Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (5)

5.

— Казах да ми го дадеш — зловещо изрече Джими Сидънс.

Кали се опита да остане спокойна.

— Не зная за какво говори това момче, Джими.

— Ами, разбира се, че знаеш — възрази Брайън. — Видях те да взимаш портфейла на мама. И те проследих, защото трябва да й го върна.

— Какво умно хлапе! — подигра му се Сидънс. — Винаги върви след парите. — Злобно изгледа сестра си. — Не ме принуждавай да ти го взимам насила, Кали.

Нямаше смисъл да се преструва. Джими знаеше, че детето казва истината. Тя бръкна в джоба си и извади красивия портфейл от марокен. После безмълвно го подаде на брат си.

— Това е на майка ми — предизвикателно каза Брайън. Но погледът, който му отправи мъжът, го накара да потръпне. Беше решил да се опита да грабне портфейла, но сега, внезапно уплашен, пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

Джими Сидънс отвори отделението за банкноти.

— Леле, леле! — възхитено извика. — Изненадваш ме, Кали. По-добра си от някои джебчийки, които познавам.

— Не съм го откраднала — възрази тя. — Някой го беше изпуснал и аз го намерих. Щях да го върна по пощата.

— Я зарежи тая работа — отвърна Джими. — Сега е мой и ми трябва.

Той извади дебелата пачка и започна да брои.

— Три банкноти по сто долара, четири по петдесет, шест по двайсет, четири по десет, пет петачки и три по един. Общо шестстотин осемдесет и осем. Не е зле, всъщност ми идват точно навреме.

Джими напъха парите в джоба на коженото яке, което бе взел от гардероба в спалнята, и започна да рови из отделенията на портфейла.

— Кредитни карти. Е, защо не? Шофьорска книжка — не, две: на Катрин Дорнън и доктор Томас Дорнън. Кой е доктор Томас Дорнън, хлапе?

— Баща ми. Той е в болницата. — Брайън видя, че мъжът вади медальона от портфейла.

Джими Сидънс го вдигна нагоре за верижката, после се засмя.

— Сейнт Кристофър! От години не съм ходил на черква, но даже и аз знам, че отдавна са го изритали. И само като се сетя за всички ония истории, дето ни ги разказваше баба как пренесъл на раменете си малкия Христос през реката! Спомняш ли си, Кали? — Презрително пусна медальона на пода.

Брайън се пресегна и го взе. Стисна го в ръка, после нахлузи верижката на шията си.

— Моят дядо го е носил през цялата война и се е прибрал вкъщи жив и здрав. Той ще спаси баща ми. Портфейлът не ме интересува. Можеш да си го задържиш. Исках само медальона. Сега си отивам. — Момчето се завъртя и се затича към изхода. Натисна бравата и отвори вратата, когато Сидънс го настигна, запуши му устата и го дръпна обратно вътре.

— Двамата със Сейнт Кристофър оставате тук при мен, приятелче — каза и грубо го блъсна на пода.

Брайън ахна, когато удари челото си в напукания линолеум. После бавно седна и започна да разтрива удареното място. Стори му се, че стаята се върти, но можеше да чуе, че жената, която беше проследил, умолява мъжа:

— Не го наранявай, Джими, Моля те. Остави ни на мира. Вземи парите и си върви. Но се махай от тук.

Брайън обви краката си с ръце, като се мъчеше да не заплаче. Не трябваше да проследява жената. Сега го разбираше. Трябваше да извика и някой може би щеше да я спре. Този човек бе лош. Този човек нямаше да го пусне. А никой не знаеше къде е отишъл. Никой не знаеше къде да го търси.

Той усети медальона до гърдите си и го стисна в юмрук. „Моля те, върни ме при мама — мислено се помоли момчето, — за да мога да те занеса на татко.“

Не погледна нагоре, за да види Джими Сидънс, който внимателно го наблюдаваше и преценяваше положението. „Това хлапе е проследило Кали, когато е взела портфейла — каза си мъжът. — Дали някой не е проследил пък него? Не. Иначе вече щеше да е тук.“

— Откъде взе този портфейл? — обърна се той към сестра си.

— От Пето Авеню. Срещу Рокфелер Сентър. — Тя беше ужасена. Джими нямаше да се спре пред нищо, за да се измъкне. Спокойно можеше да я убие. А също и това дете. — Майка му трябва да го е изпуснала. Вдигнах го от тротоара. Предполагам, че ме е видял.

— Сигурно. — Той погледна към телефона на масата до дивана. После се ухили и се пресегна за клетъчния телефон, който бе взел от жабката в откраднатия автомобил. Извади и пистолета си и го насочи към Кали. — Ченгетата може да подслушват телефона ти. — Посочи към масата до дивана. — Иди там. Сега ще набера твоя номер. Ще ти кажа, че се предавам и че искам да позвъниш на адвоката ми. Само трябва да изглеждаш нервна, точно каквато си в момента. Ако допуснеш грешка, и двамата с хлапето сте мъртви.

Джими погледна към Брайън.

— Само да се разцивриш и… — остави заплахата недоизречена.

Момчето кимна, за да покаже, че е разбрало. Бе прекалено уплашено, за да говори.

— Всичко ли ти е ясно, Кали?

Тя кимна. „Колко глупава съм била — каза си. — Мислех си, че съм се измъкнала от него. Няма начин. Дори знае телефонния ми номер.“

Той набра цифрите и телефонът до нея иззвъня.

— Ало. — Гласът й беше тих и приглушен.

— Кали, обажда се Джими. Слушай, загазил съм. Сигурно вече знаеш. Съжалявам, че се опитах да избягам. Надявам се, че пазачът ще се оправи. Скапан съм и ме е страх. — Гласът му звучеше като хленчене. — Позвъни на Джил Уайнстийн. Адвокатът, който ми дадоха. Кажи му, че ще го чакам в катедралата „Сейнт Патрик“ след края на службата в полунощ. Кажи му, че искам да се предам и трябва да е с мен. Номерът на домашния му телефон е 555–0267. Кали, съжалявам, че така обърках всичко.

Той изключи клетъчния телефон. Сестра му също затвори.

— Не могат да проследят клетъчен телефон, нали знаеш? Добре, сега позвъни на Уайнстийн и му кажи същото. Ако ченгетата подслушват, вече трябва да са хукнали.

— Джими, те ще си помислят, че аз…

Той направи две крачки и застана до нея, опрял пистолета в главата й.

— Позвъни му.

— Адвокатът ти може да не си е вкъщи и да откаже да се срещне с теб.

— Няма. Познавам го. Той е кретен. Стреми се към слава. Телефонирай му.

Нямаше нужда да й го повтаря. В момента, в който Джил Уайнстийн отговори, Кали припряно каза:

— Вие не ме познавате. Аз съм Кали Хънтър. Току-що ми позвъни брат ми, Джими Сидънс. Иска да ви предам… — С треперещ глас тя повтори съобщението.

— Ще отида на срещата — отвърна адвокатът. — Радвам се, че е решил така, но ако онзи пазач умре, Джими ще бъде съден за убийство. За първото убийство го осъдиха на доживотен затвор без право на помилване, но сега… — Той замълча.

— Мисля, че му е ясно. — Кали видя жеста на брат си. — Трябва да затварям. Дочуване, господин Уайнстийн.

— Страхотна съучастничка си, сестричке — каза й Джими. Той погледна към Брайън. — Как се казваш, хлапе?

— Брайън — промълви момчето.

— Хайде, Брайън. Махаме се от тук.

— Остави го на мира, Джими. Моля те. Остави го тук при мен.

— Няма начин. Може да изтичаш при ченгетата, въпреки че здравата ще загазиш в момента, в който хлапето се раздрънка. В края на краищата ти все пак си откраднала портфейла на майка му. Не, хлапето идва с мен. Никой няма да обърне внимание на мъж с малко дете, нали така? Ще го пусна утре сутрин, щом стигна там, закъдето съм тръгнал. После им разправяйте каквото си искате за мен. Хлапето даже ще потвърди думите ти, нали, синко?

Брайън се притисна към Кали. Толкова се страхуваше от този човек, че трепереше. Дали щеше да го накара да тръгне с него?

— Остави го тук, Джими. Моля те. — Тя скри момчето зад себе си.

Джими Сидънс ядосано изкриви устни. Стисна ръката й грубо и я изви.

Тя извика, когато изпусна Брайън и се свлече на пода.

Кали опря отново пистолета си в главата й, Джими застана над нея. В погледа му нямаше и следа от някогашна привързаност.

— Ако не направиш каквото ти казвам, ще стане още по-лошо. Няма да ме хванат жив. Нито ти, нито който и да е друг ще ме прати в газовата камера. Освен това имам гадже, което ме чака. Така че просто си дръж устата затворена. Даже ще сключа сделка с теб. Ако не кажеш нищо, ще оставя момчето живо. Но ако ченгетата се опитат да тръгнат след мен, ще му пръсна черепа. Съвсем просто е. Разбра ли ме?

Той пъхна пистолета обратно под якето си, после грубо изправи Брайън на крака.

— Двамата с теб ще станем истински приятели, синко — каза Джими. — Истински приятели. — Той се ухили. — Весела Коледа, Кали.