Мери Хигинс Кларк
Тиха нощ (14)

14.

Пит Круз вече се канеше да си тръгва. Знаеше адреса на Кали Хънтър от времето, когато се беше опитал да я интервюира след освобождаването й от затвора, и се надяваше, че брат й ще се появи. Но в продължение на часове нямаше какво друго да гледа, освен снега. Сега поне като че ли окончателно бе спрял. Полицейският микробус все още беше паркиран срещу блока на Кали, но навярно просто подслушваха телефона й. Вероятността Джими Сидънс внезапно да се появи вече изглеждаше също толкова голяма, колкото двама непознати да се окажат с еднаква ДНК.

„Толкова време напразно да вися пред блока на Хънтър“ — каза си. Малко преди шест беше видял Кали да се прибира вкъщи, после към седем пристигнаха двамата детективи. И след това нищо.

Докато чакаше, бе включил портативната си радиостанция на полицейската честота, а също на УИМЕ и УСБС. „Нито дума за Сидънс. Жалко за изчезналото хлапе.“

Когато по УИМЕ започнаха новините в десет, Пит за стотен път си помисли, че водещата не струва. Но пък когато говореше за изчезналото седемгодишно дете, тя беше искрено развълнувана. „Навярно всеки ден трябва да се губят хлапета“ — саркастично си помисли, но веднага се засрами от себе се.

Около блока на Хънтър бе оживено, постоянно влизаха и излизаха хора. В много черкви службите в полунощ бяха прехвърлени за десет часа. „Независимо за кое време ги определят, винаги ще има закъснели“ — каза си Пит, когато видя възрастна двойка забързано да напуска сградата и да завива по Авеню Би. Навярно се бяха запътили към „Сейнт Емерик“.

На улицата се появи жената, която по-рано беше довела детето на Хънтър. Дали отиваше в апартамента й? Може би Кали имаше намерение да излиза?

Пит сви рамене. Навярно имаше късна среща или самата тя щеше да ходи на черква. Очевидно днес нямаше да получи материала, който щеше да му донесе име на голям репортер.

„Но и това ще стане — обеща си. — Няма цял живот да се блъскам в онази въшлива станция.“ Приятелят му, който работеше в УНБС, обичаше да говори за службата си и да казва, че единствената публика на УИМЕ били две хлебарки и три улични котки.

Пит запали двигателя на автомобила си. Тъкмо се канеше да потегли, когато по улицата приближи полицейска кола и спря пред блока на Кали.

Той с присвити очи проследи тримата мъже, които излязоха от нея. Единият — Джак Шор, позна го репортерът — пресече улицата и се качи в микробуса. После на светлината на уличната лампа успя да види Морт Леви. Лицето на другия остана в сянка.

Нещо ставаше. Внезапно заинтригуван, Пит угаси двигателя.

Докато чакаше Морт Леви, Кали извади коледните подаръци на Джиджи иззад дивана и ги постави пред елхата. Макар и от магазин за вещи втора употреба, количката за кукли не изглеждаше чак толкова зле, реши тя, с красивото синьо сатенено покривалце и възглавничката. Беше сложила вътре куклата, която миналия месец взе за два долара. Изобщо не можеше да се сравнява с онази, която искаше да купи от продавача на Пето Авеню. Тя имаше златистокестенявата коса на Джиджи и носеше синя празнична рокля. „Ако не търсех онзи продавач, нямаше да видя портфейла, момчето нямаше да ме проследи и…“

Кали се овладя. Вече не й бяха останали сили да плаче. Внимателно подреди подаръците, които беше опаковала с красива хартия: клин и поло, пастели и книжка за оцветяване, мебели за кукленската къща на Джиджи. Всичко, дори двете дрешки, бе поставено в отделни кутии — поне да изглежда така, като че ли детето е получило много подаръци.

Опитваше се да не гледа към най-големия пакет под елхата — онзи, който Джиджи смяташе за техния подарък за Дядо Коледа.

Накрая телефонира на Айка. Нейните внуци винаги се прибираха да спят у дома си, така че сигурно можеше да намине и да поседи при дъщеря й в случай, че ченгетата я арестуват, след като им разкаже за Джими и момченцето.

Айка отговори още на първото позвъняване.

— Ало. — Както обикновено гласът й излъчваше топлота. „Дано ми позволят да оставя Джиджи при нея, ако пак ме пратят в затвора“ — помисли си младата жена. С усилие преглътна буцата в гърлото си, после каза:

— Айка, имам проблем. Можеш ли да дойдеш след около половин час и навярно да останеш за през нощта?

— Разбира се, че мога. — Не я попита каквото и да е.

Когато Кали остави слушалката, на вратата се позвъни.

— Централата загря от обаждания госпожо Дорнън — каза на Катрин Лий Ан Уиник, продуцент на новините в десет часа по „Фокс 5“, докато заедно с Майкъл напускаха студиото, предпазливо избягвайки кабелите по пода. — Като че ли всички искат да знаете, че ви съчувстват и се молят за Брайън и съпруга ви.

— Благодаря ви — опита да се усмихне тя. После погледна към Майкъл. Синът й толкова усилено се мъчеше да се държи бодро заради нея. Едва когато чу отправената му пред камерата молба, Катрин напълно осъзна какво означава всичко това за него.

Ръцете му бяха пъхнати в джобовете, раменете му бяха отпуснати. Абсолютно същата поза несъзнателно заемаше и Том, когато се притесняваше за някой пациент. Катрин изправи рамене и прегърна по-големия си син, докато вратата на студиото се затваряше зад тях.

— Нашите телефонистки благодарят на всички от ваше име, но искате ли да кажете нещо друго на публиката ни? — попита продуцентът.

Катрин дълбоко си пое дъх и още по-силно притисна към себе си момчето.

— Искам да им кажете, че според нас съм изпуснала портфейла си и Брайън очевидно е проследил онзи, който го е взел. Майка ми малко преди това ми беше дала медальона на Сейнт Кристофър, който баща ми носел по време на Втората световна война. Той вярваше, че го е спасил. Дори имаше вдлъбнатина от куршум, куршум, който можел да го убие. Брайън имаше същата тази прекрасна вяра, че Сейнт Кристофър или онова, което представлява, отново ще се погрижи за нас… аз също вярвам. Сейнт Кристофър ще донесе Брайън при нас на раменете си и ще помогне на съпруга ми. — Тя се усмихна на Майкъл. — Нали така, момчето ми?

Очите на детето блестяха.

— Наистина ли вярваш, мамо?

Катрин дълбоко си пое дъх: „Вярвам. Боже, избави ме от безверието ми!“

— Да — твърдо отвърна.

И може би защото беше Бъдни вечер, за пръв път наистина повярва.