли, че това е вятърен двигател? Той работи и от най-слабия вятър. А тъй като на Каспийско море непрекъснато духат ветрове, и то съвсем не слаби, то именно тук най-рационално е използуването на този вид енергия, за да се изсмуква нафтата от морските дълбини.

Отдолу под двигателя има отвор. Там се намират приборите. Разбира се, около тях трябва да са и дежурните.

Отворът е затворен. Вие искате да почукате? Не се безпокойте: Хасанов ми даде ключ…

Внимателно да не паднете. Тук е тъмно. Впрочем, ключа за лампата е отдясно. Сега виждате ли, къде води тази стълба?

Малка стая. Тук има само прибори, а цялото останало пространство от стоманената кутия на острова представлява огромен резервоар за нафта…

Под водата има гъвкава тръба, тя върви към стоманената полусфера, където се намират помпите. Ако ние сега можехме да видим подводните съоръжения, то щяхме да видим много тръби, издигащи се нагоре; те се поклащат от подводните течения като стъбла на водни лилии.

Ние вече обиколихме всички помещения, в които са разположени контролните механизми… Но къде са хората? Кой наблюдава всички тези прибори?

На стоманените острови няма хора.

Те никога не идват тук, освен в тези случаи, когато трябва да се прехвърли нафтата от стоманената кутия в трюмовете на гигантските танкери.

Но откъде хората на брега знаят, че днес е необходимо да се изпрати танкер към остров номер петнадесет, за да го освободи от нафтата?

Как хората от брега знаят, че на острова и долу в куполообразната стая всички механизми работят нормално, че нито една тръба не е повредена?

Как се следят стотици такива острови? Помните ли, че ние се съгласихме, че радиото на този остров е незаменимо. Може би, вие успяхте да забележите блестящия прът на антената на оста на цилиндъра на ветродвигателя?

Радиостанция, работеща на милиметрови вълни, автоматически предава всички показания на приборите на брега. На всички острови стърчат такива прътове на антени, те са насочени към едно място на брега.

Помните ли, когато вие минавахте край института, забелязахте ново куполообразно здание с цяла система блестящи на слънцето антени?

Това е резиденцията на Саида. Тук се сливат невидимите нишки на радиовълните от всеки остров.

На бавно движещи се ленти автоматически се записват всички показания на приборите.

Един дежурен инженер ходи около апаратите и внимателно следи за това, как работи най-огромното съоръжение в света…

Между другото, вчера дежуреше Синицки. Неотдавна той получи инженерска диплома и дойде в института, за да може вече истински да се заеме с нови изследвания и търсения на неизвестното, с което той веднъж се срещна по време на пътешествието си в подводния дом.

Днес Нури управлява механизмите на Каспийския архипелаг. Той се учи заедно със Синицки и ето сега този млад инженер трябва да премине практиката си на всички участъци от телеавтоматиката. Той трябва да умее да следи не само приборите, но и да се научи да взема самостоятелни решения. Инженерът трябва да знае кога трябва да се спре помпата или да се затвори един или друг кран. А това той може да направи, без да се мръдне от масата за упражнение, превъртайки само необходимия прекъсвач… Вие помните ли играчките на Саида, които тя беше поставила за изпробване в своята квартира?

Това бяха тогавашните първи крачки на автоматичното управление.

Елате насам. Вие виждате как под прозрачния похлупак от пластмаса тракат и бръмчат умните механизми… Те сами регулират всичките процеси, необходими за извличането на хиляди тонове течно злато от морското дъно…

Чухте ли, щракна фотоелемент? Той е съединен с приемника.

Може би в тоя момент дежурния инженер Нури натисна копчето и временно спря една от помпите… Човекът се намеси в работата на автоматите. Той е техния създател и господар… Те послушно се подчиняват на неговата воля…

Може ли те да се сравняват със страшните призраци на разбунтувалите се машини, с механически крачещите „работи“ измислени зад океана от авторите на научно-фантастичните романи, в които, в края на краищата, човекът, създателят на такъв автомат, загива разпокъсан от неговата желязна пета. Колкото пъти ние сме чели подобни истории… Ние знаем, че за милиони хора от този чужд за нас свят, техниката, машините, автоматите — освобождаващи човека от тежкия труд, изобретенията, които позволяват да се заменят стотици работници с подбор умни прибори — винаги са били и си остават проклятие. Какво ще правят тогава простите човешки ръце? Кой ще ги купи?

Да излезем от тази желязна кутия на въздух, на простор. Тук е горещо и душно. И нека останат долу несменяемите майстори — създадените от нас прибори, свикнали към всякаква температура и всякакви условия. Тук човек няма място.

Гледайте. Навсякъде, на всички острови, хвърляйки по морето слънчеви отблясъци, се въртят блестящите цилиндрически ветродвигатели, едва чуто щраква фотоелемент, бръмчат мотори…

И сега се разхожда в светлата зала дежурния инженер Нури Имранов, поглеждайки от време на време зелените лампички на записващите прибори. Той сега работи за всички… И за Керимов, и за Хасанов, и за Опанасенко, и за другите младежи от Хасановата кула… Той работи един за хиляда души майстори, мотористи, смазочници, контрольори, техници… един за всички! След четири часа ще го смени друг…

Нури ходи из диспечерската зала. Гледа огромната, колкото цялата стена, светеща карта, където в кръгчетата на островите светват цифрите за добива на всяка сонда.

Той знае, че хората, някога работили на кулите, в шахтите, в работилниците, на полетата, в лабораториите, училищата, на малките и големи участъци, на огромна съзидателна работа, сега вече достигнаха тези дни, заради които трябваше така упорито да се трудят…

И ето тези светли точки на гълъбовото стъклено море му се струват наистина острови на новия щастлив труд, нашата велика цел, която ние наричаме комунизъм.

Инженерът се отдалечи от картата, и я погледна отдалече. Островите горяха с ярка, неугасима светлина.