Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (20)

21.

Брайън усети, че автомобилът се движи по-бързо. Той отвори очи и после светкавично ги затвори. Беше по-лесно да лежи свит на кълбо на седалката и да се преструва на заспал, отколкото да се опитва да не изглежда уплашен, когато Джими хвърлеше поглед към него.

Освен това слушаше радиото. Въпреки че звукът бе намален, можеше да чува какво говорят: че убиецът на полицай Джими Сидънс, който стрелял по затворнически пазач, е отвлякъл Брайън Дорнън.

Майка му беше прочела на двама им с брат му книга, озаглавена „Отвлечен“. Той много я хареса, но когато си легнаха, Майкъл му каза, че според него била тъпа и че ако някой се опитал до го отвлече, щял да го ритне, да го удари и да избяга.

„Е, аз не мога да избягам“ — помисли си. И бе сигурен, че нямаше да постигне нищо, ако се опиташе да удари Джими. Искаше му се по-рано да беше успял да отвори вратата и да се претърколи навън. Щеше да се свие на кълбо, точно както ги учеха в гимнастическия салон.

Но сега вратата до него бе заключена и знаеше, че мъжът ще го хване още преди да успее да я отключи.

Едва се сдържаше да не заплаче. Усещаше, че носът му започва да тече и в очите му се събират сълзи. Опита се да си представи как Майкъл го нарича „ревльо“. Понякога това му помагаше.

Но не и сега. Дори брат му би се разплакал, ако бе уплашен и пак му се ходеше до тоалетната. А и по радиото бяха казали, че Джими е опасен.

Но макар да плачеше, момчето не издаваше нито звук. Усещаше, че сълзите се стичат по бузите му, но не ги бършеше. Джими щеше да забележи и да разбере, че е буден, а засега трябваше да продължава да се преструва.

Момчето още по-силно стисна медальона на Сейнт Кристофър и се замисли за това как баща му ще се върне у дома и ще украсят елхата, а после ще отворят подаръците си. Точно преди да заминат за Ню Йорк госпожа Емерсън, която живееше в съседната къща, дойде да се сбогува и той я чу да казва на майка му „Катрин, когато украсите елхата, независимо кога е. Всички ще дойдем и ще попеем коледни песни под прозореца ви. — После прегърна Брайън. — Зная коя е твоята любима песен.“

„Тиха нощ“. По време на коледния празник в училище предишната година я беше изпял съвсем сам.

Опита се да я изпее наум и сега… но не можеше. Знаеше, че ако продължи да мисли за това, Джими със сигурност ще забележи, че плаче.

После едва не подскочи. Някой по радиото отново говореше за тях с Джими. Някакъв патрулен полицай във Върмонт бил сигурен, че е видял Джими Сидънс и малко момче със стар додж или шевролет в заведение край шосе 91 и издирването се съсредоточило в тази посока.

Мрачната усмивка на Джими незабавно изчезна. Първоначалното облекчение, което изпита, щом чу новините, беше заменено от мигновена предпазливост. Наистина ли някакъв глупак бе заявил, че ги е забелязал във Върмонт? „Възможно е“ — реши той. Когато се криеше в Мичиган, някакъв скитник се заклел, че го е видял в Делауеър. След като го заловиха на бензиностанцията и го върнаха в Ню Йорк, разбра, че месеци наред са го издирвали в Делауеър.

Въпреки това пътуването по магистралата наистина започваше да го нервира. Пътят бе добър и можеше да навакса загубеното време, но колкото повече се приближаваше до границата, толкова повече полицаи срещаше. Реши, че когато завие на следващата отбивка и се избави от хлапето, ще излезе на шосе №20. Вече не валеше и нямаше да се забави много.

„Следвай инстинкта си“ — напомни си. Единственият път, когато не го бе направил, беше опитът за обир на онази бензиностанция. Все още си спомняше, че тогава нещо го бе предупреждавало да внимава.

„Е, когато всичко това свърши, няма да има повече проблеми“ — каза си и погледна към Брайън. После вдигна очи и се ухили. Пред себе си видя табела с надпис: „ИЗХОД 42, ДЖЪНИВА, 1.5 км“.

Крис Макнали мина покрай задръстването на изход 41. Вече бяха пристигнали две полицейски коли, затова реши, че не се налага да спира. Движеше се бързо и се надяваше, че е настигнал колите, които са били пред него на опашката при „Макдоналдс“.

Разбира се, ако приемеше, че не са завили на някоя от предишните отбивки.

Кафява тойота. Ето какво търсеше. Знаеше, че това е единственият му шанс. Какво му беше направило впечатление в регистрационния номер? Той стисна зъби и отново отчаяно се опита да си спомни. Имаше нещо… „Мисли, по дяволите — каза си, — мисли!“

Нито за миг не повярва на съобщението, че Сидънс и хлапето са били забелязани във Върмонт. Инстинктът му подсказваше, че са наблизо.

Наближаваше изход 42 за Джънива. Това означаваше, че границата е на малко повече от сто и петдесет километра. Ако Джими Сидънс се намираше в района, спокойно можеше да се надява, че ще напусне страната след не повече от два часа.

„Какво особено имаше в регистрационния номер на колата?“ — за пореден път се запита той.

Крис присви очи. В лявото платно с висока скорост се движеше тъмна тойота. Той се престрои и се изравни с нея, после погледна вътре. Искаше му се да види сам мъж или мъж с малко момче. „Дай ми възможност да го открия, Господи“ — помоли се полицаят.

Без да включва сирената или лампата, Крис ускори и мина покрай другия автомобил. Успя да види вътре млада двойка. Мъжът прегръщаше с дясната си ръка момичето, доста опасно при заледен път. При други обстоятелства щеше да го спре.

Той настъпи газта. Пътят стана по-чист, движението по-спокойно. Но всички се движеха все по-бързо и все повече се приближаваха към Канада.

Радиостанцията му се включи.

— Полицай Макнали?

— Да.

— Тук е началникът на криминалния сектор на Полис Плаза №1 Бъд Фолни. Току-що пак разговарях с шефа ви. Върмонтската следа се оказа фалшива. Ленихън още не е открита. Разкажете ми за онази кафява тойота, която сте видели.

Тъй като началникът му не беше обърнал внимание на това, Крис разбра, че този Фолни наистина трябва да го е притиснал.

Той обясни, че ако е имала предвид автомобила точно пред него на опашката, Дидри е говорела за кафява тойота с нюйоркски регистрационен номер.

— И вие не си го спомняте.

— Не, господине. — И без да се замисли, прибави: — Но в него имаше нещо необичайно.

Наближаваше изход 42. Докато гледаше напред, една от колите се престрои в дясното платно.

— Мили Боже! — възкликна той.

— Какво има, полицай? — От Ню Йорк Бъд Фолни инстинктивно разбра, че става нещо.

— Това е — отвърна Крис. — Направил ми е впечатление не регистрационният номер, а стикерът. От него беше останало само едно парче с думата „наследството“. Господине, в момента съм след онази тойота и завивам в отбивката. Бихте ли проверили номера й?

— Не я изпускайте — изсумтя Бъд. — И не затваряйте радиостанцията.

Три минути по-късно телефонът в апартамент 8 С в „Стайвесънт“, Долен Манхатън, иззвъня. Едуард Хилсън отговори със сънен и разтревожен глас.

— Ало — каза той и усети, че жена му нервно стиска ръката му. — Какво? Моята кола ли? Към пет часа я паркирах зад ъгъла. Не, не съм я давал на никого. Да. Кафява тойота. Какво искате да кажете?

Бъд Фолни отново се свърза с Крис:

— Мисля, че го пипнахме, но, за Бога, не забравяйте, че е заплашил да убие детето, преди да го заловят! Затова бъдете внимателен.