Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (2)

2.

„Бог да ви благослови, господа, щастливи вий бъдете…“ Познатите думи напомниха на Катрин за силите, заплашващи да й отнемат щастливия, спокоен живот, който смяташе, че винаги ще води. Съпругът й беше болен от левкемия. Сутринта му бяха отстранили далака и макар че все още бе прекалено рано да са сигурни, изглежда понасяше операцията добре. И все пак тя се страхуваше, че Том ще умре. Мисълта за живот без него почти я парализираше.

„Защо не забелязах, че се разболява?“ — мъчително се питаше. Спомни си, че само две седмици по-рано, когато го помоли да донесе покупките от колата, той се наведе към най-тежката торба, поколеба се, вдигна я и се олюля.

Катрин му се беше присмяла:

— Вчера игра голф, а днес се държиш като старец. Какъв спортист!

— Къде е Брайън? — попита Майкъл, когато се върна при нея.

Откъсната от мислите си, тя сведе очи към сина си.

— Брайън ли? — неразбиращо попита. — Ами, тук е. — После се огледа наоколо. — Дадох му един долар. Не дойде ли с теб да го остави в кошничката?

— Не — навъсено отвърна синът й. — Сигурно си го е прибрал. Той е тъпчо.

— Не говори така — скара му се тя и внезапно се уплаши. — Брайън, Брайън! — Цигуларят вече не свиреше и тълпата започваше да се разпръсква. „Къде ли е той? Не може просто да тръгне нанякъде.“ — Брайън — отново извика Катрин.

Няколко души се обърнаха и любопитно я загледаха.

— Малко момче — вече уплашена, обясни тя. — С тъмносиня грейка и червена шапка. Някой видя ли къде е отишло?

Хората заклатиха глави и започнаха да се оглеждат, в желанието си да помогнат. Една жена посочи към опашката пред витрините на „Сакс“ зад тях и изрече със силен акцент:

— Може да е отишъл там.

— Ами елхата? Дали не е пресякъл улицата, за да я разгледа отблизо? — предположи друга жена.

— Може да е в катедралата — обади се трети.

— Не. Не, Брайън не би направил такова нещо. Отивахме при баща му и той нямаше търпение да го види — докато изричаше тези думи, Катрин осъзна, че се е случило нещо ужасно. Почувства, че сълзите напират в очите й. Потърси кърпичка в раничката си и откри, че нещо липсва вътре: познатото усещане на портфейла й.

— О, Господи! — възкликна тя. — Портфейлът ми е изчезнал.

— Мамо! — Лицето на Майкъл загуби начумереното си изражение, с което прикриваше тревогата за баща си. Внезапно той се превърна в уплашено десетгодишно дете. — Мамо. Мислиш ли, че са го отвлекли?

— Невъзможно. Никой не би могъл просто да го замъкне нанякъде. Няма начин. — Краката й се подкосиха. — Повикайте полиция. Момченцето ми изчезна!

На гарата беше пълно с народ. Стотици хора бързаха във всички посоки. Навсякъде имаше коледна украса и бе шумно. Из огромното пространство се носеха всевъзможни звуци и отекваха във високия таван. Натоварен с пакети мъж заби лакът в ухото на Брайън.

— Извинявай, хлапе.

Едва успяваше да следва жената, взела портфейла на майка му. Постоянно я губеше от поглед. Припряно заобиколи семейство с две деца, които му препречваха пътя. Успя да мине покрай тях, но се блъсна в друга жена, която яростно го изгледа.

— Внимавай къде вървиш.

— Извинете ме — любезно отвърна Брайън, като вдигна поглед към нея. В този момент едва не изгуби жената, която следеше. После отново я настигна и я последва по стълбище и дълъг коридор, който водеше към спирка на метрото. Когато жената мина през въртележката, той се промъкна отдолу.

Мотрисата бе толкова претъпкана, че едва успя да се качи. Жената стоеше права и се държеше за металната пръчка, която минаваше над страничните седалки. Брайън застана до нея и се хвана за вертикалния лост. На следващата спирка тя си проби път към отварящите се врати. На пътя му имаше толкова много хора, че той едва не остана в мотрисата и трябваше да изтича, за да я настигне. После тръгна след нея по стълбището към друга линия на метрото.

Този път нямаше толкова хора и момчето застана до възрастна дама, която му напомняше за баба му. Жената с тъмния шлифер слезе на втората спирка и той я последва, впил очи в опашката й, докато тя почти тичаше нагоре по стълбището към улицата.

Излязоха на оживен ъгъл. В двете посоки профучаваха автобуси, бързащи да пресекат широкото платно, докато светофарът не е станал червен. Брайън хвърли поглед назад. Доколкото можеше да види, по улицата нямаше други сгради, освен жилищни блокове. От стотици прозорци струеше светлина.

Жената с портфейла чакаше на светофара. Когато светна зелено, той я последва на отсрещния тротоар. Тя зави наляво и припряно пое по слабия склон. Брайън бързо погледна към табелката с името на улицата. Когато предишното лято бяха дошли в Ню Йорк, майка му измисли специална игра, за да му обясни как са организирани улиците в града.

— Баба живее на Осемдесет и седма — каза тя. — Ние сме на Петдесета. Колко преки остават до нейния апартамент?

На табелката пишеше „Четиринайсета улица“. Трябваше да го запомни, каза си, докато вървеше зад жената с портмонето на майка му.

По лицето му започнаха да падат снежинки. Вятърът се засилваше и студът щипеше бузите му. Искаше му се да срещне полицай и да го помоли за помощ, но наоколо нямаше нито едно ченге. И без това знаеше какво да прави — щеше да проследи жената до жилището й. Имаше един долар — същия, който майка му даде да остави в кошничката на мъжа с цигулката. Щеше да го развали и да телефонира на баба си, а тя щеше да прати полицай, който да вземе портфейла от жената.

„Добър план“ — каза си. Всъщност бе убеден в успеха му. Трябваше да върне портфейла с медальона. Спомни си как, след като майка му каза, че от него няма да има никаква полза, баба му го сложи в дланта й и отвърна: „Моля те, дай го на Том и имай вяра.“

Изражението на лицето на възрастната жена бе ведро и уверено и Брайън знаеше, че няма начин да не е права. Щом върнеше медальона и го дадяха на баща му, той щеше да оздравее. Момчето просто го знаеше.

Жената още повече ускори ход. Брайън пресече след нея още едно кръстовище и стигна до края на следващата пряка. После завиха надясно.

По улицата, по която вървяха сега, нямаше ярко украсени витрини. Някои врати бяха заковани с дъски, сградите бяха осеяни с надписи и уличните лампи бяха изпотрошени. Стиснал бутилка в ръце, на тротоара седеше брадат мъж. Когато минаваше покрай него, човекът протегна ръка.

Момчето за пръв път изпита страх, но не откъсна очи от жената. Снегът се засили и тротоарът стана хлъзгав. Брайън се подхлъзна, но успя да се задържи. Беше останал без дъх от усилието, да не изостава. Още колко ли щяха да вървят, зачуди се той. Получи отговор след четири преки. Тя се насочи към входа на стара сграда, отключи и влезе вътре. Брайън се затича, за да хване вратата, преди да се захлопне зад нея, но не успя. Ключалката изщрака.

Не знаеше какво да прави, но после през стъклото видя, че отвътре приближава мъж. Когато човекът отвори вратата и забърза покрай него, момчето успя да се вмъкне във входа.

Коридорът беше мрачен, мръсен и миришеше на развалена храна. Някъде нагоре по стълбището се чуваха стъпки. Брайън преглътна, за да сподави страха си, и като се опитваше да се движи безшумно, започна бавно да се изкачва. Щеше да види къде отива жената, а после да се измъкне от тук и да потърси телефон. Навярно вместо да звъни на баба си, трябваше да съобщи в полицията, помисли си.

Майка му го бе научила, че когато наистина се нуждае от помощ, трябва да направи точно това.

А до този момент той не го беше сторил.

— Добре, госпожо Дорнън, Опишете ми как изглежда синът ви — спокойно каза полицаят.

— Той е на седем години и е дребен за възрастта си — отвърна Катрин. Седяха в патрулна кола, паркирана пред „Сакс“ близо до мястото, където допреди малко свиреше цигуларят.

Тя усети, че Майкъл успокоително стиска ръката й.

— Какъв цвят е косата му? — попита полицаят.

— Като моята — отговори момчето. — Червеникава. Очите му са сини. Има лунички и един от предните му зъби липсва. Носи същите панталони като моите, а якето му е почти същото, само дето е синьо, а моето е зелено. И е слаб.

Полицаят одобрително погледна към него.

— Наистина много ми помагаш, синко. А сега, госпожо, казвате, че портфейлът ви е изчезнал, така ли? Смятате ли, че може да сте го изпуснали или някой ви е блъснал? Искам да кажа, дали не е бил някой джебчия?

— Не зная — отвърна Катрин. — Портфейлът не ме интересува. Но когато давах на момчетата пари за цигуларя, сигурно не съм го напъхала добре в чантата си. Беше доста обемист и може просто да е паднал.

— Дали синът ви не го е взел и да е решил да си купи нещо?

— Не, не, не! — гневно отсече тя, като рязко поклати глава. — Моля ви, дори не си го и помисляйте.

— Къде живеете, госпожо? Искате ли да позвъните на някого? — Полицаят погледна към халката на лявата й ръка. — Например на съпруга си?

Съпругът ми е в болницата „Слоун-Кетъринг“. И много болен. Сигурно се чуди къде сме. Всъщност скоро трябва да сме при него. Очаква ни. — Понечи да отвори вратата на колата. — Не мога просто да си седя тук. Трябва да потърся Брайън.

— Госпожо Дорнън, незабавно ще разпратя описанието на Брайън. След три минути всички ченгета в Манхатън ще започнат да го търсят. Нали разбирате, може просто да се е отдалечил и да се е объркал. Случва се. Често ли идвате тук?

— Преди живеехме в Ню Йорк, но после се преместихме в Небраска — отговори му Майкъл. — Всяко лято идваме на гости на баба. Тя живее на Осемдесет и седма улица. Миналата седмица пристигнахме, защото татко има левкемия и трябваше да го оперират.

Мануел Ортис работеше като полицай едва от година, но вече много пъти се беше сблъсквал с мъката и отчаянието. Сега ги виждаше в очите на тази млада жена. Първо се бе разболял съпругът й, сега беше изчезнало и детето. За него бе очевидно, че тя лесно може да изпадне в истерия.

— Татко ще разбере, че се е случило нещо — разтревожи се по-големият й син. — Мамо, не трябва ли да отидеш при него?

— Госпожо Дорнън, какво ще кажете да оставите Майкъл при нас? Ние ще постоим тук в случай, че Брайън се върне. Ще пратим всичките си хора да го търсят. Ще се разгърнем и ще започнем да съобщаваме по високоговорителите да се свърже с нас в случай, че се е заблудил някъде из района. Ще повикам друга кола, за да ви закара до болницата и да ви изчака.

— Нали ще стоите точно тук в случай, че се върне?

— Разбира се.

— Майкъл, нали ще гледаш за Брайън?

— Естествено, мамо. Ще внимавам за този тъпчо.

— Не го наричай… — В този момент Катрин забеляза изражението на лицето му. „Опитва се да ме успокои — помисли си. — Опитва се да ме убеди, че Брайън е добре. Че няма да му се случи нищо лошо.“

Тя го прегърна. Майкъл я притисна към себе си и каза:

— Дръж се, мамо.