Лавърл Спенсър
Кристални окови (1)

Първа глава

Минесота лежеше зелена и трептяща, освежена от нощния дъжд, който бе окъпал августовското небе. На изток от Сейнт Пол предградията бяха притиснали границите на окръг Вашингтон, улиците се виеха сред нивята със зрели жита, нови къщи никнеха, като изместваха поля и гори.

Там, където градът се срещаше с нивите, едно модерно тухлено училище се простираше в съседство с автомобилни паркинги на север и със спортна площадка на юг. Пред очите на случайния наблюдател се ширят поля, все още отстояващи правото си на живот срещу бавното настъпване на града, но тяхната съдба беше вече ясна, защото откъм далечните хълмове се задаваха още строежи.

От другата страна на магистралата имаше къщи, построени през петдесетте и шестдесетте, пръснати тук-там на един хвърлей разстояние от окръжния път. Бяха направени и тротоари, макар някои данъкоплатци да казваха, че от тях няма никаква полза, тъй като те постепенно изчезваха под разораната от тракторите пръст.

Онази сряда, шест дни преди започването на учебната година, един трептящ светлосин лексъс спря на паркинга за посетители откъм северната страна на гимназията „Хюбърт Х. Хъмфри“. От него излязоха жена и момче, които тръгнаха към сградата по дългата алея. Беше единадесет предобед и слънцето вече сипеше топлите си лъчи върху бетона, но портиерите бяха оставили двойната входна врата отворена, за да може лекият ветрец да прониква в училището.

Жената беше облечена в сив делови костюм, сива копринена блуза в по-светъл нюанс, обикновени, но скъпи лачени обувки в тон, и шал в убити отсенки на бургундско червено. Прошарените й руси коси бяха подстригани строго с бретон и опънати назад над ушите. Единственото й украшение бяха златните обеци.

Момчето беше по-високо от нея с глава и половина, с широки рамене и слаби бедра, атлетично сложено, изправено, облечено в сини джинси и тениска, възхваляваща футболния отбор на тексаския агрономически колеж. То имаше тъмни коси, великолепни кафяви очи и лице, което караше жените да се обръщат, за да го видят още веднъж. Момичетата отпреди две поколения щяха да го определят като „бонбон“; поколението на майка му би казало, че е „готино гадже“. А днес две шестнадесетгодишни момичета излязоха от училището, точно когато той влезе; едното от тях погледна през рамо и възкликна: „Ей, ама този е направо трепач!“.

Канцеларията на „Хъмфри Хай“ се намираше точно в центъра на сградата, притисната между две стъклени стени. Едната гледаше към паркинга за посетители и големия тухлен контейнер с леха от петунии в цветовете на училището — червено и бяло. През другото панорамно стъкло се виждаше един хубав разсадник, за който се грижеха учениците градинари на мистър Дорфмайер.

Кент Арънс отвори вратата на канцеларията.

— Усмихни се — каза Моника Арънс шеговито, мушвайки се покрай него към хладната вълна на климатичната инсталация.

— На какво? — попита момчето, тръгвайки след нея.

— Първите впечатления са най-важни.

— Да, майко — отвърна момчето сухо и затвори вратата след себе си.

За разлика от площадките долу, канцеларията беше в пълен хаос: навсякъде сновяха хора, облечени в сини джинси и тениски, те подреждаха документи, говореха по телефона, работеха на компютри, тракаха на пишещи машини. Двама портиери боядисваха стените, а трети караше количка с картонени кутии. Синият килим едва се виждаше под купчините с книги, строителни материали и обичайните ремонтни инструменти.

Моника и Кент си пробиха път през това стълпотворение към една сърповидна преграда, дълга три метра и половина, която се изпречваше на пътя на посетителите. От едно от безбройните бюра зад нея стана някаква секретарка и тръгна към тях. Тя имаше топчесто лице, пълни гърди и късо подстригани, леко прошарени кестеняви коси.

— Здравейте. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Аз съм Моника Арънс, а това е моят син Кент. Дошли сме да го запишем във вашето училище.

— Извинете ни за безпорядъка тук, но винаги е така преди започването на учебната година. Аз съм Дора Мей Хюдак. Викат ми Дора Мей и съм точно човекът, който ви трябва. — Тя се усмихна на момчето. — Виждам, че сте нов.

— Да, госпожо. Съвсем наскоро се преместихме от Остин, Тексас.

Тя измери ръста му с поглед.

— Предполагам, че сега ще записвате трети курс.

— Да, госпожо.

Дора Мей Хюдак направи кратка пауза. Тя не беше свикнала учениците от горните класове да я наричат „госпожо“. Обикновено се обръщаха към нея с „Дора Мей“, „лейди“, а понякога просто й подвикваха: „Хей, ти… секретарката!“.

— Обичам тези южняшки маниери — отбеляза мимоходом тя, посягайки да вземе необходимите формуляри и брошурката на училището. — Кои предмети предпочитате?

— Те са доста и ще запиша всички, стига да ги имате.

— Значи не сте запознат със списъка на нашите факултативни предмети?

— Не, госпожо.

Тя постави брошурата и формуляра на плота.

— Тук са изброени предметите, а това е въпросникът, който трябва да попълните, но при нас има практика учениците да разговарят с консултант, преди да се запишат. За курсистите от горните класове отговаря мисис Берлатски. Почакайте за секунда да видя дали е тук.

Дора Мей надникна в един от кабинетите и след малко се върна с жена, прехвърлила четиридесетте, облечена в син пуловер до бедрата и спортни панталони.

— Здравейте. Аз съм Джоан Берлатски. — Тя протегна ръка. — Добре дошъл в Минесота, Кент. Радвам се да се запознаем, мисис Кент. Искате ли да дойдете в кабинета ми, където ще можем да поговорим?

Те последваха Джоан Берлатски към кабинета й, докато тя се извиняваше за безредието.

Проведоха приятелски разговор, по време на който съветничката научи, че Кент има отличен успех, че има намерение да продължи образованието си в колеж, че е съсредоточил усилията си към точните науки и математиката. Джоан изкара списъка с учебните предмети на зеления екран на един компютър и след тридесет минути програмата на Кент беше готова.

Всичко вървеше гладко до момента, в който Моника Арънс каза:

— О, а с кого трябва да се видим, за да уредим записването на Кент във футболния отбор?

Джоан извърна глава от екрана на компютъра.

— Тук може да възникне проблем. Отборът се подготвя вече от две седмици и е възможно треньорът Горман да е приключил със селекцията.

Кент свъси вежди. Той се наведе напред разтревожено.

— Но до този момент аз винаги съм бил включван във футболните отбори. Надявах се, че ще имам възможност да играя и през тази последна година.

— Както ви казах, отборът тренира от средата на август, но… — Джоан се замисли намръщено, преди да протегне ръка към телефона. — Бихте ли почакали малко? Ще се обадя долу, за да видя дали треньорът Горман е там. — Докато телефонът в съблекалнята звънеше, тя каза: — Вероятно знаете, че нашето училище има големи успехи в спорта. През миналата година футболният ни отбор се класира на второ място в шампионата на щата, а отборът по баскетбол стана шампион. Жалко, изглежда, че не е там. — Джоан Берлатски върна слушалката на мястото й. — Почакайте за секунда. Ще се отбия при мистър Гарднър, нашия директор. И без това той държи да се среща лично с всеки нов ученик. Веднага се връщам.

 

 

Том Гарднър седеше на бюрото си с лице към отворената врата на кабинета и слушалка до ухото, опитвайки се да се споразумее с търговския посредник за учебниците; до началото на учебната година оставаха само шест дни, а новите учебници по английски за десети клас не можеха да бъдат намерени никъде.

При появата на Джоан той й даде знак да остане, вдигайки показалец, и продължи разговора си.

— Нашият закупчик ги поръча през януари миналата година… Сигурен ли сте?… Кога?… През юли! Но как е възможно толкова много учебници просто да изчезнат?… Мистър Тревис, проблемът ми е, че идния вторник в училището ще влязат петстотин и деветдесет десетокласници и английският е задължителен предмет за всеки от тях. — След дълга пауза той записа номера на една товарителница. — Към товарната рампа? Колко големи бяха кашоните? — Мистър Гарднър остави молива си на бюрото, потърка челото си и каза: — А ако не успея да ги открия, вие имате ли още от тях на склад?… Да, ще го направя, благодаря ви. Довиждане.

Том затвори телефона и изпуфтя.

— Липсващи учебници! Какво мога да направя за теб, Джоан?

— Имаме нов ученик, с когото сигурно ще искате да се срещнете. Той е последна година и иска да играе футбол. Ще се погрижите ли за това?

— Разбира се — отвърна той, бутна стола си назад и седна. Колкото и да обичаше работата си като директор на „Х.Х.Х.“, Том мразеше тази последна седмица преди началото на учебната година. През тези шеметни дни той трябваше да решава безброй проблеми, работейки в хаоса, оставен след летния персонал, който преместваше неща, които не трябваше да бъдат премествани, прибираше оборудването, така че да не пречи, и складираше пристигащите пратки на най-невероятни места. Учителката по физика, чиято молба беше одобрил през миналия май, му се обади преди два дни, за да му каже, че получила по-добро предложение от друго училище и няма да идва повече на работа.

Том Гарднър скри всичките си грижи зад едно спокойно изражение и се съсредоточи над онази част от работата си, която считаше за най-важна: учениците.

Новият чакаше с майка си отвъд вратата — високо, тъмнокосо, симпатично момче с атлетична фигура, което искаше да играе футбол.

Джоан пое инициативата и ги представи един на друг.

— Това е Кент Арънс. Тази година ще му бъде последна. Кент, нашият директор, мистър Гарднър.

Том се ръкува с момчето и усети твърдата му силна длан.

— А това е майката на Кент, Моника.

Двамата си стиснаха ръцете автоматично, като непознати, но по средата на представянето Том бе осенен от шесто чувство.

— Моника? — каза той, взирайки се в нея по-внимателно. — Моника Арънс?

Очите й се разшириха от изумление.

— Том? — рече тя. — Том Гарднър?

— Боже мой, каква изненада!

— Това си ти? Мистър Гарднър… тукашният директор? — Погледът й се стрелна към името върху месингова табелка до вратата на кабинета.

— Да, аз. Тук съм от осемнадесет години, първо като учител, а после като директор. — Той пусна ръката й, тъй като беше неудобно да я държи над високата до лакътя преграда. — Очевидно живееш в района на това училище.

— Аз… да… ние… — Личеше, че е смутена, и започна да се изчервява. — Току-що се преместих тук. Работя като инженер. Никога нямаше да… всъщност нямах никаква представа, че живееш някъде наблизо. Дори не знаех как е името на директора до преди минута.

— Е, така стават нещата — каза той с непринудена усмивка. — Пътищата на хората се пресичат, нали? — Том отпусна ръце върху бедрата си и известно време я гледа с обич. Тя остана объркана и не отговори на усмивката му, на лицето й беше изписано усилието да преодолее силното си смущение. — Виждам, че имаш семейство… — Той насочи вниманието си към момчето.

— Имам само Кент.

Той беше наистина красив млад мъж, висок колкото самия Том.

— Вие познавате майка ми? — попита Кент изненадан.

— Оттогава мина доста време — отвърна Том. — Това беше през хиляда деветстотин седемдесет и пета.

— Но ние не сме се виждали след това — побърза да добави Моника.

— Е, стига толкова за нас. Ние май те оставихме извън разговора, Кент. Защо не влезем в кабинета ми, където е по-тихо и бъркотията не е толкова голяма? Там ще можем да поприказваме спокойно.

В кабинета му, с изглед към разсадника и футболното игрище отвъд него, те седнаха от двете страни на писалището. Късното предобедно слънце се спускаше над източното крило на училището и огряваше перваза на южния прозорец, където една галерия от снимки на семейство Гарднър гледаше към бюрото на Том.

Том Гарднър се облегна на въртящия се стол, кръстоса ръце и се обърна към момчето:

— Разбрах, че искаш да играеш футбол.

— Да, сър.

Момчето му изглеждаше познато.

— Сигурно си играл футбол и преди. В предишното си училище?

— Да, сър. Играх и като първокурсник и като второкурсник, а миналата година бях включен в сборния отбор на окръга.

— А какъв играеше?

— Като защитник.

Самият Том като бивш треньор знаеше какви въпроси да зададе, за да разбере дали едно момче има клубно мислене.

— А как беше отборът ти?

— Направо страхотен. Имах подкрепата на няколко наистина добри нападатели, които играеха с много разум и действително разбираха играта. Това улесняваше нещата, защото ние някак… е, нали разбирате, просто се допълвахме.

Том хареса отговора на момчето.

— А треньорът ти?

— Той ще ми липсва — отвърна Кент просто и това направи още по-силно впечатление на Том. За втори път му се стори, че е виждал момчето някъде. Не само чертите, но и изразът на лицето му изглеждаха поразително познати.

— А сега ми кажи какви са ти плановете — продължи да разпитва той новия си ученик.

— Краткосрочните или дългосрочните?

— И едните, и другите.

— Ами… — Кент опря лакти на облегалките на стола, приближи дланите си една до друга, замисли се и започна да разсъждава на глас. — Първо краткосрочните… бих искал да изтласкам сто и петдесет килограма от пейка. — Той се усмихна леко на Том, полусрамежливо-полугордо. — До този момент съм стигнал до сто тридесет и пет.

— Виж ти — рече Том, отвръщайки на усмивката му. — А дългосрочните?

— Искам да стана инженер като мама. — Кент хвърли поглед към майка си и за момент Том видя лицето му, огряно от слънцето. Нещо привлече погледа на Том, нещо, което не беше забелязал преди, нещо, което проблесна предупредително в ума му: един сплеснат кичур в тъмните, късо подстригани коси на Кент Арънс, малък клин, който създаваше впечатлението, че над челото му не расте коса.

Точно като неговия.

Том усети, че му прималява, докато момчето продължаваше да говори, обърнато с лице към него.

— Бих искал да вляза в Станфорд, защото те имат чудесна програма по инженерство и страхотен футболен отбор. Струва ми се, че съм достатъчно добър, за да получа стипендия по линия на футбола… разбира се, ако имам възможност да играя тази година, така че да бъда забелязан от селекционерите.

Приликата между тях беше поразителна. Том извърна глава, за да се отърси от нелепото хрумване, и протегна ръка над бюрото.

— Имаш ли нещо против да хвърля един поглед на програмата ти?

Той се съсредоточи над листа хартия с надеждата, че когато вдигне отново очи, ще се убеди, че греши. Момчето си беше избрало много тежка програма: висша математика, химия за напреднали, физика за напреднали, социални науки, вдигане на тежести и английски.

Английски… преподаван от жената на Том, Клер.

Погледът му изучаваше програмата по-дълго от необходимото. Не може да бъде. Не може да бъде. Но когато вдигна отново глава, той видя черти, твърде подобни на онези, които виждаше всяка сутрин в огледалото — издължено мургаво лице, силен летен загар, кафяви очи с тъмни вежди, извити почти като неговите, орлов нос, солидна брадичка — с лека трапчинка — и този малък сплеснат кичур, който бе мразил през целия си живот.

Той се обърна към Моника, но тя бе забила поглед в коленете си, стиснала устни. Том си спомни колко смутена беше тя, когато Джоан ги представи един на друг, и как се беше изчервила. Боже мой, ако това е истина, защо не му бе казала преди седемнадесет, осемнадесет години?

— Да, това е… — започна Том, но усети гласа си пресипнал и трябваше да се изкашля. — И футбол отгоре на всичко. Сигурен ли си, че ще успееш да се справиш?

— Мисля, че да. Винаги съм си избирал тежка програма и винаги съм спортувал.

— А какъв ти е успехът?

— Отличен. Мама вече се обади в предишното ми училище да изпратят документите ми, но предполагам, че още не са пристигнали тук.

Кръвта неукротимо клокочеше във вените на Том, когато се наведе и заговори, надявайки се, че е успял да прикрие истинските си чувства.

— Ти ми хареса, Кент. Ще поговоря с Горман. Отборът тренира вече от две седмици, но твоят въпрос трябва да бъде решен от треньора.

Моника заговори, срещайки погледа на Том за първи път, откакто бе влязла в кабинета му. Тя бе възвърнала самообладанието си, но лицето й оставаше безизразно. Ако преди се беше изчервила, сега тя беше пример за жена, която умее да владее чувствата си.

— Кент така или иначе има намерение да кандидатства в колеж — заяви тя, — но ако не играе през последната си година, знаете как ще се отрази това на шансовете му да получи стипендия.

— Разбирам. Ще говоря с треньора Горман лично и ще го помоля да го изпробва. Кент, можеш ли да дойдеш следобед в три на футболното игрище? По това време отборът ще тренира и мога да те представя на треньора.

Кент погледна майка си. Тя каза:

— Не виждам защо да не отидеш. Ще ме закараш до вкъщи и после ще използваш колата.

— Добре — рече Том.

В този момент Джоан Берлатски прекъсна разговора им, подавайки главата си на вратата:

— Извини ме, Том, забравих да кажа на Кент, че имаме група за новопостъпили ученици, която се събира всяка седмица в сряда сутринта преди училище. Ако проявяваш интерес, Кент, това е добър начин да се опознаеш със съучениците си.

— Благодаря, може би ще дойда.

Когато Джоан изчезна, Том стана и двамата посетители последваха примера му.

— Е добре, Кент… — Той протегна ръка над бюрото и Кент я пое. Вглеждайки се по-отблизо в красивото смугло лице на момчето и докосвайки ръката му, Том сякаш намери още по-силно потвърждение на подозренията си. — Добре дошъл в „Х.Х.Х.“. Ако има нещо, с което мога да ти помогна през този преходен период, просто се отбий при мен. За учениците си аз съм тук по всяко време. Обади ми се, дори и да искаш само… да си поговорим.

Том заобиколи бюрото и стисна ръката на Моника.

— Радвам се, че се срещнахме отново, Моника. — Той потърси в очите й някакъв знак, но не откри нищо.

Тя заби поглед някъде зад лявото му рамо и остана хладно отчуждена.

— Аз също се радвам.

— Мога да ти кажа същото, което казах и на Кент — ако имаш нужда от някаква помощ около настаняването, просто се обади. Мисис Берлатски или аз с удоволствие ще ти помогнем с каквото можем.

— Благодаря.

Те се разделиха на вратата и той ги изпрати с поглед, докато минаваха през разхвърляната канцелария. По радиото пееше Род Стюард. Една копирна машина потракваше ритмично и бълваше жълта хартия. Секретарките пишеха на бюрата си, а три учителки проверяваха пощенските си кутии и бъбреха. Том проследи как Моника Арънс и синът й минаха през канцеларията, после по коридора и излязоха през външната врата, озовавайки се под ярките лъчи на августовското слънце. Стори му се, че двамата разговаряха, докато вървяха по тротоара. Тръгнаха по асфалтираната алея, насочвайки се към новия ослепително син лексъс. Момчето седна зад волана, двигателят заработи и слънцето проблесна върху чистата луминесцентна повърхност на колата, когато тя потегли назад. Сетне автомобилът зави и се изгуби от погледа му.

Едва тогава Том Гарднър излезе от вцепенението.

— Моля, никой да не ме безпокои — каза той на Дора Мей, влизайки в кабинета си, и затвори вратата, която обикновено стоеше отворена, ако при него нямаше ученик. Когато остана сам, той се опря с гръб на вратата. Чувстваше се разбит, сякаш някаква тежест притискаше гърдите му. Стомахът му се беше свил конвулсивно на топка в предусещане на бъдещи изпитания. Затвори очи, опитвайки се да овладее страха си. Но това не помогна.

Том се отдалечи от вратата и усети, че му се вие свят.

Той тръгна към прозореца и се спря под косо падащите лъчи на късния предобед. Навън слънцето очертаваше светли ивици върху тревата в разсадника, изпъстряше окастрените дръвчета и смекчаваше цвета на старомодните дървени маси за пикник; то огряваше падналата ограда, обрамчваше тенис кортовете; образуваше голям сенчест трапец от видимата половина на трибуната; придаваше лъскав отблясък на нивите отвъд нея.

Том Гарднър обаче не забелязваше нищо.

Той виждаше само красивото лице на Кент Арънс, руменината и изумлението по лицето на майка му. Защо после изведнъж стана отчуждена и затворена и старателно отбягваше погледа му.

Господи, възможно ли е момчето да е негово?

Годините съвпадаха.

Третата седмица на юни 1975 г.; тъкмо тогава той сключи брак с Клер, която по това време беше бременна с Роби. Том гледаше пред себе си с невиждащи очи, съжалявайки за това единствено безразсъдство през осемнадесетте години, тази единствена изневяра в навечерието на неговия брак, този единствен грях, изкупен с покаяние още в началото, който с годините беше избледнял благодарение на абсолютната му преданост към Клер.

Изгаряше от срам, в гърлото му беше заседнала буца, която усещаше като твърд бонбон всеки път, когато преглътнеше. Може би момчето не е на седемнадесет години. Може би е на шестнадесет… или на осемнадесет! В края на краищата не всички третокурсници са седемнадесетгодишни!

Ала здравият разум му подсказваше, че Кент Арънс е прекалено висок и добре развит, за да е само на шестнадесет. Момчето, изглежда, се бръснеше всеки ден, а мускулите на раменете и гърдите му бяха като на млад мъж. Освен това смайващата прилика между тях двамата сякаш потвърждаваше ужасните му подозрения.

Том стоеше до снимките на семейството си. Той докосна рамките. Неговото семейство: Клер, Челси и Роби.

Нито един от тях не знаеше нищо за нощта на неговото ергенско парти.

О, боже, дано момчето да не е мое!

Той се обърна рязко и отвори вратата.

— Дора Мей, прибра ли личния картон на Кент Арънс в картотеката?

— Още не, ето го тук. — Тя го взе от бюрото си и го подаде. Том го отнесе в кабинета си, седна на стола и го прочете дума по дума.

Кент наистина беше на седемнадесет години. Дата на раждане. 22 март 1976 г., точно девет месеца след онзи безотговорен бунт на Том Гарднър срещу брака, за който не беше подготвен.

Родители: Моника Дж. Арънс; името на бащата отсъстваше.

Том разрови смътните си спомени от онази нощ, но това беше твърде отдавна и той беше препил, а тя бе просто момичето, което донесе пиците. Използвал ли е някой от тях противозачатъчни средства? Том не знаеше за нея. А той самият? Вероятно не, защото по това време Клер беше вече бременна и хапчетата не бяха необходими. Веднъж, когато отидоха на ски в Колорадо, забрави да ги вземе и като повечето темпераментни млади жени, които се считаха за неуязвими, забременя тъкмо тогава.

Безотговорност? Да, разбира се, но всичко през онази нощ на неговото прощално парти беше проява на безотговорност, от количеството алкохол, което изпи, до порнофилмите, които гледа със своите приятели от ергенското братство, и случайния секс с момиче, което едва познаваше.

И всичко това се случи, защото се впусна неподготвен в един брак, който с течение на годините се оказа най-хубавото нещо в живота му.

Седнал до бюрото си с картона на Кент Арънс в ръка, Том въздишаше тъжно и се люлееше на стола си. Невъзможно е момчето толкова да прилича на него и да не му е син. А щом той толкова лесно беше открил приликата, тогава и всеки друг можеше да я забележи: училищният персонал, Челси, Роби… Клер.

Мисълта за жена му го хвърли в паника и той скочи от стола, като захвърли картона на бюрото. Инстинктът го тласкаше към нея, за да защити онова, което можеше да бъде изложено на опасност.

— Ще се върна в два и половина — каза Том на Дора Мей, минавайки покрай нея.

Подобно на канцеларията, дългите коридори към класните стаи бяха в пълен безпорядък, отрупани с учебни материали и ненужни парцали, които миришеха на боя. В някои от класните стаи свиреше радио, звукът беше намален, а учителите, облечени в работни дрехи, подреждаха кабинетите си. Преподавателката по аудио-визуални системи се появи пред Том, бутайки количка с магнетофони и пробивайки си с мъка път през задръстения от боклуци коридор.

— Здрасти, Том — каза тя.

— Здравей, Денис.

— Трябва да поговоря с теб за новия курс по фотография, който ще водя. Ще се наложи да изготвим график за тъмната стая, така че да можем да я ползваме и ние, и училищният вестник.

— Отбий се в кабинета ми и ще измислим нещо. — Изведнъж го обзе негодувание срещу сипещите се един след друг училищни проблеми и почувства вина, че е допуснал личните му грижи да засенчат важността на работата, за която му плащаха. Но в този момент нямаше нищо по-важно от отношенията му с Клер.

Докато вървеше към стаята й, той усети да го завладява едва сдържан ужас, сякаш прегрешението му отпреди осемнадесет години щеше да се изпише на лицето му и Клер щеше да го погледне и попита: „Как можа, Том? Две жени наведнъж?“.

Стаята й също гледаше на юг. На вратата и имаше табелка с надпис: „МИСИС ГАРДНЪР“. Учениците в училището обикновено се обръщаха по име към учителите си, но тя държеше на „мисис Гарднър“, защото смяташе, че уважението, което се съдържа в това обръщение, й помага в преподаването. И в това отношение бе постигнала големи успехи.

Том се спря пред отворената врата и видя жена си, с гръб към него, наведена над един кашон, от който вадеше някакви папки; беше облечена в сини дочени панталони и спортен блузон, дълъг почти до коленете й. Слънцето огряваше русите й коси и раменете й. Докато пренасяше купчината документи, Клер изпъшка под тежкия товар. Сетне тя отметна косите си назад, заби юмруци в кръста си и се опъна назад. Докато я наблюдаваше, без тя да забележи, залисана в работата, която вършеше по-добре от всеки друг учител, все така стилна, елегантна и красива след осемнадесет години брак и две деца, Том изведнъж изпита страх, че може да я изгуби.

Като чу гласа му, тя се извърна усмихната. Лицето й беше загоряло от голфа през летните месеци. Златните й обеци изглеждаха по-пищни, полюшвайки се на фона на златистите й коси.

— О, здравей. Как са нещата долу?

— Все същият хаос.

— Намери ли новите учебници по английски?

— Още не. Продължавам да работя по този въпрос.

— Все ще се появят отнякъде. Винаги става така.

Новите учебници бяха изгубили всякакво значение за Том, когато прекоси стаята и се спря пред нея.

— Клер, мислех си…

Лицето й помръкна.

— Том, какво се е случило?

Той я прегърна.

— Какво има, Том?

— Хайде да отидем някъде в събота, ако искаш извън града. Само двамата. Ще помоля татко, ако може, да остане при децата.

— Нещо не е наред!

Том долови внезапната тревога в гласа й и почувства лекото напрежение в раменете й.

— Просто имам нужда и си мисля, че можем да отделим една нощ само за нас, преди училището да започне и нещата да станат още по-смахнати.

Беше обгърнал врата й с длани и се отдръпна, за да види лицето й.

— Доколкото си спомням, споразумели сме се — никакви лични въпроси в училищната сграда.

— Вярно е, но аз съм директор и ако реша, мога да нарушавам правилата от време на време. — Том се наведе и я целуна с такава искрена нежност, каквато не беше проявявал дори и в спалнята им. Той обичаше жена си, преди години не беше предполагал, че е способен да обича някого толкова силно. Да, беше се оженил по принуда, преизпълнен с негодувание. Току-що бе излязъл от колежа, мечтаеше да си извоюва известни позиции, преди да се обвърже с жена и деца. Но тя забременя и той направи онова, което тогава се считаше за „почтено“. Любовта за него дойде по-късно, след като се роди Роби, а след година и Челси. Изминаха две години, Клер се върна на работа и положи невероятни усилия за кариерата и на двама им.

Тя беше интелигентна и упорита, свързваха ги толкова много неща, че той не можеше да си представи друга на нейно място. Те бяха добри родители, защото знаеха какви катастрофални резултати могат да имат лошите родителски грижи. Разводи, малтретиране, алкохолизъм, липса на внимание — двамата често се срещаха с родители на деца, които страдаха от подобни семейства. Затова Том и Клер съзнаваха какво стои в основата на един истински дом; отношенията им се градяха на доброта и любов, а когато взимаха решение, децата им бяха свидетели на пълно единомислие. Те се чувстваха щастливи, че техните методи на възпитание и нежната им любов към децата са дали такива добри резултати. Роби и Челси бяха просто чудесни.

Дали обича Клер? Разбира се, че я обича. След всичките тези години отношенията им бяха придобили стабилност, от която и двамата черпеха сили в техния напрегнат, но възнаграден живот.

Едно момиче с дълги руси коси застана пред отворената врата безмълвно при вида на открилата се сцена — учителката по английски в прегръдките на директора на училището. То се усмихна, облегна се на рамката на вратата, кръстоса ръце и крака и опря носа на маратонката си в пода. Челси Гарднър видя ръцете на майка си, легнали върху гърба на своя баща и усети да я залива чувство на сигурност и щастие. Макар вкъщи те открито да даваха израз на любовта си, тя никога не ги беше виждала да правят това тук.

— Аз пък си мислех, че прегръщането е забранено в това училище.

Те извърнаха рязко глави, но ръката на Том остана върху гърба на Клер.

— О, Челси… здравей — каза той.

Челси се дръпна от вратата и тръгна към тях усмихната.

— Бихте могли да получите заповед за уволнение за това, както знаете. И защо ми се струва, че съм чувала хиляди оплаквания по подобни поводи по време на вечеря? За всички онези прегръдки в съблекалните и под стълбите?

— Тъкмо канех майка ти да отидем някъде за уикенда. Ти какво мислиш по този въпрос?

— Къде да отидете?

— Не зная. Може би някъде, където сервират закуската в леглото.

Клер възкликна:

— Закуска в леглото! О, Том, сериозно ли говориш?

Челси каза:

— Не знаех, че си падаш по такива глезотии, татко.

— Нито пък аз — добави Клер, наблюдавайки го с любопитство.

— Е, добре, просто си мислех… — Том вдигна рамене и пусна Клер. — Може би е време да опитаме веднъж, защото знаеш колко напрегната ще бъде програмата ми след този уикенд. Както и твоята.

Челси се усмихна.

— Е, какво пък, мисля, че идеята е добра.

— Ще помоля дядо ви да остане вкъщи в събота вечерта.

— Хайде, татко, моля те… ние сме достатъчно големи да останем сами.

— Знаеш мнението ми по този въпрос.

И Челси наистина го знаеше. За това също е ставало дума по време на вечеря. Полицията посещаваше училището най-често в понеделник предобед и в повечето случаи причината беше, че някои родители оставяха децата си сами през уикенда. Освен това тя обичаше дядо си.

— Да, зная — отстъпи Челси. — Е, добре, нямам нищо против дядо да остане при нас. А сега бързам. Отбих се, само за да ви поискам пари за нови маратонки. Тези вече са доста изтъркани.

— Колко пари ти трябват? — попита Клер, тръгвайки към бюрото, за да потърси портмонето си.

— Петдесет долара — каза Челси с надежда и сви вежди.

— Петдесет долара!

— Всички мажоретки от моята група носят такива.

Наложи се Том и Клер да съберат всичките си дребни, но Челси си тръгна с необходимата й сума.

На вратата тя се спря, извърна се с лице към родителите си и каза усмихната:

— Знаете ли какво? Когато влязох тук и ви намерих да се целувате, почувствах нещо наистина невероятно. Реших — нали разбирате, — че съм най-щастливото дете на света, защото майка и татко действително се обичат и нищо лошо не може да се случи на нашето семейство.

Думите й пронизаха Том като ток. Той остана вторачен в празната рамка на вратата, след като тя си тръгна. Дано това да е истина, мислеше си Том, дано никога не се случи нищо лошо на нашето семейство.

Но дори и след като си пожела това, той знаеше, че бедите тепърва предстоят.