Лавърл Спенсър
Кристални окови (11)

Единадесета глава

Ваканцията започваше от последния петък на септември. Всяка година Том очакваше тази седмица с ужас. Предстояха размествания и промени в часовете, много разгневени учители, подем в ученическите купони, натискане по стаите и една всеобща лудост. За Том тази седмица означаваше много извънредни часове в училище, където се строяха платформи, салонът се украсяваше и се рисуваха плакати.

Въпреки това ваканцията имаше и своята добра страна. През тази седмица учениците се събираха на групички и между тях възникваше приятелство, което за повечето от тях щеше да продължи до края на учебната година.

Но ваканционната седмица носеше още нещо — жизненост, която липсваше през останалата част от годината, жизнерадостно темпо, което завладяваше всички в училището. За някои напрежението щеше да достигне своята кулминация не на футболния мач в петъчната вечер, а на коронясването на краля и кралицата в петъчния следобед.

Но първо обявяваха кандидатите за конкурса.

Застанал точно до главния вход на гимнастическия салон, Том долавяше напрежението навсякъде — в чиновничките, които бяха преброили гласовете на по-големите класове; в Нанси Холидей, учителката, която единствена от факултета знаеше резултатите; в десетте нейни ученици, които се бяха заклели да пазят тайната.

Вълнението беше завладяващо, а учениците шумно изпълваха салона. Оркестърът гърмеше, ударите на барабаните отекваха, слънцето се промъкваше през прозорците, отразяваше се в паркета на пода и обагряше залата в златно. Червено и червено навсякъде по скамейките и сгъваемите столове, приготвени за горните класове — червени пуловери, червени помпони, червени бейзболни шапки и червени якета с надписи.

Докато те се трупаха около Том, той чакаше само за да зърне Клер.

Вкъщи нищо не се беше променило. Часовете преди лягане се бяха превърнали в стоическо изпитание. Тя бе започнала вечерни часове, така че през повечето дни едва се виждаха, докато накрая всеки заемаше своята половина от леглото, преструвайки се, че не забелязва другия.

Когато тя най-после влезе в салона, Том едва не подскочи, усмихна се, но Клер погледна настрани с презрително изражение на лицето и се смеси с тълпата.

Оркестърът засвири химна на училището. Поздравителните речи започнаха. Капитаните на футболния отбор говориха. Критикуваха треньора Горман. Шест от по-малко въздържаните членове на отбора се втурнаха към подиума и танцовата формация — с голи кореми, натъпкани с памук горнища на банските и къси полички, които подмятаха крака в странна пародия на канкан.

Една от танцьорките беше Роби.

Том стоеше до стената и се смееше. Момчетата се клатушкаха в кръг, показваха бедрата си, въртейки ги, застанали срещу редиците, хванати един за друг и вдигаха високо крака, грациозни като стадо бизони. Пляскаха с ръце по коленете си, подскачаха напред-назад и се въртяха, докато фалшивите им бюстове изпопадаха и предизвикаха взривове от смях, който едва не заглуши музиката.

От седмици Том не се беше смял така от сърце. Той се обърна към скамейките и потърси с поглед Клер. Тя също се смееше неудържимо на техния син. Щастливият й вид прониза сърцето на Том. Той искаше да се върне това, което бяха имали, онази способност да се радват на живота заедно. Те би трябвало да стоят един до друг. Погледни ме, Клер, помисли си той, ти знаеш къде съм. Аз съм точно тук и искам да сложиш край на тази студена война между нас. Моля те, погледни към мен, сега!

Но тя отказваше.

Пародията завърши и отговорникът на горните класове укроти тълпата с кратко обяснение за това как са били избрани кралят и кралицата. Напрежението увеличи жужащия шепот сред учениците, изпъна като струна лидерите. Учениците на Нанси Холидей застанаха в средата на салона, за да представят избраниците.

Сабра Букър, една хубавичка и наперена девойка с богат контраалт, прочете кратка биография на първия кандидат: примерен ученик, член на ученическия съвет, изтъкнат спортист в различни спортове, член на Математическия клуб — с което можеха да се похвалят дузина ученици, момчета и момичета. След това тя остави микрофона и докато оркестърът свиреше „Красавицата и звярът“ тръгна бавно между редиците, като спираше тук-там, променяше посоката си, а напрежението нарастваше. Най-накрая се насочи към третата седалка от редицата и спря пред едно яко русо момче на име Дули Леонард. Щом той стана, изненадан и поласкан, с пламнало лице, всички избухнаха в бурни аплодисменти и започнаха да скандират „Дюк, Дюк, Дюк“, докато той вървеше към сцената под ръка със Сара Букър.

След това обявиха кандидатката за кралица, Маделин Кроу, която бе ескортирана до сцената от едно високо момче на име Джейми Видауер.

После Тери Макдермот, която излизаше с Роби последната година, отиде да избере друг кандидат за крал. Също като останалите тя увеличаваше напрежението, като се разхождаше напред-назад, нагоре-надолу, спираше пред отделни групички от ученици, докато най-накрая се насочи към една редица с момчета със сигурна стъпка. Този е.

Тя сочеше право към Роби Гарднър.

Вълна на гордост заля Том, докато гледаше как Роби става, обзет от типичните за един тийнейджър смущение и свенлива гордост. Докато Роби си проправяше път между редиците, Том погледна за миг към Клер. Тя беше станала на крака, викаше и скандираше бясно като рокер. В този момент тя погледна инстинктивно към Том и за първи път от седмици насам той почувства топлотата й. Това удвои надигащата се в гърдите му радост.

Челси беше на крака, скачаше и ръкопляскаше заедно с останалите. Някои от учителите близо до Том поднесоха своите поздравления, а Клер, която също грееше от щастие, седна и насочи вниманието си към околните.

Том наблюдаваше как Роби върви към подиума с Тери Макдермот, докато учениците скандираха: „Роб, Роб, Роб!“.

След това „Красавицата и звярът“ постепенно замря, а кандидатите потънаха в тържествеността на момента.

Започна представянето на поредния кандидат и неговата листа от заслуги бе толкова подобна на останалите, че Том почти не слушаше — изтъкнат ученик, отличил се в много спортове, Мат клуб, ДЕКА клуб.

Някакъв вътрешен инстинкт подсказа на Том още преди Сандра да е спряла, че тя ще посочи Кент Арънс.

И когато тя го направи, аудиторията избухна в бурни аплодисменти: „Кент Арънс, Кент Арънс, Кент Арънс“. Целият футболен отбор и учениците приветстваха своя най-нов футболен герой. Един глас надвика оркестъра: „О, да, ние забравихме да ви кажем… по-голямата част от живота си той е прекарал в Остин, Тексас. Той е тук само от три седмици. Какъв чудесен повод да го поздравим за добре дошъл!“.

Кент беше като вкаменен и не можеше да се изправи. Докато Сандра все още му подаваше ръка, Том хвърли един поглед към Клер. Тя бе шокирана и ръкопляскаше неуверено, като че ли бе упоена. Откри Челси застинала, прикрила уста с двете си ръце. Върху сцената Роби ръкопляскаше по задължение, тъй като бе изложен пред погледа на цялото училище. Клер се навеждаше, за да заеме мястото си. За един момент изчезна от полезрението му, след това тези около нея също седнаха и той усети погледа й върху себе си, пронизващ като лазерен нож, способен да го ослепи.

Тя първа погледна настрани. От усмивката, която му бе подарила по-рано, не бе останала и следа. „Красавицата и звярът“ се провлачваше, докато Кент се качваше на сцената, за да се ръкува с останалите кандидати. Той стигна до Роби и от тридесет стъпки Том почувства нежеланието им да се докоснат. Те спазиха изискванията на протокола механично, след което Кент зае своето място до една от кандидатките за кралица, която го целуна по бузата.

Том беше техен директор. Неговите поздравления се очакваха. Той се приближи към тях, обзет от противоречиви емоции, а иронията на този ден му причиняваше болка.

Роби беше третият, с когото трябваше да се ръкува. Докато се усмихваше на сина си, прочете в очите му въпроси, които другите не виждаха. И въпреки че беше директор и не можеше да има фаворити, Том беше и баща, така че хвана Роби за раменете и го прегърна.

— Дяволски се гордея с теб — пошушна в ухото му.

— Благодаря, тате.

Той продължи нататък — момче, момиче, момче, момиче — докато стигна до Кент и стисна ръката му, първото им докосване, откакто бяха разкрили роднинството си. Том покри стиснатите им ръце и почувства брачната си халка да се врязва в пръстите му. Беше неподготвен за силата на собствените си чувства, притисна Кент до гърдите си с желанието да скрие насълзените си очи в бащинска прегръдка. Но някъде зад него бяха Клер и Челси и гледаха, смутени и объркани, така че той трябваше да скрие чувствата си и да се надява, че Кент ги е прочел в очите му.

— Поздравления, Кент. Гордеем се, че си в нашето училище.

— Благодаря ви, сър — отговори Кент. — Аз съм горд, че съм тук, но не съм сигурен, че го заслужавам.

— Твоите съученици мислят, че го заслужаваш. Така че наслаждавай се на това, синко.

Думата разтърси и двамата, докато това първо смазващо ръкостискане продължаваше. Том видя очите на Кент да потъмняват от изненада, когато най-после се освободи и се обърна към залата.

Беше му трудно да подреди мислите си, като знаеше, че двамата му сина са на сцената, а жена му и дъщеря му сред публиката, но потисна личните си чувства, за да изпълни задълженията си.

— Всяка година очаквам с нетърпение този ден. Денят, когато учениците от горните класове събират вашите гласове за десетимата от вас, които олицетворяват най-доброто, което един ученик, един приятел може да бъде. В миналото избирането на крал и кралица наистина може да е било просто един конкурс за красота, но десетте ученици, които стоят пред вас днес, са лидери. Те са олицетворение на приятелството, щедростта, успеха.

Докато говореше, погледът му пробягваше по редиците и често се спираше върху Клер, която отначало се бе облегнала на кръстосаните си колене и изучаваше каишката на часовника си, а в следващия миг гледаше съсредоточено Роби и упорито отказваше да кръстоса поглед със съпруга си.

Речта му завърши. Треньорът говори в заключителната част и благодари на учениците и учителите, които бяха участвали в подготовката на програмата. Изпяха химна на гимназията и празникът завърши.

Подиумът бе залят от хора и Клер беше между тях. Тя прегърна Роби, но успя да заобиколи Том. Сърцето му трепна и той пожела тя да дойде при него да го прегърне през кръста и да каже: „Можеш ли да повярваш? Страхотен син си имаме, нали?“.

Тогава той се обърна и видя Челси, която го гледаше с болка в очите. Бузите й горяха и той ясно прочете в очите й как я боли. Смущението, предизвикано от Кент, личеше ясно в очите й, в колебанието й да прегърне баща си. Преди тя да се реши, някой заговори Том и той отклони вниманието си в друга посока.

Докато търсеше брат си, Челси се чувстваше като на емоционално родео, в един момент високо в облаците, в следващия притисната на земята.

— Роби! — извика тя и се втурна към него да го прегърне, преструвайки се на щастлива, за да не го огорчи. — Така се гордея с теб! Господин кандидат-крал!

— Какво ще кажеш за това? — запита той, като се навеждаше към нея, и тя почувства унилите нотки в гласа му, същото объркване и смут, породени от начина, по който майка им игнорираше баща им, от присъствието на Кент Арънс на този подиум. Какво ставаше с тяхното семейство? И кога щяха да разберат останалите в училището?

— Слушай — каза му тя, — ти го заслужаваш. Знам, че ще спечелиш.

Той й се усмихна нерешително и на нея й прилоша при мисълта да се срещне очи в очи със своя полубрат, когото бе целунала. Тя погледна към него и хвана погледа му бързо да се отклонява в друга посока. Тя беше гледала подобни сцени на кино, двама души в тълпата, които се преструват на безразлични, когато има хора около тях, които ги разделят. Той обърна глава и погледите им се срещнаха въпреки гласовете и чувствата, които бушуваха между тях.

Тя си тръгна, без да го поздрави.

 

 

Гарднърови се събраха около масата за вечеря. Студенината между тях помрачи дори радостта от победата на Роби.

То си проличаваше във внимателно поддържаното разстояние, което Том и Клер се опитваха да спазват дори в кухнята, разминавайки се като келнери, в начина, по който тя бързо отклоняваше поглед всеки път, когато очите им се срещаха, и във факта, че името на Кент не бе споменато нито веднъж, въпреки че всички останали кандидати бяха подробно обсъдени.

Към края на вечерята Роби се обърна към Том и Клер с поглед, изпълнен с очакване:

— Има обичай всеки кандидат да бъде придружен до церемонията по коронясването от родителите си, искам просто да съм сигурен, че и двамата ще бъдете там.

— Разбира се, че ще бъдем — казаха двамата едновременно.

— От двете ми страни.

— Точно така.

— Да.

— И ще дойдете на танците след това заедно?

— Точно така — отговори Том.

— Разбира се — отвърна Клер, навела поглед в безопасност към приборите си.

 

 

Същата вечер Челси стоеше в спалнята си седнала на леглото, втренчила поглед в стената. Домашното й чакаше върху един стол в ъгъла. Нямаше никакво желание да се заеме с книгата или писалката. В къщата бе тихо, майка й бе заминала за вечерните часове, а баща й беше във всекидневната и работеше върху някакви финансови доклади. Роби се бе измъкнал веднага щом беше възможно, при Бренда, но Челси не можеше да се обади на Иърин и да говорят за това, защото тогава всички в училище щяха да разберат и семейството им да бъде одумвано от единия край на областта до другия.

Напоследък Иърин бе започнала да задава въпроси и да наблюдава Челси с любопитство всеки път, когато се споменеше името на Кент. Тя знаеше, че става нещо важно. Със сигурност е важно, помисли си Челси. Семейството й се разпадаше и тя се опитваше да накара майка си и баща си да си говорят, а вечер тайно плачеше в стаята си; опитваше се да избягва Кент и й се искаше да сподели всичко с Иърин. Но просто не можеше! Защото подсъзнателно беше поразена до смърт от това, което баща й беше направил, и това, което тя беше направила на Кент. Не знаеше дали майка й беше права, като избягваше баща им, дали тя беше права, като избягваше Кент, и как да се държи с него сега, когато знаеше, че са роднини.

Тя се сви в леглото си, сгушена в големия си пуловер с навити ръкави.

През това време, след вечерните часове, един четиридесет и една годишен неженен учител по английски, Джон Хенделмън, наблюдаваше отблизо Клер и се усмихваше подканващо.

 

 

В деня след коронясването на краля и кралицата Том намери едно писмо в пощенската си кутия в училище.

„Скъпи господин Гарднър,

Госпожа Холидей съобщи на всички кандидати, че съществува обичай те да се придружават от родителите им на церемонията по коронясването. Само исках да знаете, че ако беше възможно, бих искал вие да бъдете до мен и щях да се гордея с вас. Не се притеснявайте, няма да ви моля за това, защото не бих искал да ви причинявам неприятности. Но просто исках да знаете.“

Кент

Очите на Том се насълзиха и той трябваше да отиде до мъжката тоалетна и да се скрие в една кабинка, докато преодолее това чувство.

 

 

Същата нощ, когато Клер се прибра след часовете, Том беше свежо изкъпан и обръснат, миришеше на афтършейв и лежеше в леглото, облечен в пижамата си. Когато тя се шмугна в леглото и изгаси светлината, той я погали и се опита да я целуне, но тя го отблъсна с думите: „Недей, Том. Просто не мога“.

 

 

Церемонията по коронясването се проведе в училищната аула в два часа в петъчния следобед. Всички родители се бяха събрали на групички в дъното и се подготвяха да придружат своите деца с необходимата тържественост.

Клер за първи път видя Моника Арънс. Тя не беше красива, но притежаваше елегантен шик, постигнат със скъпи дрехи и бижута. Претенциозната й прическа съвсем не подхождаше на лицето й, но можеше да се види във всяко скъпо модно списание. Липсата на красота тя компенсираше с обноски. Всичко в нея говореше: „Не ми се бъркай в работите!“.

Клер се обърна с гръб към Моника, осъзнаваше, че Том като директор бе длъжен да поздрави родителите на всички кандидати. Когато той заговори и пое ръката на бившата си любовница, тя не можеше да преодолее импулса да погледне към тях. Удоволствието и радостта от този ден бяха сменени от болка.

От Клер се излъчваше топлина, докато вървеше заедно с Роби от лявата му страна, с Том, застанал отдясно. Като стигнаха до сцената, те го целунаха и седнаха един до друг на първата редица. През цялото време тя не проговори, нито докосна съпруга си, виждаше само Роби и никой друг.

До нея Том чувстваше силната неприязън, която се излъчваше от всяко нейно движение. Ръцете й бяха твърде сковани, когато ръкопляскаше, а брадичката вирната високо, докато гледаше. На моменти направо си изкълчваше врата. Когато Дюк Леонард бе обявен за крал, Том почувства как Клер потрепери и разбра, че тя бе желала Роби да победи по много причини.

С чувство на вина той си призна, че не я харесва, когато е такава. Тя вече не притежаваше много от добродетелите, заради които се бе влюбил в нея.

Докато танцуваха заедно, Том откри, че един мъж може да не харесва лошите страни на една жена и все пак да я обича. А той наистина обичаше съпругата си. Когато ръцете му обгърнаха тънката й талия, потръпна от желание и се опита да я притегли към себе си. Но тя се отдръпна и каза:

— Мисля, че моментът е подходящ да поговорим, Том. Взела съм решение, но не исках да ти го съобщавам, докато не свърши тържеството, за да не развалям празника на децата. Е, сега мога да ти кажа, не мога да живея повече по този начин. Искам да се разделим.

Том се закова на място. Обзе го страх.

— Не, Клер. Недей така, ние можем…

— Мислех, че мога да се справя с това, но не успях. Чувствам се ужасно. Наранена съм. Постоянно ми се плаче. Не мога да продължавам да лежа до теб в леглото всяка вечер.

— Клер, ти не искаш това. Не можеш да изтриеш осемнайсет години от живота си толкова лесно, без борба.

— Борих се.

— Да, наистина. Ти се… — Той се осъзна, че вика, и двама от учениците, танцуващи до тях, се обърнаха да гледат. — Хайде — заповяда й той и я повлече за ръка към изхода на салона, през коридорите, покрай плувния басейн, навътре в сградата към кабинета си.

— Пусни ме — извика тя по пътя. — Том, за бога, вече станахме за смях, като напуснахме така шумно танците.

Веднъж стигнал до кабинета си, той тръшна вратата и извика:

— Няма да се разделяме.

— Ти не си единственият, който ще реши това.

— Без дори да се опитаме да го обсъдим?

— Да обсъдим какво? Аз нищо не съм направила!

— Нито си ми простила! Не можеш ли поне да се опиташ да ми простиш, Клер?

— Не, докато имаш връзка с нея.

— Аз не поддържам връзка с нея! Клер, обичам те!

— Не ти вярвам.

— О, значи не ми вярваш. И не смяташ, че трябва да обсъдим нещата.

— Не ме критикувай, господине. — Тя го блъсна в гърдите. — Не съм аз тази, която е изневерила. Не съм тази, която има син, от когото децата ни трябва да се притесняват. Не съм аз тази, която е пазила това в тайна години. Наблюдавах очите ти, когато съобщаваха кандидатите. Видях изражението ти. Ти имаш нужда да го признаеш, Том, не разбираш ли това? Искаш целия свят да разбере, че той е твой. Е, нека разберат! Но не очаквай от мен да съм до теб в този момент. Достатъчно непоносимо е да работя в една и съща сграда с теб, да изпълнявам заповедите ти всеки ден! Замислял ли си се изобщо колко жалка ще бъда в очите на всички, когато се разбере?

— Тогава защо да го разкриваме? Помогни ми. Ще обсъдим всичко. Струва си да опитаме, Клер!

Тя отстъпи крачка назад и закри очи с ръце.

— Имам нужда да съм далеч от теб, Том.

Паниката му нарасна.

— Клер, моля те…

— Не… — Тя отстъпи още назад. — Наистина имам нужда. Чувствам се предадена, разгневена и… и ми идва да те разкъсам. Напрежението е толкова голямо, че сутрин, като се събудя, не мога да проумея как ще издържа в училище целия ден. Приемам твоите заповеди в учителската стая, а ми идва да те наругая. Когато се движа по коридорите, минавам по най-заобиколните пътища, за да те избегна, ако мога. И повече не мога да се преструвам пред децата.

— Ти чуваш ли се? Клер, какво става с теб. Преди играеше честно. Къде остана уважението, което си обещахме един на друг, когато имаме разногласия?

— Няма го — отговори тя по-спокойно. — Това е най-ужасното от всичко за мен, Том. Моето уважение към теб го няма. И когато го загубих, разбрах, че през всичките тези години съм бълвала баналности. Лесно е да проповядваш респект, когато собственият ти брак не е изложен на изпитание. Сега, когато моят е, откривам, че реагирам по друг начин.

— И аз го мразя.

— Него или мен?

— О, хайде, Клер, държал ли съм се някога така, сякаш те мразя? Аз не понасям сприхавостта, пресметнатата студенина, която включваш и изключваш, когато си поискаш. Изглежда, изпитваш удоволствие да ме наказваш. Отнасяш се с мен така, сякаш моят грях е непростим.

— Точно така. Особено когато ми се напомня за него всеки път, когато синът ти влезе в моята класна стая.

— Ако желаеш, ще го прехвърля, казах ти това.

— С прехвърлянето му той няма да изчезне. Той съществува. Той е твой син. Майка му е тук и ти се срещаш с нея отново. Аз просто не мога да живея с тази мисъл, искам да се махна.

— Не се срещам с Моника Аренс — заяви той през зъби. — Защо не ми вярваш?

— Бих искала, Том… бих искала. Защо не ми каза, че си говорил с нея в колата си онзи ден?

— Аз… — той повдигна рамене в недоумение — не знам. Трябваше да ти кажа, но не го направих. Съжалявам. Страхувах се, бях уплашен.

— Е, аз също се страхувам. Не разбираш ли?

— Тогава защо бягаш от мен?

— Защото имам нужда от време, Том. — Тя сложи ръка на гърдите си и гласът й омекна. — Не мога да ти простя. Не мога да те гледам. Не мога да спя с теб. Не знам какво да кажа на децата. Нуждая се от време.

— Колко време?

— Не знам.

Гневът й се бе изпарил и това засили страха му.

— Клер, моля те, не прави това.

— Трябва.

— Не, не трябва. — Той посегна към ръката й, но тя се обърна.

— Недей. Вече съм решила — каза тя спокойно.

— Бихме могли да…

— Не усложнявай нещата, Том, моля те.

Ужасен, той се обърна и застана пред витрината със семейните им снимки. На фона на тъмнината отвън отражението му върху стъклото беше само един силует без лице. Виждаше се и отражението на Клер, която бе застанала зад бюрото му и изучаваше гърба му с високо вдигната брадичка и сковани рамене.

Той въздъхна и попита тихо:

— А децата?

— Те ще останат при този, който остане в къщата.

— Не искаш да обсъдим спокойно нещата, дори само заради тях!

— Не точно сега.

— Това ще ги убие. Особено Челси.

— Знам. И това най-много ми тежи.

Това го засегна дълбоко, сякаш от сърцето му капеше кръв.

— Тогава опитай се, Клер, за тяхно добро — обърна се той умолително. Ако гневът не беше я напуснал, той щеше да повярва, че има още надежда да спори за това, но тя се обърна към него с тих глас, сякаш успокояваше дете.

— Не мога, Том. За мое добро.

— Клер — пристъпи към нея той, но тя го предупреди с незабележимо движение да не я докосва. — Господи — възкликна той и за по-сигурно застана зад бюрото. Отпусна се тежко на стола си, с една ръка върху календара, а с другата покрил лицето си.

Изнизаха се бавно минута, две. Клер стоеше все така изправена и чакаше, докато той преодолее ужаса от идеята за раздялата им. Най-после отпусна ръка и я погледна:

— Клер, обичам те — каза й той така горещо и искрено, както никога досега. — Моля те, моля те, не прави това!

— Трябва, Том. Знам, че няма да ми повярваш, но не само ти си уплашен, аз самата се страхувам от себе си. — Тя притисна ръка към сърцето си. — Винаги съм била една от тези жени, които обичат толкова силно, че дълбоко в себе си съм се страхувала, че не бих могла да живея без теб. Винаги съм си мислила: „Боже мой, той трябваше да се ожени за мен“ и това ме караше да се чувствам несигурна, тормозеше ме, караше ме да мисля, че те обичам много по-силно, отколкото ти мен. И тогава, когато разбрах какво си направил, тази ужасна страна надделя в мен, искаше да бъде чута и аз самата се питах откъде се е появила, това не може да съм аз, да говоря и да се държа по този начин. Трябва да бъда далеч от теб, защото ме боли твърде силно. Разбираш ли, Том?

Той се опита да отговори, но гласът му изневери:

— Н-н… не — най-после успя да изрече. Очите й бяха сухи, а гласът й спокоен.

— Как би могъл, когато аз самата не се разбирам.

Тя се приближи да разгледа снимките във витрината — тяхното семейство, толкова щастливо и безгрижно през изминалите години. Докосна рамката на една от снимките, както докосваше главите на децата им, когато бяха малки.

— Съжалявам, Клер.

— Знам.

— Тогава защо не дадеш шанс и на двама ни?

— Не знам, Том. Нямам друг отговор за теб.

Стояха сами в тишината, нарушавана само от далечната музика от салона, където децата им танцуваха. Той въздъхна тихо и изтри сълзите от очите си, а тя взе една от снимките, на която бяха четиримата заедно, разгледа я и внимателно я постави отново на витрината, сякаш някой в стаята спеше.

Най-после тя се обърна към него и каза:

— Готова съм аз да си тръгна. Ти можеш да останеш в къщата, ако искаш.

Той се чудеше дали човек наистина може да умре от мъка.

— Не мога да направя това. Не мога да искам ти да си тръгнеш.

— Аз искам да се разделим. Аз трябва да си отида.

— Достатъчно трудно е за децата, за да загубят и теб сега.

— Значи искаш аз да остана, а ти да си отидеш?

— Искам и двамата да останем, Клер, не можеш ли да разбереш това? — Той се почувства на върха на изтощението.

Тя тръгна към вратата и тихо каза:

— Аз ще си отида.

Той скочи като изстрелян, заобиколи бюрото и я хвана за раменете.

— Клер… — За пръв път в живота си бе така уплашен. — Господи… — Тя дори не се отдръпна, нямаше нужда, беше го направила много дни преди това. — Къде ще отидеш?

Тя сви рамене, впила поглед в килима. След това вдигна очи и попита:

— А ти къде ще отидеш?

— При баща ми, предполагам.

— Ами, добре…

Така решението бе взето, две прости, недоизказани думи на съпругата му определиха неговото поведение.

Напуснаха танците заедно, като оставиха децата да празнуват младостта и победата в шумния салон, изпълнен с кипящо веселие.

След като решението бе взето, Клер послушно вървеше до него през осветения в сини светлини паркинг, седеше до него в колата му, докато изминаха няколко мили до дома, изчака да й отвори вратата и да я пусне пред себе си в къщата.

Те спряха за малко в тъмното, заобиколени от неясните очертания на добре познатите им предмети, натрупани през годините — мебели, лампи, картини по стените — неща, които бяха избирали заедно, когато бъдещето им изглеждаше непоклатимо.

— Кога тръгваш? — попита тя.

— Утре.

— Тогава ще спя на канапето тази вечер.

— Не, Клер… — Той я хвана за ръка. — Не, моля те!

— Недей, Том — отблъсна го леко тя и той я чу да се отдалечава към спалнята.

Той вдигна лице нагоре, сякаш се обръщаше към бога, и си пое дълбоко въздух, за да не закрещи, навън, навътре, навън, навътре, докато се овладее. Едва тогава пое към слабата светлина, която идваше от спалнята, и застана на прага. Тя вече беше облякла пижамата си и пресичаше стаята, когато усети присъствието му и предпазливо спря, като че ли се опасяваше, че той ще влезе и ще се възползва от положението.

— Можеш да останеш тук. Аз ще спя на канапето — каза Том.

Когато се прибра около един часа след полунощ, Челси го завари навън, на закритата веранда, в мразовитата нощ, да седи в един люлеещ се стол, без да се люлее, и да гледа звездите, без да ги вижда.

— Татко, добре ли си? — попита тя, като открехна леко вратата.

— Добре съм, скъпа.

— Защо стоиш тук, навън? Студено е.

— Не можах да заспя.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Сигурен съм. Хайде, лягай си, скъпа.

— Бяха хубави танци, татко, нали?

В тъмнината тя можеше да долови силуета му. Той дори не се обърна към нея.

— Да, бяха хубави танци.

— Гордея се с Роби, въпреки че не спечели той.

— Аз също.

Тя изчака за малко за обяснение, което не последва.

— Ами… добре тогава, лека, татко.

— Лека.

Когато след петнайсет минути се прибра и Роби, Челси го чакаше в стаята му.

— Тихо — прошепна тя. — Аз съм.

— Челс?

— Нещо не е наред.

— Какво имаш предвид?

— Мина ли през всекидневната.

— Не.

— Татко още стои на верандата.

— Той и мама си тръгнаха рано.

— Знам.

Те се замислиха разтревожени и след малко Челси добави:

— Той никога не остава до късно. Винаги е казвал, че часовете на деня не стигат.

— Ами… Не знам… Ти говори ли с него?

— За малко.

— Какво каза той?

— Не много.

— Аха, точно това е проблемът напоследък, той и мама не говорят много.

 

 

Сутринта Челси се събуди малко след девет и стана, за да отиде до банята. Минавайки покрай отворената врата на спалнята на родителите си, тя видя Том да се разхожда вътре. Той беше облечен в стари дрехи, наоколо бяха разхвърляни картонени кутии, а два отворени куфара лежаха на леглото. Тя застана на прага, боса, облечена в огромна тениска, която покриваше коленете й.

— Татко, какво правиш?

Той се изправи с комплект бельо в ръцете, след това го пъхна в куфара и протегна ръка към нея.

— Ела тук — каза тихо той.

Тя пристъпи внимателно, сложи ръцете си в неговите и двамата приседнаха на ръба на разхвърляното легло. Той я прегърна и опря буза до косите й.

— Сладурче, твоята майка иска да замина за малко.

— Не! — извика тя, сграбчила пуловера му в юмрук. — Знаех си, че така ще стане! Моля те, татенце, недей! — Не беше му казвала „татенце“, откакто завърши основното училище.

— Ще се преместя при дядо ви за известно време.

— Не! — Тя се отскубна от ръцете му, пищейки. — Къде е тя? Тя не може да ти причини това! — Побесняла, Челси изхвърча през вратата, надолу по коридора, с Том по петите й. Тя викаше надолу по стълбите, докато слезе.

— Не можеш да искаш това от него! Майко, къде си? Какво става тук? Вие сте женени. Не можеш да се преструваш, че не сте, и да го изпращаш в къщата на дядо!

Клер я спря на края на стълбите.

— Ти си му жена, майко. Какво правиш?

Роби излетя от стаята си, събуден от крясъците в коридора, и заслиза тромаво по стълбите.

— Какво става? — Той беше разрошен, с подути очи, объркан.

— Татко се изнася от къщата, Роби. Кажи му, че не може! Кажи на майка, че не може да го кара да си иде! — плачеше горчиво Челси.

— Челси, ние не се развеждаме — опита се да я успокои Клер.

— Не още, не се развеждате, но ще го направите, ако той си тръгне! Мамо, не го пускай. Татко, моля те… — Тя се обръщаше ту към единия, ту към другия.

Том се опита да ги успокои:

— Майка ви и аз поговорихме за това вчера.

— Но защо правите така? Никога не ни казвате нищо. Преструвате се, че всичко е наред, но вие двамата дори не се поглеждате вече!

Роби стоеше отзад на стълбите, все още зашеметен от внезапното събуждане. Беше се облегнал на вратата на килера и гледаше колебливо, объркано, облечен в раздърпана черна тениска и сиви гащета.

— Мамче, защо искаш той да си отиде? — Овладяният му глас намали напрежението от цялата сцена.

— Нуждая се от малко време далеч от него. Ситуацията е смазващо непоносима и не зная какво друго да направя.

— Но Челси е права, ако той си замине, как ще изгладите нещата.

Тя заби поглед в килима. Роби погледна към Том.

— Татко?

— Все пак аз ще бъда тук винаги когато имате нужда от мен, или когато тя има нужда от мен.

— Не, няма да бъдеш. Ще си при дядо.

— Можете да ми се обадите по всяко време и аз ще дойда. Ще ви виждам в училище всеки ден.

Роби хлътна в рамката на вратата и тихо прошепна: „По дяволите“.

Никой не му направи забележка. Тишината беше потискаща, натежала от страх, объркване и мъка. Те всички си мислеха за училище, където щяха да налитат един на друг и всичките им познати щяха да задават въпроси. Представяха си бъдещето, как щяха да живеят разделени, в две отделни къщи.

Най-сетне Том проговори:

— Хей, слушайте, вие двамата… — Той притегли скованите им фигури до себе си. — Аз все още ви обичам. Вашето майче все още ви обича и това няма никога да се промени.

— Ако ни обичахте, щяхте да останете заедно — отвърна Челси.

Том срещна погледа на Клер над главите на децата, но в него не се четеше колебание.

Болеше я за децата и за нея самата, но не и за техните отношения. Тя искаше раздялата. Той можеше да разчете езика на тялото й като учебник по английски. Той казваше: „Стой настрана от мен. Аз поемам грижата за себе си и така ще бъде“. Докато прегръщаше децата, той почувства нейният егоизъм и себелюбие и ги презря. Тя стоеше до вратата на кухнята, с проклетите й ръце, кръстосани на гърдите, докато той трябваше да утеши децата сам, с малкото сили, които можеше да събере. Той се втренчи в нея, докато тя най-после се размърда и дойде да прегърне децата.

— Хайде… ще ви приготвя нещо за закуска.

Но закуската не беше това, което искаха те.

 

 

Напускането беше толкова дяволски трудно, че сърцето на Том щеше всеки момент да изскочи от гърдите му. Един есенен съботен ден, с пронизващ вятър, сияен, с позлатени дървета и падащи тук-там листа. Долитаха звуци от съседските дворове, кристалночисти, дори най-малкият метален звън на прозорците се чуваше ясно. Самият сезон криеше в себе си тъга, с последните топли дни, подарени на скитниците, с последните цветя по градините, въпреки свежата зеленина на тревата пред верандата.

Той въздъхна тежко и се насили да влезе в къщата, за да се сбогува.

Вратата на стаята на Челси бе затворена. Той почука.

— Челси?

Не му отговориха, така че той влезе. Челси бе седнала на възглавницата си, прегърнала малко розово мече, стиснала непреклонно устни. Той се приближи и седна до нея.

— Трябва да вървя — прошепна той дрезгаво, като прибра едно кичурче коса зад лявото й ухо.

Тя се правеше, че не го забелязва. На клепачите й трептяха сълзи.

— Знаеш номера на дядо, ако имаш нужда от нещо, нали, малката ми?

Тя стискаше силно устни, като залепени. Една голяма сълза се отрони и остави мокра следа по бузата й.

— Обичам те, миличка, и кой знае, може би майка ти е права. Може би малко време насаме ще й помогне да си изясни нещата.

Челси не трепваше с очи, въпреки че те горяха от сълзи.

Той стана и се обърна.

— Татенце, почакай! — Тя се изстреля от леглото в ръцете му и увисна на врата му. — И защо?

Но той нямаше отговор, така че я целуна по косата, отдалечи я от себе си и си тръгна.

В кухнята Клер стоеше до масата, а за по-сигурно бе поставила един стол помежду им. Трябваше ли да се пази от него по този начин. Като че ли той беше от тези, които бият жените си, помисли си Том. Та той все още я обичаше, нима тя не можеше да разбере това? Не знаеше ли, че нещо в него умираше, когато се разделяше с всичко, което му бе скъпо?

— Не бива да остават дълго време сами сега. Ами вечерните часове? Искаш ли да ги наглеждам във вечерите, когато не съм зает?

— Откога няма да бъдеш зает вечер?

— Слушай. Няма да стоя тук и да споря повече. Искаш да си тръгна, тръгвам си. Но внимавай с тях. Ще се сблъскат със стотици нови проблеми и не искам повече да бъдат наранявани.

— Говориш така, като че ли аз не ги обичам вече.

— Знаеш ли, Клер, започвам да се съмнявам.

Той отправи към нея този язвителен укор и излезе навън при гаража. Роби се беше облегнал на предната врата на колата му, скръстил ръце на гърдите си и чертаеше с върха на гуменката си върху асфалтовата настилка на пътя. Том извади ключовете на колата, задържа ги за малко в ръката си и се вгледа в сведената глава на сина си.

— А ти помагай на майка си сега, когато можеш. Знаеш ли, на нея също не й е, лесно.

Роби кимна, все още с наведена глава. Есента безгрижно пръскаше светлина наоколо. Късното утринно слънце вече не грееше така силно. Сенките на дърветата ставаха все по-малки. Неотдавна Том и Роби се бяха облегнали по същия начин на колата и говореха за моралните дилеми, които формират човешкия характер. Иронията на този факт жегна и двамата.

— Слушай, синко. — Том се премести и се изправи точно срещу Роби, сложи ръце на раменете му. — Тревожа се много за теб и сестра ти. Ако възникнат някакви проблеми с нея в резултат на това, което става, ще ми кажеш, нали? Имам предвид, ако започне да пуши или да пие, или да се мотае с разни приятели, или да се прибира късно — каквото и да е, нали?

Роби кимна.

— Моля да поискаш същото и от нея.

Роби престана да рине асфалта и даде воля на чувствата си. Големи трептящи сълзи запълваха очите му, ноздрите му се разширяваха при всяко вдишване и той просто не можеше да вдигне глава, за да погледне баща си.

Том го сграбчи и го притисна силно към себе си.

— Не се срамувай да плачеш. Аз самият доста си поплаках напоследък. Понякога помага. — Той отстъпи назад. — Трябва да вървя. Потърси ме при дядо ти, ако имаш нужда от мен.

Едва когато той седна в колата и смъкваше стъклото на вратата, Роби се отлепи от колата и го погледна.

„Къде ли ще отиде?“ помисли си Том. „С кого ще си поговори? Какво ще стане в тази къща, след като аз си отида? Господи, не допускай да пропадне, тласкан от депресията и желанието за отмъщение, както стотиците хлапета, минали през моя кабинет през годините, съсипани от развода на родителите си. Не допускай това да се случи с Роби или Челси.“

— Хей, горе главата — окуражи го Том с фалшива бодрост в гласа си.

Но не получи усмивка от сина си, запали мотора и пое по пътя.