Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (4)

4.

Цивилен полицай откара Катрин до болницата с необозначен автомобил.

— Ще ви чакам тук, госпожо Дорнън — каза той. — Ще оставя радиостанцията включена, така че ще научим в момента, в който открият Брайън.

Катрин кимна. „Ако открият Брайън“ — мина й през ума. Усети, че гърлото й се свива от ужас.

Фоайето на болницата беше украсено за празниците. По средата имаше елха, навсякъде висяха гирлянди от елхови клонки.

Дадоха й пропуск и я осведомиха, че сега Том е в стая №530. Тя отиде при асансьорите и влезе в един от тях, вече наполовина пълен предимно с болнични служители — лекари с бели престилки, санитари в зелени дрехи и две медицински сестри.

„Преди две седмици — помисли си Катрин — Том правеше визитации в «Сейнт Мери» в Омаха, а аз пазарувах за Коледа. Онази вечер заведохме децата да хапнат хамбургери. Животът беше толкова нормален и весел и се шегувахме за миналата година, когато той толкова се измъчи, докато закрепи елхата на стойката. Обещах му, че преди Бъдни вечер ще купя нова стойка. И отново си помислих колко уморен изглежда, но не направих нищо.“

Три дни след това той припадна.

— Не натиснахте ли бутона за петия етаж? — попита я някой.

Катрин трепна.

— А, да, благодаря ви. — Излезе и за миг постоя неподвижна, за да събере мислите си. После откри на стената стрелка, сочеща към стаи 515–530.

Когато приближи до бюрото на сестрите, видя зад него Спенс Кроули. Устата и пресъхна. Веднага след операцията същата сутрин той я беше уверил, че всичко е минало гладко и че следобед асистентът му щял да наглежда Том. „Тогава защо Спенс е тук? — уплаши се тя. — Дали не се е случило нещо?“

Той я забеляза и се усмихна. „О, Господи, нямаше да се усмихва, ако Том е…“ Поредната мисъл, която не можеше да довърши.

Той бързо заобиколи бюрото.

— Катрин, само да можеше да се видиш! Том е добре. Много е изтощен, разбира се, но резултатите са добри.

Тя го погледна. Искаше й се да вярва в думите му, искаше й се да вярва в искреността, която виждаше в кафявите очи зад очилата.

Лекарят я хвана за ръка и я въведе в кабинката зад бюрото.

— Не искам да ти давам прекалени надежди, но трябва да разбереш, че има голяма вероятност Том да победи болестта. Много голяма вероятност. Имам пациенти с левкемия, които спокойно доживяха до старини. Съществуват различни лекарства за контролиране на болестта. Онова, което смятам да използвам, е интерферон. При някои от пациентите ми свърши истински чудеса. Отначало всеки ден ще трябва да му се правят инжекции, но след като определим необходимата доза, сам ще си ги слага. Когато окончателно се възстанови от операцията, ще може да се върне на работа и ти се кълна, че това ще се случи. — После тихо добави: — Но има проблем. — Той мрачно я погледна. — Разбрах, че когато следобед си видяла Том в интензивното отделение, много си се разстроила.

— Да. — Тя се опита да сдържи сълзите си, но не успя. Толкова се бе страхувала и сега фактът, че съпругът й се чувства добре след операцията, я изпълваше с такова облекчение, че не можеше да се овладее.

— Катрин, Том току-що ме помоли да бъда откровен с него. Мисли си, че състоянието му е безнадеждно и че съм ти го казал. Започва да не ми вярва. Чуди се дали не крия нещо от него, дали положението не е по-тежко, отколкото му казвам. Е, Катрин, това просто не е така и твоята работа е да го убедиш, че очакваш двамата заедно да изживеете старините си. И през ум не трябва да му минава, че му остава съвсем малко време, не само защото ще е вредно за него, а и защото не смятам, че е вярно. За да се възстанови, той трябва да вярва, че ще оздравее, и това до огромна степен зависи от теб.

— Спенс, аз трябваше да забележа, че се разболява. — Той я прегърна за миг.

— Виж — каза хирургът, — има една стара поговорка: „Лекарю, излекувай се сам“. Когато Том се почувства по-добре, сериозно ще си поговоря с него за това, че не е обърнал внимание на предупрежденията, които тялото му е отправяло. Но сега иди при него с весело лице. Можеш да го направиш.

Катрин се насили да се усмихне.

— Така ли?

— Да, така е много по-добре — кимна той. — Просто продължавай да се усмихваш. Не забравяй, че е Коледа. Мислех си, че ще доведеш със себе си и децата.

Не можеше да му каже, че Брайън е изчезнал. Не сега. Вместо това репетира думите, които щеше да каже на Том.

— Брайън е понастинал и не исках да се разболее.

— Постъпила си разумно. Добре. До утре, малката. И не забравяй за усмивката. Прекрасна си, когато се усмихваш.

Катрин кимна и тръгна по коридора към стая №530. Тихо отвори вратата. Том спеше. Беше на системи. Към ноздрите му бяха прикрепени тръбички. Кожата му бе бяла като възглавницата. Устните му бяха пепелявосиви.

Частната сестра се изправи.

— Питаше за вас, госпожо Дорнън. Ще почакам навън.

Катрин придърпа стола до леглото, седна и постави длан върху ръката на съпруга си, отпусната върху завивката. После се вгледа в лицето му, като попиваше всяка подробност: високото чело, обрамчено от червеникавокестенява коса, същата като на Брайън, гъстите вежди, които винаги изглеждаха малко рошави, правилно оформения нос и устните, които обикновено се усмихваха. Замисли се за очите му, по-скоро сини, отколкото сиви, и за топлотата и разбирането, които излъчваха. „Той вдъхва увереност на пациентите си — помисли си Катрин. — О, Том, иска ми се да ти кажа, че нашето момченце изчезна. Иска ми се да беше добре и да си с мен, за да го търсим заедно.“

Том Дорнън отвори очи и немощно изрече:

— Здравей, скъпа.

— Здравей. — Тя се наведе и го целуна. — Извинявай, че следобед бях такава ревла. Наречи го постменструален синдром или просто старомодно облекчение. Знаеш колко съм сантиментална. Плача даже когато филмите имат щастлив край.

Тя го погледна в очите.

— Справяш се страхотно. Наистина.

Ясно виждаше, че не й вярва.

— Мислех си, че ще доведеш и децата. — Гласът му бе слаб и пресеклив.

Катрин осъзна, че пред Том няма да е в състояние да изрече името на Брайън, без да избухне в сълзи.

— Страхувах се да не те изтощят — бързо изрече. — Реших, че ще е най-добре да почакат до утре сутрин.

— Обажда се майка ти — сънливо рече Том. — Сестрата разговаря с нея. Казала, че ми праща по теб специален подарък. Какъв е?

— Не и без момчетата. Те искат да ти го дадат.

— Добре. Но утре сутрин непременно ги доведи. Искам да ги видя.

— Разбира се. Но след като сега сме само двамата, може би трябва да се пъхна при теб под завивките.

Том отново отвори очи.

— Това вече е приказка. — На устните му се появи усмивка. И после заспа.

Тя отпусна глава на гърдите му и дълго остана така. После бързо се изправи, когато сестрата влезе на пръсти в стаята.

— Нали изглежда прекрасно? — весело попита Катрин, когато жената хвана китката му, за да му премери пулса.

Знаеше, че макар и заспал, Том може би я чува. Хвърли последен поглед към съпруга си и бързо излезе навън, мина по коридора и се спусна с асансьора във фоайето, за да се върне в очакващата я кола.

Цивилният полицай отговори на неизречения й въпрос:

— Засега няма нищо, госпожо Дорнън.