Лавърл Спенсър
Кристални окови (9)

Девета глава

В неделя Клер се събуди в осем часа сутринта, когато над града се стелеше мараня. Мъглата се разкъсваше и вдигаше, оставяйки след себе си мокри от влагата листа. Слънцето беше изгряло и къпеше двора в медночервена светлина. Тя усети зад себе си как Том става от леглото и пристъпва тихо по килима към банята, като затвори вратата.

Изтощена след събитията от предишния ден, тя слушаше как водата тече и как животът започва отново. Припомняше си разговорите от вчера и усещаше, че гневът я завладява и измества постепенно вцепенението й. Всеки плисък, който достигаше през вратата на банята, подклаждаше яда й и тя си представяше как Том прави сутрешния си тоалет. Той се държеше така, сякаш нищо не се е случило.

Том излезе от банята и отиде до гардероба. Шумоленето на дрехите се редуваше с подрънкването на метални закачалки, накрая той си избра риза и я облече. Докато Том обикаляше стаята и повтаряше обичайния си сутрешен ритуал, тя лежеше с отворени очи, опряла буза на възглавницата си, и го наблюдаваше с периферното си зрение.

Все още без панталони, той се приближи до леглото, зает с вратовръзката си.

— По-добре е да ставаш. Вече е осем и двадесет и пет. Ще закъснеем за църква.

— Аз няма да дойда.

— Хайде, Клер, не започвай отново. Децата имат нужда да ни виждат заедно.

— Казах, че няма да дойда! — Тя отметна завивките и изскочи от леглото. — Лицето ми изглежда ужасно, пък и нямам настроение. Заведи ги без мен.

Неочакваният й изблик на гняв изненада дори и него.

— Виж, казах ти, че съжалявам. — Той я хвана за ръката, когато тя профуча покрай него на път за банята. — Мисля, че сега е важно да запазим благоприличие, докато уредим този въпрос.

— Казах ти да не ме докосваш! — Тя се дръпна рязко. Изразът на очите й го стъписа както плесницата, която му удари вчера.

— Клер — замоли се той, чувствайки лек пристъп на страх. Вратата на банята се затръшна. Том заговори през нея: — Какво да им кажа?

— Не е нужно да им казваш нищо. Аз сама ще разговарям с тях.

Тя се появи минута по-късно, препасвайки колана на хавлията си, и излезе от спалнята, все още обута в плътните си бели чорапи, под които прасците й силно изпъкваха. Том не можа да чуе какво каза Клер на децата. Когато се качиха в колата, той забеляза, че и за тях нощта е била неспокойна. Освен това те бяха страшно объркани от необичайното отсъствие на майка им, която винаги идваше с тях.

— Защо мама няма да дойде с нас? — попита Челси.

— Не зная. Какво ти каза тя?

— Че емоционално не е в състояние да излезе тази сутрин, и че не трябва да се тревожа. Какво означава това? Карахте ли се снощи?

— Разговаряхме в парка. Ти чу останалото. Нищо друго не се е случило след това.

— Тя изглеждаше ужасно.

— Тя винаги изглежда ужасно, след като е плакала.

— Но, татко, мама никога не пропуска църквата. Нима ще престане да идва с нас, само защото ти е сърдита.

— Не зная, Челси. Надявам се да не е така. Сега тя е много обидена. Мисля, че трябва да й дадем време.

Сърцето на Том се свиваше.

— Ти все още я обичаш, нали, татко? — попита Челси.

Тя нямаше представа каква болка му причини с този въпрос. Том протегна ръка и стисна нейната окуражително.

— Разбира се, че я обичам, скъпа. Ние ще се справим с този проблем, не се тревожи. Няма да позволя нищо да се случи между мама и мен.

Когато се върнаха от църква, Клер вече беше сложила закуската. Тя бе изкъпана, облечена и гримирана и се въртеше из кухнята, използвайки неуморимата си работоспособност едновременно и като щит, и като оръжие. Усмихваше се насила заради децата.

— Гладни ли сте? Сядайте на масата. — Но очите им следяха какво ще се случи между нея и баща им. Като муха около мухоморка Том се държеше на разстояние и бързаше да се отдръпне при всяка близост, съзнавайки, че тя нарочно го игнорира, докато налива сока и кафето и вади топлите кифли от фурната. Тя грабна една купа за разбиване на яйца. Той тръгна да я вземе от ръцете й и усети сърцето му да бие бясно, когато се приближи до нея.

— Дай, аз ще направя това. — Тя се отдръпна, избягвайки контакта, с която и да е част от тялото му, докато той нареждаше съдовете. Неприязънта й към него бе толкова явна, че помрачи цялата закуска. Клер разговаряше с децата, разпитваше ги за църквата, какво ще правят днес, имат ли недовършени домашни? Те послушно й отговаряха, очаквайки само кога най-сетне тя ще погледне баща им, ще му заговори, ще му се усмихне както вчера.

Това не се случи. Тридесетте минути на масата минаха под знака на нейната отчужденост. И когато тя попита децата: „Мислех да отида на кино този следобед, някой от вас иска ли да дойде с мен?“, те вдигнаха очи от чиниите си с измъчени изражения, извиниха се и се измъкнаха към стаите си точно когато стана време да се мият съдовете.

Около един часа следобед той я завари във всекидневната да слуша тихо Барбара Стрейзанд с цяла камара ученически тетрадки, струпани по канапето около нея. Сложила очила на носа си, тя четеше съчинения и от време на време правеше забележки в полетата. Есенното слънце се процеждаше през тънките завеси и хвърляше канелени отблясъци върху килима до краката й. Беше облечена във френски спортен костюм от кадифе и тънки бели еспадрили. Коленете й бяха кръстосани, палецът на единия й крак бе опрян в пода. Том винаги се бе възхищавал от извивката на краката й, когато седеше по този начин. Никоя друга жена не поставяше стъпалата си под такъв остър ъгъл. А това подчертаваше линията на глезените й.

Той се спря до вратата. Твърде много пъти го бе отблъсквала тази сутрин, че да се осмели да се доближи до нея и да рискува отново да го отритне студено. Той я гледаше, пъхнал ръце в джобовете.

— Можем ли да поговорим? — попита той.

Клер довърши абзаца, който четеше, обгради една дума и отговори:

— Не, не мисля. — Дори и не вдигна глава да го погледне.

— А кога?

— Не знам.

Той въздъхна и се опита да потисне гнева си. Тази жена изглеждаше съвсем непозната и беше ужасно, че той вече не я харесваше толкова много.

— Мислех, че ще ходиш на кино.

— В три часа.

— Може ли да дойда и аз?

Миг по-късно очите й престанаха да шарят по листа, без обаче да се отклонят от него и тя повдигна надменно вежди.

— Не, Том, мисля, че е невъзможно.

Той положи още по-голямо усилие да запази самообладание.

— Докога мислиш да се правиш, че ме няма в стаята?

— Нали разговарям с теб?

Том изсумтя подигравателно и разтърси глава, сякаш имаше вода в ушите си.

— Ти това разговор ли го наричаш?

Тя изравни два листа, бутна ги настрани и взе други два.

— Децата са уплашени — каза Том, — нима не виждаш? Те имат нужда да знаят, че ние двамата поне се опитваме да превъзмогнем това.

— Не само те са уплашени — отговори тя.

Том рискува, тръгна към нея и приседна на края на канапето. Между тях остана купчината ученически контролни.

— Тогава нека поговорим — настоя той. — Аз също съм уплашен, значи ставаме четирима. Но ако не поемеш половината от товара, аз не мога да се справя сам.

Без да изпуска червената химикалка от ръката си, тя взе още няколко съчинения и ги намести върху коленете си. Вдигна очи и го изгледа над очилата си със зле прикрито презрение.

— Нуждая се от време. Можеш ли да разбереш това?

— Време за какво? Да усъвършенстваш актьорското си майсторство ли?

— Как смееш? — троснато отвърна тя. — Ти ме предаде, а сега ме обвиняваш, че се правя на обидена, след като…

— Не исках да кажа това…

— … аз трябваше да чуя, че мъжът ми не е искал да се ожени за мен…

— Никога не съм казвал такова нещо…

— … и се е чукал с друга жена. Интересно как ти би реагирал на такава плесница!

— Клер, говори по-тихо.

— Не ми казвай какво да правя! Ако искам, ще крещя, ако искам, ще се чувствам обидена и ще отида на кино сама, защото не мога да стоя повече в една стая с теб. Махай се и ме остави да си ближа раните, както намеря за добре.

Децата бяха все още в стаите си и Том не искаше да ги кара да слушат повече, затова излезе двойно наранен от тирадата на Клер.

Той объркваше нещата още повече. Искаше само да я убеди да обсъдят проблема, а не да я обвинява, че се чувства обидена без причина. Клер наистина си имаше основания, но упорството й беше прекалено и каквото и да твърдеше, тя донякъде преиграваше. Бракът им бе оцелял благодарение на взаимното уважение, дори когато бяха на различно мнение. Какво бе станало с нея? Удари го, избягва го, отказва всякакво общуване и накрая избухва яростно и го прогонва.

Клер?

Той откри, че все още е зашеметен от неочакваната реакция на тази жена, която си мислеше, че познава. Толкова зашеметен, че трябваше да поговори с някого за това.

 

 

Дървената къща на баща му изглеждаше така, сякаш бе изникнала от потъналата в мъгла планина. Стените бяха от опушен камък с цвят на пепел, а предната веранда нямаше парапет.

Когато Том отвори вратата на колата си, иззад ъгъла долетя гласът на Уесли.

— Кой е? — извика той.

— Аз съм, татко.

— Тук съм, на верандата! Ела при мен!

Уесли така и не направи алея за коли. Само два коловоза, утъпкани от гумите, водеха към задната врата и продължаваха по-нататък към старата барака край езерото, където през зимата Уесли държеше моторницата си. Той дори не си правеше труда да коси често двора. Имаше настроение за това само два-три пъти в годината. Детелината и глухарчетата растяха свободно по слънчевата поляна отпред, сред високите бели борове, чийто килим от иглички беше така плътен, че се издигаше на купчини, подобни на пясъчни дюни. От тях идваше суха, остра миризма, която напомняше на Том за детството. През онези години баща му сложи за пръв път един тръстиков прът в ръцете му и каза:

— Това е за теб, Томи. Само за теб. Когато започне да избелява, намажи го с два-три пласта лак и ще можеш да ловиш с него риба години наред.

Това беше една от особеностите на Уесли Гарднър. Той можеше да прекара целия си живот сред буренясалата ливада и калната алея, облечен в дрехи, които се нуждаеха от по-честа смяна, но поддържаше такъмите си в изряден вид и часове наред се занимаваше с тях или рибарската си лодка.

Когато заобиколи верандата, Том отново го завари да се занимава с една въдица и макара. До краката му имаше отворена кутия с рибарски принадлежности.

— Виж ти, кой дошъл.

— Здрасти, татко. — Том изкачи широките стъпала.

— Вземи си стол.

Том седна на един стар стол, по който нямаше и помен от боя. Той изскърца под тежестта му.

Уесли седеше на подобен стол с въдица от фибростъкло между коленете си и пренавиваше еднонишковата корда от една макара на друга, като междувременно я почистваше с памучен парцал, натопен в специална течност, и проверяваше дали няма грапавини и нередности. Той притискаше парцала с левия си палец, а с дясната си ръка навиваше макарата. Тя свистеше тихо, а уханието на смазката се смесваше с миризмата на риба, която идваше от дрехите му. Крачолите на работните му зелени панталони бяха достатъчно широки да поберат трима мъже и достатъчно къси, та да се виждат чорапите му. На главата си носеше вечната провиснала рибарска шапка.

— Каквото и да те води тук, едва ли е нещо хубаво — рече Уесли и погледна сина си въпросително. — Вече мога да твърдя това със сигурност.

— Не, изобщо не е хубаво.

— Няма случай някой да е седнал на тази веранда към езерото, което се усмихва насреща, и проблемът му да не е станал по-малко сериозен.

Том се загледа в сребристосините блещукащи води. Може би баща му за първи път нямаше да се окаже прав.

Уесли прегъна още веднъж памучния парцал и добави още течност. Макарата отново запя.

— Татко — каза Том, — може ли да те попитам нещо?

— От питане глава не боли.

— Някога изневерявал ли си на мама?

— Не. — Уесли не спря да чисти и да върти макарата. — Никога не се е налагало. Тя ми даваше всичко, от което има нужда един мъж. И го правеше с усмивка.

Ето това харесваше той у баща си. Том можеше да седи тук цял следобед, без да се помръдне, но Уесли нямаше да го разпитва. Беше човек, който се чувстваше толкова удобно в собствената си кожа, че не изпитваше нужда да се рови в душите на другите.

— Никога, а?

— Не.

— Аз също. Но има една история още от времето, когато бях сгоден с Клер. Имаш ли нещо против да ти разкажа за това?

— Разполагам с целия ден.

— Добре, ето как стоят нещата. Но се подготви, татко, защото ще чуеш нещо, което ще те шокира. Аз й изневерих веднъж и се оказа, че имаш внук, който никога не си виждал. Той е на седемнадесет години и учи в моето училище.

Уесли спря да навива кордата. Той погледна Том и се отпусна на стола си. След малко остави макарата и каза:

— Знаеш ли, синко, мисля, че имаме нужда от една бира.

Уесли отмести назад дълбокия дървен стол и влезе вътре, превит като хвърлена надалеч въдица. Провисналата дървена врата се блъсна подир него. Върна се обратно с четири кутии „Шлиц“, даде две на Том и седна тежко, като се опря преди това върху скърцащите облегалки.

Те отвориха първите две кутии.

Чу се едновременно изсъскване.

Уесли избърса уста с опакото на ръката си, чиито кокалчета приличаха на стари орехи.

— Ето това е вече нещо — рече той.

— Разбрах го една седмица преди началото на учебната година. Казах на Клер миналата нощ. Тя много се разстрои.

— Не се и съмнявам. Даже моето старо сърце направи няколко удара в повече, когато ми каза.

— Тя е силно огорчена. Искам да кажа, наистина е огорчена. — Том хвърли поглед към езерото. — Не ми позволява да я докосвам. По дяволите, тя дори не ме поглежда.

— Ами трябва да й дадеш време, синко. Забъркал си голяма каша.

Том отпи две глътки от бирата си и остави кутията върху плоската облегалка на стола.

— Уплашен съм, татко. Никога преди не съм я виждал в тази светлина. Вчера ми удари плесница, а преди час ми каза да изляза, понеже не можела да понася присъствието ми в стаята. За бога, ние никога не се държим по този начин един към друг! Никога!

— Не мисля, че заслужаваш това.

— Заслужавам го. Знам, че го заслужавам. Казах й неща, които наистина я нараниха. Но аз трябваше да бъда честен, нали? Ти знаеш как стоят нещата между Клер и мен. Ние положихме огромни усилия, за да изградим брака си върху взаимно уважение. Каквото и да се случеше, уважението беше нашата парола. А сега тя дори не иска да седнем и да поговорим.

Уесли помълча малко, за да осмисли нещата.

— Жените са крехки създания. И непостоянни.

— Ох!… Да беше ми казал това по-рано. Аз го научавам едва сега.

— Виж, синко, ти си я поставил в много деликатно положение. Две момчета, родени в една и съща година…

— Другата жена не означаваше нищо за мен. Когато се появи в училище, за да запише Кент, аз дори не можах да си спомня откъде я познавам. Нямаше дори да я погледна втори път, ако не беше момчето. Изглежда, само Клер не вярва в това.

— А ти би ли повярвал? — Уесли довърши първата бира и остави кутията върху пода на верандата. — Имам предвид, ако се поставиш на нейно място?

Том въртеше дъното на бирената кутия върху коляното си. Той все още бе облечен със сивите панталони, с които бе ходил на църква, вратовръзката му обаче беше разхлабена и висеше свободно под яката.

— Предполагам, че не.

— Това трябва да ти подскаже, че се налага да бъдеш внимателен с нея. Тя има нужда от малко ухажване. — Уесли си отвори и втората бира. — Разбира се, това може да се окаже доста забавно.

Том погледна настрани към баща си и забеляза, че Уесли също го наблюдава. Миг по-късно дяволитото пламъче в очите на стария мъж угасна.

— Значи той се казва Кент, така ли?

Том кимна няколко пъти.

— Кент Арънс.

— Кент Арънс… — повтори Уесли. Сетне попита тихо: — Как изглежда?

Том поклати бавно глава, в гласа му звучеше недоумение.

— О, боже, татко, той е невероятен. Отрасъл е на юг и има безупречни обноски, обръща се към учителите с „госпожо“ и „господине“. Отлични оценки, впечатляващи характеристики, интересни планове и големи спортни постижения. Освен това си приличаме като две капки вода. Той изглежда като мое копие, ако ни видиш един до друг.

— Нямам търпение да го видя.

Том продължи да говори, сякаш Уесли не бе казал нищо.

— Особено на снимките му от началното училище. Те всички са в досието му и когато ги разгледах… е добре… — Том гледаше втренчено нокътя на палеца си, с който драскаше по надписа на бирената кутия. — Това беше един от най-вълнуващите моменти в живота ми. Аз седях зад бюрото съвсем сам и гледах момчето… моето момче. Никога не бях го виждал преди, но изведнъж ми се стори, че гледам не неговата снимка, а моята. Знаеш ли, татко, струваше ми се, че виждам себе си на същата възраст. И тогава осъзнах, че аз съм отговорен за идването му на този свят и въпреки това съм бил лишен от възможността да живея с него, а той от възможността да ме познава. Чувствам се виновен, ограбен и ме боли. Толкова ме боли, че ме избива на плач. Всъщност преди рядко съм се чувствал така. А през последните няколко седмици сълзите ми напират както никога през последните десет години.

— Клер знае ли това?

Том погледна баща си и сви рамене. Довърши бирата си и остави кутията на пода. Те седяха мълчаливо, вдишвайки миризмата на прашния пласт борови иглички под огромните дървета и тръпчивия аромат на стария хвощ по брега, сетне вдигнаха глави и проследиха с очи дивите патици, които излетяха от езерото. Птиците изкрякаха няколко пъти и се понесоха към далечината, после покривът ги скри от погледа им. Слънцето топлеше краката им. Навесът на верандата пазеше сянка на главите им. Уесли бръкна в кутията с такъмите, взе едно точило и една кукичка, облегна се назад и започна да я остри.

— Кент беше заченат една седмица, преди да се оженя за Клер — каза накрая Том.

Уесли приключи с първата кукичка и взе втора.

— Челси започна да се влюбва в него, а Роби го намрази заради футбола, понеже Кент измести най-добрия му приятел от предната линия. А може би и защото е по-добър играч от самия Роби. Утре в училище всички ще се срещнем лице в лице. И може би на Клер ще й бъде най-тежко, защото тя е неговата учителка по английски.

— Виж какво ще ти кажа… — Уесли се облегна на стола си и пъхна ръце под разтворените си колене. — В даден момент от живота си всеки мъж определя правилата, според които ще живее. Ако има семейство, той трябва да даде на децата си прехрана, ако е женен, трябва да даде на жена си опора, а ако е водач, трябва да покаже знамето на онези, които го следват. Мъжът, който живее живота си по този начин, няма от какво да се срамува. Всеки от нас е правил на младини неща, които не би сторил сега. Да можехме, щяхме да се върнем назад и да ги променим. Само че не можем. Номерът е да се научиш да живееш с грешката. За един мъж можеш да съдиш по това как се справя в такива случаи. Винаги е полезно да се чувстваш малко виновен — така се поддържаш във форма — стига да не допуснеш вината да те смачка прекалено. Голямо изпитание е вината. Почувствай я, помъчи се малко, но после я зарежи. Заеми се с онова, което е поправимо.

Например ти, Том. Ти не можеш да промениш първата част от живота на Кент, но можеш да го промениш оттук насетне. Ако съдя по това, което ми каза, ти имаш намерение да опознаеш този твой син. Бъди търпелив с Клер. Продължавай да я обичаш, както досега. Веднъж щом осъзнае, че това момче няма да отнеме нищо от вашия живот, а ще го направи по-богат, тя ще преодолее шока. Тогава ще разберете, че си е струвало да изживеете всичко това.

Междувременно ти трябва да продължиш да се бориш както всички нас. Едно незаконно дете не може да бъде голяма трагедия, имам предвид за теб, а не за твоя нов син. Доведи го някой път тук, ще се радвам да го видя.

Може би ще му покажа как се лови костур край тръстиките или как да хваща червеноперки малко по-навътре в езерото. А може и да му разкажа какво момче е бил баща му като малък. Ще му се отрази добре, не мислиш ли?

Когато Уесли свърши, Том усети как му олекна на сърцето. Той отпусна главата си на облегалката на стола; ситуацията вкъщи вече не му изглеждаше толкова мрачна.

— От собствен опит ли съдиш? — попита той.

Уесли се подсмихна.

— Опасно е да задаваш такива въпроси на стар дърдорко като мен.

Том се обърна към баща си усмихнат.

— Всеки път, когато си тръгвам оттук, си давам сметка защо съм толкова добър директор. Дължа го на теб.

Очите на Уесли блеснаха от удоволствие, когато чу това, но той каза само:

— Искаш ли още една бира?

— Не, стига толкова. — Том седеше, гледаше баща си и се чувстваше малко по-добре.

Уесли спря погледа си върху езерото и леко усмихнат, се замисли колко студена и ароматна е бирата през един великолепен есенен следобед като този и колко е хубаво да имаш син като този, който да ти се довери и да чуе няколко мъдри съвета, родени от размекнатия ти стар мозък, и който да се държи с теб така, сякаш все още можеш нещо да му дадеш. Да, наистина чудесно беше да си седиш тук на верандата, слънцето да грее краката ти, въдицата ти да е наред, момчето ти да е опряло лакът до теб, а Ан да те очаква ей там. Дааа, Ан, мислеше си той, повдигайки очи към синьото небе над езерото, което тя обичаше толкова силно колкото и той, днес свършихме добра работа с Том. От него излезе дяволски свестен мъж.

 

 

В понеделник сутринта всичко вървеше постарому. Том излезе от къщи в седем без петнадесет, а Клер половин час по-късно. Те се видяха отново в 7:30 в учителската трапезария, на редовното съвещание, което ръководеше Том.

Нищо не се беше променило вкъщи. През нощта Клер бе спала, прегърнала ръба на леглото. Беше се преоблякла зад затворената врата на банята. Децата бяха мълчаливи и отчуждени. Никой не закуси на масата, само си взеха сока в стаите. Том отиде при Клер и й каза както обикновено:

— Аз тръгвам. Ще се видим по-късно. — Но тя не му отговори нищо.

Докато вървеше към учителската трапезария за съвещанието, той си помисли какво облекчение би било да работи някъде другаде днес и да се потопи в грижи, които нямат нищо общо със семейния му живот. А сега той се чувстваше смазан от перспективата да се срещне с Клер пред всички колеги при цялата отчужденост между тях.

Преди да затвори вратата зад себе си, Том потърси с поглед жена си. Тя седеше на най-отдалечената маса заедно с други учители и пиеше кафе, без да взима участие в разговора и изблиците на смях, които избухваха от време на време. Когато влезе, той срещна очите й над чашката, но Клер бързо отмести поглед. Том отиде до металната кафеварка, за да си налее кафе, отговори на поздравите на неколцина колеги и се опита да си възвърне душевното равновесие.

Готвачите бяха оставили поднос с топли карамелени рула. Той си взе едно и занесе чашата с горещо кафе до обичайното си място откъм близкия край на централната маса. Облечен в анцуг и с бейзболна шапка на главата, в трапезарията влезе треньорът Горман. Обсипаха го с поздравления за мача в петък вечер. Когато мина с кафето си покрай Том, той му каза:

— Добра игра, тренер.

Ед Клифтън от физико-математическата катедра се обърна към Горман:

— Май че имаш нова звезда, Боб. Този нападател Арънс може да ни изведе на междущатския шампионат.

Не беше по-различно, от който и да е друг понеделник след някой мач. „Х.Х.Х.“ бележеше големи успехи в спорта; бележки от този род се чуваха винаги по време на съвещанията. Но когато разговорът се завъртя около Кент Арънс, Том усети как очите на Клер го пронизаха като стрели. Момчето правеше впечатление — това беше вече очевидно. Кент беше от този тип младежи, които привличат вниманието и на ученици, и на учители. Така че, ако връзката между него и Том станеше предмет на училищни клюки, към Клер щяха да се отправят десетки многозначителни погледи, може би дори и директни въпроси.

Том стана и с присъщата си непринуденост откри съвещанието.

— Е, да започнем. Сесил — обърна се той към ръководителката на помощния персонал, — както обикновено ще започнем с теб.

Сесил прочете списък на събитията през седмицата, които се нуждаеха от специално внимание. После някой повдигна въпроса за местата в учителския паркинг, които учениците заемаха без разрешение. Това оплакване се повтаряше всяка година и докато нещата се уредят, минаваха няколко седмици.

Шефът на катедрата по социални науки покани Том на среща на градския съвет и помоли учителите да насърчават учениците да посещават старческите домове в града и да се включват в друга такава похвална дейност.

Том извикваше ръководителите на катедрите един по един, докато накрая стигна до Клер.

— Катедрата по английски? — каза той.

— Все още нямаме учебници — отвърна тя. — Какво е положението с тях?

— Очакваме ги всеки момент. Утре ще обсъдим този въпрос на съвещанието на вашата катедра. Нещо друго?

— Да, пиесата за десети клас. Ще се заема с това и тази година, така че, ако някой намери време да ни помогне, ще оценя това. Не е необходимо да бъдете непременно от катедрата по английски. Няма да откажем на никого. Прослушванията няма да започнат преди края на този месец, а представленията ще изнесем точно за Деня на благодарността. Но никога не е рано да потърсим помощ.

Том добави:

— За онези, които са нови в нашия екип, трябва да кажа, че Клер направи няколко впечатляващи постановки. Миналата година тя подготви „Магьосникът от Оз“. Тази година ще бъде…

Той погледна Клер, но тя съзнателно отказа да срещне очите му и допълни:

— „Стоманени магнолии“.

Колегите, които ги познаваха отдавна, можеха да почувстват как ги лъхва хлад като от отворен прозорец в студен ден. До края на съвещанието те стояха с вдигнати антени и измерваха необичайното напрежение между техния директор и жена му и особено враждебността, която се излъчваше от Клер.

След съвещанието Том се обърна да поговори с един от учителите и в това време Клер излезе от стаята, като избра най-дългия път покрай масите, за да избегне близостта с него.

Когато няколко минути по-късно училищните автобуси започнаха да пристигат, Том, все още развълнуван след съвещанието, застана на своя пост, наблюдавайки централния коридор и входа. Той гледаше през стъклената стена как учениците скачат от стъпалата на автобусите на тротоара, как разговарят и се смеят, докато вървят към входа.

Той видя Кент още щом слезе от автобуса. Докато го гледаше как се приближава, сърцето на Том започна да бие ускорено. Не беше необходимо да си живял с него, за да забележиш, че момчето е сериозно, угрижено и не разговаря с никого. То вървеше с папка от дясната си страна до бедрото, с изправени рамене и вдигната глава — походка на спортист. Черната му коса улавяше слънцето. Тя беше намазана с гел в онзи моден стил, разкриващ неравните следи от нечия прекалено смела фризьорска ножица. Беше облечен в джинси и яке върху кашмирена риза с отворена яка. Както обикновено дрехите му бяха чисти и идеално изгладени. Външният му вид говореше много за грижите, с които го обграждаше майка му. Той изпъкваше сред другите ученици, слезли от автобуса, не само със спретнатите си дрехи, но и със смуглата си хубост и с добре развитата си физика. Сякаш мрежа от бодлива тел стегна вътрешностите на Том. Той изпита гордост, примесена със страх, при мисълта, че този впечатляващ младеж е негов син.

Обзе го тревога, породена от сложните им взаимоотношения, от миналото, което трябваше да бъде обсъдено, и бъдещето, което все още беше неясно. Докато гледаше как синът му крачи към вратата, споменът от предишната им среща изникна в паметта на Том. Ти си я изчукал и си заминал, бе изкрещяло момчето.

Една ученичка се приближи и каза:

— Здравейте, мистър Гарднър.

Том се извърна и отговори:

— Здравей, Синди. — Когато отново погледна към Кент, той минаваше през вратата и вървеше право към него. Очите им се срещнаха и момчето смутено забави крачка. Том можеше да почувства как пулсът на сина му бие високо в гърлото и напряга вените му като стегната вратовръзка. Срещата беше неизбежна. Том стоеше на ъгъла на два коридора и Кент трябваше да поеме по един от тях. Той закрачи по-бързо, за да го отмине, без да се налага да разговарят.

Но Том не му позволи.

— Добро утро, Кент — каза той.

— Добро утро, сър — отговори покорно Кент и продължи да върви.

Гласът на Том го спря.

— Бих искал да поговорим днес, ако можеш да ми отделиш няколко минути.

Кент фиксираше с поглед гърбовете на учениците, които минаваха покрай него.

— Имам тежка програма, сър, а след училище съм на тренировка по футбол.

Смущение пропълзя по лицето на Том. Един от учениците беше отхвърлил поканата на директора.

— Разбира се. Е, някой друг път. — Той отстъпи, за да може момчето да мине, и изпрати след него мълчалив зов за прошка.

 

 

Роби тръгна рано, за да потренира в спортната зала, и затова Челси трябваше да пътува с автобуса. Докато седалката танцуваше и подскачаше под нея, тя мълчаливо се взираше през прозореца, без да вижда нищо, потънала в тъжни мисли за всичко, което ставаше в дома й. Когато пристигнаха, Челси слезе и тръгна с другите към сградата, повлечена от потока ученици, опитвайки се да зърне баща си през стъклената стена. Мина през широката входна врата и го видя да стои както винаги на ъгъла на двата коридора. За миг почувства прилив на увереност. Баща й бе на същото място, на което беше свикнала да го вижда всяка сутрин. Но през уикенда всичко се бе променило. Сянка беше надвиснала над онези прости неща, които я правеха щастлива. В гърдите й се беше загнездил ужас.

— Здравей, татко — каза тя тихо и спря пред него, прегърнала жълтата си папка.

— Здравей, скъпа. — Думите му прозвучаха познато, но усмивката му беше принудена. Тя се чувстваше като чужденка в непозната страна с обичаи, различни от онези, с които бе свикнала. Вече мразеше да си пробива внимателно път през джунглата на заплетените семейни отношения без помощта на водач. Тя, която винаги се бе радвала на здравата връзка и обичта между родителите си, сега не знаеше как да се държи с тях, какво да им каже или направи.

— Татко, какво… искам да кажа… — От очите й бликнаха сълзи. — Кога ще се сдобрите с мама?

Том я прегърна и я отдръпна от потока ученици. Извърна я към стената и наведе глава над нея.

— Челси, мила, наистина съжалявам, че те въвлякохме във всичко това, но моля те, просто продължавай както досега. Концентрирай се върху училищните занимания и им се наслаждавай, без да се тревожиш за нас. Ние ще се оправим, кълна ти се. Но не зная кога. А междувременно, ако мама не е същата, моля те, прости й. Ако и аз ти се струвам различен, прости и на мен.

— Но, татко, толкова е трудно. Днес дори не исках да идвам на училище.

— Зная мила. Онова, което става с нас, е опасно, защото изсмуква силите ни като семейство, но аз не по-малко от теб искам всичко да бъде както преди.

Тя наведе глава и се опита да спре сълзите си, за да не развали грима си.

— Но досега никога не ни се е случвало нещо подобно. Нашето семейство винаги е било толкова съвършено.

— Зная, Челси, и отново ще бъде така. Не съвършено. Нито едно семейство не е съвършено. Мисля, че сега разбираме това. Но ще бъдем щастливи, както бяхме преди. Аз наистина ще положа усилия, вярваш ли ми?

Тя кимна и сълзите й капнаха върху жълтата папка. Двамата все още бяха с лице към стената, а Том бе обгърнал раменете й с ръце. Те знаеха, че любопитните ученици, които минаваха зад тях, вероятно ги зяпат.

Челси се опита да избърше незабелязано сълзите си.

— Татко, мога ли да използвам огледалото в кабинета ти?

— Разбира се. И аз ще дойда с теб.

— Не, не е необходимо. Всичко е наред.

— Скъпа, нека дойда с теб. Ти си първият човек, който разговаря с мен от два дни насам и наистина ще ми бъде много приятно.

Те отидоха в кабинета и Челси зави веднага вдясно, отвори вратичката на шкафа му и се скри зад нея, за да не я виждат секретарките. Докато се гледаше в огледалото и се опитваше да почисти размазания грим по очите си, Том отиде до бюрото си и прегледа няколко телефонни съобщения. После се върна и застана зад нея.

Челси тъкмо се отказа от опитите да оправи грима си и срещна очите му в огледалото. Никога не бе виждала толкова тъжно изражение на лицето на баща си.

— Татко, какво трябва да направя за Кент? Не зная какво да му кажа.

Той обви нежно раменете й и я обърна към себе си.

— Бъди негов приятел. Той има нужда от такъв.

— Не зная дали ще мога. — Мисълта, че може да го срещне отново след онази целувка, дълго я беше измъчвала.

— Тогава остави всичко на времето. Навярно той също не знае как да се държи с теб.

— Нямам дори представа какво да кажа на Иърин. Тя може да си помисли, че нещо не е наред. Когато ми позвъни вчера, просто не бях в състояние да разговарям с нея.

— И аз не знам, скъпа. Може би ще бъде добре да изчакаш ден-два. Чувствата на твърде много хора са накърнени в тази история и не на последно място тези на Кент. Той сам ще реши дали хората в училище трябва да знаят, че е мой син.

Те постояха още малко така, Том с длани върху раменете й, а тя с очи, вперени в шарките на вратовръзката му. И двамата се питаха как е възможно животът им да се промени толкова бързо, толкова неочаквано? Миналата седмица те бяха едно щастливо семейство. Тя въздъхна и се обърна, извади от чантата си очна линия и спирала и започна да се гримира. В това време Том тръгна към бюрото си, взе телефонните съобщения, но се отказа да ги чете и се върна отново при нея.

— Всъщност какво мислиш за цялата тази работа? — попита тихо той.

Тя го погледна в огледалото със спирала, опряна до миглите и сви рамене.

— Не знам.

— Шокирана ли си?

Тя сведе поглед.

— Малко.

— Да, аз също.

Те стояха мълчаливо и се чудеха какво друго да си кажат.

— Предполагам — рече Том, — че ще ти бъде много тъпо, когато всички разберат кой е той. — Том съзнателно прибягна до жаргона, който слушаше всеки ден из коридорите. Струваше му се, че е много подходящ днес, скъсяваше дистанцията между тях.

Тя измънка с брадичка, долепена до гърдите:

— Да… предполагам.

Той отново я обърна към себе си.

— Сърдиш ли ми се?

Като видя, че Челси отказва да вдигне глава, Том клекна и застана така, че да не може да избегне погледа му.

— Може би само малко?

— Може би — призна тя неохотно.

— Всичко е наред, Челси. Струва ми се, че и аз на твое място щях да бъда бесен.

Тя затвори вратата на шкафа и се обърна.

— Дядо знае ли вече?

— Да, вчера следобед бях при него и му казах.

— Той какво мисли?

— О, ти познаваш дядо си. Той не е способен да вини никого за нищо. Каза, че след време мама ще разбере, всички ние ще разберем, че Кент може само да обогати живота ни, а не да ни отнеме нещо.

Тя се вгледа в лицето на баща си, издължено от безсъние и грижи. Звънецът би, часът започваше след четири минути. Искаше й се да каже: „Но той вече ни отне нещо, нали? Отне ни семейното щастие“. Но ако го беше изрекла, то щеше да стане съвсем реално и страшно. Може би ако премълчеше, нямаше да бъде вярно.

Том сложи ръка на гърба й и я побутна към вратата.

— По-добре да тръгваш, мила. Да не закъснееш за час.

Изведнъж тя почувства такава обич към него, че част от яда й се стопи. Повдигна се на пръсти и притисна лице до неговото, просто защото той изглеждаше толкова уморен. На вратата тя се обърна и му изпрати една съчувствена усмивка, после тръгна и през целия ден неговото измъчено и уморено лице беше пред очите й.