Лавърл Спенсър
Кристални окови (17)

Седемнадесета глава

Беше събота сутрин, последния ден от родителските срещи. Роби се събуди късно и се зае да оправя футболния си екип. Беше краят на футболния сезон през последната му година в гимназията. Тази мисъл му тежеше и той се мотаеше безцелно вкъщи и късно следобед реши да отиде в училище и да потренира малко в залата с тежести. Вкъщи атмосферата бе твърде потискаща. Роби дори призна пред себе си, че вече е свикнал с мисълта, че Кент Арънс му е полубрат. Дори момчетата в училище вече не се впечатляваха толкова и бяха престанали да го разпитват.

Истината беше, че Кент Арънс се бе оказал свястно момче, той дори се държеше прекалено добре, като се има предвид, че имаха един и същи баща. На игрището имаше свой стил на игра, но следваше съветите на треньора Горман и действително беше добър атлет. Роби не можеше да не забележи приликите между себе си и Арънс, особено на терена. Без съмнение бяха наследили способностите си от баща им. Понякога, когато Роби подаваше къс пас на Кент, все едно че виждаше баща си да улавя топката и да бяга с нея. В такива моменти гърлото му се свиваше и за негово учудване това, което изпитваше, твърде се доближаваше до обич.

Понякога, особено когато не можеше да заспи нощем, Роби си мислеше за живота на Кент, който бе израсъл, без да познава баща си. Той си представяше моменти от своето детство и му се искаше да разкаже на Кент какво е да си дете и да имаш Том Гарднър за баща. Може би ако го направеше, щеше по някакъв начин да замести поне малко липсата на собствени спомени. Понякога си представяше как щяха да ходят в една и съща пицария, да се прибират заедно за уикендите, а когато пораснат, да се оженят, да имат деца; това щеше да е страхотно, та децата им щяха да бъдат първи братовчеди!

При тези мисли винаги нещо заставаше на гърлото му.

Той продължаваше да си мисли за това през целия път до училище в този късен съботен следобед. Изкачи се по стълбите, все още с тези мисли в главата, разтвори вратата, влезе и я остави да се хлопне зад него. Като никога кабинетът на треньора бе тъмен, а вратата заключена. Дългите дървени пейки бяха празни, някой беше оставил една лампа светната и тя хвърляше странни сенки през металната решетка. В съблекалнята беше странно тихо, което предвещаваше края на сезона. В един ъгъл стояха три пластмасови коша с етикети, надписани с едрия почерк на треньора: екипи, наколенки, подплънки за раменете. Роби се приближи до тях, за да вземе своите.

Той се обърна и… изведнъж замря.

Там стоеше Кент Арънс, от другата страна на кошовете, също толкова изненадан и предпазлив.

И двамата се опитаха да измислят какво да кажат.

Роби започна пръв:

— Здравей.

— Здравей.

— Не знаех, че си тук.

— Бях отзад — сви рамене Кент.

Отново настъпи неловка тишина.

— Дошъл си да потренираш? — запита Роби.

— Да, а ти?

— Също.

— Мразя края на сезона.

— И аз.

И двамата замълчаха и се чудеха накъде да гледат.

— Ами…

Трябваше да се разминат, за да може всеки да си вземе екипа, при което се опитаха да запазят дистанция помежду си. След това Кент остави дрехите си на пейката и се изправи срещу Роби:

— Може ли да поговорим за малко?

Роби се изчерви, кръвта нахлу лудо в главата му, също както първия път, когато бе целунал момиче, изпита същата уплаха, възбуда, страх и надежда, необходимост да се справи с това, страх да опита и да не опита, необходимостта да го направи и да го остави зад гърба си, така че да продължи нататък.

— Разбира се — отвърна той, като се опита гласът му да звучи както обикновено, като остана подпрян с едно коляно на пейката, тъй като не беше сигурен, че краката му няма да му изневерят.

Кент прекрачи пейката и седна:

— Защо не седнем? — покани го той.

Но за Роби все още бе малко трудно да застане лице в лице с него.

— Не, аз… аз съм си добре тук. Какво си намислил?

Кент погледна към него и му каза:

— Срещнах се с нашия дядо.

Роби най-после се отпусна, когато разбра, че ще говорят за роднинството си, макар че Кент да бе започнал по малко странен начин. Той също прекрачи пейката и седна, макар и на шест стъпки разстояние, и се обърна към своя полубрат.

— Как? — попита той тихо.

— Баща ти ме заведе там и ме представи.

— Кога?

— Преди една-две седмици. Освен това се запознах с чичо Райън и трите му деца.

Те замълчаха за малко, докато свикнат с мисълта, че имат общи роднини, като бавно стигаха до идеята да започнат някакви отношения помежду си. Но всеки от тях се страхуваше да започне пръв. Най-после Роби попита:

— Как беше?

— Необичайно — поклати глава Кент.

— Странно — призна Роби, — по пътя за насам тъкмо си мислех за това, за моите братовчеди, за това, че никога не си ги познавал, че не си бил с тях, с дядо и баба така, както аз съм бил, и колко ли е тежко да си пропуснал всичко това.

— Наистина ли си мислеше за това? Наистина ли?

Роби сви рамене:

— Това е една важна част от живота на всяко дете. Предполагам, че не бих осъзнал това, ако не се бе появил ти, който никога не си я изживял.

— Аз нямам други баба и дядо. Бил съм много малък, когато са били живи и не си спомням добре. Имам една леля там, а тя има две деца, но практически едва се познаваме. Не съм предполагал, че ще открия дядо, когато се преместих тук. Това е наистина страхотно.

— Нали? Той идва понякога при нас, когато мама и татко излизат заедно… тоест… когато излизаха… Сега… те не… нали знаеш, не живеят заедно. — Гласът му заглъхна и той сведе поглед към пода.

— Предполагам, че е заради мен и майка ми.

Роби сви рамене:

— Не знам. Майка ми, тя направо откачи, знаеш ли? Изхвърли го от къщи и той отиде да живее при дядо, а Челси започна да върши едни… мъкне се с едни откачени типове… вече не знам, всички сме объркани.

— Съжалявам.

— Аха… ами… наистина не си ти виновен.

— Но се чувствам така.

— Не, не. — Роби се чудеше как да изрази чувствата си. Най-после се осмели да попита: — Хей, може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— Но няма да се ядосаш, нали?

— Не се ядосвам така лесно.

— О, така ли? — не се стърпя Роби. — Ами онзи ден, когато се втурна вкъщи?

— А, това ли, съжалявам за тогава, бях си изпуснал нервите.

— Аха, забелязахме.

— Да, вярно, бях като ухапан от бясно куче.

За първи път се усмихнаха един на друг, а тишината не бе непоносима.

— И така… какво щеше да питаш?

— Ами… малко ми е трудно да го кажа.

— Всичко е трудно сега. Кажи го.

— Добре тогава. — Роби си пое дълбоко дъх. — Добре. Мислиш ли, че баща ми и майка ти имат любовна връзка?

За изненада на Роби, Кент не се обиди, а отговори честно и открито:

— Не мисля, щях да знам, ако има нещо такова.

— Майка ми мисли така, затова го накара да се изнесе.

— Честно, наистина не мисля, че е вярно.

— Той… ами, идва ли у вас или нещо…?

— Не. Идвал е само веднъж, доколкото знам и то е било, когато се е досетил кой съм и дошъл, за да пита майка ми.

— Значи не мислиш, че излизат заедно… или се срещат тайно?

— Не. Истината е, че мама не излиза често. Тя живее само за работата си. И за мен, разбира се. Тя е една от онези амбициозни хора, които постигат това, което искат.

— Тогава майка ми напразно ревнува?

— Е, все пак ме има и мен. Не мисля, че е много щастлива, задето се появих в това училище, мога да те уверя.

— Аз също не бях, но го преодолях. Защо и тя да не може?

— Преодоля ли го?

— Мисля, че да. Ти не си се перчил с това, а и в края на сезона дори се разбирахме на футболното поле, така че… мисля, че просто малко пораснах и започнах да се поставям на твое място.

Кент отвори дума за това, за което и двамата си помислиха:

— Мислиш ли, че бихме могли, не знам, да правим разни неща заедно? Не съвсем като братя, но…

— Ти би ли искал?

— Може би да. Но майка ти не би одобрила.

— Ще трябва да свикне с това.

— Сестра ти също.

— Хей, слушай, тя много те харесваше, когато се запознахте. Не знам какво е станало, но мислеше, че си направо велик.

— Ще ти кажа какво бе станало. Аз я целунах една вечер. Това стана.

— Целунал си я!

— Ами така де, изпратих я до вас и… Боже, не знаех, че сме роднини. Как бих могъл да знам! Харесвах я. Тя бе много красива и умна, добре се разбирахме и една вечер след футболния мач я изпратих и я целунах. Веднага след това разбрахме за роднинството си и оттогава винаги когато се срещнем по коридорите, се избягваме. Не можем дори да се погледнем в очите, камо ли да спрем и да говорим.

— Виж ти, значи си я целунал — прошепна Роби.

— Да — отвърна Кент, сякаш сам не можеше да повярва на глупостта си.

След секунда Роби се съвзе и го попита:

— И това ли е всичко?

— Нима не е достатъчно?

— Ами ако си направил само това, голяма работа, нормално е, нали?

— Да, само дето съм уплашен до смърт да говоря с нея оттогава. Що за перверзен тип съм аз, да целувам сестра си!

— О, хайде сега, ти не си перверзен.

— Може би, но съм глупак. Проблемът е, че аз наистина я харесвах. Не само като момиче, но и като приятел. Говорехме си за важни неща и аз бях толкава щастлив, да се преместя в нов град и да си намеря веднага такъв приятел. Няма да повярваш, но говорехме и за баща ти. Нашият баща. Ще повярваш ли, че веднъж си признах на Челси, че й завиждам за това, че господин Гарднър й е баща?

След малко Роби каза:

— Какво ще стане, ако дойдеш с мен у дома?

— О, не. Нищо няма да излезе.

— Не, почакай — обърна се към него Роби, настоятелно, — трябва да ти кажа нещо за Челси. Откакто татко ни напусна, направо не е на себе си и започна да върши разни странни неща, които ме плашат. Вече почти не се среща с Иърин, вместо това се мъкне с една повлекана — казва се Мерили, носи същите гръндж-дрехи, и изобщо се влачи с разни съмнителни типове. Вчера беше на Мисисипи Лайв с Дрейк Емерсън.

— Дрейк Емерсън! Имаш предвид оня с циповете?

— Точно. Излезе, без да пита никого, облечена доста свободно, и се прибра доста след разрешения час. Мама беше бясна. Чувах я как вика. Както и да е, мислиш ли… О, по дяволите… ако Челси те е харесала наистина, а аз знам, че е така, няма да е лошо да отидем да си поговорим с нея, да й кажеш, че искаш отново да сте приятели… може би ако обединим усилията на тримата, ще се справим с цялата тази бъркотия.

— Ако отида у вас и майка ти ме завари там, нищо няма да се оправи, само ще се обърка още повече.

— Тя е на родителска среща цял ден, няма да разбере, а не мисля, че Челси ще й каже. Тя е малко… — Роби търсеше подходящите думи — да си призная честно, страх ме е, като я гледам. Откакто мама и татко се разделиха, доста се промени. Тя също се страхува и може би така се опитва да скрие това. Честно, не ги разбирам тези момичета. Напоследък си мисля често за нас, тримата, нали имаме един и същи баща! Можем ли да се преструваме до края на живота си, че не сме роднини? Не е ли по-добре да приемем това и да го използваме по най-добрия начин. Мисля си какво иска майка ми, какво иска Челси, какво искам аз, какво иска татко? Защото аз съм сигурен, че той иска отново да сме едно щастливо семейство, само че го е страх и за това не действа правилно. И не знам какво искаш ти, но ако това е да ни опознаеш, то най-добре да започнеш от днес, с Челси. Какво ще кажеш?

Кент не знаеше какво да отвърне, беше седнал, с ръце, скръстени в скута, удивен от целия разговор.

— Мислиш ли, че Челси би говорила с мен?

— Защо не? Ако те притеснява целувката, то тя също е притеснена и ще се радва да остави това зад гърба си.

— И си сигурен, че майка ти не си е вкъщи?

— Не и в следващите час и половина. Срещите приключват едва в шест, а татко много държи всички учители да стоят докрай.

— А той?

— Не. Той остава последен в училище. А и ти казах, че напоследък не идва често.

Кент го обмисли за момент и се изправи.

— Да вървим.

Кент прекара колата си до тази на Роби.

— Човече, само как ще се изненада Челси — усмихна се Роби и го въведе в къщата. На първия етаж я нямаше, така че Роби поведе Кент нагоре по стълбите. Те се спряха пред затворената врата на стаята й и Роби почука.

— Какво? — извика тя в отговор.

— Ще отвориш ли?

— Какво искаш?

— Водя някой, който иска да говори с теб. Може ли да отворя?

— Все ми е едно. Отвори.

Стаята беше педантично подредена. Челси бе седнала на пода и сгъваше изгладените дрехи в правилни купчинки. Косата й бе току-що измита и се спускаше на естествени къдрици по раменете й, а на лицето нямаше и следа от грим, носеше голям син пуловер с дълги бели, пухкави чорапи.

— Е, кого си домъкнал? — запита тя остро.

Роби отстъпи назад и Кент застана на прага.

— Аз съм.

Тя застина, с чифт чорапи в ръцете. Първо пребледня от ужас, а след това се изчерви.

— Какво правиш ти тук?

Той бе застанал на вратата и се чувстваше като пълен глупак, но се опитваше да не го показва. Всичко, което тя виждаше, бе един спокоен, млад мъж, който, изглежда, изобщо не се притесняваше, че я вижда облечена по домашному в собствената й спалня.

— Чух, че си наказана — каза той.

— Да. Затова, че съм пила алкохол и не съм се прибрала навреме.

— Роби казва, че така изразяваш несъгласието си с това, което става със семейството ти!

— Предполагам, че е така. Не съм се замисляла.

— Това е един добър начин да се развали едно дете.

— Вие с Роби откога сте толкова близки?

— От днес. Поговорихме си с него в съблекалните. Казах му какво се случи между нас.

— За целувката? — погледна го ужасено тя. — О, боже, как можа?

— Слушай, Челси. Ние вече не сме деца, а се държим по детски. Ние с Роби решихме, че е време да се опознаем и можем да започнем, като забравим за тази глупава целувка. В края на краищата тя беше само един приятелски жест, който и двамата харесахме, нали? Аз мога да го забравя, ако ти го забравиш и да продължим нататък.

— Но ти си казал на брат ми.

— Всъщност той го прие много добре, много по-хладнокръвно от нас.

— Но той ще ме дразни за това.

— Не, не мисля. Той иска всички ние да бъдем приятели, да се опитаме да оправим нещата между родителите ви. Мисли, че ако обединим усилията си, ще можем да убедим майка ти, че между мама и баща ти няма нищо. Ти какво мислиш?

— А има ли?

— Не. Щях да знам, ако има.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Тя ще каже ли това на мама!

— Да й каже ли?

— Да, да дойде тук и да й каже.

— Не знам.

— Защото мисля, че единственият начин да я убедим да прости на татко и да му разреши да се върне тук, това е майка ти да дойде у нас и да й каже право в лицето, че между нея и баща ми няма нищо.

— Уау, това е доста смела идея! — възкликна той.

— Да, но ще свърши работа, нали? — каза тя. — Всъщност, как би могъл да знаеш? Та ти изобщо не познаваш майка ми! Но мисля, че ще стане, ако доведеш твоята майка тук. Тя каква е?

— Ами тя е доста разумна жена. И мисля, че се чувства виновна за раздялата на родителите ви, не би искала да е причината за това.

— Значи, ще се съгласи?

— Бих могъл поне да я попитам.

— Веднага, нали? Сега е събота и тя не е на работа, нали?

— В събота тя работи у дома… но мислех, че ти си наказана?

 

 

Те взеха двете коли и пристигнаха пред дома на Кент за по-малко от петнайсет минути. Като слязоха от колите, Челси погледна към къщата и възкликна:

— Я виж ти, тук ли живееш, Кент?

— Моята стая е, хей онази — посочи той. — А тази е на майка ми. Свети. Значи си е у дома.

Вътре в къщата всичко бе ново, свежо и красиво подредено. Кент посочи една старинна дървена закачалка и каза:

— Може да си закачите дрехите тук — а след това извика: — Мамо?

Гласът й долетя някъде от горния етаж:

— Здравей, миличък, веднага слизам! Мисля, че днес можем да излезем навън и да празнуваме. Разреших един от двата големи проблема с електронните връзки, а и резултатите от родителската среща са отлични… О! — Тя се появи на витата стълба над тях. — Не знаех, че си довел приятели!

— Те са повече от приятели, мамо! Те са сестра ми и брат ми!

— О! — възкликна тя тихо, с една ръка на сърцето.

— Може ли да се качим при теб и да ти ги представя?

Моника малко по малко идваше на себе си, отпусна ръка и ги покани:

— Хайде, качвайте се!

Те се изкачиха по стълбите и застанаха пред една жена, също толкова смутена, колкото и те.

— Мамо, това са Челси и Роби Гарднър.

— Здравейте! — каза тя и се ръкува с всеки от тях.

— Имате много красива къща — каза Челси, като бавно се оглеждаше.

— Благодаря — отвърна Моника и погледна към сина си за помощ, — ами… Това е, това е малко неочаквано.

— Знам — отвърна Кент. — Съжалявам, че не те предупредихме, мамо, но всичко стана много бързо. Днес се натъкнах на Роби в съблекалните, поговорихме, освен това имах да казвам някои неща на Челси… И двамата решихме, че е време да се опознаем и отидохме у тях… и… Но… има нещо специално, за което искаме да те помолим. — Той се обърна към Челси: — Ти ли ще я попиташ или аз?

Преди Челси да може да отговори, Моника ги прекъсна:

— Моля ви, деца, елате да седнем, нека да светна лампите. — Тя започна да щъка нагоре-надолу. — Да ви приготвя по едно питие? Сода, минерална вода? — попита ги тя, докато се настаняваха около една кръгла мраморна масичка.

— Не, благодаря — отвърнаха те едновременно и тя най-сетне седна на един стол срещу тях, с чаша вода върху стъкления плот. Размениха погледи над керамичната статуетка на морска чайка.

— Е, значи най-после се съюзихте?

— Да — отвърна Челси, тъй като Моника гледаш право в нея, след това огледа и Роби, задоволявайки любопитството си съвсем открито.

— Това е доста любопитен момент за мен — каза тя усмихнато, — да ви видя за първи път, и то когато знаете, че Кент ви е полубрат. Моля да ме извините, ако изглеждам малко объркана, но наистина съм.

— Ние също — отговори Челси от името на всички, като погледна двете момчета, сякаш търсеше одобрението им за това, че бе станала техен говорител.

— Значи сте били заедно през целия ден? — попита Моника.

— Само от преди час. А момчетата малко от по-дълго.

— Е, виждам, че всички сте малко напрегнати и очаквате моята реакция — каза тя и спря поглед върху Кент.

— Опитвах се да се подготвя за този момент, но така и не успях. Но нека да успокоя всички, като кажа, че винаги съм го очаквала и мисля, че бе крайно време това да се случи. — Тя се обърна към Роби и Челси, които стояха един до друг. — Когато за пръв път дойдохме тук и открих, че Том живее тук и е директор на училището, се почувствах застрашена. Страхувах се, че ако той разбере, че Кент му е син, по някакъв начин ще го отдалечи от мен. Но Кент ме накара да разбера, че би било несправедливо да го държа разделен от баща му. — Тя отново погледна Кент с обич. — Той е единственото ми дете и е доста самотен. Може би това, че ви открихме тук — тя се обърна към Роби и Челси, — ще се окаже неочакван подарък за него. Мислих много за неговото бъдеще. Един ден, когато аз остарея, той ще остане сам. Да, разбира се, сигурно ще има съпруга и деца, но вие — неговите брат и сестра, вие ще бъдете за него това, което аз не можах да му дам. Така че стойте спокойно. Няма да се карам или да се отнеса с вас студено само защото сте дошли тук непоканени. Напротив, радвам се, че най-после се запознахме.

При тези думи децата се отпуснаха и размениха бързи погледи на облекчение.

— Знаете ли, мисля, че всички бихме пийнали нещо след всичко това — каза Кент и докато той приготвяше питиетата, Моника сервира пред всеки по една кристална чаша и чак след това седна, кръстоса крака и ги попита:

— Е, за какво всъщност искахте да ме попитате?

Челси и Кент се спогледаха.

— Е? Кой ще ми каже?

— Мисля, че аз — започна Кент, но Челси го прекъсна:

— Не, нека аз. Тя ми е майка и идеята беше моя.

Моника видя, че момичето бе доста нервно, стиснало чаша с две ръце.

— Първо, трябва да разберем едно нещо — започна Челси, — но е малко неудобно да питам за това.

Изведнъж се намеси Роби:

— И аз участвам в това. Аз ще попитам. Госпожо Арънс, трябва да знаем истината — поддържате ли връзка с моя баща?

— В-в-връзка — заекна Моника от изненада. — Връзка с баща ви? Не, за бога!

Роби въздъхна с облекчение, а Челси започна да говори бързо, бързо, така че да не се откаже по средата:

— Мама мисли, че вие се виждате с татко и заради това го изгони от къщи и цялото семейство се разпада. Мисля, че единствения начин да я убедим, че това не е вярно, е вие да дойдете у дома и сама да й го кажете. Да й кажете, че вие с татко сте говорили само за Кент и че това е нормално да се случва от време на време. В края на краищата той е ваш син, искам да кажа на двама ви и затова засяга и нас тримата. Ние сме свързани и няма смисъл да се преструваме, че не сме. Така че, моля ви да дойдете у нас и да поговорите с мама! Ще го направите ли?

Челси бе повдигнала вежди, а лицето й излъчваше толкова надежда, че Моника не можеше да не се впечатли от смелостта й. И все пак като единствения възрастен от четиримата, тя трябваше да прецени всички рискове.

— Вашата майка няма да се зарадва, ако нахлуя във владението й.

— Но вие не разбирате! Мама се държи твърдоглаво от самото начало и никой не може да й повлияе. Единствено вие можете да я спрете!

Моника се замисли и се обърна към сина си:

— Кент!

— Аз съм с Челси. Мисля, че си струва да се опита.

— Не мислиш ли, че това ще изложи на риск отношенията ти с Том?

— Той е един от тях, трябва да имам предвид и Роби и Челси.

— Значи искаш от мен да направя това?

— Да, мамо, искам!

Тя скръсти ръце върху гърдите си, пое дълбоко дъх и притвори очи за момент.

— Уау… дори мисълта за това ме плаши до смърт. Ами ако тя се разгневи? Ако му се разсърди още повече? Слушайте, ще направя това, което искате при две условия: първо — няма да говоря с майка ви във вашата къща, каквото и да казвате, това ще бъде нахлуване в нейната територия и тя ще се защитава. Второ — двете трябва да сме сами. Става ли?

Роби и Челси се консултираха с поглед и отвърнаха едновременно:

— Става. Но може ли това да стане сега? Тази вечер? Защото утре татко ще се мести в апартамента, който е наел, мама още не знае за това, но той ни каза.

Моника докосна челото си и отвърна:

— Това ми идва малко твърде множко. Майка ви у вас ли е сега?

— Не, но скоро ще се прибере. — Челси погледна часовника си. — След шест часа, когато свършат срещите.

Моника се изправи:

— Тогава нека да изчакаме до шест и да отидем там. Аз ще чакам навън в колата си, а вие ще влезете и ще й кажете да излезе навън, за да говори с мен. Става ли?

— Ами Кент?

— Кент остава тук. Ако той се върти около нея, тя ще се почувства не само наранена, но и обидена. По-добре тя да се срещне с него по-късно, след като е приела баща ви обратно и е свикнала с мисълта за сина му.

— Съгласен ли си с това, Кент? — запита го Роби.

— Да, разбира се. Можем да говорим по-късно по телефона.

Малко след шест те слязоха долу, облякоха се и тръгнаха към колите.

— Аз ще ви следвам с моята кола — каза Моника.

На тръгване Кент се сбогува с тях.

— Е, успех — обърна се той към Роби и Челси. — Мама ще свърши добра работа, не се притеснявайте!

— Няма. Ще ти се обадим по телефона след това — отвърна Роби.

Те стояха във вестибюла на тази уютна къща, където най-после бе започнало едно приятелство, все още колебаейки се да прекрачат границата, която ги разделяше, тласкани от вътрешните си инстинкти. Мислеха си: „Дали да не се прегърнем?“, но все още се притесняваха един от друг.

— Бих искал… — започна Кент, но спря.

— Да, знам — отвърна Челси, отгатнала мислите му, — но все още не е късно, нали?

— Разбира се, че не е — каза Роби, — не е късно, всичко между нас сега започва!

Тогава той се усмихна, усмихнаха се и останалите. Скоро и тримата се смееха, преодолели срамежливостта си, двамата братя се прегърнаха здраво, очите им се замъглиха от сълзите и в този момент те не биха могли да кажат и думичка, дори животът им да зависеше от това. След малко те се разделиха и Кент и Челси се прегърнаха, макар и по-предпазливо. Но това беше прегръдка и тя бе лековита, разкри пред тях едно прекрасно бъдеще.

— Успех — прошепна Кент в ухото на Челси, преди да я освободи от прегръдката си.

— Благодаря.

След това той отвори входната врата, застана на прага, с ръце, пъхнати в джинсите, с разрошена от вятъра коса, без да усеща студения му полъх, загледан в брат си и сестра си, които се качваха в колата и му махаха. Неговата собствена ръка остана вдигната за сбогом дълго след като те се скриха от погледа му.