Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (19)

19.

От поста си край пътя Крис Макнали наблюдаваше колите, които минаваха покрай него. Снегът най-после беше спрял, но настилката продължаваше да е заледена. Така поне шофьорите внимаваха, помисли си той, макар че навярно всички се ядосваха от пълзенето с петдесетина километра в час. Откакто си бе купил хамбургер, глоби само един шофьор, някакъв перко със спортна кола.

Въпреки че внимателно наблюдаваше движението по магистралата, все още не можеше да откъсне мислите си от съобщението за изчезналото дете. Още в мига, в който получи информацията, че момченце е взето за заложник от избягал убиец на полицай, момченце, което носело медальон на Сейнт Кристофър, той телефонира в „Макдоналдс“ и поиска да разговаря с Дидри Ленихън. Макар да не й беше обърнал внимание, си спомняше, че тя му говореше тъкмо за такъв медальон и малко момче. Сега съжаляваше, че не беше в настроение да си побъбри с нея, особено след като му отговориха, че току-що си е тръгнала заедно с приятеля си.

Въпреки съмнителната стойност на информацията трябваше да доложи за вероятната следа на началника си, който я предаде на Полис Плаза №1. Там решиха, че си струва да я проверят, и помолиха местната радиостанция да излъчи молба до Дидри да телефонира в полицейското управление. Дори бяха получили от майка й описанието на автомобила на приятеля й, после откриха регистрационния му номер и го съобщиха на всички патрули.

Майката на Дидри им каза обаче, че за дъщеря й тази вечер навярно щяла да е специална, защото приятелят й загатнал, че за Коледа ще й подари годежен пръстен. Имаше голяма вероятност в момента да не са на път, а на някое малко по-романтично място.

Но дори Дидри да чуеше молбата по радиото и да телефонираше, какво би могла да им каже? Че е видяла дете, което носело медальон на Сейнт Кристофър ли? И без това вече го знаеха. Може би помнеше модела на колата? Дали бе обърнала внимание на регистрационния номер? Доколкото я познаваше, Дидри не бе особено наблюдателна и й правеха впечатление само нещата, които й се струваха очарователни. Не, нямаше голяма вероятност да им даде каквато и да е по-съществена информация.

Всичко това още повече ядосваше Крис. „Самият аз може би съм бил близо до онова хлапе — помисли си. — Може да съм чакал на опашката при «Макдоналдс» зад тях — защо не внимавах?“

Тези мисли го вбесяваха. „Моите деца сега са си у дома и спят. Онова момченце също би трябвало да е при семейството си.“ Като мислеше за разговора си с Дидри, Крис разбираше, че колата с детето може да е минала от там няколко минути или цял час преди тя да му разкаже за медальона. И все пак това беше единствената им следа и трябваше да се отнесат към нея сериозно.

Радиото му се включи. Търсеха го от централата.

— Крис — каза телефонистката, — шефът иска да говори с теб.

— Разбира се.

Гласът на капитана звучеше настойчиво.

— Крис, в нюйоркската полиция смятат, че твоята информация ни дава най-голям шанс да спасим детето. Ще продължаваме да търсим онази Ленихън, но междувременно се помъчи да си спомниш дали не ти е казала нещо друго, нещо, което може да ни помогне…

— Опитвам се, господине. В момента съм на магистралата. Ако нямате нищо против, ще потегля на запад. Ако онзи тип е бил на опашката в „Макдоналдс“ по едно и също време е мен, сега трябва да има десетина-петнайсет минути преднина. Може би ще успея да го настигна, докато се свържете с Дидри. Бих искал да съм там, когато го заловим.

— Добре, действай. И, Крис, за Бога, помисли! Сигурен ли си, че не ти е казала нищо по-конкретно и за хлапето с медальона, и за колата, в която е било?

„Току-що.“ — Думата просто изплува в ума му. Дали си въобразяваше, или Дидри наистина му бе казала: „Току-що видях дете с медальон на Сейнт Кристофър“?

Той поклати глава. Не можеше да си спомни точно. Но със сигурност знаеше, че колата на опашката пред него е била кафява тойота с нюйоркски регистрационни номера.

Вътре обаче нямаше дете или поне не беше успял да го види. В това вече бе убеден.

И все пак… ако Дидри наистина беше казала „току-що“, може би имаше предвид тойотата. Не можеше да си спомни точно регистрационния номер. Но нещо в нея му бе направило впечатление. Какво?

— Крис? — внезапно го повика началникът му и го откъсна от размислите.

— Извинете ме, опитвах се да си спомня. Струва ми се, Дидри каза, че „току-що“ е видяла детето с медальона. Ако е говорела буквално, онзи автомобил трябва да е бил точно пред мен. А това беше кафява тойота с нюйоркски регистрационен номер.

— Спомняш ли си я?

— Не. Сигурно съм си мислил за нещо друго.

— В колата имаше ли малко момче?

— Поне аз не видях.

— Това няма да ни помогне много. Сигурно всяка трета кола по пътищата е тойота, а тази нощ всички са толкова мръсни, че цветът им не може да се различи. Навярно всички изглеждат кафяви.

— Не, онази определено беше кафява. Поне в това съм сигурен. Само ми се иска да си спомнях точните думи на Дидри.

— Е, не се ядосвай. Да се надяваме, че Ленихън ще се свърже с нас, а междувременно ще пратя на твое място някой от другите патрули. Тръгни на запад. По-късно пак ще се чуем.

„Така поне ми се струва, че върша нещо“ — помисли си Крис, когато завъртя ключа и натисна педала за газта.

Патрулният автомобил се понесе напред. „Единственото, което зная добре, е да шофирам“ — мрачно си каза той, докато излизаше на магистралата и изпреварваше другите коли.

Продължаваше да се мъчи да си спомни точно какво е видял пред себе си. Беше сигурен, че нещо беше привлякло вниманието му. Само да можеше да се сети какво. Имаше чувството, че подсъзнанието му се опитва да го изкрещи. Само да можеше да го чуе.

И в същото време разбираше, че времето на изчезналото момче изтича.

 

 

Джими кипеше. Всички автомобили се движеха така, все едно ги шофираха старици и изтече половин час, докато стигне до първата отбивка. Знаеше, че трябва незабавно да отбие от магистралата, за да може да се избави от хлапето. Най-после видя знак, показващ, че е на километър от изход 41 и град на име Уотърлу.

Вече не валеше, но Джими не беше сигурен, че това е добре за него. Кишата замръзваше и това още повече го забавяше. Пък и така, ако минеше покрай някое ченге, по-лесно можеха да го видят.

Той се престрои в дясното платно. След минута щеше да отбие от магистралата. Внезапно стоповете на автомобила пред него светнаха и той с ярост видя, че колата поднася.

— Кретен! — изкрещя. — Кретен! Кретен! Кретен!

Брайън се стресна и седна изправен с широко отворени очи, вече напълно буден. Когато разбра какво се е случило, Джими започна да сипе ругатни. Пред тях в дясното платно току-що се бе престроил снегорин. Той инстинктивно завъртя волана, мина в средното платно и едва успя да избегне поднеслата кола. Когато изпревари снегорина, тъкмо отминаваха отбивката.

Джими удари с юмрук по кормилото. Сега трябваше да чака изход 42, за да отбие от магистралата. „След колко километра ли е това?“ — зачуди се той.

Но когато хвърли поглед назад към отбивката, осъзна, че всъщност е имал късмет. Рампата бе блокирана от камари сняг. Ето защо снегоринът беше отбил. Ако Джими се бе опитал да завие, можеше да заседне там с часове.

Най-после видя знак, показващ, че следващата отбивка е на десет километра. Дори при тази скорост не би трябвало да му отнеме повече от петнайсет минути. Гумите зацепваха по-добре. Този участък от пътя трябва да беше посипан с пясък. Той бръкна под якето си и докосна пистолета. Може би нямаше да е зле да го скрие под седалката?

Не, реши. Ако някое ченге се опита да го спре, трябва да му е подръка. Той погледна към километража на таблото. Беше го нулирал, преди да потегли с хлапето и сега показваше, че са изминали четиристотин и осемдесет километра.

Все още му оставаше доста път, но дори само мисълта, че е толкова близо до канадската граница и Пейдж, го изпълваше с невероятна възбуда. Този път щеше да успее и каквото и да се случеше, нямаше да е толкова глупав, че да се остави на ченгетата.

Джими усети, че хлапето до него се размърдва. Опитваше се да се сгуши и отново да заспи. „Каква грешка! — помисли си. — Трябваше да го изхвърля пет минути след като тръгнах. Имах кола и пари. Защо ли реших, че се нуждая от него?“

Копнееше за момента, в който щеше да се избави от момчето и да е в безопасност.

 

 

Полицай Ортис придружи Катрин, майка й и Майкъл до входа на катедралата „Сейнт Патрик“ откъм Петдесета улица. Отпред ги очакваше човек от охраната.

— Запазили сме ви места в специалния сектор, госпожо — каза на Катрин той, докато отваряше тежката врата.

Тържествената музика изпълваше огромната катедрала, която вече беше пълна с богомолци.

„Радост, радост“ — пееше хорът.

„Радост, радост — помисли си Катрин. — Моля те, Господи, нека тази нощ наистина завърши така!“

Минаха покрай големите фигури на Девата, Йосиф и пастирите, събрани около празната ясла. Катрин знаеше, че статуята на младенеца Исус ще бъде донесена тук по време на службата.

Служителят от охраната ги отведе до местата им на втория ред до централната пътека. Катрин даде знак на майка си да влезе първа. После прошепна:

— Ти седни между нас, Майкъл. — Искаше да е отвън, накрая на реда, за да може да наблюдава вратата.

Полицай Ортис се наведе към нея.

— Госпожо Дорнън, ако научим нещо, ще дойда да ви съобщя. Иначе, когато службата свърши, пазачът първа ще ви изведе навън и аз ще ви чакам в колата.

— Благодаря ви — отвърна тя, после незабавно коленичи. Засвири триумфална музика и процесията започна — хорът, децата, дяконът, свещениците и епископите вървяха пред кардинала, който носеше овчарската гега в ръка. „Агнец Божий — помоли се Катрин, — моля те, моля те, спаси моето агънце!“

 

 

Все още приковал поглед към закачената на стената в кабинета му карта на магистралата, началникът на криминалния сектор Фолни знаеше, че с всяка изтекла минута вероятността да открият Брайън Дорнън жив намаляваше. Морт Леви и Джак Шор седяха пред бюрото му.

— Канада — каза Фолни. — Той е на път за Канада и приближава към границата.

Току-що бяха получили нова информация от Мичиган. Пейдж Ларонд бе закрила всичките си банкови сметки в деня, в който беше напуснала Детройт. И споделила с друга танцьорка, че познавала човек, който бил гений във фалшифицирането на документи. „С документите, които осигурих за мен и за гаджето ми — казала тя, — двамата можем просто да изчезнем.“

— Ако Сидънс стигне до границата… — по-скоро на себе си, отколкото на другите измърмори Бъд Фолни. — Няма ли никаква информация от магистралния патрул? — за трети път от петнайсет минути насам попита той.

— Не, господине — тихо отвърна Морт.

— Обади им се пак. Искам да разговарям с тях.

Когато началникът на Крис Макнали го увери, че няма абсолютно нищо ново, той реши лично да говори с патрулния полицай.

— Само си губи времето — прошепна Шор на Леви.

Но преди да свържат Фолни с Макнали, в кабинета му се втурна друг детектив.

— Гореща следа — каза той. — Преди около час Сидънс и момчето са били видени от полицай в заведение край шосе 91 във Върмонт близо до моста над Уайт Ривър. Мъжът отговарял на описанието на Сидънс и момчето носело някакъв медальон.

— Оставете Макнали — енергично каза Фолни. — Искам да разговарям с полицая, който ги е видял. И незабавно се свържете с върмонтската полиция. Кажете им да блокират всички отбивки на север от онова заведение. Приятелката му може да го чака в някоя фермерска къща от тази страна на границата.

Фолни погледна към Морт.

— Телефонирай на Кали Хънтър и й обясни какво сме научили. Попитай я дали знае Джими някога да е бил във Върмонт и ако е така, къде точно. Възможно е да се е насочил към конкретно място.