Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silent Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. През цялата нощ

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Анастасова

Коректор: Линче Шопова

История

  1. — Добавяне

8.

Тълпите по Пето Авеню бяха оредели, макар че около елхата пред Рокфелер Сентър все още имаше хора. Други продължаваха да се редят пред витрините на „Сакс“ и в катедралата „Сейнт Патрик“ постоянно прииждаха богомолци.

Но когато спряха зад патрулната кола, в която я чакаха полицай Ортис и Майкъл, Катрин видя, че повечето от купувачите вече ги няма.

„Хората се прибират вкъщи — помисли си тя, — за да направят последни приготовления и да си кажат, че следващата година със сигурност няма да обикалят магазините на Бъдни вечер.“

„Всичко в последния момент.“ Допреди дванайсет години с тези думи можеше да се опише собствения й начин на живот. До момента, в който в административния офис на болницата „Сейнт Винсънт“ влезе специализантът трета година д-р Томас Дорнън, приближи се до бюрото й и попита: „Вие сте нова тук, нали?“

Том, толкова безгрижен и в същото време толкова организиран. Ако тя лежеше в болницата вместо него, той нямаше да натъпче всичките й пари и документи в портфейла си. Нямаше толкова нехайно да го пусне в джоба си, така че някой спокойно да бръкне вътре и да го измъкне или да го вдигне от земята.

Тази мисъл я измъчваше, докато отваряше вратата на колата и през снежната виелица тичаше към патрулната кола. Брайън никога нямаше да се изгуби, беше убедена в това. Той с такова нетърпение очакваше да види баща си, дори не искаше да губи време, за да гледа елхата пред Рокфелер Сентър. Трябваше да се е отправил на някаква мисия. Ако наистина не го бяха отвлекли — а това изглеждаше малко вероятно — Брайън сигурно беше видял кой е взел портфейла и да е тръгнал след него.

Майкъл седеше на предната седалка до полицай Ортис и пиеше кола. На пода в краката му имаше кафява книжна кесия. Катрин се пъхна до него и го погали по косата.

— Как е татко? — напрегнато попита той. — Нали не си му казала за Брайън?

— Не, разбира се, че не съм. Сигурна съм, че скоро ще го открием и няма нужда да безпокоим баща ти. А той се справя добре. Срещнах се с доктор Кроули. Той е много обнадежден. — Катрин погледна към полицай Ортис. — Минаха почти два часа — тихо каза тя.

Той кимна.

— На всеки час ще продължим да съобщаваме описанието на Брайън на полицаите в района. Госпожо Дорнън, двамата с Майкъл си поприказвахме. Той е сигурен, че Брайън не се е отдалечил случайно от вас.

— Да, Майкъл е прав.

— Разговаряхте ли с хората наоколо, когато разбрахте, че е изчезнал?

— Да.

— Никой ли не е забелязал да отвличат или да отвеждат дете?

— Не. Някои си спомнят, че са го видели, но нищо повече.

— Ще бъда откровен с вас. Не ми е известно някой дори само да се е опитвал да отвлече дете, което е с майка си, и после да си пробива път през толкова хора. Но Майкъл смята, че Брайън може да е тръгнал след онзи, който ви е взел портфейла.

Катрин кимна.

— И аз си мислех същото. Това е единствената логична възможност.

— Майкъл ми каза, че миналата година Брайън се противопоставил на четвъртокласник, който блъснал един от съучениците му.

— Той е смело момче — отвърна тя. После проумя смисъла на казаното от полицая. „Той смята, че ако е проследил онзи, който е взел портфейла ми, Брайън може да се е опитал да го спре. О, Господи, не!“

— Госпожо Дорнън, ако нямате нищо против, мисля, че няма да е зле да поискаме съдействие от медиите. Може би ще успеем да накараме местните телевизионни канали да покажат, снимка на Брайън, ако имате такава.

— Носех снимката му в портфейла си — отвърна Катрин. Представяше си как синът й се противопоставя на крадеца. „Малкото ми момче — помисли си тя, — кой би могъл да нарани малкото ми момче?“

Какво казваше Майкъл? Той говореше на полицай Ортис.

— Баба ми има снимки на цялото ни семейство. — Детето погледна към майка си. — И без това трябва да позвъниш на баба, мамо. Ако скоро не се приберем, тя ще започне да се тревожи.

„Същите са като баща си — помисли си Катрин. — Брайън прилича на Том. Майкъл разсъждава като него.“ Тя затвори очи и се помъчи да сподави паниката си. „Том. Брайън. Защо?“

После усети, че Майкъл бърка в раничката й. Той извади клетъчния телефон и каза:

— Ще позвъня на баба.