Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silent Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. През цялата нощ

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Анастасова

Коректор: Линче Шопова

История

  1. — Добавяне

15.

Полицай Крис Макнали престана да слуша, докато Дидри Ленихън дрънкаше как току-що видяла медальон на Сейнт Кристофър и че баща й бил кръстен на негово име. Тя беше добродушна млада жена, но като че ли всеки път щом Крис се отбиеше за кафе, се оказваше, че е дежурна и устата й никога не преставаше да мели.

Тази вечер бе прекалено зает от мисълта по-скоро да се прибере вкъщи. Искаше поне малко да поспи преди децата му да се събудят и да отворят коледните си подаръци. Освен това си мислеше за тойотата, която току-що бе видял. Самият той имаше намерение да си купи такава, макар да знаеше, че жена му няма да се съгласи на кафява. Купуването на нова кола означаваше тревоги за ежемесечни вноски. Крис забеляза останките от стикер на бронята на тойотата — една-единствена дума, „наследството“. Знаеше, че първоначалният надпис е гласял „Ние погубваме наследството на внуците си“. „Едно наследство няма да ни дойде зле“ — помисли си той.

— И баща ми каза…

Крис се помъчи да се съсредоточи. „Дидри е симпатична, но твърде много дрънка.“ Той се пресегна за пакета, който беше в ръката й, но беше ясно, че тя все още няма намерение да го пусне, не и докато не му разкажеше как баща й съжалявал, че майка й не била кръстена Филомена.

Дидри още не бе свършила.

— Преди години леля ми работеше в Саутхемптън и местната черква се казвала „Света Филомена“. Когато трябвало да я преименуват, пасторът обявил състезание, за да определят на кой светец да я кръстят. Леля ми предложила Света Димфна, защото била светицата на лудите, а повечето енориаши били побъркани.

— Ами, самият аз съм кръстен на Сейнт Кристофър — отвърна Крис и най-после успя да си вземе пакета.

— Весела Коледа, Дидри.

„И наистина ще дойде Коледа, докато успея да си изям сандвича“ — помисли си, като излизаше обратно на магистралата. С една ръка сръчно отвори пакета, извади хамбургера и го захапа. Кафето щеше да почака, докато се върнеше на поста си.

Щеше да се освободи в полунощ и после щеше да дойде време за сън. „Айлийн ще се опита да задържи децата в леглата до шест часа, но това ще е невероятен късмет.“ Миналата година не беше успяла и като познаваше синовете си, сега щеше да се случи същото.

Наближаваше изход 40 и Крис насочи колата към отбивката, от която можеше да забелязва нарушителите. Бъдни вечер не бе като новогодишната нощ и не се налагаше да арестува толкова много пияни шофьори, но той беше решен да не допусне никого, превишил скоростта или криволичещ по пътя спокойно да мине покрай него. Бе виждал достатъчно катастрофи, когато пияни шофьори бяха превръщали празниците на други в кошмар. Но не и тази нощ, ако зависеше от него. А снегът правеше шофирането много по-коварно.

Докато отваряше капака на чашата с кафе, Крис се намръщи. По сервизното платно поне със сто и двайсет километра в час профуча корвет. Полицаят включи лампата и сирената и потегли след него.

 

 

Бъд Фолни внимателно слушаше разтрепераната Кали Хънтър, която разказваше на Морт Леви как намерила портфейла на Пето Авеню. Когато й бяха съобщили правата, тя отвърна:

— Това не търпи повече отлагане.

Фолни знаеше основните моменти от историята й: по-голяма сестра на Джими Сидънс, Кали беше лежала в затвора, защото съдията не повярвал на твърдението й, че помагала на брат си да се спаси от друга банда, която искала да го убие. Леви му бе казал, че Хънтър, изглежда, била от хората с тежка съдба — отгледана от възрастна баба, която починала и я оставила да се опитва да вкара в правия път малкия си брат. После, когато била бременна, съпругът й бил блъснат от автомобил.

„Трийсетинагодишна е — помисли си Фолни — и би могла да е красива, ако сложи още някой и друг килограм.“ Имаше бледото, измъчено лице, което беше виждал и при други жени, лежали в затвора и носещи в себе си ужаса, че някой ден могат отново да ги пратят там.

Той се огледа наоколо. Чистият апартамент, слънчевата жълта боя по напуканите стени, прелестно украсената, но скромна елха, новото покривалце в старата количка за кукли, всичко това му говореше нещо за Кали Хънтър.

Фолни знаеше, че също като него Леви отчаяно иска да научи каква би могла да е връзката между Сидънс и изчезналото момче. Той одобряваше внимателния подход на Морт. Не трябваше да бързат и жената сама щеше да им каже всичко. „Добре, че не доведохме онзи побеснял бик“ — помисли си Фолни. Джак Шор беше добър детектив, но неговата агресивност го дразнеше.

Хънтър разказваше как видяла портфейла на тротоара.

— Вдигнах го, без да се замислям. Реших, че е на онази жена, но не бях сигурна. Честно, не бях сигурна — възбудено повтори тя — и си помислих, че ако се опитам да й го върна, може да ме обвини, че съм взела нещо от него. Същото се беше случило веднъж с баба ми. И после вие пак щяхте ме пратите в затвора, и…

— Успокой се, Кали — каза Морт. — Какво се случи после?

— Когато се прибрах вкъщи…

Тя им разказа как заварила Джими в апартамента, облечен в дрехите на покойния й съпруг. После посочи към големия пакет под елхата.

— Вътре са униформата на пазача и палтото — каза. — Не успях да измисля друго място, където да ги скрия в случай, че се върнете.

„Това е — помисли си Морт. — Когато втория път оглеждахме апартамента, нещо в гардероба ми се стори различно. Липсвали са кашонът и якето на съпруга й.“

Кали още повече се развълнува, докато им разказваше как Джими отвел Брайън Дорнън и се заканил да го убие, ако забележи, че го преследват ченгета.

— Кали — попита Леви, — смяташ ли, че на Джими може да му се има доверие? Искам да кажа, дали наистина ще пусне Брайън?

— Искаше ми се да си мисля така — безжизнено отвърна тя. — Поне така си казвах, когато не ви се обадих незабавно. Но зная, че е отчаян. Джими ще направи всичко, за да не го пратят пак в затвора.

Фолни най-после се намеси в разговора:

— А защо ни се обади сега, Кали?

— Видях по телевизията майката на Брайън и осъзнах, че ако Джими беше отвел Джиджи, щях да ви умолявам да ми я върнете. — Тя сплете пръсти. Тялото й леко се олюляваше назад-напред в древната поза, изразяваща скръб. — Лицето на онова момченце, начинът, по който си сложи медальона на шията и после го стискаше, все едно, че можеше да го спаси… ако с него се случи нещо, аз ще съм виновна.

На вратата се позвъни. „Ако е Шор…“ — помисли си Фолни, докато скачаше да провери.

Оказа се Айка Банке. Когато влезе в апартамента, тя въпросително погледна към полицаите, после се втурна към Кали и я прегърна.

— Какво има, скъпа? Какво се е случило? Защо се налага да остана при Джиджи? Какво искат тези хора?

Младата жена потръпна.

Айка вдигна нагоре ръкава на приятелката си. Оставените от пръстите на Джими следи вече бяха лилави. Всички съмнения, че Хънтър може да е помогнала на брат си да избяга, окончателно напуснаха Бъд Фолни. Той приклекна пред нея.

— Няма да имаш каквито и да е проблеми, Кали. Обещавам ти. Вярвам ти, че си намерила портфейла. Вярвам ти, че не си знаела как да постъпиш. Но сега трябва да ни помогнеш. Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл Джими?

 

 

Десет минути по-късно, когато напуснаха апартамента й, Морт Леви носеше големия, увит като коледен подарък кашон с униформата на пазача.

Шор се присъедини към тях и нетърпеливо заразпитва партньора си. Докато пътуваха към центъра, те се договориха да продължат издирването на Джими Сидънс на основата на предположението, че се опитва да пресече канадската граница.

— Трябва да си е намерил кола — отбеляза Фолни. — Няма начин да пътува заедно с детето с обществен транспорт.

Кали им бе казала, че от дванайсетгодишна възраст брат й можел да открадне какъвто и да е автомобил. Тя беше убедена, че пред блока й го е чакала кола.

— Предполагам, че Сидънс е искал колкото може по-бързо да напусне щата Ню Йорк — продължи Фолни. — Което означава, че пътува към границата през Ню Ингланд. Но това е само предположение. Може да е поел по скоростната магистрала към №87. Това е най-бързият път.

Приятелката на Сидънс навярно го очакваше в Канада. Всичко си идваше на мястото.

Освен това приеха абсолютната увереност на Кали, че брат й няма да се даде жив и че последният му акт на отмъщение ще е да убие заложника си.

Така че си имаха работа с опасен убиец, който бе взел за заложник дете. Вероятно се беше насочил на север в снежната виелица и навярно караше кола, която не можеха да опишат. Щеше да е все едно да търсят игла в копа сено. Сидънс беше прекалено умен, за да привлече вниманието, като превиши скоростта. На Бъдни вечер границата винаги бе задръстена от коли. Фолни продиктува съобщение, което трябваше да пратят до щатската полиция в Ню Ингланд и Ню Йорк.

— Заплашил е, че ще убие заложника си — подчерта той.

Тримата изчислиха, че ако беглецът е напуснал апартамента на Кали Хънтър малко след шест часа, в зависимост от пътните условия е изминал между триста и двайсет и четиристотин и осемдесет километра. Информацията, която пратиха на щатската полиция, включваше и последните думи на Кали: „Детето може би носи на верижка на шията си бронзов медальон на Сейнт Кристофър, голям приблизително колкото сребърен долар“.

 

 

Пит Круз проследи с поглед детективите, които напуснаха блока на Кали Хънтър двайсетина минути след като бяха влезли вътре. Репортерът забеляза, че Леви носи обемист пакет, Шор незабавно изскочи от микробуса и отиде при тях.

Този път Пит успя да види третия мъж и тихо подсвирна. Бъд Фолни, шефа на криминалния сектор и вероятния следващ началник на полицията. Нещо ставаше. Нещо важно.

Полицейският автомобил потегли с включена лампа. На следващото кръстовище започна да вие и сирената. Пит остана неподвижен за миг, замислен какво да прави. Ченгетата в микробуса можеха да го спрат, ако се опиташе да се срещне с Кали, но очевидно тук ставаше нещо сериозно и той бе решен да разбере какво.

Докато обикаляше в търсене на заден вход в сградата, видя от блока да излиза жената, която се грижеше за детето на Кали. Светкавично изскочи от колата и тръгна след нея. Настигна я, когато завиваше на ъгъла. Ченгетата в микробуса вече не можеха да ги видят.

— Аз съм детектив Круз — каза Пит. — Наредиха ми да ви придружа до дома ви. Как е Кали?

— О, бедното момиче — започна Айка. — Трябва да й повярвате. Мислела, е, че постъпва правилно, като не ви е телефонирала, за да ви съобщи, че брат й е отвлякъл онова момченце…

 

 

Въпреки че Брайън беше гладен, трудно преглъщаше хамбургера. Като че ли нещо бе заседнало в гърлото му. Знаеше, че причината за това е мъжът, който седеше зад волана. Отпи от колата и се опита да си представи как баща му ще набие Джими за това, че се е държал толкова зле с него.

Но след като се замисли за баща си, вече му бе трудно да си спомни за нещо друго, освен за всичките им планове за Бъдни вечер. Татко му имаше намерение рано да се прибере вкъщи и всички заедно щяха да украсят елхата. После щяха да вечерят и да обиколят квартала заедно с приятелите си, пеейки коледни песни.

Можеше да мисли само за това, защото не искаше нищо друго, освен да си е у дома заедно с мама и татко и да се веселят както винаги. Когато пристигнаха в Ню Йорк, защото баща му бе болен, майка му им каза, че големите им подаръци, онези, за които си мечтаеха, ще ги очакват у дома. Увери ги, че Дядо Коледа ще ги остави в шейната си, докато не се върнат вкъщи.

Тогава Майкъл му беше прошепнал: „Как ли не!“ Но Брайън вярваше в Дядо Коледа. Предишната година баща му им бе показал следите по покрива на гаража, където беше кацнала шейната и където бе стоял еленът. Според Майкъл майка му казала на баща му, че е добре, дето не си строшил врата, докато се плъзгал по заледения покрив, но Брайън не му обърна внимание, защото не му вярваше. Точно както не му обръщаше внимание, когато го наричаше „тъпчо“ — той знаеше, че не е глупав.

Разбираше, че нещата наистина не вървят на добре, щом ти се иска досадният ти брат да е при теб, а точно за това копнееше в момента.

Докато Брайън мъчително преглъщаше, пластмасовата кутия едва не изхвърча от ръката му. Мъжът рязко бе отбил в другото платно.

Джими Сидънс мислено изруга. Току-що беше минал покрай патрулна кола, спряла зад спортен автомобил. Това го накара да се изпоти, но не трябваше така да пресича платното. Започваше да става нервен.

Усетил враждебността, която излъчваше Джими, Брайън остави недоядения хамбургер и колата обратно в пакета и като се движеше бавно, така че мъжът да вижда какво прави, се наведе надолу и го остави на пода. Момчето се изправи, сви се на седалката и обгърна тялото си с ръце. После скришом спусна дясната си длан към медальона на Сейнт Кристофър, оставен на седалката до него.

Стисна го с облекчение и си представи силния светец, пренесъл младенеца през опасната река. Той бе закрилял дядо му, щеше да спаси баща му и… Момчето затвори очи… Не довърши желанието си, но можеше да се види на раменете на светеца.