Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (7)

7.

Брайън седеше свит на предната дясна седалка, докато Джими Сидънс шофираше по Ийст Ривър Драйв. До този момент никога не се беше страхувал така. Първо мъжът го накара да се покатери по противопожарната стълба на покрива. После го повлече от един покрив на друг чак до края на пресечката, спуснаха се през изоставена сграда и излязоха на улицата, където бе паркирана колата.

Мъжът натика вътре Брайън и му сложи предпазния колан.

— Само не забравяй да ми викаш „тате“, ако някой ни спре — предупреди го.

Детето знаеше, че мъжът се казва Джими. Така се беше обръщала към него жената. Тя изглеждаше толкова уплашена за Брайън. Когато Джими го помъкна през прозореца, жената се разплака и момчето разбра, че се страхува за него. Тя знаеше имената на родителите му. Може би щеше да се обади на ченгетата. Ако го направеше, дали щяха да го търсят? Но мъжът бе заплашил, че ако дойде полиция, ще го убие. Дали говореше сериозно?

Брайън още повече се сви на седалката. Беше уплашен и гладен. И му се ходеше до тоалетна, но се страхуваше да помоли Джими. Утешаваше го единствено медальонът, който висеше на гърдите му над якето. Той бе помогнал на дядо му да се завърне от войната. И щеше да помогне на баща му да оздравее. Със сигурност щеше да помогне и на самия него да се прибере у дома жив и здрав. Беше убеден в това.

Джими Сидънс хвърли поглед към малкия си заложник. За пръв път, откакто бе избягал от затвора, започваше да се отпуска. Все още валеше, но ако снегът не се усилеше, нямаше за какво да се тревожи. Беше сигурен, че Кали няма да се обади в полицията.

Познаваше го достатъчно добре, за да повярва на заканата му да убие хлапето, ако го спрат.

„Няма да гния в панделата до края на живота си — помисли си. — Няма да им дам и възможност да ме тикнат в газовата камера. Или ще успея, или ще умра. Но аз ще успея.“

Мрачно се усмихна. Знаеше, че сигурно са го обявили за общонационално издирване и че наблюдават всички мостове, тунели и изходни магистрали от Ню Йорк. Но нямаха представа накъде се е насочил и със сигурност нямаше да търсят баща и син, пътуващи в автомобил, за чието изчезване все още никой не е съобщил.

Беше извадил от багажника всички подаръци, които мъжът и жената бяха оставили вътре. Сега те лежаха на задната седалка. Сега вече даже служителите, които събираха магистралните такси, да бяха предупредени да внимават, никой нямаше да му обърне внимание.

А след осем-девет часа щеше да пресече границата и да влезе в Канада, където го очакваше Пейдж. После щеше да открие някое хубаво дълбоко езеро, което да се превърне в последна спирка на тази кола и на всички чудесни подаръци отзад.

И на това хлапе с неговия Сейнт Кристофър.

В нюйоркското полицейско управление разработиха план, за да са сигурни, че Джими Сидънс няма да се изплъзне, ако в последния момент изпадне в паника и се откаже да се предаде след службата в полунощ.

Веднага щом подслушаха разговора между Кали и Джими, а после и между нея и адвоката, Джак Шор предаде на шефовете си информацията и им съобщи точно какво е мнението му за „решението“ на Сидънс да се предаде.

— Това е пълна измама — изсумтя той. — Ние ангажираме двеста ченгета до един и половина — два през нощта, а той ще е преполовил пътя до Канада или Мексико, докато открием, че ни е направил на глупаци.

Накрая заместник-началникът на управлението, който ръководеше преследването на Сидънс, отвърна:

— Добре, Джак. Известно ни е какво мислиш. А сега на работа. Не се ли е мяркал около блока на сестра си?

— Не, господине — каза той и затвори. После двамата с партньора си Морт отидоха при Кали. Когато се върнаха в микробуса, Шор отново докладва в централата.

— Току-що бяхме в апартамента на Хънтър, господине. Тя напълно съзнава последствията, ако по какъвто и да е начин помогне на брат си. Когато си тръгвахме, дойде детегледачката да остави дъщеря й и предполагам, че Кали няма да излиза през нощта.

Докато слушаше разговора на партньора си със заместник-началника, Морт Леви се мръщеше. В онзи апартамент имаше нещо различно от сутринта, но не можеше да се сети какво точно. Представи си вътрешното разположение: малкото антре, банята, тясната дневна с кухненски бокс, миниатюрната спалня, едва побираща единично легло, детско креватче и шкаф с три чекмеджета.

Джак попита Кали дали може отново да поогледат и тя кимна в знак на съгласие. Вътре определено не се криеше никой. Те отвориха вратата на банята, погледнаха под леглата, надникнаха в гардероба. Леви неволно изпита съчувствие към усилията на Кали Хънтър да освежи мрачното жилище. Всички стени бяха боядисани в яркожълто. По стария диван бяха пръснати възглавнички. Елхата беше украсена със станиол и червени и зелени лампички. Отдолу бяха поставени няколко подаръка, опаковани в пъстра хартия.

„Подаръци ли?“ Той се замисли за миг, после поклати глава. „Остави“ — каза си.

Искаше му се Джак да не бе заплашвал Кали Хънтър. Ясно се виждаше, че тя се ужасява от него. Морт не се беше занимавал с нейния случай, не бе присъствал и на съдебния процес две години по-рано. Но като съдеше по онова, което беше чувал, той вярваше, че жената е била убедена във версията на брат си: че участвал в гангстерска война и другата банда го преследвала.

„Какво се опитвам да си спомня за апартамента й? — зачуди се. — Какво се е променило?“

При нормални обстоятелства дежурството им свършваше в осем часа, но тази вечер двамата с Джак трябваше да се върнат в управлението. Подобно на десетки други щяха да работят извънредно поне до края на службата в полунощ. Макар и невероятно, може би Сидънс щеше да се появи, както бе обещал. Леви знаеше, че Шор гори от нетърпение лично да го арестува. „Ще го позная даже да е преоблечен като монахиня“ — все повтаряше той.

На задната врата на микробуса се почука, което означаваше, че заместниците им са дошли. Морт се изправи, протегна се и излезе на улицата. Радваше се, че точно преди да напусне апартамента на Кали Хънтър й беше дал визитката си и бе прошепнал:

— Ако искате да разговаряте с някого, госпожо Хънтър, ето ви телефона, на който можете да се свържете с мен.