Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (9)

9.

В апартамента си на Осемдесет и седма улица Барбара Кавъноу стискаше слушалката. Не искаше да повярва в онова, което й говореше дъщеря й. Но нямаше съмнение в ужасната новина, която Катрин тихо, почти безизразно й съобщи. Брайън беше изчезнал, при това вече от около два часа.

Без да издава безпокойството си, Барбара попита:

— Къде си сега, мила?

— Двамата с Майкъл сме в една полицейска кола на Четирийсет и девета улица и Пето Авеню. Бяхме точно тук, когато Брайън… изведнъж изчезна.

— Веднага идвам.

— Мамо, непременно донеси най-новите снимки на Брайън, които имаш. Искат да ги покажат по телевизията. А след няколко минути аз ще отправя молба за помощ по радиото. А, мамо, позвъни в болницата и кажи на сестрите на петия етаж в никакъв случай да не позволяват на Том да включва телевизора в стаята си. Той няма радио. Ако научи, че Брайън е изчезнал… — гласът й секна.

— Незабавно ще позвъня, но, Катрин, тук нямам никакви нови снимки. — Барбара се разплака. — Онези, които направихме миналото лято, са в къщата в Нантъкит. — Бе помолила да й пратят нови снимки на момчетата, но още не ги беше получила. Едва предишния ден Катрин й каза, че в бързината да доведат Том в Ню Йорк за операцията са забравили коледния й подарък — техните фотографии, поставени в рамки.

— Ще донеса каквото успея да намеря — припряно изрече тя. — Веднага тръгвам.

След като предаде съобщението в болницата, Барбара Кавъноу за миг се отпусна на стола и подпря челото си с ръка. „Прекалено тежко — помисли си тя. — Прекалено тежко.“

Нима постоянно не я преследваше натрапчивото предчувствие, че всичко е твърде хубаво, за да е истина? Бащата на Катрин беше починал, когато дъщеря й бе десетгодишна, и в очите й постоянно се криеше тъга чак до двайсет и втората й година — до срещата й с Том. Бяха толкова щастливи заедно, толкова прекрасна двойка. „Също като нас с Джин“ — помисли си Барбара.

За миг си спомни онзи ден през 1943 година, когато бе на деветнайсет и учеше втора година в колежа. Тогава я запознаха с красив млад офицер, лейтенант Юджийн Кавъноу. Още от първия момент двамата разбраха, че са точно един за друг. Два месеца по-късно се ожениха, но детето им се роди едва след осемнайсет години.

„С Том дъщеря ми откри същото щастие, с което бях дарена аз, но сега…“ Барбара се сепна. Трябваше да отиде при Катрин. Брайън сигурно просто се беше загубил. Дъщеря й бе силна жена, но в момента имаше нужда от подкрепа. „О, мили Боже, нека някой го открие!“ — помоли се тя.

Втурна се из апартамента и започна да събира поставените в рамки снимки от полицата над камината и масичките. Беше се пренесла тук преди десет години от Бийкмън Плейс. И пак имаше повече пространство, отколкото й беше необходимо — официална трапезария, библиотека и спалня за гости. Но сега това означаваше, че когато Том, Катрин и момчетата й идват на гости от Омаха, за тях има достатъчно място.

Барбара прибра снимките в красивата кожена чанта, която й бяха подарили за рождения ден Том и Катрин, грабна палтото си от гардероба в антрето и без да си прави труда да заключва вратата, побърза да излезе навън и да натисне бутона на асансьора.

Сам, човекът, който управляваше асансьора, работеше в блока от много години.

Когато й отвори вратата, усмивката му угасна.

— Добър вечер, госпожо Кавъноу. Весела Коледа. Нещо ново за господин Дорнън?

Тя само поклати глава.

— Онези ваши внучета са ужасно мили. Малкият Брайън, ми каза, че сте дали на майка му нещо, което щяло да помогне на баща му да оздравее. Надявам се да е истина.

„Аз също“ — опита се да отвърне тя, но откри, че не е в състояние да говори.

 

 

— Защо си тъжна, мами? — попита Джиджи, когато се настани в скута на Кали.

— Не съм тъжна, Джиджи — отвърна тя. — Винаги се радвам, когато сме заедно.

Момиченцето поклати глава. Носеше червено-бяла нощничка с коледни мотиви — ангелчета със свещи. Големите му кафяви очи и къдравата златистокестенява коса бяха наследство от Франк. „Все повече започва да прилича на него“ — помисли си Кали и инстинктивно притисна детето към себе си.

Двете бяха сгушени на дивана срещу елхата.

— Радвам се, че си при мен вкъщи, мами — каза Джиджи и в гласчето й се прокраднаха уплашени нотки. — Няма да ме оставиш пак, нали?

— Не. И преди не съм искала да те оставя, миличка.

— Не ми харесваше да идвам при теб на онова място.

Онова място. Бедфордският женски затвор!

— И на мен не ми харесваше да съм там — опита се да отговори с безразличие Кали.

— Децата трябва да са при майките си.

— Да. И аз мисля така.

— Онзи големият подарък за мен ли е, мами? — Джиджи посочи към кашона с униформата и палтото на Джими.

— Не, миличка, това е подарък за Дядо Коледа. И той обича да получава подаръци. Хайде, ела, отдавна вече трябва да си лягаш.

Детето понечи да се възпротиви, но замълча.

— Ако сега си легна, Коледа по-бързо ли ще дойде?

— А-ха. Ела, ще те пренеса в леглото.

Когато зави Джиджи и й даде старото одеялце, с което дъщеря й винаги спеше, Кали се върна в дневната и отново се отпусна на дивана.

„Децата трябва да са при майките си…“ Думите на Джиджи не преставаха да се въртят в ума й. „Мили Боже, къде ли е отвел онова момченце Джими? Какво ще прави е него? Как би трябвало да постъпя?“

Погледна към кашона, увит с пъстра хартия. „Подарък за Дядо Коледа.“ Тя си представи съдържанието му. Униформата на застреляния от брат й пазач, все още лепкава от кръв. Мръсното палто — Бог знае откъде ли беше откраднал пък него.

Джими носеше злото в себе си. Нямаше съвест, не изпитваше жал. „Приеми го — яростно си каза Кали, — той няма да се поколебае да убие онова момченце, ако така има по-голям шанс да избяга.“

Тя включи радиото на местния канал. Часът бе седем и половина. Водещата новина беше, че състоянието на ранения пазач от затвора на Райкър Айлънд все още е критично, но лекарите изразявали предпазлив оптимизъм за живота му.

„Ако остане жив, няма да осъдят Джими на смърт — каза си Кали. — Не могат да го екзекутират сега заради убийството на онзи полицай преди три години. Той е умен. Щом разбере, че пазачът ще оживее, няма да рискува да убие момченцето. Ще го пусне.“

Водещият продължаваше със следващите новини:

— Рано тази вечер седемгодишният Брайън Дорнън е изчезнал на Пето Авеню. Семейството му е в Ню Йорк, защото бащата на Брайън…

Замръзнала пред радиото, Кали чу как водещият описва момчето и после казва:

— Сега майка му ще отправи към вас молба за помощ.

Докато слушаше тихия, настойчив глас на майката, Кали си представяше младата жена, изпуснала портфейла. Беше около трийсетгодишна, с лъскава тъмна коса. Едва беше зърнала лицето й, но бе сигурна, че е красива. Красива, добре облечена и самоуверена.

Но сега, докато слушаше молбата й за помощ, Кали запуши уши, втурна се към радиото и го изключи. После влезе на пръсти в спалнята. Джиджи вече спеше. Дишаше тихо и равномерно, пъхнала длан под бузката си. С другата си ръка притискаше оръфаното бебешко одеялце към лицето си.

Кали коленичи до нея. „Мога да протегна ръка и да я погаля — помисли си. — Онази жена не може да погали детето си. Какво да правя? Но ако позвъня в полицията и Джими наистина убие онова момченце, ще кажат, че аз съм виновна, точно като предишния път, когато ме обвиниха за смъртта на полицая. Може би Джими щеше да го пусне. Той бе обещал… Даже Джими не би наранил дете. Просто ще чака и ще се моли — каза си Кали.“

Но молитвата, която се опита да прошепне — „Моля те, Господи, закриляй малкия Брайън…“ — прозвуча фалшиво и тя не я довърши.

 

 

Джими беше решил, че е най-добре да пресече моста „Джордж Вашингтон“, да мине по шосе №4 и после да излезе на нюйоркската скоростна магистрала по шосе №17. Този път можеше и да е малко по-дълъг, отколкото през Бронкс до Тапан Зий, но инстинктът му подсказваше бързо да напусне Ню Йорк. А на моста „Джордж Вашингтон“ нямаше бариера за пътна такса, където да го спрат.

Брайън гледаше през прозореца. Знаеше, че пресичат Хъдзън. Майка му имаше братовчеди, които живееха близо до моста в Ню Джърси. Когато след завръщането си от Нантъкит предишното лято останаха при баба си една седмица повече, двамата с Майкъл им бяха отишли на гости.

Роднините им бяха много симпатични. И имаха деца приблизително на неговата възраст. Доплака му се дори само от мисълта за тях. Искаше му се да смъкне стъклото на прозореца и да извика: „Тук съм. Елате да ме вземете, моля ви!“

Бе толкова гладен и ужасно му се пишкаше. Той срамежливо погледна към мъжа.

— Аз… може ли да… искам да кажа, че трябва да ида до тоалетната. — Страхуваше се, че Джими ще му откаже, и долната му устна затрепери. Момчето бързо я прехапа. Сякаш чуваше как Майкъл го нарича „ревльо“. Но дори от това му стана още по-мъчно. В момента копнееше да види брат си.

— Пишка ли ти се?

Мъжът като че ли не му се сърдеше. Може би в крайна сметка нямаше да му стори нищо лошо.

— А-ха.

— Добре. Гладен ли си?

— Да, господине.

Джими започваше да се отпуска. Пътуваха по шосе 4. Движението бе натоварено, но нямаше задръствания. Никой не търсеше открадната кола. Собственикът й сигурно вече седеше по пижама пред телевизора и за четирийсети път гледаше „Животът е прекрасен“. До сутринта, когато двамата с жена му надигнеха вой за откраднатата си тойота, Джими щеше да е в Канада при Пейдж. Божичко, колко я обичаше. През целия си живот не бе имал по-близък човек от нея.

Все още не му се искаше да спира. От друга страна, за да се подсигури, навярно вече трябваше да напълни резервоара. Нямаше представа до колко часа ще работят бензиностанциите на Бъдни вечер.

— Добре, след няколко минути ще спрем да налеем бензин, да идем до кенефа и ще си купим кола и чипс. По-късно ще се отбием в „Макдоналдс“ за хамбургери. Но не забравяй: когато спрем на бензиностанцията, само да се опиташ да привлечеш вниманието… — Извади пистолета от якето си и го насочи го към Брайън. — Бам — каза.

Момчето извърна очи. Бяха в средното платно на трилентовото шосе. Видя знак за отбивка, на който пишеше Форист Авеню. До тях се движеше полицейска кола, после зави към паркинга.

— Няма да приказвам с никого. Обещавам — успя да отвърне.

— Обещавам, татко — изръмжа Джими.

„Татко.“ Брайън неволно стисна медальона на Сейнт Кристофър. Щеше да го занесе на баща си и той щеше да оздравее. После баща му щеше да открие този тип, Джими, и да го набие за това, че се е държал толкова гадно със сина му. Брайън бе убеден в това. Докато опипваше с пръсти релефната фигура, носеща младенеца Исус, той изрече с ясен глас:

— Обещавам, татко.