Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (24)

25.

Полицай Мануел Ортис безшумно се вмъкна през страничната врата на катедралата и мигновено привлече вниманието на Катрин. Той се усмихна и кимна с глава. Тя скочи на крака и се втурна към него.

— Той…

— Добре е. Полицейският хеликоптер вече лети насам. Докато свърши службата, ще е тук.

Забелязал, че една от телевизионните камери е насочена към тях, Ортис вдигна ръка и направи кръг с палец и показалец — знак, че в този момент в най-важния ден от цялата година всичко е наред.

Седящите наблизо забелязаха жеста му и тихо започнаха да ръкопляскат. Към тях се присъединиха и други, изправиха се и в огромната катедрала отекнаха аплодисменти. Изминаха цели пет минути, преди дяконът да може да продължи да чете от Евангелието:

— „И всичко преминава“…

— Отивам да съобщя на Кали — каза на Бъд Фолни Морт Леви.

— Господине, зная, че трябваше да ни позвъни по-рано, но се надявам…

— Не се безпокой. Тази нощ няма да се правя на Скрудж^[1]. Тя ни помогна. Заслужава да я оставим на мира — отвърна Фолни. — Освен това госпожа Дорнън вече каза, че няма да предяви обвинение срещу нея. — Той замълча за миг. — Слушай, в участъците трябва да има някакви играчки. Кажи на момчетата да се размърдат и да намерят нещо за момиченцето на Кали. Накарай ги да ни чакат пред нейния блок след четирийсет и пет минути. Ще й ги дадем двамата с теб, Морт. Шор, ти се прибирай вкъщи.

Това бе първото пътуване на Брайън с хеликоптер и макар че беше ужасно уморен, той беше прекалено възбуден и дори не помисляше да затвори очи. Съжаляваше, че полицай Макнали — Крис, както му каза да го нарича — не можеше да дойде заедно с него. Но той остана при Брайън, докато отведат Джими Сидънс, и му каза да не се безпокои, защото този човек никога повече нямало да излезе от затвора. И после му донесе медальона на Сейнт Кристофър.

Докато хеликоптерът се спускаше надолу, на Брайън му се струваше, че още малко и ще кацнат в реката. Позна моста на Петдесет и девета улица и въжената линия на Рузвелт Айлънд. Баща му го беше водил там на разходка. Внезапно се запита дали той знае какво се е случило с него.

Обърна се към един от полицаите:

— Татко ми е в болница, съвсем наблизо. Трябва да отида при него. Може да се тревожи за мен.

Полицаят, който вече знаеше историята на цялото семейство, отвърна:

— Скоро ще го видиш, синко. Но сега майка ти те очаква. Тя е на среднощната служба в катедралата „Сейнт Патрик“.

Когато чу звънеца на входа, Кали отвори с мисълта, че ще я арестуват. Детектив Леви й бе позвънил, за да й каже само, че ще намине заедно с друг полицай. Но сега на вратата й се появиха двама сияещи Дядо Коледи, натоварени с кукли, игри и лъскава бяла количка.

Тя не вярваше на очите си, докато ги гледаше как оставят подаръците под и около елхата.

— Вашата информация за брат ви ужасно ни помогна — каза Бъд Фолни. — Брайън Дорнън е добре и в момента е на път за Ню Йорк. А Джими е на път за затвора — той отново е наша отговорност и обещавам, че този път няма да го оставим да се измъкне. Отсега нататък се надявам, че животът ви ще стане много по-добър.

Кали се чувстваше така, сякаш от плещите й са смъкнали огромен товар.

— Благодаря ви… — успя само да прошепне. — Благодаря ви…

Фолни и Леви едновременно изрекоха:

— Весела Коледа, Кали. — После си тръгнаха.

Кали най-сетне знаеше, че може да си легне и да поспи. Тя се вслуша в равномерното дишане на Джиджи. Отсега нататък всяка нощ щеше да може да го чува без страх, че отново ще й вземат нейното момиченце. „Всичко ще е по-хубаво. Вече го зная.“

Последната й мисъл, докато се унасяше, бе, че когато дъщеря й забележи липсата на големия пакет с подаръка за Дядо Коледа под елхата, с чисто сърце ще може да й каже, че добрият старец е дошъл и си го е взел.

Химнът отново щеше да започне, когато страничната врата на катедралата се отвори и вътре влезе полицай Ортис. Този път не беше сам. Той се наведе към малкото момче до него и посочи с ръка. Преди Катрин да успее да скочи на крака, Брайън се хвърли в ръцете й и медальонът на Сейнт Кристофър се притисна до сърцето й.

Докато го прегръщаше, радостни сълзи се стичаха по бузите й. Синът й отново бе при нея и Катрин твърдо вярваше, че Том също ще оздравее.

Барбара се наведе към тях и постави ръка върху главата на малкия си внук.

Накрая Майкъл наруши мълчанието.

— Здрасти, тъпчо — ухили се той.