Лавърл Спенсър
Кристални окови (5)

Пета глава

Първият учебен ден се случи дъждовен Челси и Роби взеха Иърин Галахар по пътя, паркираха колата си на ученическия паркинг и се затичаха под проливния дъжд с чанти над главите. Докато стигнаха до сградата, прическата на Челси се развали, батистената й риза се намокри, а белите й джинси се изцапаха с кал по подгъва.

— О, по дяволите! — Тя тропна с крака по металната решетка зад входната врата. — Виж ми само джинсите! И косата…! — Челси дръпна бретона си и продължи нататък, увлечена от потока ученици. На ъгъла до предната канцелария баща й стоеше на обичайното си място и наблюдаваше коридорите, както правеха всички други учители през междучасията. Тя почти не се спря, когато мина покрай него.

— Здравей, татко. Нали нямаш нищо против да използвам огледалото в твоя кабинет?

— Разбира се, скъпа. Здравей, Иърин. Чувстваш ли се по-различно като третокурсничка?

— О, да, мистър Гарднър. Сега ние сме големите.

Роби вдигна ръка за поздрав, а двете момичета влязоха в кабинета.

— Здравей, Дора Мей. Здравейте, мисис Олтман.

— Здравейте, деца. Навън като че ли е доста мокричко.

— Ужасно е. Ние смятаме да си пооправим косите.

Те влязоха в кабинета на Том, включиха машата и отвориха вратата на гардероба.

— О, погледни само каква бъркотия! Тази сутрин прическата ми отне цели четиридесет и пет минути! — проплака Челси.

— Е, ти поне можеш да се накъдриш, а за мен това е невъзможно, когато съм се намокрила.

Двете момичета се сменяха пред огледалото.

— Хайде да побързаме и да видим дали ще успеем да намерим Джуди — рече Иърин. Джуди Делайл беше тяхна обща приятелка.

— Без мен.

— Защо?

— Имам да свърша нещо друго.

— Какво?

— Нали знаеш за онова момче, за което ти разказах?

— Какво момче?

— Момчето, на което бях водач при обиколката на училището. Обещах му, че тази сутрин ще се отбия при него в класната му стая… само да видя дали има нужда от нещо. Искам да кажа, че може би има някакви… въпроси или се чувства объркан сред толкова много непознати деца… или нещо друго.

Иърин смушка приятелката си с рамо.

— Челсиии! Затова ли изсипваш един тон лак върху косата си и направо ще откачиш, че си намокрила джинсите си?

— Глупости! Ти си откачила!

— Хайде, хайде. Как ли пък не.

— Нищо особено не е станало. А джинсите ми са не само мокри. — Челси сви едното си коляно и погледна крачола си отзад. — Джинсите ми са изпръскани с кал и ще останат петна. — Тя изключи машата и двете момичета тръгнаха към вратата.

— Как му е фамилията все пак? Кент кой?

— Арънс.

— Виж ти. Ще ми разкажеш за това на обяд. „А“ смяна ли си?

— Да, но ще се наложи да го запозная с реда в стола… това е част от работата ми, нали разбираш?

— А ти самата нямаш нищо против, както виждам. — Те се разделиха в коридора и Иърин каза напевно: — Желая ти късмет!

Въздухът в коридорите беше хладен и миришеше на влажни дрехи. Поскърцването на мокри каучукови подметки по прясно лакирания под придружаваше бърборенето на младите гласове. Някакво момче свирна през зъби и викна на приятеля си:

— Ей, Трой, почакай ме!

От момичетата, които току-що бяха изтичали под дъжда, се носеше ухание на парфюм. Много деца поздравиха Челси, докато вървеше към стаята на мистър Пери. Тя се спря пред вратата, изпълнена с очакване.

В кабинета на мистър Пери половината бюра бяха заети, а останалите ученици бъбреха на групички. Един от приятелите на Роби, Роланд Лостетър, зърна Челси на вратата и вдигна огромната си ръка. Той беше високо, едро момче с детско лице и късо подстригана къдрава коса.

— Ей, Челси! Сбъркала си стаята, момиче. Това е кабинетът по социални науки за третокурсниците.

— Здрасти, Пица. Само минавах оттук.

Кент Арънс чу името на Челси и се извърна към вратата, а Пица Лостетър хвърли тетрадката си на един свободен чин и тръгна бавно към нея.

— И какво търсиш тук? — попита той ухилен — третокурсникът хранеше тайни чувства към малката сестра на приятеля си.

— Аз съм от комитета по партньорство, който запознава новите ученици с училището. А това е повереното ми момче. Здравей, Кент. — Той също бе се приближил до вратата и стоеше в очакване.

— Здравей, Челси.

— Вие двамата познавате ли се?

— Горе-долу — отвърна Пица, като сви рамене. — От отбора по футбол.

— Кент Арънс, запознай се с Роланд Лостетър, известен повече с прякора си Пица.

Двете момчета си размениха поздрави и си стиснаха ръцете.

— Извинявай, Пица, но трябва да поговоря с Кент.

— Разбира се.

Когато останаха сами до вратата, Челси се усмихна и каза:

— Е… как я караш?

— Мисля, че всичко е наред. Намерих класната си стая.

Докато разговаряха, Челси беше вдигнала очи, за да следи погледа му. По ризата му, както и по нейната, имаше влажни петна, но косата му беше твърде късо подстригана, за да пострада от дъжда. Тя стърчеше от двете страни на сплеснатия му кичур, сякаш я беше мазал с гел.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Да. — Той извади малка синя картичка от джоба на ризата си и посочи една дума с гладкия нокът на палеца си. — Можеш ли пак да ми кажеш как се произнася името на този учител?

— Брул — прочете тя.

— О, точно така, благодаря ти. — Той пъхна картончето обратно в джоба си.

— Днес ще ти бъде определено шкафче в класната стая и ще трябва да си купиш катинар. Първият ми час е в стаята, която е веднага зад ъгъла. Ако искаш, след това ще ти се обадя и ще ти помогна да си намериш шкафчето, а после ще се срещнем по обяд. В задълженията ми влиза да те запозная с реда в столовата. Тук всичко е автоматизирано, надявам се, че нямаш нищо против днес да обядваш с мен.

— Предложението ти звучи доста добре — рече той и се усмихна леко. — Кога е обядът?

— Ние сме първа смяна — в дванадесет без петнадесет. По-късно се прибираме вкъщи, но поне храната е топла.

Той имаше невероятни кафяви очи с гъсти тъмни мигли, които я смущаваха, но тя прикри объркването си и си придаде наперен вид.

— Е… предполагам, че засега това е достатъчно, ще се видим след първия час.

— Да, доскоро. Благодаря ти, Челси.

Тя тръгна, но после се сети за нещо.

— А, между другото… Пица Лостетър е свястно момче. Можеш да го питаш за всичко, каквото те интересува.

— Благодаря ти, ще запомня това.

Челси махна на Пица за довиждане и той извика „Чао!“, когато тя излизаше от кабинета на мистър Пери.

През междучасието след първия час Кент чакаше до вратата на класната си стая. Докато вървеше към него, Челси си помисли, че вече познава неговия сдържан маниер да я поздравява само с намек за усмивка, докато очите му са приковани в нея. В поведението му нямаше нищо преднамерено и въпреки това беше секси. Челси неведнъж бе виждала как момчетата чакат момичетата по коридорите: те стояха неподвижно и наблюдаваха как момичетата се приближават към тях, сетне се усмихваха, завъртаха леко рамене и тръгваха след приятелките си, гледайки надолу, докато си разменяха първите думи. Кент Арънс го правеше точно както другите момчета. И за миг тя се замисли как ли ще бъде, ако той й стане гадже.

— Е, как мина първият час? — попита той.

— Всичко беше организирано като военно обучение. Мисис Томлинсън е известна с това. Тя много ми харесва. А твоят?

— Добре. Май ще трябва да прочетем доста вестници, ако искаме да получим добри бележки тази година.

Те вървяха бавно сред потока от ученици.

— Кой е номерът на шкафчето ти? — попита тя.

— Десет-осемдесет и осем.

— Това е надолу. — Челси тръгна пред него, проправяйки си път с рамото напред през една група от ученици, които вървяха срещу нея. Второкурсниците тичаха. Третокурсниците бавно пристъпваха. Учителите стояха до отворените врати на кабинетите. Клер Гарднър беше пред нейния кабинет и се усмихна, когато те наближиха.

— Здравей, Кент. Здрасти, Челси.

— Здрасти, мамо.

— Добро утро, мисис Гарднър.

— Добре ли се грижи тя за теб, Кент?

— Да, госпожо.

— Хубаво. Ще се видим през петия час. — Децата продължиха нататък и Челси поведе Кент към неговото шкафче, което се намираше в средата на пет дълги редици, разположени под формата на буквата „L“, точно срещу централния коридор. Флуоресцентното осветление на тавана хвърляше сини отблясъци в черната коса на Кент.

Той отвори шкафче 10–88.

— Празно е — отекна гласът му от металната кабинка, докато зад гърба им се тълпяха десетки ученици. Едно момиче се опита да се промъкне покрай тях и неволно блъсна Челси към гърба на Кент.

Когато гърдите й се удариха в него, той погледна назад през рамо.

— Извинявай — каза Челси, отдръпвайки се смутено.

— Голяма блъсканица е тук — промърмори Кент, затваряйки шкафчето си, докато дузина други ученици се суетяха около своите.

Челси отстъпи, без да се изчерви, но той криеше лицето си по същата причина, както и тя.

През обедната почивка нещата се повториха — Кент я наблюдаваше над главите на другите, а Челси се провираше усмихната през множеството ученици.

Докато вървяха към столовата, тя попита:

— Имаш ли си вече ЛН?

— Какво да имам?

— Личен номер. Трябваше да ти го определят в класната ти стая.

— А, това ли било. Да, имам.

— А донесе ли чек от вкъщи?

— Да.

— Това е добре, защото всичко тук е компютъризирано. — Трапезарията ухаеше на спагети и приличаше на мравуняк. — Днес е единственият ден, в който можеш да депозираш чека си по обяд. След това ще трябва да го носиш сутрин преди училище. Готвачите идват тук всеки ден тридесет минути преди първия звънец и процедурата е следната — ти им даваш чека си и те го депозират на твоята лична сметка, а след това компютърът всекидневно следи какво си купуваш и ти казва какво ти остава. Здравейте, мисис Андерсън — рече тя на една топчеста жена в бяла униформа с червеникава коса, хваната в мрежа. — Това е нов ученик, Кент Арънс.

— Здравей, Кент. — Мисис Андерсън взе чека и картичката с неговия ЛН и натисна няколко клавиша на компютъра. — Смятай, че си в добри ръце, щом Челси се грижи за теб.

— Да, госпожо — каза той тихо и Челси още веднъж почувства как нещо трепетно я привлича към него.

— Има четири линии за обслужване и четири компютъра — започна да обяснява тя. — Основна обслужваща линия, ястия с отделни цени, напитки и десерти и накрая салати. Може да обиколиш всяка една от тях и след като си избереш храната, готвачът вкарва стойността на обяда ти в компютъра на личната ти сметка. По този начин парите стават излишни.

Те се разделиха, за да си изберат какво ще ядат, и после се срещнаха в средата на шумната трапезария с подноси в ръце.

— Наистина ли смяташ да изядеш всичко това? — В сравнение с количеството, което беше натрупано на неговия поднос, храната на Челси изглеждаше нищожна.

— А ти наистина ли смяташ да се нахраниш с това?

Някой извика:

— Хей, Челси, насам.

— Това е приятелката ми Иърин. Имаш ли нещо против да седнем при нея?

— Разбира се, че не.

Челси ги представи и те седнаха на масата й. За ужас на Челси, Иърин впери влюбен поглед в Кент и остана с отворена уста. Тя забеляза, че другите ученици също поглеждат с любопитство към тях.

Изведнъж Иърин изля неудържим поток от думи.

— Чух, че си от Тексас, че играеш футбол и живееш в онзи шикозен нов квартал край езерото Хавиленд, че майката на Челси ще ти преподава по английски, че си записал много предмети по системата „Хонърс“, че искаш да спечелиш спортна стипендия за Станфорд и че караш страхотен светлосин лексъс.

Кент спря да яде и вилицата със спагети застина до устата му. Той отмести поглед от Иърин към Челси и после обратно.

Челси възкликна:

— Иърин! — И после се обърна към Кент: — Аз не съм й казвала всички тези неща, честно.

— В края на краищата той е нов ученик. Нормално е момичетата да бъдат любопитни — обясни Иърин.

— Иърин, престани наистина.

Иърин сви рамене, заби нос в обяда си и на масата настъпи неловко мълчание. Когато Иърин приключи с обяда си и си тръгна с празния поднос, Челси рече:

— Аз не съм й казвала всички тези неща, Кент, честно. Не зная откъде ги е чула?

— Не се притеснявай. Нищо чудно. Новите ученици в началото винаги привличат вниманието на другите и какво значение има откъде е чула това?

— Но тя те смути. Съжалявам.

— Не, не ме е смутила.

— Е добре, тогава смути мен.

— Зарежи това, Челси. Тя наприказва всички тези неща, не ти.

— Значи ми вярваш?

Кент отметна назад глава, довършвайки млякото си, и сетне избърса горната си устна с края на ръката си.

— Разбира се — отвърна той и срещна погледа й, докато ръцете му мачкаха картонената кутия от млякото.

 

 

Том Гарднър стоеше отсреща в края на плота и наблюдаваше трапезарията. Той се стараеше да прекарва по-голямата част от времето за обяд в стола; според теорията му директорът трябваше да бъде колкото може по-дълго пред очите на учениците си, за да установява добри отношения с тях. Неговите дежурства по коридорите и в трапезарията бяха съществена част от това му начинание.

Тук те го чувстваха по-близък.

Тук те се шегуваха с него по начин, който не биха си позволили при други обстоятелства.

Тук той дочуваше разговори, които му казваха много за техния домашен живот.

Тук Том често предотвратяваше проблемите, преди да възникнат.

Но този проблем, на който днес ставаше свидетел, вече не можеше да бъде париран. Челси и Кент Арънс. Те вече седяха заедно, въпреки че — и слава богу — с тях бе и приятелката на Челси, Иърин. Разговорът на масата им не беше особено оживен. И все пак как, по дяволите, бяха успели да се запознаят още в самото начало? Защо точно с него от всички нови ученици, които бяха през онзи ден в библиотеката? Безспорно момчето беше симпатично, добре сложено, възпитано, елегантно облечено и със спортна фигура. Кое момиче не би се загледало в него? А и Челси също беше хубава. Кое момче не би сторило същото?

Когато Иърин приключи с обяда си и те останаха сами един до друг на дългата маса, Том веднага забеляза промяната в поведението им. Те вече се гледаха по-открито. Започнаха да разговарят и доколкото можеше да се прецени, едва ли обсъждаха следобедните си училищни занимания.

Може би чувството му за вина го правеше параноичен. В края на краищата те се бяха запознали едва миналия четвъртък и оттогава се бяха срещали точно два пъти.

Но дори и два пъти можеха да се окажат достатъчни, ако законите на химията бяха верни.

Колкото може по-нехайно, Том тръгна към тяхната маса и застана зад тях в обичайната си поза със скръстени ръце и отпуснати рамене.

— Вие двамата май добре си хапвате.

Те извърнаха глави едновременно.

— О, здравейте, мистър Гарднър.

— Здрасти, татко.

— Как е първият ден, Кент?

— Всичко е наред, сър. Челси се грижи да не се изгубя някъде.

Челси обясни:

— В предишното му училище не са имали компютърна система в стола и аз му показах как е при нас.

Том погледна към часовника на стената.

— Разбирам, но по-добре да тръгвате вече. Часът започва след четири минути.

— О! — Челси скочи на крака и грабна подноса си. — Дори не бях забелязала. Хайде, Кент, ще ти покажа къде се оставят мръсните съдове.

Те се отдалечиха, без да си вземат довиждане, а Том остана загледан в тях, чудейки се дали не прекалява с тревогите си, че между тях се поражда някаква юношеска любов. Пет дни. Те се познаваха от пет дни, а Челси не беше от момичетата, които се влюбват само като им кимнат. Ако не друго, тя беше по-разумна от повечето си съученички. Том и Клер често бяха говорили колко са щастливи, че дъщеря им не е от момичетата, които лесно се увличат и позволяват това да се отрази на способността им за вярна преценка и на успеха им в училище.

И въпреки това, когато той се приближи зад тях и заговори, те и двамата подскочиха.

 

 

Том прекара остатъка от деня, борейки се с куп училищни проблеми. Най-напред даде обява за мястото на напусналата учителка, после се обади в окръжното управление, за да поиска още чинове за стаята на мисис Роуз. По-късно разговаря с репортер от местния вестник, даде интервю за началото на учебната година и се уговори за бъдещите взаимоотношения между училището и вестника до края на годината. Сетне в кабинета му се отби един полицай по повод оплаквания на хората, които живееха близо до училището, че учениците не спазвали правилата за паркиране на техните улици. А между всичките тези задължения той успя да разговаря с осемнадесет ученици, изпратени в кабинета му по какви ли не причини. В три часа и две минути следобед, след последния седми час, Том пое дежурството си в коридора, а след това се прибра в кабинета си, където го очакваха родителите на двама ученици. В 3,40 пристигна с десет минути закъснение за съвещанието на катедрата по социални науки и сетне се върна в дирекцията, за да отговори на няколко телефонни обаждания от последния половин час, включително и да говори с треньора Горман относно пускането на университетските футболни мачове по местната кабелна телевизия.

В края на разговора им Горман попита:

— Новото момче, Кент Арънс ли беше? Той наистина е добър, Том. Сигурно го е тренирал човек, който си разбира от работата, защото хлапето си го бива. То запали цялата офанзивна линия! Благодаря ти, че ми го изпрати, Том. С него отборът ни ще изглежда по-друг.

— Виж, Боб, някога самият аз бях треньор. Обикновено ние успяваме да забележим талантите, не е ли така?

След като затвори телефона, Том остана на бюрото си, загледан в снимките на перваза, припомни си Челси и Кент в трапезарията, увлечени в разговор. Дявол да го вземе, момчето вероятно щеше да се прояви като герой на футболното игрище и това щеше да го направи два пъти по-привлекателен за Челси. Как, за бога, да ги задържи далеч един от друг, ако между тях наистина се събуждаше някакво чувство?

Той въздъхна и прокара ръка над лицето си; сетне се облегна на стола си, изморен след трескавия ден и изправен пред личната си дилема, която се прибави към всичките неочаквани пречки и проблеми от тази първа седмица.

Том погледна часовника си и с изненада откри, че е вече шест и десет. Той позвъни вкъщи и Клер вдигна телефона.

— Здравей, аз съм.

— Здравей.

— Извинявай, току-що погледнах часовника си. Не знаех, че е толкова късно.

— Тръгваш ли вече?

— Да, след няколко минути ще си бъда вкъщи, става ли?

— Става, но… Том?

— Да?

— Можеш ли да останеш тази вечер вкъщи?

— Съжалявам, скъпа, но трябва да се върна в училището в седем за срещата с родителския комитет.

— О… е, добре тогава. — Той долови разочарованието в гласа й.

— Наистина съжалявам, Клер.

— Всичко е наред. Разбирам.

— Ще се видим след малко.

Том въздъхна, стана от бюрото, изключи флуоресцентното осветление и тръгна за дома. Клер бе забавила вечерята заради него и сипваше макарони в една купа, когато той влезе. Окачи сакото си на облегалката на стола си, приближи се откъм гърба й и я целуна по врата.

— Здравей, скъпа, какво има за вечеря?

— Пиле с фетучини^[1]. Сядай. — Тя сервира масата и извика: — Деца! Вечерята е готова!

Той охлаби вратовръзката си и зае обичайното си място в края на масата. Когато всички седнаха и чиниите бяха поднесени, Том подметна весело:

— Е… как мина първият ви ден?

— Моят беше страхотен — отговори Челси с ентусиазъм.

— А на мен по държавно управление ще ми преподава онзи дървеняк мистър Галиоп. — Роби беше в оня период на негативизъм, който поставяше на изпитание търпението на всички.

— Защо го наричаш дървеняк? — попита Том.

— О, татко, всички знаят, че е такъв. Виж го само как се облича! И при това говори пълни глупости.

— Не всеки може да се облича толкова изискано колкото татко — намеси се Челси. — Нали, мамо?

— Да, така е. — Клер спря погледа си на Том. — А как беше при теб? — попита тя.

— Напрегнато, но, общо взето, всичко мина добре. А при теб?

— Имах достатъчно бюра за всички и ми се струва, че в часовете ми ще има няколко доста интелигентни ученици.

Челси каза:

— Е, какво мислиш за Кент Арънс?

В този момент се намеси Роби:

— Доколкото разбрах, всички знаят какво мислиш ти за него? Чух, че вече сте обядвали заедно.

Някаква неуловима промяна у Том накара Клер да го погледне — едва осезаемо напрежение в раменете, кратката пауза, когато протегна ръка към маслото, бързо я стрелна с очи и още по-бързо извърна погледа си. Тя беше сигурна, че в тези няколко мига е прочела в очите му страх, но на какво се дължеше той? Те просто говореха за един нов ученик, когото Том бе похвалил миналата седмица.

Клер напълни чинията си с макарони и поде отново темата за Кент Арънс.

— Той има великолепни обноски, изглежда много интелигентен и не се притеснява да взима участие в час. Това са ми впечатленията до този момент.

Челси не устоя на изкушението да подразни брат си.

— И какво от това, че обядвам с него? Аз съм негов официален партньор, глупако.

— И сигурно скоро ще му бъдеш и неофициален партньор. По-добре внимавай, Челси.

— Татко, би ли обяснил на твоя син какво означава да бъдеш партньор в това училище? Защото той не си е направил труда да го разбере. Роби е прекалено зает в спортния салон, опитвайки се да направи врата си толкова дебел, колкото и главата.

Клер още веднъж се вгледа внимателно в съпруга си, изненадана от неговата реакция. Тя познаваше Том твърде добре, за да не забележи тревогата на лицето му, издайническото издължаване на челюстта, сякаш го стягаше яката на ризата. Той винаги правеше това, когато се чувстваше виновен. Като забеляза, че Клер го наблюдава, Том се съсредоточи над чинията си и заговори на децата:

— Е добре, достатъчно. Това се отнася и за двама ви. Челси, учебната година току-що започна и сега не е време да… е добре, да се сприятеляваш с някого. Майка ти и аз винаги много сме се радвали, че поставяш учебната си работа пред момчетата. Надявам се, че това няма да се промени през тази година.

— Тааатко! — извика Челси, втрещена от изненада. — Не мога да повярвам на ушите си. Аз просто му показах как да използва компютъра в стола! Има ли нещо лошо в това?

— Не, скъпа, няма. Просто… е добре… — Том стрелна Клер с поглед и после наведе очи. — Няма значение.

Клер се намеси.

— Той изглежда добро момче, Том. Ти сам каза това.

— Добре, добре! — Той скочи на крака и тръгна към мивката, за да изплакне чинията си. — Няма значение, казах!

За бога, помисли си Клер, та той се изчерви!

— Има и десерт — подхвърли тя, изпращайки го с поглед.

— Без мен. — Той се завтече към банята, въпреки че обичаше десерти, оставяйки Клер с ясното усещане, че бяга от нея.

 

 

Том тръгна за вечерното съвещание в седем без петнадесет. Роби отиде до универсалния магазин „Удбери“, за да си купи някакви училищни помагала, а Челси прескочи до дома на Иърин, за да правят помпоми^[2].

Когато остана сама, Клер сгъна дрехите, които бе оставила в сушилнята, изглади няколко блузи и седна на кухненската маса да чете четиристишията, които бе възложила на учениците си да напишат като спомен от лятото.

Първото гласеше:

„С ракета

в реката се гмурнах,

до дъното стигнах

и пак останах аз сух.“

Клер предположи, че ученикът имаше предвид посещението си на увеселителния парк „Валифеър“.

След малко тя вече прелистваше купчината и търсеше стихотворението на Кент Арънс с надеждата, че то може би ще й даде някакъв ключ за тревогите на Том.

„На хиляди мили самотни

нов дом ме очаква. О, мои мисли тревожни.

Осемнадесет колела и един огромен син камион

превърнаха момчето в мъж.“

Едно самотно момче, което се разделя с приятелите си и познатите неща, мислейки за своя нов дом. Стихотворението извика съчувствие у нея, но не й даде отговор какво безпокои Том.

Клер прочете още десетина стихотворения, после се върна на това на Кент и го прочете три пъти, преди да стане от масата и да тръгне да обикаля кухнята, вслушвайки се с тревога в дъжда.

Защо Том бе толкова уплашен?

Къщата беше притихнала, ситният дъжд се сипеше непрестанно, стичаше се по прозорците и замъгляваше сумрачния двор. Въздухът беше влажен и потискащ.

Тя бе омъжена за Том от осемнадесет години и го познаваше толкова добре, колкото и себе си. Онова, което го тревожеше в Дълуут, продължаваше го тревожи и днес, но още по-мъчително. Том Гарднър се чувстваше виновен за нещо и това бе толкова неоспоримо, колкото и фактът, че любимата му част от вечерята беше десертът.

Какво трябваше да направи тя, ако имаше друга жена?

В осем и половина Клер се обади на Рут.

— Рут, заета ли си? Сама ли си? Може ли да се отбия у вас?

С Рут и Дийн бяха съседи още от времето, когато децата бяха малки. Рут ги гледаше, когато Клер се върна на работата и й беше голяма опора след смъртта на майка й. Тя не бе пропуснала нито един от рождените дни на Клер от шестнадесет години, носеше й картички и подаръци. Веднъж, когато Клер се разболя от един ужасен грип, Рут й готвеше вечеря всеки ден в продължение на две седмици.

Освен това Рут бе единственият човек, който знаеше, че веднъж Джон Хенделмън бе успял да съблазни Клер, докато двамата следяха репетициите на една училищна пиеса, че понякога Клер съжаляваше, че Том не работи нещо друго, когато училището го откъсваше почти напълно от дома, и че тя полагаше големи усилия да потисне негодуванието си през вечерите, когато той не си беше вкъщи. Клер бе й доверила, че е забременяла, преди да се омъжи за Том, което е оставило у нея едно дълбоко вкоренено чувство за несигурност, което винаги е криела от останалия свят.

Рут Бишоп беше човекът, с когото Клер бе създала дълбоко и трайно приятелство. За каквото и да става дума, по което и да е време на деня, Рут Бишоп винаги беше насреща.

Те седяха в двата противоположни края на едно дълбоко канапе в кабинета на Рут, от касетофона се носеше тиха мелодия на Шопен, а в това време Рут шиеше дантела.

— Къде е Дийн?

— В клуба… или поне така казва.

— Вие двамата още ли не сте разговаряли?

— Не.

— Защо?

— Защото сега съм сигурна, че има друга жена. Отидох до здравния клуб и изчаках в колата, докато той излезе с нея. Видях го да я целува за довиждане, преди тя да се качи в колата си и да потегли.

— О, Рут… — каза Клер тихо. — Толкова се надявах, че всичко това е само във въображението ти.

— Е, виждаш, че не е така. Всичко е дяволски реално.

— И ти не каза нищо на Дийн?

— Не, нито пък ще му кажа. Искам той сам да повдигне въпроса. А ако не го направи, нека да живее с мен и да страда. Надявам се, че страда, защото аз със сигурност страдам.

— О, Рут, едва ли искаш да кажеш това. Не можеш да знаеш подобно нещо и да си мълчиш.

— Напротив, мога. Ти само гледай! Не искам да свърша като онези разведени жени, които минават през цялата бъркотия в съдилищата, да деля покъщнина, да изгубя дома и мъжа си и да объркам децата си. Дийн и аз имаме до пенсия още десет години и какво ще стане с мен, ако го изгубя? Ще бъда една самотна стара жена, с кого ще пътувам, ще се храня, ще спя, да не говорим пък за пенсията ми, с която след време ще трябва да се оправям сама. Мисля си, че при малко повече късмет всичко това може да се окаже нещо преходно и скоро да отмине, без децата да научат за него. Аз не искам те да научат, Клер. Не искам да престанат да го обичат, независимо какво е сторил. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Искам всичко при теб и Дийн да е наред, както винаги е било. Но не съм съгласна, че можеш да разрешиш един проблем, като си затваряш очите за него.

— Не искам да те забърквам в това, Клер, но ти работиш в училище и всички там смятате, че най-добрият начин да разрешиш един проблем е да застанеш лице в лице с него. Но вашето мнение не е меродавно за всички нас. Имах доста време да премисля всичко и реших друго. Искам да кажа, че забелязах някои неща още преди месеци. Преди месеци! И си наумих, ако науча, че има друга жена, да го принудя той да ми каже за това, а не обратното.

— Какви са тези неща, за които спомена?

— Ами неговата разсеяност най-вече… нали разбираш. Когато си живяла с един мъж през по-голямата част от живота си и той изведнъж се промени, женската интуиция изведнъж се пробужда. В някои случаи главното е не какво прави, а как го прави. Изразът на лицето му, мимиката и усещането, че дори когато е с теб, всъщност е някъде далече, и че… — Рут се взря по-отблизо в приятелката си. — О, Клер… Нещо около Том? И той ли си има друга жена?

— Том? О, за бога, Рут, защо ме питаш?

— Трябва да се вгледаш в израза на лицето му. Какво се е случило?

— Какво се е случило! Какво трябва да се случи. През миналия уикенд бяхме в Дълуут и си направихме един романтичен излет, не си ли спомняш?

— Прах в очите.

— О, хайде стига, Рут, нали знаеш, че само за миг да се усъмня, че Том крие нещо от мен, веднага бих го попитала.

— Е, попита ли го?

Клер бе шокирана от острия поглед на Рут и смелостта й рухна. Наведена напред, с лакти опрени на коленете, тя зарови лице в ръцете си.

— Нищо не се е случило — настоя Клер приглушено, надявайки се, че е истина. — Просто си въобразявам, това е всичко.

— Точно това си казвах и аз, когато всичко започна.

Клер вдигна глава.

— Но той е толкова нежен! Повече от всякога! Рут, не те лъжа — пътуването до Дълуут беше прекрасно и напоследък той се отбива при мен по най-необичайно време и ме целува, и ме докосва, и се държи толкова мило. Ние сме се споразумели — нищо лично в сградата на училището, но веднъж той дойде дори в стаята ми и ме целуна. Не говоря за някаква бърза целувчица по устата. Това беше истинска страстна целувка. И защо според теб прави подобно нещо?

— Казах ти, прах в очите. Може би се опитва да приспи бдителността ти. Дийн също се опитваше да се държи така с мен. Струва ми се, че мога да отгатна кога за първи път е спал с нея, защото веднъж ми изпрати цветя в средата на лятото, когато градината ми отпред беше пълна с цветя. Мъжете се държат по този начин, когато се чувстват виновни за нещо.

Клер скочи на крака, отиде до прозореца и се загледа в осеяния с дъждовни капки двор.

— О, Рут, това е толкова цинично.

— Ти говориш с жена, която току-що е видяла мъжа си да целува любовницата си! Аз имам право да бъда цинична! Какво друго направи Том?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Но това е причината да дойдеш тук тази вечер, нали? Да ми разкажеш за него, защото чувстваш някаква промяна, нали?

— Това е просто едно дълбоко усещане, че нещо не е наред.

— Но ти не си го попитала? Не си повдигала този въпрос? — Клер стоеше мълчалива с гръб към Рут и гледаше как дъждовните капки се стичат по стъклото на прозореца и уличните лампи процеждат светлината си, хвърляйки неясни отблясъци върху алеята на Рут. — Както ме съветваше да направя аз с Дийн?

Рут не очакваше отговор. Клер стоеше срещу нея, отпуснала рамене, потопила се в тъжната музика на Шопен.

Клер прегърна приятелката си по-силно, по-продължително от обикновено, докато Рут й шепнеше:

— Не го питай. Послушай ме. Не го питай, защото разбереш ли веднъж каква е истината, вече никога няма да бъде същото.

Клер притвори очи и каза:

— Аз трябва да го направя, не разбираш ли? Просто не съм като теб. Аз трябва да зная.

След прегръдката на раздяла Рут рече:

— В такъв случая ти желая късмет.

Вкъщи децата се бяха прибрали и затворили вратите си, но тя черпеше утеха от усещането за тяхната близост. От стаята на Роби долитаха тихите звуци на рок музиката, а под вратата на Челси се процеждаше ивица светлина.

Клер почука тихо и влезе.

— Здрасти, върнах се. Бях у Рут.

— Здрасти. — Челси се беше навела напред и сресваше косите си надолу. — Мамо, нали ще ме събудиш в шест и петнадесет?

— Разбира се.

Каквито и да бяха грижите й, Клер знаеше, че не бива да ги стоварва върху децата си. Тя затвори вратата на Челси и влезе в спалнята си. Там събу обувките си и пристъпи безшумно. Килимът под краката й беше студен, но тя устоя на изкушението да включи отоплението. Септември беше времето на есенното преддверие между горещия август и мразовития октомври. Клер включи една малка лампа до книгите върху кедровия скрин, облече лятна нощница и намери стария си любим шал. Отражението й в огледалото изразяваше дълбока покруса, ъгълчетата на устата й бяха силно изтеглени надолу, а в очите й припламваше единствено плахата светлина на лампата, която беше ниско зад нея. Тя заговори тихо на глас, повтаряше някаква реплика от стар забравен филм, чието заглавие и филмова звезда не можеше да си спомни. Като че ли актрисата беше Оливия де Хавиленд във „Всекиму своето“.

— „Том, Том, напускаш ли ме?“

Не, името на героя в този филм като че ли не беше Том? Наистина не можеше да си спомни.

Клер излезе от стаята и се упъти грациозно към противоположния край на къщата, за да прави компания на дъжда.

Когато Том се прибра, тя се беше свила на един плетен люлеещ се стол на закритата веранда; върху свитите си колене бе хвърлила кафявия шал с ресни. Една-единствена свещ гореше във ветроупорния фенер на масата. Отвън по края на покрива се събираше мъгла и се спускаше бавно към градината. Горе от стаята на Роби все още се чуваше музика, но тук влажната, морскосиня нощ сякаш заглушаваше всички звуци.

Том спря пред вратата на всекидневната. Клер усети, че мъжът й се е прибрал, но въпреки това продължи да се люлее, взирайки се в забуления в мрак дъждовен двор отвъд преградата.

Том въздъхна и остана да стои на вратата. Най-сетне попита тихо:

— Искаш ли да поговорим?

Тя се залюля два пъти, три пъти, четири пъти и после потърка очите си с юмрук, увит в грубия шал.

— Не зная.

Плетеният стол щракаше и пукаше като стари кости, докато Клер все така се люлееше и взираше навън.

Все още по костюм, с разхлабена вратовръзка, той стоеше до плъзгащата се врата с ръце в джобовете. Тя имаше склонност да драматизира, тази учителка по английски, неговата съпруга, която поставяше училищни пиеси и чийто начин на преподаване граничеше с театралното представление. Отдавна бе спрял да я обвинява, че внася това пресилено театралничене в техните разногласия. Разбираше, че това е нейна втора природа. Разбираше също, че предпочетеният от нея декор — тъмната, влажна нощ, свещта, люлеещият се стол и шалът — бяха избрани със същото старание, както за нейните училищни пиеси.

Том въздъхна отново и отпусна рамене.

— Би било по-добре, не мислиш ли?

— Предполагам.

Мокасините му направиха четири уморени стъпки по кухия под на верандата; сетне той се приближи до масата, дръпна един плетен стол и седна. Нейният люлеещ се стол стоеше под ъгъл, откривайки му осветеното й от свещта ляво рамо и профила й. Том се наведе напред, опря лакти на коленете си и зачака.

Клер подсмръкна веднъж.

— Е, добре — рече той, стараейки се да изглежда търпелив. — Би могла да бъдеш по-ясна.

— Нещо не е наред. Зная това още откакто бяхме в Дълуут.

Той седеше, наведен напред, опитвайки се да признае тайната си и в същото време ужасен от това, че трябва да й каже истината. За първи път тя го погледна през рамо и завъртя глава сякаш на забавен кадър. Светлината на свещта придаваше дълбочина на очите й и блясък на ирисите й. Тя беше без грим и косата й се спускаше свободно.

— Том, ще ми признаеш ли дали имаш някаква любовна връзка?

— Нямам.

— Ами ако кажа, че не ти вярвам?

По-лесно беше да трупа гняв срещу нея, отколкото да й каже онова, за което бе дошъл.

— Клер, това е нелепо.

— Нима?

— Откъде, за бога, ти хрумна това?

— Защо ме заведе в Дълуут?

— Защото те обичам и защото исках да отидем заедно!

— Но защо точно сега?

— И това знаеш също — защото, щом започне училището, аз вече не разполагам с времето си. И ето го доказателството — часът е десет, а аз току-що се прибирам, но не съм бил в училището с друга жена! — Беше уморен. Денят му бе изтощителен и не можеше да си представи, че цялата нощ ще премине в сълзи и обвинения, които вероятно щяха да започнат, ако сега й кажеше за Кент. Освен това беше много по-лесно да бъдеш обвинител, отколкото обвиняем.

— Говоря за идеята да отидем заедно на излет, при положение че не сме го правили поне от пет години. Изведнъж ти хрумва нещо, а като стигнахме там, стана толкова разсеян, сякаш забравяше, че съм до теб в леглото.

Той скочи на крака.

— Нямам никаква любовна връзка!

— Шшт! Том, овладей гласа си!

— Изобщо не ме интересува дали съседите ще ме чуят! Нямам любовна връзка! И с кого, по дяволите, да имам, кога според теб да намеря време за подобно нещо? Отгоре на това съм в училището по цял ден плюс вечерите. Хубава любовна връзка, няма що! Зная кой ти е набил тези глупости в главата! — Той посочи с пръст на запад. — Ти си говорила с Рут. Нали така? Какво правихте вие двете, обменяхте мнения, нали? Щом Дийн си има любовница, следователно същото важи и за мен. За бога, никога няма да разбера как работи женският ум! — Том вдигна стола си, блъсна го на пода и после го бутна на мястото му, кипейки от негодувание.

— Ти беше този, който поиска да говорим, Том.

— Ако си искала да не ни слушат съседите, не е трябвало да избираш верандата за първо действие! — Той разсече въздуха с ръка. — „Страшната гръмотевица и дъждът, и наранената съпруга с избърсан грим, загърната с шала си.“ Клер, ти ме подценяваш.

Някъде зад гърба му се чу плахият глас на Челси.

— Татко?

Той се извърна и каза заповеднически:

— Челси, веднага в леглото.

— Но вие се карате.

— Да, караме се. Женените хора понякога се карат. Не се тревожи, всичко ще изгладим до сутринта.

— Но… вие никога не се карате.

Том влезе във всекидневната и я прегърна.

— Всичко е наред, скъпа. — Сърцето му все още туптеше силно, когато я целуна по челото. — Целуни мама и си лягай.

— Но аз чух какво каза тя, татко… че ти имаш любовна връзка.

Вбесен, той я освободи от прегръдката си.

— Нямам любовна връзка. — Той отметна назад глава, затвори очи и се опита да се овладее. — Челси, би ли направила, каквото ти казвам. Ние двамата ще бъдем тук утре сутринта и всички ще отидем на училище. Нищо не се е променило!

Челси тръгна към мъждукащата светлина на свещта и се наведе да целуне Клер по бузата.

— Лека нощ, мамо — прошепна тя.

Клер вдигна лице и помилва дъщеря си по рамото.

— Забрави това, Челси. Моля те, не се тревожи. До утре сутринта, скъпа.

Когато Челси се скри в тъмната къща, Том се върна на верандата и духна свещта.

— Хайде — рече той, — да си лягаме.

Том влезе в спалнята пръв и започна нервно да съблича дрехите си с гръб към вратата, когато Клер влезе и я затвори. Тя го наблюдаваше, усещайки гнева във всяко негово движение. Той окачи панталона си, съблече ризата си и я хвърли в коша в банята, връщайки се в спалнята, без дори да я погледне.

Тя легна и зачака.

Той се мушна под завивките, изгаси лампата и се извърна с гръб към нея.

Измина една минута в мълчание, после още една и още една, докато накрая Клер каза:

— Том, трябва да ме разбереш.

— Какво да разбера?

Тя правеше всичко възможно да не заплаче.

— Ти си прав. Аз наистина говорих с Рут. Тя е видяла Дийн с друга жена, но не иска да повдига този въпрос, защото се страхува от последствията. Аз не съм такъв човек… ние не сме такива хора, Том, ние не отминаваме проблемите, когато те възникнат. Какви възпитатели щяхме да бъдем, ако учехме хората, че бездействието е най-добрият начин за разрешаването на проблемите? Мислиш ли, че не ме е било страх тази вечер, когато споделих страховете си? Но какво друго трябваше да направя? Аз си имах своите подозрения и не можех да ги премълча. Смятах, че постъпвам правилно.

— Добре. — Той се обърна по гръб. — Ти каза каквото имаше да казваш, позволи на мен. Ако наистина се бях забъркал в някаква любовна история, може би нямаше да се вбеся толкова. Но ти наистина ме свари неподготвен. Първо, аз те обичам и си мислех, че правя нещо хубаво за нас двамата, като ти предложих да отидем в Дълуут. В следващия момент ти насочваш това срещу мен и ме нараняваш. Когато се ожених за теб, аз ти обещах да ти бъда верен и се кълна в бога, че бях. Ако искаш да знаеш истината, аз дори не съм си и помислял за други жени. Хората казват, че е здравословно, но това не важи за мен. И наистина се вбесих, когато разбрах, че Рут Бишоп ти е набила тези глупости в главата. Рут Бишоп се нуждае от психиатър и затова, когато следващия път започне да злослови по адрес на Дийн, моля те, недей да мериш двама ни с един аршин, защото ме боли, дявол да го вземе!

По страните й се стекоха две сълзи, докато той говореше.

— А още повече ме боли от факта, че Челси чу за това.

— Ти започна да крещиш, Том.

— Колко дълго според теб ще го помни? И ако някога отново се скараме, тя ще се сети за това и ще се запита дали наистина съм имал някаква връзка?

— Утре сутринта ще й кажа, че не съм била права.

Том се извърна с гръб към нея.

— Да, направи го, Клер.

Той разбра кога Клер започна да плаче зад него по лекото потрепване на пружината. Чу я да къса салфетки от кутията върху нощната масичка, но тя беше прекалено горда, за да издуха носа си, и продължи да сдържа хлипанията си. Самият той също трябваше да сдържа чувствата си. Онова с Моника Арънс бе сторено, преди да даде клетва за вярност. Но този негов грях от миналото го измъчваше и изпълваше с чувство за вина. В края на краищата той трябваше по-скоро да признае истината.

И сега те лежаха с лице към двете срещуположни стени, сподавяйки любовта и разочарованието си.

Прозорецът откъм страната на Клер беше отворен десетина сантиметра и Том усещаше проникващия мразовит въздух върху голата си ръка, но лежеше неподвижно, сякаш от това зависеше животът му. Той не разбираше този импулс да лежи като вкаменен, но му се подчиняваше. Не давай да се разбере, че си буден. Не рискувай да помръднеш или да я докоснеш. Няма значение, че тя страда толкова, колкото и ти, просто я остави да полежи там нещастна.

Тя издуха носа си и той си помисли: Продължавай да плачеш. Защо трябва да те успокоявам, когато ти толкова ме нарани? През няколко стени Том чу крана в банята и предположи, че е Челси, която не може да заспи след нанесената й ненужна травма. Вярно е, че аз се разкрещях, но кой мъж на мое място не би постъпил така?

Зад гърба му Клер помръдна краката си толкова плахо, че той си помисли дали тя също не е подвластна на този странен импулс да лежи неподвижно. Необяснимо и нелепо, но фактът е факт — понякога хората, които се обичат и са в конфликт, вършат необясними и нелепи неща.

Той премести едната си ръка толкова плахо, колкото и тя, мушна я под хладната възглавница, докато стигна до носа си, който го смъдеше дълбоко вътре.

Как може да си помисли такова нещо за мен? Как може да не знае колко много я обичам?

Една топла сълза се стече от лявото му око върху калъфката на възглавницата и направи мокро петънце, което бързо изсъхна.

Тя трепна веднъж и Том разбра, че Клер най-накрая заспива. Какво щеше да й каже на сутринта? Щеше ли дотогава да изчезне това тягостно чувство в гърдите му? Очите й щяха да бъдат подути, а тя мразеше това, мразеше да се появява на публично място, след като е плакала.

Те се бяха карали само няколко пъти през живота си. През онези периоди на принудително въздържание по време на и след нейните бременности те бяха преминали през обичайните кавги като повечето семейни двойки.

Най-тежкото им скарване бе свързано с една учителка на име Карен Уинстийд, която флиртуваше с него през годината след развода си. „Не искам тази жена да стъпва в кабинета ти!“, бе изкрещяла Клер, а той й отвърна, че не вижда начин да й забрани това — в края на краищата учителите трябва да разговарят с директорите по всякакви въпроси. Отношенията им се влошиха, когато изтегли от нейната катедра Джон Хенделмън, който обичаше да се отбива в стаята й, за да си бъбрят през междучасията, и накрая се стигна до онзи продължителен конфликт, породен от ревност.

Този път очите й отново бяха подути.

 

 

Посред нощ Том изведнъж се събуди, абсолютно сигурен, че Клер е будна. Тя не беше помръднала, нито бе казала нещо, но след прекараните с нея осемнадесет години той бе убеден, че очите й са отворени като неговите.

В съня си Том се беше заровил под завивките и сърцето му сякаш го разлюляваше при всеки удар по някакъв странен среднощен начин. Той само отвори очите си. Нищо повече.

Но тя също знаеше, че е буден.

Те лежаха с гръб един към друг, усещайки с кожата си своята близост, отчужденост, самота и мъка. Накрая тя не издържа и помръдна.

— Том? — прошепна Клер и го докосна по гърба.

Той се претърколи като бъчва, падаща от каруца; обърна се с лице към нея и я притисна към празното си тяло, което сърцето му сякаш изведнъж започна да изпълва.

— Клер… о, Клер — прошепна Том и я притисна с обич към себе си, натъжен, че е бил студен и затворен, затова, че я е обвинявал, при положение че главната причина за тяхното скарване беше неговото чувство за вина.

— Прости ми. О, боже, толкова те обичам — изхлипа тя.

— Аз също те обичам и също те моля за прошка.

Тяхната прегръдка, въпреки вложената в нея сила, не можеше да отговори на чувствата им. Те просто не можеха да се притиснат достатъчно силно.

— Аз зная, че… зная, че… моля те, прости ми. Не мога… — ридание разтърси тялото й и думите й останаха недоизречени — не мога да… да заспя до теб със съзнанието, че съм те наранила… Не зная как да направя не… що без теб.

Той прекъсна извинението й с целувка, толкова продължителна, че не й достигна въздух. Тя откъсна устните си от неговите и Том чу тихото й дишане до ухото си, усещайки ръцете й върху гърба си. Секунди по-късно тя беше гола от кръста надолу и той проникваше в нея; петите и прасците й го притискаха отзад, образувайки сърце около хълбоците му. И всичко онова, което ги бе свързвало в продължение на осемнадесет години, ги свърза още веднъж; клетвите, изречени в деня на тяхната сватба, разногласията от миналото и предишната нощ, редките пристъпи на ревност, които им напомняха колко силно и истински се обичат, споделената обич към децата им и желанието техният син и дъщеря да изживеят всичко най-хубаво в живота и никога да не страдат заради родителите си. Те бяха положили големи усилия, за да изградят солидно семейство и кариера. Заради всичко това Том и Клер се обичаха и уважаваха и когато техният съюз бе застрашен, и двамата изпитаха страх.

И сега страхът отлетя, прогонен от този акт, който беше много повече от секс. Той беше извинение, възраждане, обещание.

Докато почиваха в прегръдките си, Клер протегна ръка и докосна Том по бузата.

— Никога не ме напускай — прошепна тя.

— Защо да те напускам?

— Не зная. — Лекият натиск на ръката й му подсказа, че страхът й е искрен. — Не зная. Просто ми обещай, че няма да го направиш.

— Обещавам ти, че няма да те напусна никога. — Понякога Клер казваше такива неща съвсем неочаквано и Том не знаеше откъде идва нейната несигурност. Той сложи дланта си върху косата й и погали бузата й с палец.

— Клер, защо говориш такива неща?

— Не зная. Може би защото знам, че беше принуден да се ожениш за мен. Изглежда, че никога няма да забравя това.

— Аз се ожених за теб по собствено желание.

— Така е наистина, но дълбоко в себе си… ох, не зная, Том. — Тя никога не успя да му обясни, както на Рут, откъде дойде тази несигурност, след като забременя преди брака. Веднъж преди години той й бе казал, че тези нейни чувства го обиждат, и те се бяха посдърпали. Клер не искаше това да се повтаря тази нощ. — Том, страшно съм уморена… хайде да не говорим повече за това.

И разговорът приключи. Те се обърнаха наляво и се долепиха плътно един до друг. Той обхвана гърдите й. Двамата въздъхнаха. Тя отпусна лакът върху хълбока му. И така сгушени, заспаха.