Лавърл Спенсър
Кристални окови (2)

Втора глава

В три следобед Том вървеше по футболното игрище, където отборът вече загряваше. Кент Арънс — пристигнал навреме, както забеляза Том — го очакваше на една от ниските скамейки.

Дори и без да е намерил потвърждение на подозренията си, Том бе обзет от силно чувство, когато видя момчето да става от пейката — стройно, силно и здраво.

— Здравейте, мистър Гарднър — каза Кент.

— Здравей, Кент. — Полагаше усилия да разговаря и да се държи спокойно, когато сърцето му се блъскаше лудо в гърдите. — Говори ли вече с треньора Горман?

— Не, сър, току-що пристигнах.

— Е добре, хайде да му се обадим. — Те тръгнаха заедно по страничната линия, Том, развълнуван от близостта на момчето, от голата му ръка, която почти докосваше неговата, и от тази жизненост, която се излъчваше от съвършеното му младо тяло. Той просто вървеше до него, но това бе достатъчно, за да почувства нещо твърде подобно на онези усещания, когато за първи път започна да възприема момичетата като сексуални обекти, но сега всичко беше бащинско, чисто и ясно. Имаше нещо мъчително и чувствено в близостта на Кент, защото вярваше, че той е негов син, и беше убеден, че младежът няма никаква представа за това. Истина ли е? Истина ли е? Въпросът се блъскаше в ума му, неумолим от литания, заедно с още много други, които би искал да зададе, ако това се окажеше вярно.

Как ли си изглеждал като малко момче? Изпитвал ли си огорчение, че нямаш баща? Питал ли си се някога как изглеждам аз? Къде живея? Какво правя? Имало ли е човек в твоя живот, който да ти замести бащата? Искал ли си да имаш братя и сестри? Винаги ли си бил толкова учтив и сериозен?

Възпираните въпроси извикаха болка в гърлото на Том, когато той по необходимост заговори за други неща:

— Сигурно ти е доста тежко около това преместване.

— Да, сър. Но ние сме се местили и преди това и зная как да се адаптирам. Във всеки случай, когато отидеш в ново училище, винаги се намират хора, които да ти помогнат.

— А спортните занимания са сигурен начин да си намериш приятели. Спомена, че си тренирал и друго, освен футбол.

— Баскетбол и бягане в училище; тенис и голф извън училището. В Остин имаше платени курсове по голф и естествено опитах и това.

Самият Том бе тренирал всеки един от тези спортове по едно или друго време. Споменатите курсове по голф го накараха да заключи, че финансовото положение на Моника е доста добро. Изведнъж го обзе силно желание да научи колкото може повече за момчето и да открие паралели между него и себе си.

— Значи си тренирал също баскетбол и тенис?

— Да, сър.

— Навремето, когато започнах да преподавам, аз също бях треньор — каза той на Кент. — И мисля, че имах доста набито око, с което откривах талантливите спортисти. Страшно ще се изненадам, ако треньорът Горман не те включи в един от екипите на отбора.

— Надявам се да сте прав.

Една-единствена дума на директора Гарднър щеше да бъде достатъчна за уреждането на този въпрос. Но в случая документите, постиженията и личността на момчето като че ли говореха сами за себе си. Том почти не се съмняваше какво ще бъде решението на Горман.

Те наближиха сградата на игрището, наблюдавайки десетметровите спринтове на футболистите с високо вдигнати колене. Играч с номер двадесет и две в червен екип вдигна ръка и им махна. Том отговори на поздрава му и каза:

— Синът ми Роби.

Старши треньорът зърна директора на училището и тръгна към него, като остави момчетата да тренират.

Боб Горман приличаше на пън с ръце. Беше облечен в анцуг, бяла тениска и червена бейзболна шапка с инициалите на училището „Х.Х.Х.“ в бяло. Спря се на страничната линия и застана в стойка „Джеймс Кагни“, с широко разкрачени крака, масивните му ръце стояха свити заради тежката мускулатура, която не им позволяваше да висят свободно.

— Том — поздрави той директора и кимна на момчето, намествайки ненужно козирката на шапката си.

— Как вървят нещата, Боб?

— Не е толкова зле. Малко са се позапуснали през ваканцията, но някои от тях са тренирали през цялото лято и са наистина в добра форма.

— Треньоре, това е Кент Арънс, един от новите ни ученици. Той е последна година и иска да играе футбол. Казах му, че ще го доведа при теб и ще те оставя ти да се погрижиш за останалото. Последните две години е играл в Остин, Тексас и е участвал в шампионата на страната. Догодина иска да учи инженерство в Станфорд и се надява да получи стипендия по линия на футбола.

Треньорът огледа сто и осемдесет сантиметровото момче, което стърчеше над него.

— Боб — рече той и протегна тежката си ръка.

— Здравейте, сър.

Оценката трая до края на ръкостискането.

— Какъв играеш?

— Защитник.

Докато треньорът задаваше въпроси на Кент, номер двадесет и две напусна игрището и се спря запъхтян до страничната линия.

— Здравей, татко — каза Роби Гарднър, останал без дъх.

— Здравей, Роби.

— Ще бъдеш ли в училището, когато свърша тренировката? Челси отиде с колата на пазар и нямам с какво да се прибера.

— Съжалявам, но не мога да ти помогна. Имам… — той потърка носа си с кокалчетата на ръката си, — имам да свърша една работа. — Том си помисли, че това е по-скоро извъртане, отколкото лъжа. Налагаше се да бъде предпазлив, докато разбере истината за Кент Арънс. — А училищният автобус?

— Ужасният училищен автобус. Не, благодаря. Ще намеря как да се прибера.

Роби понечи да се отдалечи, но баща му го спря.

— Роби, почакай малко. — В този странен момент на противоречиви чувства Том Гарднър се запита дали всъщност не запознава двамата си синове. Ако имаше избор, той би избегнал това, но протоколът изискваше директорът да направи всичко възможно, за да улесни новия ученик да навлезе в непознатата за него среда. — Искам да те запозная с Кент Арънс. Той също е трети курс и тази година ще учи при нас. Може би ще го представиш на някои от твоите приятели.

— Разбира се, татко — рече Роби и хвърли изпитателен поглед на новодошлия.

— Кент, това е синът ми Роби.

Двете момчета се ръкуваха стеснително.

Едното беше с руси коси, другото тъмнокосо. Том преодоля изкушението да остане и да продължи да ги сравнява. Ако подозренията му се окажеха верни, за в бъдеще той несъмнено щеше да прави това доста често.

— Е, Кент, оставям те на треньора. И ти желая успех.

Том му се усмихна и момчето му отвърна със същото, преди директорът да напусне игрището и да тръгне към колата си, минавайки покрай светлосиния лексъс на Моника Арънс. Като видя колата, той почувства нещо подобно на онова вълнение, познато от момчешките му години, когато покрай дома му минеше момичето, в което беше влюбен. Но сега това нямаше нищо общо с любовта, а по-скоро с чувството за вина към едно момче, което може би беше негов син, и с колебанията му какво да прави, ако това се окаже вярно.

Прозорците на червения му торъс бяха отворени заради горещото августовско слънце. Том седна зад волана, запали двигателя, без да знае какво да предприеме. В съзнанието му се беше отпечатала картината на двете момчета в момента, когато си стискаха ръцете. Наистина ли са братя? — питаше се той. И ще разбера ли това скоро?

Когато от климатичната инсталация започна да духа студен въздух, Том затвори вратите и извади зеления училищен картон на Кент от вътрешния джоб на сакото си. Адресът беше написан с прецизни печатни букви, които напомняха донякъде почерка на Том: Кърв Самит Драйв 1500. Това беше един нов квартал с богати домове по възвишенията над езерото Хавиленд в западното предградие на Сейнт Пол Хейтс, Минесота. След осемнадесет години учителстване Том знаеше адресите в района на училището не по-зле от полицията.

Подкарвайки колата, той се почувства като отвратителен донжуан. От една страна, никак не му се искаше да намери Моника Арънс в дома й, но здравият разум му подсказваше, че няма никакъв смисъл да забавя неизбежното: каквато и да беше истината, той трябваше да я научи и колкото по-рано, толкова по-добре.

Къщата беше внушителна, двуетажна тухлена постройка в сиво и слонова кост, с разчупен покрив и три гаража. Намираше се нависоко, а към нея водеше алея, която се изкачваше нагоре под доста остър ъгъл.

Том паркира в началото на алеята, излезе бавно от колата, спря се за миг и погледна нагоре към къщата. Мястото все още не беше затревено, но бяха засадени нови дръвчета и храсти. Всичко тук говореше за благополучие. Алеята бе направена от бетон, който блестеше в бяло под слънцето, а новият тротоар се виеше нагоре, стигайки до входната врата.

Моника Арънс бе постигнала наистина много. Той затвори вратата на колата и тръгна към къщата, надмогвайки желанието да седне обратно зад волана и да избяга оттук.

Но не можеше да го стори.

Вместо това натисна звънеца и зачака, нанизал връзката ключове на показалеца си. Страхуваше се от момента, когато тя щеше да отвори вратата, защото знаеше, че следващият час може да промени живота му завинаги.

Моника открехна вратата и се втренчи в Том с изумление и изненада. Тя носеше платнени обувки и широка рокля без ръкави. Изглеждаше някак безформено и той си помисли, че никога не бе харесвал този стил, а Клер го избягваше не заради него, а следвайки собствения си вкус.

— Здравей, Моника — каза Том най-сетне.

— Не съм сигурна, че е уместно да си тук.

— Реших, че е необходимо да поговорим. — Той държеше ключовете си под ръка, в случай че тя затръшне вратата под носа му.

Моника явно беше недоволна от появата му и стоеше неподвижно с ръка на валчестата дръжка. Изразът на лицето й с нищо не подсказваше, че е готова да го приеме.

— Да, предполагам — въздъхна тя, а когато отстъпи назад, Том вече бе убеден, че е нежелан посетител.

Той влезе в къщата и чу вратата да се затваря зад него. Озова се в преддверие, което водеше към голямо помещение, съчетаващо всекидневна и трапезария. В средата на западната стена имаше камина с двойни прозорци от двете й страни, които гледаха към тераса с червена ламперия, заемаща цялата тази страна на къщата. Въздухът миришеше на прясна боя и нов килим и макар прозорците да бяха без завеси, всичко в стаята предвещаваше бъдещ лукс. Северноамерикански чимшири запълваха голяма част от пространството между мебелите. Моника се упъти към масата за хранене, където беше най-прибрано. Масата вероятно беше току-що лакирана, защото в помещението все още се усещаше лимоновият аромат на лак за мебели, а по плота личаха леки спираловидни следи от четка, върху които проблясваха косите лъчи от най-близкия прозорец. Зад него терасата гледаше към незатревения заден двор и една нова къща все още в строеж на няколко десетки метра разстояние.

— Седни — каза тя.

Той издърпа един стол и зачака. Моника заобиколи масата и си избра място доста далеч от неговото. Том седна едва след нея.

Въздухът в стаята бе зареден с напрежение. Той се опитваше да намери правилните думи и да потисне смущението си от това, че дори е посмял да дойде тук.

Моника, изглежда, бе решила да забие поглед в голямата маса и да не го отмести оттам.

— Е… — рече той. — Мисля направо да те попитам… Мой син ли е Кент?

Моника извърна глава настрани. Гледаше над здраво стиснатите си ръце към неравния заден двор. Изведнъж изгуби самообладание и устните й потрепериха, но сетне се овладя и каза тихо:

— Да.

Том въздъхна на пресекулки и прошепна:

— О, боже.

Опря лакти на масата и закри лицето си с длани. Адреналинът премина през него като ток, целият се обля в пот. После обхвана дланите си една в друга и притисна устата си с кокалчетата на палците. Наблюдаваше Моника, скрита зад бронята на своето безразличие, и си блъскаше главата как да продължи. Животът, изглежда, не предлагаше лесни изходи в подобни ситуации — да седи с една враждебно настроена и почти непозната жена и да говори за сина си, за който изобщо не е знаел, че съществува.

— Опасявах се… — Том се опита да започне отново: — Опасявах се, че е така. Не е необходимо да си специалист в генеалогията, за да откриеш приликата между нас.

Тя не отговори нищо.

— Защо не ми каза?

Моника го стрелна с поглед и отвърна:

— Нима не е ясно?

— Не, мисля, че не е. Поне на мен не ми е ясно. Защо?

В очите й проблесна гняв.

— Когато те открих, ти беше вече женен за нея. Какъв смисъл имаше да ти казвам?

— Но аз съм негов баща! Не смяташ ли, че трябваше да зная това?

— И ако ти бях казала, какво щеше да направиш… какво?

— Не знам — отвърна той откровено. — Но аз не съм такъв човек, който би оставил грижата за него изцяло на теб. Щях да ти помагам, с каквото мога, било то само финансово.

Тя изсумтя презрително.

— Нима? Доколкото си спомням, твоята годеница очакваше вече дете, когато ти се ожени за нея. Аз не влизах в твоите бъдещи планове, нито пък ти в моите. Не виждах каква полза би имало, ако ти кажа, и затова не го направих.

— Но… не си ли помисли, че това е непочтено?

— О, моля те… — Моника бутна стола си назад и се изправи. В позата й се долавяше упрек. Отдалечи се от масата и се спря сред кашоните зад гърба му. Том се завъртя на стола си и я проследи с очи, обгръщайки облегалката с ръка. — Ние вече бяхме направили една грешка — продължи тя. — Какво повече? През нощта на ергенското ти парти ти ми каза, че се жениш по принуда, но тъй или иначе беше готов за това. Ако впоследствие те бях намерила и ти бях казала, че съм бременна, можех да разруша брака ти и каква щеше да бъде ползата от това? — Тя притисна ръка към гърдите си. — А аз определено не желаех да се омъжа за теб.

— Да — отвърна той, изчервявайки се леко. — Разбира се.

— Ние бяхме просто… тази нощ беше просто… — Моника сви рамене и замълча.

Просто една пламенна юнска нощ и нещо, което не биваше да се случва. Осемнадесет години по-късно те и двамата знаеха това и носеха нейните последствия.

— Вината беше колкото твоя, толкова и моя — призна тя. — Дори моята беше по-голяма, защото не бях взела предпазни мерки и не настоях за същото пред теб. Но знаеш как разсъждава човек на тази възраст… казваш си: „О, това никога няма да се случи с мен. Не и от един път“. И освен това, когато дойдох там, аз изобщо не съм предполагала, че нещата ще се развият така. Както вече казах, и двамата сме виновни.

— Да, но аз щях да се женя през следващия уикенд.

— Но аз знаех за твоя предстоящ брак и кой тогава е по-виновен?

— Аз. — Том стана и я последва във всекидневната, където се подпря на купчина кашони с лице към нея, запазвайки почтено разстояние. — Това беше просто бунт от моя страна и нищо повече. Тя забременя и аз бях принуден да сключа брак, за който не бях подготвен. Дори мастилото не беше изсъхнало още върху дипломата ми от колежа! Исках да преподавам известно време, да поживея няколко години без семейство, да си купя нова кола, да си наема къща с плувен басейн, да общувам с приятели. Вместо това тръгнах с нея по гинеколози, опитвайки се да събера достатъчно пари за жилище с една спалня. Уших си смокинг, който дори не исках да погледна. Аз просто… аз просто не бях готов за това.

— Знам — отвърна тя спокойно. — Аз знаех всичко това, преди да легна с теб през онази нощ, и затова е излишно да се оправдаваш пред мен.

— Е добре, тогава ти се оправдай пред мен. Кажи ми защо дойде в леглото ми?

— Кой знае? — Моника се отдалечи от Том и застана пред отворения прозорец, кръстосала отбранително ръце под гърдите си. — Временна лудост. Аз никога не съм била нещо особено като жена и мъжете не са ме обграждали с особено внимание. Ти беше симпатичен младеж, с когото бях разговаряла на няколко забави… и после донесох онези пици в хотела, където те намерих заедно с твоите луди приятели… не знам. Защо човек прави нещо?

Той седна на купчината кашони.

— Съвестта ми беше гузна дълго след като се ожених… за онова, което ти сторих.

Тя го погледна през рамо.

— Но никога не й каза?

Том помълча виновно и каза с дрезгав глас:

— Не… — И повтори: — Не.

Погледите им останаха вперени един в друг; нейният безучастен, а неговият угрижен.

— А бракът ти… оцеля ли?

Той кимна бавно.

— Осемнадесет години, всяка следваща по-добра от предишната. Аз я обичам много.

— А бебето, което тя очакваше?

— Роби. Той е десети клас и учи в „Х.Х.Х.“.

Изведнъж тя разбра какво означава това и после въздъхна тихо:

— О, боже.

— Да. О, боже. — Том стана от кашоните и се отдалечи на няколко крачки. — В този момент и двамата са на футболното игрище. И Клер… Клер преподава английски на класа, в който синът ти — ъ-ъ, нашият син — е записан.

— О, боже — повтори Моника. Кръстосаните й ръце за първи път се отпуснаха леко.

— Двамата с Клер имаме и дъщеря. Челси. Тя е по-малка. Семейството ни е много щастливо. — Той замълча за миг, после каза: — В твоите документи не е посочено име на съпруг и затова предположих, че живееш сама.

— Да.

— Никога ли не си се омъжвала?

— Никога.

— В такъв случай какво знае Кент за баща си?

— Казах му истината. Обясних му, че ти си човек, с когото съм се запознала на едно парти и сме имали кратка връзка, без да съм имала намерение да се омъжвам за теб. Аз направих много за него, Том. Завърших образованието си и му осигурих солиден дом и всичко, каквото е необходимо за едно дете.

— Да, това личи по всичко.

— Нямах нужда от съпруг. Нито пък исках да го имам.

— Прости ми, ако съм те разочаровал.

— Аз не съм разочарована.

— Но ти говориш като разочарован човек.

— Запази тези разсъждения за себе си — каза троснато тя. — Ти не ме познаваш. Ти не знаеш нищо за мен. Аз умея да постигам целите си и това винаги ми е било достатъчно. Това и Кент. Работя много, справям се като майка и ние двамата живеем чудесно.

— Извинявай. Не исках думите ми да прозвучат критично. И повярвай ми, аз съм последният човек, който би тръгнал да критикува една майка, която е избрала да живее сама и която е възпитала син като твоя. Виждал съм толкова много разстроени семейства, където родителите не се разделят единствено заради децата си. Такива деца всеки ден влизат в кабинета ми; полицията, училищните съветници и аз се опитваме да им помогнем… но повечето пъти безуспешно. Ако в думите ми си открила намек, че не си била добра майка, просто си ме разбрала погрешно. Той е… — Том прокара ръка по врата си, изненадан за сетен път колко малко знае за Кент Арънс. Той я погледна и махна с ръка. — Кент е мечтата на всеки учител. Добри резултати, планове за колеж, широк спектър от извънучилищни интереси… предполагам, че е мечтата и на всеки родител.

— Да, така е.

Том продължаваше да стои до един кашон, а тя до друг. По време на разговора им нейната неприязън сякаш се стопи, но и двамата се чувстваха все така неловко.

— Записах го в католическо основно училище.

— Католическо — каза той, докосвайки разсеяно гърдите си, сякаш оправяше вратовръзката си.

— То му даде солидна основа.

— Да… да, разбира се.

— И спортът също много му помогна… а престоят му в Остин беше много успешен.

Известно време той остана загледан в нея, разбирайки, че тя се оправдава, без да има причина за това. В съзнанието му се оформи един важен въпрос, но той се поколеба, преди да го зададе.

— А баба му и дядо му? — не успя да се въздържи Том.

— Имах само баща, но той почина преди девет години и живя тук, в Минесота. Кент малко го познаваше. Защо питаш?

— Аз имам баща, който е все още жив. Той живее на по-малко от десет мили оттук.

За момент настъпи мълчание.

— О, разбирам — каза тя и отпусна ръце, но без да отмества поглед, задавайки въпроса: — Чичовци? Лели?

— Един чичо и една леля, плюс трима братовчеди. А от твоя страна?

— Имам тук една сестра, но Кент и нея не познава добре. Не може да се каже, че семейството ми посрещна с възторг новината, че имам извънбрачно дете и възнамерявам да го отгледам сама.

Напрежението си казваше думата. Том почувства болка в гърба и раменете, върна се в трапезарията и се отпусна тежко на един стол. Моника остана права, а той седеше мълчалив. Малко по-късно тя въздъхна и също се върна на масата.

— Не зная как е най-правилно да постъпим сега — призна Моника.

— Нито пък аз.

На далечния строеж блъскаха чукове и стържеха триони, а в това време мъжът и жената седяха мълчаливо на масата и се опитваха да измислят някакъв разумен финал на тази среща.

— Що се отнася до мен — рече тя, — аз искам всичко да си остане така. Той не се нуждае от теб… наистина.

— Аз искам същото, но продължавам да се питам кое е по-честно спрямо него.

— Да, зная.

Отново настъпи мълчание. Опряла лакти на масата, Моника зарови лице в дланите си и изведнъж избухна.

— Да бях се обадила предварително в твоето училище! — Тя разпери широко ръце. — Но как, за бога, да предположа, че работиш тук? Аз дори не знаех, че искаш да ставаш учител, камо ли пък директор! Ние не сме си разказвали житейски истории през онези няколко часа, докато бяхме заедно, нали?

За малко той остана със затворени очи и изпънати рамене. Сетне се изправи и взе решение.

— Засега всичко си остава, както си беше. Той има всичко необходимо, за да свикне с новото училище и да си спечели нови приятели. Ще му кажем едва когато се наложи. Междувременно ще правя, каквото мога за него. Ще се погрижа да влезе във футболния отбор, но предполагам, че този въпрос вече е уреден. Когато дойде време да кандидатства в Станфорд, ще му напиша препоръчително писмо и необходимостта от стипендия ще отпадне. Възнамерявам да поема и разходите му в колежа.

— Ти не го познаваш, Том. Аз също бих могла да заплатя образованието му, но той не желае това. Тази стипендия му е необходима, за да докаже сам на себе си, че може да я получи, и аз реших да не му преча.

— Е добре, ще има време да обсъждаме тези неща през учебната година. Но чуй ме… ако се случи нещо, ако имаш нужда от нещо, каквото и да е то… непременно ела при мен, обещаваш, нали? Просто се отбий в кабинета ми. При мен непрекъснато идват родители и затова никой няма да си помисли нищо.

— Благодаря, но надали ще се наложи.

— Добре тогава… Чувствам се толкова…

— Толкова какво?

— Не зная.

— Виновен?

— Да, и това също, но има и друго… трудно ми е да го определя… чувствам се някак разкъсан. Сякаш има нещо друго, което мога да направя, но не зная какво е то. Ще си тръгна оттук, училището ще започне и аз ще го виждам всеки ден, но няма да мога да кажа на никой, че е мой син. По дяволите, Моника, това е наказание. Зная, че съм си го заслужил, но все пак е наказание.

— Не искам той да научи. Наистина не искам.

— Странно, че той все още не се е досетил. Когато влезе в кабинета ми, аз започнах да го изучавам съвсем открито и приликата едва не ме накара да се строполя от стола си.

— Той няма основание да подозира каквото и да било и затова не може да предположи нищо.

— Да се надяваме, че си права. — Том рязко се изправи и Моника стана, за да го придружи до входната врата. Там те се спряха в неловко мълчание, сякаш се чувстваха задължени да си разменят няколко приятелски думи, с които да смекчат усещането за хлад. Това че бяха напълно непознати, нямаше никакво значение, защото ги свързваше един седемнадесетгодишен син.

— Значи си инженер в ЗМ.

— Да, в отдел проучвания и рационализации. Работя над усъвършенстването на електронната свръзка с телефонната система „Бел“. Прототипът се конструира в момента и тестовете ще се проведат тук, в Минесота. След като свършат, ще остана в проекта до създаването на производствена система и излизането на първите образци на пазара.

— Да… впечатлен съм. Очевидно Кент е наследил таланта си като математик от теб.

— А ти не си ли добър в математиката? — попита тя.

— Не бих могъл да конструирам електронна свръзка, ако това имаш предвид. Аз обичам децата, приятно ми е да работя с тях, да ги наблюдавам как през тези три години в гимназията се превръщат от неуверени юноши в умни, образовани и зрели хора, готови да се изправят пред света и да го предизвикат на борба. Това е, което обичам в работата си.

— Е — рече тя, — в такъв случай Кент е наследил нещо и от теб. Той умее да контактува с хората.

— Да, забелязах това.

Те стояха там, опитвайки се да си кажат още нещо мило, но не можаха да измислят нищо повече.

Накрая тя отвори вратата. Том се извърна и й стисна ръката.

— Е, желая ти всичко добро — рече той.

— На теб също.

Те отдръпнаха ръцете си. Том почувства едно почти необяснимо нежелание да си тръгне от този дом, отнасяйки онова, което бе научил тук.

— Извинявай — каза Том.

Тя сви рамене.

Те стояха на вратата, неспособни да намерят подходящите думи за раздяла.

— Е, трябва да вървя.

— Да, и аз трябва да разопаковам багажа си.

— Между другото, къщата ти е чудесна. Приятно ми е да знам, че Кент живее тук.

— Благодаря.

Той се обърна и заслиза по бетонните стъпала, които се виеха надолу до колата му. Когато стигна до автомобила и отвори вратата, Том погледна назад, за да види дали Моника вече се е прибрала.

 

 

Той беше твърде развълнуван, за да си отиде направо вкъщи. Потегли към училището и спря близо до входната врата, на която имаше малка метална табелка с надпис: „МИСТЪР ГАРДНЪР“.

Тренировката по футбол бе свършила в пет и половина и следобедният автобус бе откарал играчите. Дали Роби се е прибрал с него. Откакто купи колата на децата, те се чувстваха много нещастни, ако се наложеше да ползват автобуса, както бяха правили в продължение на години, и това често забавляваше Том и Клер.

Входната врата се затвори след него с познатото съскане и потракване. Вътре усети мирис на блажна боя и това още веднъж му напомни колко малко внимание е обърнал на работата си днес, когато до началото на учебната година оставаха броени дни. Някъде в дъното училищните пазачи продължаваха да боядисват коридорите. Те щяха да работят търпеливо до единадесет вечерта и така всеки ден до първия понеделник на септември, когато беше Денят на труда. Един от тях си подсвиркваше „Ти огряваш живота ми“. Песента отекваше в коридорите и подейства неочаквано успокоително върху Том.

Том извади ключовете си и отключи вратата, която водеше към празната дирекция. Вътре цареше блажена тишина. Секретарките ги нямаше. Телефоните бяха безмълвни. Всички светлини бяха угасени, с изключение на дежурната лампа в далечния ъгъл. Част от кашоните вече бяха разтребени. Някой дори бе изчистил синия килим с прахосмукачка.

Том щракна осветлението в кабинета си, остави картона на Кент Арънс на бюрото и се обади в спортния салон.

— Боб, Том Гарднър е. Какво мислиш за новото момче?

— Я не се занасяй. — Том чу как столът на Горман изскърца под тежестта му. — След като го видях, се запитах къде греша с моите?

— А поговори ли с него?

— Разбира се, че поговорих. Мозъкът му сече така, че направо ми се искаше да каже и нещо глупаво.

— Може ли да играе?

— Дали може да играе? Ама че въпрос!

— Значи е в отбора?

— Не само че е в отбора, но имам и чувството, че той ще е искрата, която ще ни донесе шампионската купа тази година. Той знае как да следва указанията, да обработва топката и да избягва защитниците. Момчето е истински състезател и освен това е във великолепна форма.

— Е, това е добра новина. Ето, благодарение на момчета с планове за колеж и достатъчно сиво вещество в главата, правят нашата училищна система да изглежда добра. Радвам се, че си го приел в отбора, Боб. Благодаря ти.

— А аз ти благодаря, че ми го доведе, Том.

След разговора с Горман Том продължи да размишлява, задаваше си куп въпроси: какво ще се случи през тази учебна година, какви промени ще настъпят в живота му заради онова, което бе научил днес.

Той имаше още един син. Умен, атлетичен, красив, вежлив и както изглежда, щастлив седемнадесетгодишен син. Колко е странно да откриеш това в средата на житейския си път.

Телефонът звънна и той подскочи виновно, сякаш човекът, който го търсеше, можеше да отгатне мислите му. Беше Клер.

— Здравей, Том. Ще се прибереш ли за вечеря?

Той се постара гласът му да прозвучи весело:

— Да, да. Веднага тръгвам. Ти ли докара Роби?

— Прибрал се е с Джеф. — Джеф Морхауз беше най-добрият приятел на Роби и негов съотборник.

— Е, добре. Бях му казал, че няма да бъда тук до края на тренировката, но все пак се наложи да се отбия в училището. След няколко минути ще си бъда вкъщи.

На излизане от дирекцията Том остави зеления картон на Кент Арънс на бюрото на Дора Мей, за да бъде прибран в картотеката.

 

 

Том и Клер Гарднър живееха в същата двуетажна къща, колониален стил, която бяха купили, когато децата бяха три и четиригодишни. Днес дворът изглеждаше добре и все още бе запазил своята лятна зеленина: балсамовите дръвчета на Клер бяха нацъфтели в качетата от червено дърво покрай стълбите.

Колата беше в гаража, а таратайката на децата — стар, ръждясал сребрист чеви — беше паркирана непосредствено зад нея. Том спря на площадката вляво, излезе и заобиколи колата на Клер на път към задния вход.

Той сложи ръката си на валчестата дръжка, но се забави да я завърти и да застане пред семейството си след всичко, което бе научил днес и за което те нямаха никаква представа.

Той имаше незаконен син.

Децата му имаха брат.

Преди осемнадесет години той бе изневерил на бъдещата си бременна съпруга, когато до сватбата им оставаше една седмица.

Какво ще стане с неговото щастливо семейство, ако те научат някога истината?

Той мина през всекидневната, влезе в кухнята и открилата се пред него картина го преизпълни с обич — жена му и децата му го очакваха да се присъедини към семейството си и всичко наоколо ухаеше на вкусна храна.

Челси слагаше масата. Роби стоеше до отворения хладилник и ядеше студен кренвирш, а Клер пълнеше хамбургери до печката.

— Сложи и малко туршия, Челси. Роби, а ти престани да ядеш тези кренвирши! Вечерята е готова. — Тя погледна през рамо, усмихна се и продължи работата си.

— О, здрасти, Том.

Той застана зад гърба й, прегърна я и я целуна по врата. Той беше топъл и миришеше на нещо неопределено на парфюм „Пашън“ и училище. Тя се спря, като държеше в едната си ръка лъжица, а в другата хамбургер, и изви глава, за да го види.

— Боже мой — каза тя тихо, отвръщайки му с тайна усмивка. — Два пъти в един ден?

Той я целуна продължително по устните и Роби каза:

— Това пък какво означава?

— Тази сутрин ги хванах да се мляскат в класната стая на мама — намеси се Челси. — И това не беше някакво прозаично мляскане. Той я беше награбил цялата. И знаеш ли какво — този уикенд те заминават някъде и ще оставят дядо при нас.

— Дядо!

— Сядайте двамата — нареди Клер, освобождавайки се от прегръдката на Том и поднасяйки чиния с топли сандвичи на масата. — Баща ви предложи да отидем на кратка екскурзия, преди да започнем училище и да се побъркаме от работа. Нали нямате нищо против?

— А защо да не останем сами?

— Защото си имаме правило. Том, би ли извадил морковите и целината от хладилника.

Всички седнаха на масата. Роби сложи три хамбургера в чинията си, преди да подаде подноса на сестра си.

— Какво прасе! — рече тя.

— Ти да не си тичала цял следобед на футболното игрище!

— Да, но и аз отхвърлих доста работа в дома на Иърин. Репетирахме овациите.

— Чудо голямо — каза той пренебрежително.

— Днес май нещо не си в настроение.

— Хайде да не говорим за това. Може би си имам причина.

— О… каква причина?

— Татко знае, нали, татко? Някакво момче идва в града, не си прави труда да се появи на игрището, докато ние вече цяла седмица се съсипваме от тренировки в тази жега, шляе се по терена и повтаря провлачено с южняшки акцент: „Да, сър, не сър“, а треньорът заявява: „Включен си в отбора“.

Том и Клер бързо се спогледаха, преди той да попита:

— Това създава ли ти някакви проблеми, Роби?

— Ами да, треньорът Горман го пуска да играе нападател.

— А защо да не го пусне?

Роби се вторачи в баща си, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Ами защото Джеф играе нападател.

Том си взе един хамбургер.

— Тогава Джеф просто ще трябва да играе по-добре от Арънс, нали?

— О, стига, татко! Джеф играе тук още от първи курс!

— И това автоматично му дава право да бъде нападател дори ако някой играе по-добре от него?

Роби завъртя възмутено очи.

— Боже, направо не мога да повярвам.

— Аз също не разбирам какво става с теб, Роби. Ти винаги си бил за отбора. Ако новият е добър, тогава всички вие ще играете по-добре, знаеш това.

Роби спря да дъвче и впери поглед в баща си. Ъгълчетата на устните му бяха оранжеви от соса барбекю. Две червени петна избиха по чистите му гладки бузи. Челси отмести поглед от брат си към баща си. Тя взе чашата си с мляко, отпи една глътка и попита.

— Кое е това ново момче все пак?

Том остави сандвича си и каза:

— Името му е Кент Арънс. Идва от Остин, Тексас.

— Готин ли е? — попита тя.

Том потръпна, лицето му пламна, докато търсеше откровен отговор. В това време Клер седеше, облегната на стола си, и не се намесваше в разговора, но слушаше внимателно.

— Да, много е симпатичен — отвърна Том, сякаш целеше нещо с този отговор.

Силно възмутен, Роби промърмори „Боже“ и се скри зад чашата си с мляко. После я тръсна на масата и каза:

— Надявам се, че не очакваш да го влача с мен всеки път, когато излизам с приятели, татко.

— Ни най-малко. Просто очаквам от теб да бъдеш учтив и да се отнасяш с него така, както ти би искал да се отнасят с теб, ако беше нов ученик.

Роби избърса устата си със салфетка, бутна стола си назад и стана от масата, взимайки мръсните си чинии. С целия си вид той искаше да покаже на семейството си своето негодувание от разговора тази вечер.

— Знаете ли, понякога наистина ми е ужасно неприятно, че съм син на директор. — Той сложи чинията и чашата си в машината за миене на съдове и излезе.

Когато вратата се затвори след него, Клер каза:

— Том, какво става?

— Нищо. Заведох новото момче на футболното игрище, за да го представя на Боб Горман и помолих Роби да го запознае с приятелите си, това е всичко.

— Това изобщо не е в стила на Роби — рече Клер.

— Зная. Но Джеф Морхауз винаги е бил важна фигура на игрището, а новото момче според мен представлява заплаха за него. Естествено е Роби да изпитва неприязън към Кент, след като застрашава позициите на най-добрия му приятел.

— Това може да е полезно за Роби. Така ще научи нещо.

— И аз мисля така. Виж какво, за уикенда… ще имам грижата да се обадя на татко, а ти провери дали можеш да намериш някое хубаво място, където би искала да отидем, съгласна ли си?

Том и Клер станаха едновременно и тръгнаха към мивката.

— Мисля да се посъветвам с Рут — каза Клер. — Тя и Дийн непрекъснато ходят по разни хотелчета.

— Добра идея.

Застанал зад нея, загледан в извивката на гърба й, Том бе обзет от растяща паника. Никога нищо не бе застрашавало брака им, но сега опасността бе надвиснала над главата му и го ужасяваше.

— Клер? — каза той, когато тя се изправи.

— Ъ? — В този момент жена му правеше три неща едновременно: беше протегнала ръка да вземе кърпата за съдове, развърташе крана и изплакваше мивката с топла вода. Том обви врата й с длан и я накара да спре. Тя се извърна и вдигна очи към него, мокрите й ръце бяха все още опрени на мивката. Искаше му се да й каже „Обичам те“, но изведнъж му се стори, че това негово желание е продиктувано по-скоро от паника, отколкото от нещо друго.

В този момент Челси стана от масата и тръгна към мивката с мръсните съдове.

— Какво има, Том? — прошепна Клер, взирайки се в угрижените му очи.

Той доближи устни до ухото на Клер и промълви нещо, което беше твърде далеч от истинските му мисли:

— Какво ще кажеш да си облечеш нещо по-секси за събота вечер?

Когато Том излезе от кухнята, Клер го изпрати с поглед. На устните й трепна краткотрайна усмивка, а в съзнанието й един тревожен глас продължи да повтаря: Какво има, Том? Какво има, Том?