Лавърл Спенсър
Кристални окови (8)

Осма глава

За Том пътят от паркинга „Сиати“ до дома беше като пътуване през ада. Как да каже на Клер? Как ще реагира тя? Как да съобщи на децата? Дали няма да го помислят за аморален тип? Лъжец. Оскърбил майка им в навечерието на сватбата им и мълчал през всичките тези години.

Ще каже първо на Клер. Тя трябваше да научи преди децата, така че да не се окажат и четиримата участници в тежката сцена, която със сигурност щеше да последва. С Клер трябваше да разговаря насаме. Нека го удари, нека го обвинява, да го нарича всякакъв, да прави с него каквото поиска, без децата да видят или чуят.

Когато се прибра, завари ги да чистят стаите си. На горния етаж бръмчеше прахосмукачката. Клер беше в хола. Опряна на колене и лакти, тя бършеше прах от долния плот на една маса. Нищо неподозираща, жена му работеше с мисълта, че нещата помежду им са изгладени миналата нощ, когато си бяха простили, докато правеха любов. Нямаше представа какво я очаква.

Той застана зад нея и запристъпва от крак на крак, обвинявайки се за начина, по който щеше да я нарани.

— Клер?

Тя се обърна и удари главата си.

— По дяволите! — изохка Клер, разтривайки удареното място през бейзболната шапка.

— Извини ме, мислех, че си ме чула.

— Не. Господи, как боли!

Изглеждаше двайсет и пет годишна с тази шапка, с джинсите и измачканата риза. Той почувства как сърцето му се изпълва с безмерна любов и отново го прободе стрелата на угризението. Той стисна ръката й.

— Добре ли си?

— Ще ми мине.

— Клер, възникна нещо, за което трябва да поговорим… насаме. Да излезем с колата.

Клер бавно свали ръка от главата си.

— Какво има, Том? Изглеждаш ужасно.

Тя се приближи на колене и го погледна изпитателно.

— Какво се е случило?

Том я хвана за ръцете и я изправи.

— Хайде да се качим в колата. — Той извика децата. — Роби, Челси, елате за момент. — Когато децата се появиха, той им каза: — Мама и аз ще излезем за около час. Когато се върнем, искам да сте тук!

— Добре, татко. Къде отивате? — попита Челси.

— Ще ви обясня всичко, като се върнем. Свършете с чистенето и не забравяйте, че трябва да сте тук. Важно е.

— Няма проблем, татко.

В гласовете им се долавяше съпричастие.

В колата Клер каза:

— Том, уплашена съм до смърт. Ще ми кажеш ли какво става?

— Да, след минута. Да отидем до училището „Вали“. Дворът ще бъде празен. Там можем да поговорим.

Клер седеше сковано, сякаш носеше ризница и единствената подвижна част от тялото й като че ли беше главата. Докато наближаваха съседната сграда, тя изучаваше профила му. Децата им преди време ходеха в това училище, играеха на дама, висяха по катерушките и участваха в спортните празници. Видът на сградата и дори на училището, осветени от късното следобедно слънце, внушаваше носталгия.

Том изключи двигателя.

— Хайде да се разходим.

Тя го последва неохотно, усещайки наближаващото ги бедствие. Том я хвана за ръка. Прекосиха една затревена ивица. Стъпките им вдигаха облаци прах по асфалта. Оттатък футболното игрище огромна камара от спортни уреди се очертаваше като геометрична фигура на фона на виолетовото небе. Те тръгнаха към уредите и седнаха един до друг на две люлки, разположени под ъгъл. Седалките висяха ниско до покритата с дървени стърготини земя.

Клер обви с ръце студените железни вериги, а Том се отпусна напред като баскетболист, който наблюдава играта от резервната скамейка. Никой от двамата не се залюля. Поседяха малко, вдишвайки тръпчивия мирис на стърготините. Чувстваха се като приковани към люлките, краката им сякаш бяха закотвени в земята. Най-сетне Том се осмели да започне.

— Клер, аз те обичам. Това е първото, което искам да знаеш и най-лесното, което мога да ти кажа. Останалото е далеч по-трудно.

— Каквото и да е то, моля те, просто го кажи, защото това е вече нетърпимо!

— Добре.

Том си пое дълбоко дъх.

— Шест дни преди да започнем училище в кабинета ми влезе жена и записа едно момче, което се оказа, че е мой син. До този ден не съм и предполагал, че той съществува. Тя никога не ми е казвала, така че не съм имал основание да го подозирам. Казва се Кент Арънс.

Очите им бяха приковани един в друг. Предчувстваше, че никога няма да забрави потреса, който ще види в нейните, празния поглед, изумлението. Нито едно мускулче не трепна на лицето й, широко отворените й очи го гледаха втренчено, а ръцете й бяха вкопчени във веригите.

— Кент Арънс… — прошепна тя — … е твой син.

— Да, Клер — каза той с цялата покорност, на която беше способен.

— Но… това означава… — Тя пресмяташе светкавично датите.

— Ще ти помогна. Той е на седемнадесет години, точно на колкото е и Роби. Заченат е през юни хиляда деветстотин седемдесет и пета година.

Този път не беше нужно да пресмята.

— Месецът, в който се оженихме?

— Седмицата, в която стана това.

Една тиха и мъчителна въздишка се изтръгна от гърдите й, очите й се разшириха и замъглиха.

— Ще ти разкажа точно какво се случи, защото тя никога не е означавала нищо за мен. Освен всичко останало ти трябва и да ми повярваш.

— О, Том! — едва успя да произнесе тя и закри с ръка устните си.

Той събра решителност и продължи, готов да признае всичко още сега, защото това бе единственият начин да запази частица от достойнството си.

— Седмиците преди нашата сватба са ми доста смътни, почти не си спомням отделни епизоди. Но едно нещо се е запечатало много силно в паметта ми. Още не бях готов за семейство, чувствах се като, съжалявам, че трябва да го чуеш, Клер, като в капан. Може би дори отчаян.

Четири години от живота ми бяха минали в колежа и имах планове за следващите няколко. Исках да изкарам една лятна почивка и да започна работа като учител през есента, да си поживея с приятели и да се порадвам на свободата си след всичките онези години на учене. Исках да си купя нова кола и хубави дрехи, да отида през ваканцията в Мексико и от време на време да прекарвам уикендите в Лас Вегас.

Вместо това ти забременя и всичките ми надежди свършиха заедно с предсватбените ми приготовления, избирането на годежните халки, порцелана и смокинга. Истина е, че за известно време страшно се бях уплашил. После, когато първият шок премина, се ядосах.

В подобно настроение вероятно съм бил в нощта на ергенското си парти, когато това момиче, което едва познавах, ни донесе поръчаните пици. Подмамих я в леглото си, беше израз на бунт, нищо повече. Тя продължи собствения си живот, аз своя и никога повече не се срещнахме… докато тя не влезе със сина си в кабинета ми миналата седмица.

Очите на Клер, плувнали в сълзи, загубили всякаква илюзия, се бяха втренчили в него. После тя извърна поглед. Бавно стана от люлката.

— Не, почакай! — Том хвана ръката й. — Не съм свършил. Толкова е мъчително да говоря за това. Не искам да пропусна нищо, а трябва да премина през целия този ужас, за да стигна до най-важното. И то е, че аз се промених. След като се ожених, се промених. Обикнах те много, много, Клер — добави нежно той.

— Недей! — Тя пусна едната си ръка и завъртя люлката на запад с гръб към него и с лице към сияещото оранжево небе. — Не ми пробутвай баналности! След всичко, което току-що чух, да не си посмял да ми говориш баналности.

— Това не са баналности. Аз започнах да осъзнавам какво имам в твое лице, в деня, когато се роди Роби и…

— И от това се предполага, че ще ми стане по-леко.

— Още не съм ти казал всичко. Всяка следваща година ставаше все по-хубаво. Разбрах, че е прекрасно да бъда баща, съпруг. Обичам те!

Том разбра по потрепването на раменете й, че плаче.

— Ти си го направил… с друга жена… през седмицата, в която се оженихме.

Том предварително беше наясно, че тя ще понесе този факт най-тежко и че той трябва да бъде търпелив, докато тя се справи с него.

— Клер… Клер, страшно съжалявам.

— Как си могъл да го сториш? — Гласът й беше пресипнал и изтънял от силните чувства. — Как си могъл да го сториш и седмица след това да ме поведеш към олтара?

Том опря лакти на коленете си и наведе надолу глава. Той стоеше широко разкрачен и се взираше в прахта и дървените стърготини. Откакто научи за Кент, бе сдържал собствените си чувства, но сълзите му бликнаха, като разбра колко е наранена Клер. Опитваше се да ги спре, но те отново пълнеха очите му. За него не съществуваше извинение, за това и не търсеше прошка. Следобедът напредваше, а те седяха, всеки на своята люлка, загледани в различни посоки.

Клер все още плачеше.

— Никога преди не съм предполагала, че ненавиждаш брака ни — каза тя.

— Това е вече минало, Клер. Наистина, всичко това е минало. Казах ти, по-късно разбрах колко съм щастлив.

Тя беше твърде разстроена и думите му не я утешиха.

— Бях толкова щастлива, че ще се омъжа за… бащата на детето си… да… — Тя се разплака силно, без да сдържа гласа си и притисна устата си с ръка.

Той се пресегна и стисна рамото й отзад. Тялото й се разтресе от ридания и те се врязаха в сърцето му.

— Клер, недей, моля те. — Той страдаше не по-малко от нея. — Господи, Клер! Не съм искал да те нараня така.

Тя отблъсна ръката му.

— Да, но го направи… Ти си виновен и аз те мразя в този м… момент за това, което ми причини. — Тя се мъчеше да избърше носа си с опакото на ръката си.

Той се пресегна и й подаде кърпичката си.

— Ти се държеше толкова странно напоследък. Знаех, че нещо не е наред, но не можех да си представя какво е то.

— Опитах се да ти кажа в Дълуут, но… — Думите му се изплъзнаха и той само добави: — О, господи!

Настъпи тягостна тишина, тежка и непосилна, всичко наоколо беше в покой, с изключение на мрачните им мисли. Мъката ги прикова към седалките на люлките, сякаш бяха затворници в отделни килии. Тази нелепа история се стовари върху тях в средата на живота им, когато бяха толкова спокойни и доволни от себе си. Есенната вечер наближаваше, светът замираше, слънцето затваряше клепачи, обагряйки небето в топли нюанси. Лек хлад се спусна над игрището.

След дълго мълчание Клер попита:

— Той знае ли?

— Майка му ще му каже днес.

Том усещаше, че тя анализира всичко и си прави грешни изводи. През цялото време тя бе седяла с гръб към него, веригата на люлката беше усукана над главата й. Тя я отметна и се завъртя така, че да вижда лицето му. Въпреки че изглеждаше онемяла от тъга, погледът й проникваше дълбоко в него.

— Ти се срещна с нея, нали? Ето къде си бил, когато каза, че отиваш за акумулатор.

— Да, но, Клер…

— И друг път ли сте се виждали?

— Изслушай ме. Той е израснал, без да знае кой е баща му. Аз не можех да ти кажа без нейно позволение и именно това обсъждахме днес. Решихме да кажем на всички едновременно, за да не научи някой от странични хора.

— Ти не ми отговори. Срещал ли си се с нея и по-рано?

Мускулите на челюстта му се напрегнаха и я деформираха. Слепоочията му леко пулсираха.

— Да, веднъж. В деня, в който разбрах, че Кент е мой син.

— Къде?

— У тях. Но само разговаряхме, Клер, наистина.

Този път Клер не каза нито дума, наблюдавайки го с подути, зачервени и невярващи очи. Накрая погледът й се спусна надолу към коленете й.

— Сигурно живее някъде тук наоколо?

— В „Хавиленд хилс“. Преместила се е тук от Тексас непосредствено преди началото на учебната година. Когато влезе в кабинета ми, тя нямаше и представа, че аз съм директор. Клер, отговарям на всичките ти въпроси, защото няма какво да крия. Онази проклета нощ през 1975 година, това е всичко. Кълна се в бога, че не е имало никой в живота ми, освен теб от деня, в който ти се врекох.

Раменете й се отпуснаха. Тя провеси ръце между краката си и ги остави да се люлеят свободно. Затвори очи и отметна глава назад. Козирката на шапката й сочеше небето. Клер въздъхна веднъж, дълга, звучна въздишка, и остана неподвижна, картина на човек, който просто иска да избяга. Тя леко се залюля, като че ли някъде дълбоко в себе си се преструваше, че е над всичко това.

Той чакаше със свито сърце, знаейки какво й е причинил.

— Е — каза тя накрая и вдигна глава, демонстрирайки присъствие на духа, — не трябва да забравяме и децата, нали? — Люлката продължаваше да се поклаща. После изведнъж спря. Клер бе сложила ръка на устата си, опитвайки се да спре рукналите отново сълзи.

— Господи, какъв хаос!

Гласът й бе станал писклив.

Какво би могъл да каже? Да направи? Да даде? Да предложи? Нещастието му бе толкова всеобхватно, колкото и нейното.

— Не съм искал да нараня никого от вас, нито теб, нито децата, Клер. Случило се е толкова отдавна. Това е само един инцидент от миналото ми, за който бях забравил.

— За теб е минало, за нас обаче е настояще. Ще трябва да се справяме с това сега. И никак не е честно да го натрапваш на децата.

— Нима смяташ, че не съм мислил за това?

— Не зная дали си мислил.

— Естествено, че да. Клер, държиш се така, сякаш изведнъж съм станал безчувствен. Не виждаш ли, че и аз се измъчвам, че съжалявам, че ми се иска да променя всичко, да върна нещата на мястото им. Но не мога. Единственото, което мога да направя, е да бъда честен и вярвам, че само по този начин болката ще стане по-поносима за всички. Що се отнася до децата, смятам да им кажа днес. Мога да го направя сам или в твое присъствие, както пожелаеш.

— Челси ще бъде толкова… толкова… — Клер махна безпомощно с ръка. — Кой знае какво е имало между тях? Знам, че тя е хлътнала по Кент.

— Нищо няма между тях, сигурен съм. Готов съм да заложа живота си!

— О, да, зная това. — Клер го стрелна гневно с очи. — Те са се срещали само веднъж, ако това изобщо може да се нарече среща. Можеш да бъдеш сигурен, че сме отгледали дъщеря, която не би стигнала дотам толкова бързо. Говоря за целувки. Ами ако я е целунал? Децата на тази възраст със сигурност се целуват.

— Значи никога няма да разберем, защото аз нямам никакво намерение да я разпитвам.

— Разбира се, че няма. Но тя така или иначе ще бъде огорчена дълбоко. А Роби? Той вече е достатъчно негативно настроен към Кент… те ще играят заедно футбол, а в понеделник аз ще трябва да го погледна в очите, когато влезем в клас.

— Аз също ще трябва да се виждам с него.

— О, да. Извини ме, че не мога да бъда твърде съпричастна към онова, с което ще ти се наложи да се сблъскваш.

Клер слезе от люлката, премести се до една от диагоналните подпори и се опря с рамо на нея. Стоеше, отправила поглед към слънцето, с ръце, пъхнати в предните джобове на джинсите й. Той изпита остра болка, докато я наблюдаваше в гръб. Отсега нататък щеше да е все така. Ужасът се превърна в огромна буца в гърлото му. Дълбоко в него се спотайваше желанието да я докосне, да я прегърне, да я задържи в ръцете си и да почувства облекчението, че и този път ще се преборят с това.

Том стана от люлката и се изправи зад нея. Не смееше да я докосне, а трябваше да го направи. Чувстваше се неловко заради своята несигурност. Взираше се в разпиляната й опашка, която се подаваше под шапката й, в изсветлелите от слънцето връхчета на косите й, в ръкавите на избелялата й риза. Леката небрежност в облеклото й я правеха по детски беззащитна.

— Клер… — Том сложи ръце на раменете й.

— Не! — Тя се дръпна рязко и застана отново до подпората, като зае отбранителна позиция. — Не ме докосвай точно сега! Добре го запомни!

Той свали ръце и зачака.

Гледаха в една и съща посока, докато сенките им се издължиха и тъмното петно на нещастието се настани над техния живот.

— Това, което боли най-силно, е предателството — каза тя накрая. — Мислиш си, че познаваш човека до себе си, докато изведнъж откриеш, че ти е съвършено непознат.

— Не е така, Клер. Аз не съм се променил. Същият съм, какъвто бях и преди.

— Не и в моите очи. Вече не.

— Аз продължавам да те обичам.

— Ти не би причинил това на човека, когото обичаш. Още по-малко на жената, която носеше твоето бебе.

— Стига, Клер. Казах ти, това се случи през 1975 година. Тя е абсолютно чужд човек за мен.

Клер изсумтя нещо глухо. Стоеше напълно обезверена с поглед, който блуждаеше някъде в краката й.

— Никога не съм и допускала, че мога да изпитвам подобни чувства към теб. Никога! Мислех си, че това, което сме създали двамата, не може да бъде разрушено от никого, че бракът ни е неприкосновен, защото толкова много се трудихме. Но в този момент аз те мразя, Том Гарднър. Иска ми се да те ударя и да те заболи, задето ни причини всичко това.

— Ако от това ще се почувстваш по-добре — направи го. Бог знае, сигурно го заслужавам.

Тя замахна с дясната си ръка и го зашлеви така силно, че той загуби равновесие. Сетне се отдръпна и онемя, разбирайки какво е направила. Бузата му бе пламнала, пръстите й се бяха отпечатали на нея. Очите му се разшириха от изумление.

Том отстъпи и застана на разстояние от нея. И двамата бяха някак объркани и несигурни. Натрупалият се гняв постепенно се прибави към този от плесницата.

— Какво да направя, Клер? Свършено е. Всичко е минало. Какво искаш от мен?

— Да кажеш на децата. Обясни им, че баща им не е този човек, за когото са го смятали. Опитай се да обясниш на Роби защо си правил секс с друга жена, докато аз съм била бременна с него. Опитай се да убедиш Челси, че не трябва да прави такива неща с момчетата. — Клер посочи с пръст към дома им. — Върни се там и им кажи, Том Гарднър, разбий сърцата им, защото това, което ще чуят, е нещо повече от вестта, че имат брат. Това е предателство и не мисли, че те ще го омаловажат.

Тя естествено беше отсяла същината на вината му спрямо децата. Том се почувства ужасно.

— Ти, изглежда, смяташ да ги накараш да вземат нечия страна. Не прави това, Клер.

— О, не ставай фарисей! — Тя сви ръцете си в юмруци и ги опря на хълбоците си. Изглежда, щеше да последва нов сблъсък, но Клер сякаш не намери повече сили и затова се обърна и закрачи към колата.

 

 

Клер затръшна силно дясната врата и обгърна с ръце около тялото си, сякаш да запази целостта му. Очите й се спряха на камъчетата по асфалта, там, където тревата беше съвсем оредяла. Линията, маркираща границата между черното и зеленото, изведнъж се изви като змия, събудена от сълзите на самосъжаление в очите й.

През седмицата на сватбата им…

Той никога всъщност не е искал да се ожени за мен…

Том все още беше на игрището, стоеше с наведена глава, надявайки се вероятно на нейното съчувствие и разбиране. Да, но тя не можеше да прояви разбиране към него. Нито днес, нито утре, нито когато и да е било!

Тя беше онеправданата, не той.

През целия си живот се стремеше към идеала не само в отношенията си с него, но и в отношенията си с цялото семейство. И сега да открие, че това семейство е било нежелано, че той е бил принуден да сключи брак единствено заради първото им дете. Нещо повече — Том се беше подиграл с всичките й усилия и чувства, които бе влагала през тези осемнадесет години.

Осемнадесет години… сведени до този кошмар.

Не желая да бъда жена, обладана от съмнения. Нито пък някое жалко същество, за което постоянно се носят мълви в учителската стая. Искам да съм същата, каквато бях преди час!

Гняв и самосъжаление изпълниха мислите й, когато чу стъпките му по пътеката.

Той влезе и тресна вратата. Сетне пъхна ключа в стартера, но подвластен на емоциите си, остана неподвижен. Ръката му се отпусна сама, а очите му блуждаеха по предния капак на колата.

— Клер, не знам как да им кажа.

— Нито пък аз — отвърна тя, напълно безчувствена, без капка съпричастност в гласа си.

— Може би трябва да им го кажа направо, както на теб.

— Може би.

— Искаш ли да си там?

— Честно казано, искам да съм в Пуерто Рико, Калкута, Саудитска Арабия, където и да е, но не и тук, в този ад!

Интервалите мълчание ставаха все по-дълги и тягостни. Накрая той запали двигателя и те потеглиха към къщи. По пътя тя нито го погледна, нито отрони дума. Той паркира в гаража и я последва към входната врата. Беше скован от ужас при мисълта, че след малко трябваше да признае истината на децата си и да изгуби уважението им.

Закачи ключовете си на една полица, която Роби беше правил в началното училище. Отиде до мивката да си сипе нещо за пиене и зърна червената кана, на която пишеше „ТАТКО“, подарък от Челси за Деня на бащата. Всичко наоколо беше доказателство за тяхната обич и уважение към него. Том напълни каната и отпи бавно, отлагайки за малко произнасянето на присъдата.

Спря водата, обърна се и видя Челси в другия край на кухнята. Дъщеря му беше приключила с домашното и стоеше в очакване на онова, което щеше да последва. Роби бе до нея. И двамата бяха притихнали и стъписани. Клер я нямаше.

— Хайде, елате да седнем — каза той. — Имам да ви съобщя нещо.

Те се настаниха около кухненската маса, гледайки ту към баща си, тук един към друг, объркани и уплашени.

— През последните десетина дни се случиха някои неща… които ще променят в известна степен нашия живот. Искам да знаете, че аз и майка ви говорихме по този въпрос. Ние ще се справим с това някак си, не се безпокойте. Няма от какво да се страхувате.

Том се изкашля.

— Това засяга Кент Арънс.

— Кент? — повтори Челси озадачена.

Клер се появи тихомълком и се облегна на рамката на вратата, където само Том можеше да я види. Той преплете пръсти и подпря ръце на масата.

— Кент Арънс е мой син.

Никой не помръдна. Настъпи пълна тишина. Руменина заля лицето на Челси; Роби онемя и остана с леко отворена уста.

— Познавах майка му в колежа, но никога не съм знаел, че е имала син, поне до срядата преди началото на учебната година, когато тя го доведе, за да го запише.

Дълго време всички мълчаха.

Роби проговори пръв.

— Сигурен ли си?

Том кимна.

— Но… на колко години е той?

— Точно на колкото си и ти.

— О, боже! — прошепна Роби и сетне продължи: — Мама знае ли?

— Да, знае. Но има някои неща, които според мен трябва да останат само между мен и майка ви. Има и други, които е редно да бъдат казани и разбрани. Кент никога не е знаел кой е неговият баща, но днес е научил. Никой в училище не знае, така че зависи от вас… от нас дали да кажем истината или да я потулим. От нас зависи какъв ще бъде тонът на бъдещите ни взаимоотношения. Както и вие, така и аз самият не зная какво ни очаква в бъдеще, но ви умолявам да не забравяте, че за всички ни ще бъде трудно. Както и за него. Не ви казвам: „Той е ваш брат, трябва да го обичате или поне да го харесвате“. Челси, знам, че двамата сте вече приятели и съжалявам, ако това обърква нещата помежду ви. Роби, и твоите чувства са ми понятни. Няма да ни е лесно и съжалявам, че трябва да изживеете това. Но ви моля… ако нещо ви измъчва, говорете с мама или мен. Ще го направите ли? Искам да знаете, че това, което съм направил, е много непочтено. Докато ви кажа истината… — Том видимо преглътна — … преживях двете най-ужасни седмици в живота си. Знаех, че трябва да узнаете истината, но се страхувах, че ще промените мнението си за мен. Направих огромна грешка и поемам отговорността за нея. Моля ви да ми простите, защото, оскърбявайки майка ви, аз оскърбих и вас. За мен няма извинение. За безчестно поведение не може да има извинение, но и двамата ви обичам много и последното нещо, което бих сторил на този свят, е да нараня вас или майка ви. Защото ви обичам всички… много. — Той вдигна очи към Клер. Тя стоеше до вратата, лицето й бе безизразно. Нито едно от двете му деца не погледна към него.

Том заговори отново:

— Има още нещо, което трябва да ви кажа. То касае морала. — Усети, че е притиснал много силно корема си с ръце. Вътре в него всичко бушуваше ожесточено. — Моля ви, не… не следвайте примера ми. Вие сте добри, честни деца. Останете такива… Моля ви. — Последните му думи прозвучаха дрезгаво.

Отново настъпи мълчание, поредната доза нещастие в този съкрушителен ден.

— Има ли нещо, което искате да кажете… или попитате?

Със сериозно и пламнало лице Челси прошепна, без да вдига очи:

— Какво да кажем на приятелите си?

— Ако се налага — истината. Никога не бих поискал от вас да лъжете заради мен. Той е мой син и е направо абсурдно истината да не излезе наяве в средата, в която всички ние четиримата — ние петимата — прекарваме седмицата. Кент също ще трябва да се справя с много неща, не забравяйте това. Предполагам, че той ще разчита на неговия училищен съветник да му помогне да се ориентира в хаоса на чувствата му.

Челси вдигна ръце и отпусна глава в едната си длан.

— Ще бъде толкова объркващо. Баща ни… директорът.

— Знам и съжалявам, Челси.

Том искаше да протегне ръка през края на масата и да стисне нейната, но почувства, че вече няма това право. Изненадата на лицето на Роби постепенно се стопи и премина в изкривена гримаса.

— И какво трябва да направим ние? Имам предвид и той ли ще се мотае тук?

— Тук при нас? Не, не мисля. Искам да кажа… Роби, трудно ми е да ти отговоря. Днес той ще научи не само че има баща, който живее в този град, но и брат и сестра, и дори лели и чичовци, и дядо, за които не е предполагал, че съществуват. Допускам, че след време Кент ще прояви интерес към всички нас.

Роби стисна зъби. Изражението му беше сурово. И той бе стиснал ръце, но положението на раменете му издаваше безкомпромисна решителност.

— В такъв случай как стоят нещата между теб и мама? Ти просто й каза или какво?

— Да, само й съобщих фактите. Тя е много разстроена. И плака.

С крайчеца на окото си Том забеляза как Клер се скри зад ъгъла. Роби се завъртя натам, точно когато краят на ризата й изчезна от погледа. Той явно не беше усетил, че тя е стояла там, и беше уплашен до смърт, когато продължи да разпитва баща си.

— Какви са ти отношенията с онази жена? Има ли нещо между вас или…?

— Нищо няма между нас. Сега тя за мен е абсолютно чужд човек и нищо не ни свързва. Нека да го кажа направо. И двамата сте достатъчно големи — между нас няма никаква любовна връзка, никакъв секс, нищо. В редките случаи, когато сме се срещали и разговаряли, то е било само за да изясним нещата около Кент и как да се справим с всичко това.

— Защо онази вечер мама те попита дали нямаш някаква любовна връзка? — рече Челси.

Роби завъртя рязко глава.

— Кога? Не си ми казвала нищо за това!

— Татко? — Тя не откъсваше очи от Том. — Защо?

— Не знам. Защото бях напрегнат и разсеян, предполагам. Разбирайки за Кент, аз осъзнах, че е само въпрос на време да ви го съобщя. Страхувах се. Мама ме е разбрала погрешно, това е всичко. Ако й бях казал истината, веднага щом я научих, а това означава миналата седмица, ти никога нямаше да чуеш този разговор.

На алеята точно пред прозореца на кухнята се чу звук на кола. Затръшна се врата, сетне се чуха нечии стъпки по стъпалата и на вратата се звънна.

Роби бутна стола си, звънецът продължаваше да звъни и все още звънеше, когато стигна до вратата. Роби застина онемял пред стъклената врата.

Оттам го гледаше Кент Арънс. Гласът му проникна безпрепятствено в кухнята.

— Искам да видя баща ти.

Без да чака покана, Кент нахълта вътре тъкмо когато Том и Клер дойдоха от две различни посоки на къщата. Челси стоеше настрани, а Роби отстъпи, за да направи път на Кент.

Баща и син застанаха лице в лице в крещящата тишина, пълно подобие един на друг въпреки разликата във възрастта. Кент се взираше в човека, на когото щеше да прилича след двадесетина години. Мургава кожа, кафяви очи, извити вежди, пълни устни, правилен нос.

Дори близнатата на челото коса бе същата.

С предизвикателен поглед той попиваше всичко това, а в позата му се четеше ярост. Нито един мускул не трепна по лицето или тялото му.

— Трябваше сам да се убедя! — каза Кент и изхвърча от стаята.

— Кент! — изкрещя Том, сетне се затича подир него и блъсна вратата с длани. — Почакай!

Докато прекоси разстоянието от площадката до тротоара, Кент вече бе стигнал до своя лексъс, вратата зееше отворена, а изражението му беше горчиво.

— Дори не си се опитал да я намериш! Не си я и попитал! — извика той. — Оправил си я и си офейкал! Е, аз може и да съм копеле, но дори и едно копеле има някакви скрупули!

Вратата се блъсна и колата изрева надолу по алеята, отдалечавайки се с главозамайваща скорост.

Том проследи автомобила с поглед и въздъхна, чувстваше се смазан от емоции. Кога щеше да свърши този ден? Сблъсъците се редуваха един след друг; сълзи напираха в очите му. Ала отговорността надделя, той изправи рамене и влезе вкъщи да я поеме на плещите си.

Децата стояха, където ги беше оставил.

— Къде е майка ви?

— Горе.

— Клер? — извика той силно. — Клер, ела тук!

Том изкачи стълбите до средата, откъдето погледът му се изравняваше с нивото на коридора на горния етаж. Тя излезе от спалнята и застана в срещуположния край на стаята със скръстени ръце, сякаш беше вързана за стълб на клада. Всъщност през последните два часа тя бе стояла все така.

— Какво?

— Той е много разстроен. Трябва да се обадя на майка му, но първо искам да ви предупредя за това. Работил съм твърде дълго с деца и не мога да сбъркам по отношение на емоционалното състояние, в което се намира.

Той се отправи към телефона в кухнята, минавайки покрай Челси и Роби.

— Ако искате, можете да чуете какво ще й кажа.

Том набра номера.

Моника отговори след първото позвъняване.

— Моника, Том е на телефона.

— О, Том, слава богу. Кент излетя с колата и…

— Знам. Току-що беше тук. Нахлу с гръм и трясък, изправи се насреща ми и отново изчезна, караше като луд. Може би е най-добре да се обадиш в полицията и да ги накараш да го спрат заради собствената му безопасност. Наистина му е дошло твърде много.

— Опасявах се от същото. — Нужна й беше секунда, за да премисли нещата. — Добре, ще го направя. Той плачеше ли, Том?

— Не. Определено не. Беше разгневен.

— Да, точно така изглеждаше, когато тръгна оттук. Как приеха в семейството ти всичко това?

— Зле.

— Аз по-добре да се обадя в полицията. Благодаря, Том — добави Моника след кратка пауза.

— Няма защо. Ще ми се обадиш ли, когато се прибере, за да знам, че всичко е наред?

— Разбира се.

Когато затвори, къщата отново потъна в гробна тишина, всеки се оттегли в своето малко пространство, оставайки насаме със себе си. Децата се скриха в стаите си. Клер бе в спалнята, а Том се озова сам в кухнята, втренчил поглед в червената кана с надпис „ТАТКО“.

Свърши се. Тайната изплува. Вината беше призната. Къщата остана пуста — без телевизия, без стъпки, без обичайното отваряне и затваряне на врати, без звука на течаща вода. Пълна тишина. Какво ли правеха тримата души, които той обичаше? Навярно го презираха, свити в леглата си.

Челси седеше върху възглавницата си, облегната на таблата на леглото, със свити колене и с червен помпон в скута. Оклюмала, тя непрекъснато оправяше извитите крайчета на тънката креп-хартия, изглаждаше ги с връхчето на нокътя си, сякаш галеше разпиляна коса. Възглавничката на палеца й бе станала червена. Няколко лентички от креп-хартията се бяха откъснали, образувайки трептяща купчинка. Тя се люлееше над помпона… отново… и отново… и отново… зареяла невиждащ поглед… потънала в спомени… обезсилена…

Беше целунала собствения си брат.

Какво да му каже, когато го види следващия път? Как изобщо да го погледне? А може би понякога щеше да се налага да се срещат дори у дома — сега, когато вече знаеха, че имат един и същ баща. Представи си как влиза в сградата на училището в понеделник сутринта, минава покрай шкафчето му, среща погледа му над тълпата и се опитва да се държи нормално. Какво й е нормалното на една такава ситуация? Как да каже на приятелите си? Нейният баща беше техен директор. Техен директор! Човекът, когото по принцип трябваше да ценят и уважават! И да им кажеше истината, и да премълчеше — мълвата щеше да тръгне! Със сигурност, съдейки по начина, по който Кент нахълта в дома им, вперил очи в баща й, изсипвайки куп обвинения върху него. Всичките й приятели щяха да узнаят, че баща й има дете, за което никога не е носил отговорност. И нямаше да има никакво значение как е станало това — той просто имаше двама сина на едни години и само единият от тях бе законен.

 

 

Челси обгърна коленете си с ръце и подпря челото на тях. Дъхът й раздвижи ивичките на помпона в скута й. Те зашумяха като вятър в есенни листа.

Какво ще стане със семейството й? Ако тя бе разстроена от новината за Кент, майка й със сигурност бе погубена от мъка.

Челси знаеше кога е годишнината от сватбата на родителите й. Оженили са се през юни, а Роби е роден през декември. В кой месец е роден Кент? Едва ли имаше някакво значение. Ако беше същата година — и това бе твърде вероятно, — то баща й би трябвало да даде някакво обяснение.

Моля те, Господи, помогни на мама и татко да превъзмогнат всичко това. Нека семейството ни бъде запазено от някоя още по-голяма беда, защото ние никога не сме имали подобни проблеми и аз просто не знам какво бих сторила, ако нещо се обърка между родителите ми. Кажи ми, Господи, какво да направя, за да помогна на мама и татко и аз ще го направя! Каквото и да е то!

Но мама се беше затворила в стаята си, а татко се мотаеше някъде из другата част на къщата. И въпреки че той ги бе помолил да не се тревожат, трябваше да си идиот, за да не видиш, че мама се чувства ужасно, и че тази история вече бе станала причина за твърде много сълзи, болка и хлад между тях. И не само между тях, по дяволите!

 

 

Роби седеше на един дървен стол в стаята си и въртеше футболна топка в ръцете си. Рафтове с книги от пода до тавана обграждаха бюрото му, на което бе поставен компютърът, чийто екран се открояваше в тихата стая като голямо тъмно око. Леглото бе наскоро оправено, синият мокет изчистен с прахосмукачката, а прахът от рафтчетата и ъглите обран. Якето му висеше на закачалката до вратата. Въпреки че се бе смрачило, осветлението в стаята не беше включено. Роби седеше почти по същия начин, както Том на люлката преди няколко часа — приведен напред, с лакти на коленете.

Брат. На същата възраст. — Заченат — кога? При какви обстоятелства? Хората ще започнат да шушукат, да се подсмиват, да подпитват за разни неща, за които Роби нямаше отговор. Един човек се натрапваше в семейството им, може би щеше да се подвизава и в дома им и да кара всички тях да се чувстват неловко.

Но, боже мой, как е допуснал това баща ми? Какво се е случило между мама и татко тогава? Те понякога си говореха за старите си гаджета, но Роби никога преди не бе чувал името Моника.

Спомни си, че същия този ден баща му каза: „Всеки човек, когото срещнеш, те променя“. Е, Кент Арънс вече беше променил семейството им. И кой знае още колко промени щеше да предизвика? И колко сериозни щяха да бъдат те? Всичко това баща му беше наприказвал, за да изясни какво е морална дилема и как характерът се променя — е, какво от неговата същност се бе променило след всичко това? Роби много отдавна бе пресметнал, че майка му е била бременна, когато се е омъжила. Вярно, сигурно е бил доста наивен, но винаги си бе мислил, че и двамата не са го правили с други. Струваше му се, че само на неговото поколение е съдено да слуша лекции за спина, проповеди за използването на презерватива и родителски тиради по въпроса как да бъдеш добър. И какво означаваше това да си добър? Той самият винаги бе считал поколението на родителите си за по-добро от неговото, просто защото те бяха живели във време, когато е било лесно да си добър. Добре беше да знае малко повече за тези неща! Двамата с Бренда бяха стигали толкова пъти почти до самия край. Всъщност, подавайки се на натиск от приятели, веднъж той им бе казал, че го е направил, само защото в противен случай щяха да го сметнат за мухльо. Истината беше, че и двамата се страхуваха да изминат целия този дълъг път; затова те просто… протакаха нещата и по-скоро вдигаха шум около себе си.

Но баща му беше направил деца на две момичета по едно и също време. И всеки, който разбираше малко от тези неща, можеше да направи справка с календара и да пресметне, че ако Роби и Кент са родени в една и съща година, и то от две различни жени, баща им доста се е „потрудил“ по въпроса.

Роби хвърли топката в металния кош за боклук и се тръшна по гръб на леглото.

Кент Арънс. Незаконният ми брат. И той трябваше да му подава топката до края на сезона, а майка му да ги гледа от скамейката.

Клетата ми майка! Как ли ще се чувства, ако из училището плъзнат слухове? Как се чувства сега, затворена в стаята си.

 

 

Клер седеше на ръба на леглото, до нея имаше едно голямо чекмедже. Тя вадеше разбърканите чорапи и ги сортираше на чифтове, сгъваше ги прилежно и ги подреждаше на еднакви купчинки. Избърса очите си и продължи с безумно старание и прецизност да прибира чорапогащи, чорапи и бельо, сякаш новият ред в чекмеджето щеше да се пренесе в личния й живот.

Сгъна един чифт къси чорапи, постави ги на определеното място, прегледа клина, с който тичаше, сгъна го на две, после на четири и накрая го нави на руло. Продължи в същия дух със сутиените, нареждаше ги в ъгъла на нарастваща камара; после смачканите бикини, притискаше ги с ръка, опитвайки се да предпази купчината да не се срути, както бе станало в собствения й живот.

Изведнъж тя се сви и зарови лице в някаква бяла памучна дреха.

Не мога… не мога…

Не можеше какво? Отговор нямаше, в мислите й бе единствено онази идиотска картина, когато Кент Арънс стоеше лице в лице с Том, и така приличаше на младия Том, че споменът за тази гледка я караше да изпитва силна болка.

Как е могла да не забележи приликата преди? И как да се справи с всичко това сега? Как да влезе в кухнята и да продължи да изпълнява домакинските си задължения, да бъде майка и да поддържа нормална атмосфера около себе си, след като доверието в съпруга й бе рухнало отведнъж? Как да постигне всичко това и в училище в понеделник?

— Не мога… не мога…

Нямаше никаква представа защо й се струваше толкова важно да възстанови порядъка в това чекмедже, но тя се изправи и продължи да го подрежда. Сълзите й се стичаха все по-бързо и накрая тя захлипа. Главата й се отпусна надолу, а ръцете й продължиха да се суетят.

Накрая се отказа от безсмисленото си начинание, отпусна се на чекмеджето и опря чело на него. Едно пронизително стенание се откъсна от нея.

Той… той не е искал да се ожени за мен… не ме е обичал…

Искаше й се Том да влезе, да я намери тук, сама, обзета от мъка, да бъде свидетел на това, което й е причинил, защото сегашното й безсилие и сълзи бяха искрени.

От друга страна, Клер все още не искаше да го вижда. Не знаеше какво да му каже, как да го погледне в очите.

Но него го нямаше. Тя лежа около час, докато падна мрак и уличните лампи светнаха. Въздухът, който навлизаше през леко открехнатия прозорец, стана студен. Шнурчето на пердето се удряше в перваза. От време на време минаваше по някоя кола или мотор.

След известно време тя чу, че телефонът звъни и вдигна на слушалката в същия момент, когато Том направи това от другия апарат. Задържа дъха си и се заслуша.

— Том, Моника е.

— Той върна ли се?

— Да.

Въздишка на облекчение.

— Слава богу. Добре е, нали?

— Да.

— Говори ли с него?

— Опитах се, но нищо не излезе. Още е твърде разстроен и ядосан.

— Предполагам, че има право да се държи така, но когато се появи изневиделица тук, аз просто не го очаквах. Направо ме хвърли в ужас.

— Какво ти каза?

— Нарече ме безскрупулен тип, който те е спипал натясно и е офейкал, без да се поинтересува после дали не си забременяла.

— Съжалявам, Том.

— Но той е прав. Аз трябваше най-малкото да ти се обадя.

— Или пък аз.

— О, Моника, по дяволите… — Още една въздишка на изтощение.

През последвалата тишина Клер си представи как и двамата стоят до телефоните. Попита се как ли изглежда Моника, каква част от къщата й и каква част от нея самата е видял той.

— Представям си какъв ад е за семейството ти. — Гласът й издаваше дълбоко съчувствие.

— Това ще ги съсипе… — Том не можа да продължи от вълнение.

— Том, съжалявам. Голяма част от вината е моя. — Тя изглеждаше искрено обезпокоена, съпричастна на болката му. — Дали ще го понесат, как мислиш?

— Не знам, Моника. Точно сега не знам.

— Как реагира жена ти?

— Плака. Побесня. Удари ме. Сега никой с никого не говори.

— О, Том.

Клер ги чуваше как дишат, после Том се закашля и каза с дрезгав глас:

— Мисля, че Клер се изрази най-точно. Тя каза: „О, боже, какъв хаос!“.

— Не знам какво мога да направя в този момент, но ако има нещо…

— Опитай се просто да поговориш с Кент и ако забележиш нещо обезпокоително, ми се обади. Ти знаеш на какво да обърнеш внимание — депресия, отчужденост.

— Добре. О, Том!

— Да?

— И ти можеш да ми се обаждаш. По всяко време.

— Благодаря ти.

— Е, добре. Довиждане и успех!

— Да, и на теб.

Щом затвориха, Клер направи същото. Когато легна, биенето на сърцето й разтърсваше цялото й тяло. Не трябваше да слушам, помисли си тя, защото сега онази жена наистина съществува. Чух в гласа й загриженост за Том. Чух ги да разговарят с паузи, точно толкова красноречиви, колкото и думите им. Бях ням свидетел на факта, че Кент наистина е техен син и никога няма да мога да отрека това. Винаги ще съществува тази връзка помежду им.

Сега знам, че това няма да е последният им разговор.

Клер чакаше Том да дойде и да й каже за него. И понеже не го направи, тя отново започна да се опасява, че между тях има някаква емоционална връзка. И как би могло да няма.

Дълго след това по улицата мина кола и я извади от летаргията й. Надигна се и седна, опряна в чекмеджето; усещаше, че трепери. Шапката й беше паднала на пода. Морскосините цифри на часовника показваха, че още няма девет. Твърде ранен час за лягане, но тя нямаше желание да навлиза в неговата половина от къщата, рискувайки да го срещне и да се чуди как да се държи.

Клер бутна чекмеджето на мястото му, събу обувките и джинсите си и остана по риза и чорапи. Нямаше сили да се преоблече. Мушна се под завивките, сви се на кълбо и пъхна ръце между коленете си, обръщайки се с гръб към страната на Том.

Малко по-късно го чу да чука на вратите на децата — първо на едната, после на другата — и да влиза при тях. Гласът му стигаше до нея като едва доловимо мърморене. После отвори вратата на спалнята и влезе.

Том се съблече в тъмното, изпъна се по гръб на леглото, без да я докосва, сякаш застава тихо до някого, който се моли в църква.

Отново настъпи тишина, породена от необяснимата необходимост да лежиш неподвижно и да се правиш, че човекът до теб не съществува. От дългия плач Клер имаше силно главоболие, но тя се взираше в цифрите на часовника и наблюдаваше как се сменят една с друга, докато накрая клепачите й натежаха.

След известно време тя се събуди, усещайки ръката му върху нейната, умоляваща, търсеща близост. Но Клер я отблъсна и се отдръпна още по-далеч в своята половина на леглото.

— Недей — каза тя.

И нищо повече.