Лавърл Спенсър
Кристални окови (6)

Шеста глава

В петък вечерта, в шест и четиридесет и пет, четири дни след започването на учебната година, съблекалнята на „Х.Х.Х.“ приличаше на лагер на скаутски отряд. Всичките играчи от футболния отбор бяха по екипи, готови за първия мач от сезона. Червено-белите фланелки хвърляха розови отблясъци в студения влажен въздух под флуоресцентното осветление. Момчетата възсядаха лакираните пейки, затягаха каиши и връзваха ленти по ръцете си. Дори и слепец би познал това помещение по различните миризми и звуци — пот, пара, бетон, просмукан с вода, която никога не изсъхва напълно.

Роби Гарднър напъха набедрениците си под клина и ги опъна. Той разплете еластичните шнурчета на раменните си подложки и започна да ги връзва. Няколко крачки по-нататък Джеф Морхауз каза нещо на Кент Арънс, смушка го шеговито в рамото и после двамата се разсмяха. Роби не знаеше какво точно го дразни в новото момче, но не му беше приятно най-добрият му приятел да е в толкова близки отношения с Арънс. Пица Лостетър също се навърташе около него. А пък Челси се спираше пред шкафчето на Кент да си побъбрят.

Треньорът Горман излезе от кабинета си, облечен в тъмносини панталони, червено-бяло яке с цип и червена шапка с инициалите на училището над козирката. Той наду свирката си и изрева.

— Добре, слушайте всички! — Тантурест като боклукчийска кофа, той стоеше широко разкрачен. — Това е първият ни мач за сезона и трябва да сложим добро начало тази вечер. Вие всички поработихте добре, но ни чака още много работа до края на шампионата, чието начало е днес. „Блейн“ са най-големият ни противник, както е било винаги. Ще имаме нужда от интелигентно нападение и действаща защита, за да ги победим. Всички вие сте се питали кой ще излезе на терена, за да свърши тази работа, и аз няма повече да ви държа в напрежение. Ето състава: Гарднър, преден защитник, Бомгартнър, ляв полузащитник; Пиновски, ляв защитник… — Докато Горман четеше имената, нечии рамене се отпускаха, а други се изправяха, но в помещението никой не наруши тишината. — Арънс, нападател — прочете той и Роби стрелна с очи Джеф Морхауз, който миналата година заемаше това място и разчиташе на него и сега. Роби започна да си повтаря на ум: „Прочети името на Джеф! Прочети го!“. Но списъкът свърши, името на Джеф не беше в него. Роби не можеше да си представи, че ще подава на някои друг. Той бе подавал на Джеф още от детските шампионати, когато бяха в трети клас.

Треньорът приключи със списъка на титулярите и започна да дава указания, опиращи се на наличните данни за противника, припомняйки на всеки персоналните задачи. Това беше повторение на всичко, което момчетата бяха чули по време на тренировките през седмицата. Очите на Роби пронизаха Арънс, който стоеше широко разкрачен и с хванати зад гърба ръце, почти без да мига, докато треньорът говореше. Дори способността му да се концентрира вбесяваше Роби.

— … а сега бегом на терена и им покажете кой е по-добрият отбор!

Роби се отърси от вцепенението, когато речта на треньора Горман бе свършила. Той грабна шлема си и се затича към игрището заедно с другите, мръщейки се зад гърба на Кент Арънс, който бягаше на няколко крачки от него.

Трибуните вече се пълнеха и клакьорките подканиха публиката да подкрепи своите любимци, щом се появи отборът. Оркестърът поде песента на училището и познатият марш проехтя във вечерния въздух. Роби зърна Челси заедно с другите момичета от агитката. Тя леко се извърна, когато Арънс изтича покрай нея.

— Хайде, Роби! Давай! — насърчи го тя с викове, изпускайки няколко такта от марша, и после се присъедини към съученичките си.

Роби бе очаквал този момент от живота си, откакто се помнеше. Последната му година в училището, приятната есенна вечер, меката трева на игрището, басовете на оркестъра, тътнещи в ушите му, цветовете на училището по трибуните, последният му сезон в гимназията като преден полузащитник. Усещаше тялото си гъвкаво и готово за предизвикателство. Дори и Челси беше тук и го подкрепяше. Да, и това също беше добре. Но случилото се в съблекалнята намали удовлетворението му. Как ли се чувстваше сега Джеф на скамейката през последната си година в училището, изместен от някакъв наперен тексасец, който повтаря наляво и надясно „Да, сър“ и се намърдва сред титулярите?

Джеф тупна Роби по дясното рамо и двамата затичаха един до друг. Роби каза.

— Боже, ама че гадост!

— Да, какво да се прави. Треньорът решава.

— Но аз мисля, че този път той сбърка.

— По-добре гледай да не те чуе, защото ще ни тресне на всички едно двадесет по двадесет. — Двадесет по двадесет беше жестоко наказание, което нито един член на отбора не би искал да навлече на съиграчите си.

Те стигнаха до линията на петдесетте метра и като капитан на нападението Роби нареди.

— Разпръснете се за загряване! Да започваме! — Той даде указания на хората си и ги поведе в една вихрена каскада от упражнения.

— Всеки с партньор! — извика Роби и момчетата се разпределиха по двойки. — Хей, Арънс, насам!

Кент Арънс се приближи и въздухът между тях сякаш се наелектризира, когато Роби, без предупреждение, тикна крака си към него в балетен стил. Кент го улови и задържа за петата, а Роби се наведе в кръста, докато опря чело в коляното си. След десния крак дойде ред и на левия. После двамата си размениха ролите. Докато гледаше надолу към главата на Арънс, Роби усети още по-силна неприязън.

— И така, какво става между теб и сестра ми?

Арънс се изправи и каза:

— Нищо.

— Виждам ви по коридорите заедно.

— Да, тя е мило момиче.

— Е, какво има тогава. Да не би да я каниш на срещи?

Арънс смени краката и завъртя другата пета.

— Имаш ли нещо против, ако е така?

— Струва ми се, че не. Искам да кажа, че това не е моя работа… стига да се отнасяш към нея почтено, нали?

Арънс отпусна крака си на земята и застана с ръце на кръста.

— Какво те мъчи, Гарднър?

— Нищо.

— Сигурен ли си? Да, аз съм нов и може би съм изместил един от твоите приятели, но двамата с теб ще играем заедно и ако имаш някакъв проблем, мисля, че трябва да го обсъдим.

— Не — отвърна Роби с престорена самоувереност. — Няма никакъв проблем.

Но докато загряваха, той хвърляше топката към Арънс с огромно ожесточение.

Най-накрая Кент метна топката със същата сила, сварвайки Роби неподготвен. Когато отстъпи назад, за да запази равновесие, топката тупна на тревата.

— Какво става с теб, Гарднър? — извика Арънс. — Защо не си спестиш спортната злоба за „Блейн“, човече?

В хаоса през последната минута треньорът Горман каза:

— Двама са играчите, за които трябва да внимавате. Нападателят номер тридесет и три — Джордал. Тези, дето са играли срещу него, знаят какво може той. Пробягва четиридесетте за 4,7 секунди и затова крайните нападатели ще трябва да го възпират. От защитата номер 49, Уейърсън. Този юначага е висок сто деветдесет и пет сантиметра, има лапи като Кинг Конг и знае как да пресече един пас. Нападателите, не му позволявайте да се докопа до топката, разбрахте ли? Тези са двамата играчи, които трябва да спрем, ако искаме да спечелим мача. Не забравяйте това!

Момчетата скупчиха ръцете си една върху друга, нададоха вик и се пръснаха по игрището.

Три минути преди края на първата четвъртина треньорът направи една тактическа рокада, Кент се втурна на зигзаг, пресече един пас и достигна до крайната зона, печелейки шест точки.

Зрителите обезумяха. Оркестърът поде марша на училището. Момичетата от агитката започнаха да подскачат. Нападателите се затичаха към Кент и чукнаха шлемовете си с неговия.

— Оле! — извикаха те с вдигнати юмруци. — Оле, оле, оле!

Роби Гарднър не каза нищо. Той взе топката, затича се по страничната линия и свали шлема си, без да поздрави своя съотборник. После видя как седемте точки се появяват на таблото и застана до Джеф Морхауз, кипейки от негодувание, недопустимо за един истински състезател в такъв момент.

Арънс отново отбеляза попадение в третата четвъртина, плонжирайки с главата напред над гърбовете на съотборниците си, като по този начин стигна до крайната зона.

В последната четвъртина той проби противниковата защита, давайки възможност на един преден нападател да се промъкне, след което Гарднър отбеляза докосване в мъртво поле и „Сенаторите“ от „Х.Х.Х.“ спечелиха мача.

На път към съблекалните Роби се озова до Кент и осъзнавайки, че всичките им съиграчи са около тях, каза бездушно:

— Добра игра, Арънс.

— Благодаря — отвърна Арънс също без ентусиазъм.

Двете момчета не се погледнаха дори с крайчеца на окото си.

Когато съблекалнята беше почти празна, треньорът Горман се приближи до шкафчето на Роби и каза:

— Гарднър, искам да те видя в кабинета си, след като се облечеш.

Роби го погледна през рамо.

— Да, тренер. — Той грабна якето си с инициалите на училището, напъха мръсните фланелки в чантата си и затвори шкафчето си. — Ей, Джеф! — извика Роби. — Идвам след минута. Трябва да поговоря с треньора. — После му хвърли ключовете на колата. — Ако видиш Бренда, попитай я дали иска да дойде с нас до „Макдоналдс“, става ли?

Треньорът се беше облегнал назад на очукания си стол и четеше записките си.

— Затвори вратата и седни — рече той и се наведе напред.

Няколко секунди треньорът не каза нищо. В това време Роби седеше, облакътен на стола си със сплетени пръсти.

— Е… — рече Горман накрая. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Роби тикна пръст в гърдите си и повдигна вежди.

— Аз?

— Тази вечер на игрището нещо ставаше. Имаш ли нещо против да ми разкажеш?

Лицето на Роби стана безизразно. Гласът му беше безгрижен и с нотки на престорена невинност.

— Ние играхме добре, тренер. И спечелихме!

— Остави това, Гарднър, не можеш да ме заблудиш. Нещо ти се върти в главата още от момента, когато пуснах Арънс в отбора. Докато те гледах как играеш тази вечер, ми стана ясно, че положението е станало още по-лошо.

— Но ние спечелихме!

— Не говоря за спечеления мач, Гарднър, и ти знаеш това! Говоря за това, че всеки трябва да бъде част от отбора, да работи за отбора и да се бори за онова, което е най-добро за отбора.

— Да? — Интонацията на Гарднър сякаш казваше: Зная тези неща, защо ми четеш това конско?

— Е, какво става между теб и Арънс?

— Нищо.

— Хайде, Роби, довери ми се. Аз съм твой треньор. Когато единството на отбора ми е застрашено, аз искам да зная защо. Да не би причината да е в това, че Арънс измести твоя добър приятел Морхауз?

Роби прехапа устни и се загледа в топката за голф върху бюрото на треньора.

— Това е, нали? Това плюс факта, че вие останалите тренирахте здраво през последната седмица, докато Арънс не.

— Извини ме, тренер, но Джеф вложи много усилия, за да излезе тази година като титуляр.

Горман изрева:

— Аз съм треньорът тук! Аз решавам кой ще играе и кой няма да играе. А ти, изглежда, си забравил, че един отбор си пати, когато някой престане да се чувства част от него. Защо не поздрави Арънс, когато той направи първото докосване в мъртво поле? А при второто? Това не е в твой стил, Гарднър. И освен това Арънс е добър. Той е дяволски добър. Всички играят по-добре, откакто той е тук, и тази вечер, когато те изведе до крайната зона, аз очаквах да отидеш и да го поздравиш.

Роби промърмори.

— Съжалявам, тренер.

Горман се облегна назад и кръстоса крака.

— Ако между вас има някакъв конфликт, не го пренасяй на игрището. Ти си прекалено добър играч, за да забравиш това правило, и прекалено добър полузащитник, за да висиш на резервната скамейка. Не подлагай търпението ми на изпитание, Роби, защото по всяко време съм готов да направя онова, което е най-добро за отбора, разбра ли ме?

Роби кимна. Горман щракна с пръсти по посока на вратата.

— Добре тогава, можеш да си тръгваш. Желая ти приятен уикенд и ще те чакам в понеделник за тренировка.

Роби играеше футбол още от времето, когато шлемът едва се крепеше на главата му. Никога преди, през всичките тези години, не се беше налагало да се явява пред треньора при подобни обстоятелства. Заедно с отбора, да. Но сам? Никога.

Когато излезе от кабинета на Горман, неговата неприязън към Арънс бе по-силна от всякога.

 

 

Събличайки червения си пуловер в съблекалнята на момичетата, Иърин Галахър каза:

— Какво ли не бих дала Кент Арънс да ме покани да излезем някъде!

— Идеята ти май не е добра, Иърин — отвърна Челси. — Ами Рик?

— Рик не е във футболния отбор. И освен това той е толкова деспотичен!

— Но, Иърин — Челси понижи глас, — как можеш да кажеш това, когато ти и Рик… — Тя махна с ръка и прошепна: — … нали се сещаш.

— Рик и аз се скарахме днес след училище.

— За какво?

— Заради Кент. Той ме видя да разговарям с него в коридора след петия час. Челси, струва ми се, че Кент започна да ме харесва. Ти си негова приятелка. Би ли му намекнала, че го намирам наистина за много готин и че съм готова да излизам с него?

— Готин? Иърин, как бих могла да му кажа подобно нещо? Та аз направо ще умра от смущение.

— Е, добре, знаеш какво искам да кажа. Ти само му намекни.

— Иърин, не зная…

— Не ми казвай, че си влюбена в него!

— Не точно.

— Влюбена си! Боже мой, Челси, наистина ли е така? А аз си мислех, че ти просто го развеждаш, защото си поела този ангажимент.

— Той наистина е много мил, Иърин. Искам да кажа, че има добри обноски и не е толкова шумен като повечето момчета. И освен това определението „готин“ не му подхожда много.

Ентусиазмът на Иърин спадна.

— Е добре, както и да е, просто реших да те помоля за това. Нямах представа, че го пазиш за себе си.

— Не го пазя за себе си и не говори толкова високо. Знаеш как тръгват клюките.

След като момичетата се изкъпаха и преоблякоха, Челси каза:

— Иърин, ще отида да оставя костюма си в шкафчето. Ще се срещнем на входната врата.

— Аз също. Три минути стигат ли ти?

Те се разделиха в коридора, носейки закачалките с червените си поли и пуловери през рамо. Осветлението в стаята с шкафчетата на първия етаж зад ъгъла беше мъждиво. Вратите на класните стаи бяха заключени. През нощта всичко тук изглеждаше много по-различно. Вратичката на шкафчето отекна като гонг, когато я отвори. Тя пъхна вътре закачалката с униформата си. После извади една малка чантичка, сложи си червило, преметна тънката като макарон каишка през рамо, затвори шкафчето и тръгна към входната врата. Докато вървеше покрай редиците с шкафчета на третокурсниците, някой подвикна:

— Хей, Челси, ти ли си?

Тя направи крачка назад и погледна към средния коридор.

— Кент? — Той стоеше до отвореното си шкафче, облечен в зелено яке, джинси и бейзболна шапка, килната назад.

— Здрасти — рече тя тихо, приятно изненадана, и тръгна към него. — Игра страхотно.

— Благодаря.

— Сега разбирам защо си титуляр.

— Имах добри треньори в Тексас.

— Хм… не, струва ми се, че не е само това. Татко винаги казва: „Можеш да научиш някого да прави нещо, но не можеш да го научиш да може нещо“. — Челси облегна рамо на шкафчетата и забеляза очарователната скромност, с която той прие комплимента й. — Хей, няма от какво да се срамуваш.

— Не се срамувам. Просто… — Той сви рамене и те се разсмяха. После и двамата замълчаха. — Всеки път, когато погледнех към страничната линия и те видех, си казвах: „Хей, аз познавам това момиче. Това е Челси“. Приятно ми беше да те виждам там.

Отново настъпи тишина, а през това време очите им се срещаха и разделяха; и двамата се чувстваха неловко заради привличането, което започваха да чувстват един към друг.

— С приятелките си ли се прибираш у дома или как?

— Понякога. Понякога карам аз, но днес Роби взе колата. А ти?

— Майка ми дойде на мача, но не ме почака, докато се изкъпя. Разбрахме се да й се обадя да ме вземе. Пица също ми предложи да ме закара до нас, ако искам. Далече ли живееш? — попита той.

— На около две мили.

— Натам. — Той вдигна ръка в посоката, която Челси веднъж му беше показала.

— Да, натам.

Кент пристъпи и се спря пред нея с ръце в джобовете на якето.

— Бих могъл да те изпратя — предложи той.

— Така ще се отдалечиш много от вас.

— Няма значение. Нощта е приятна.

— Сигурен ли си, че искаш?

Той сви рамене и се усмихна.

— Това ще бъде чудесна тренировка.

В този момент Иърин се появи шумно.

— А, ето те и теб, Челси. Защо се забави… о!

— Тъкмо разговарях с Кент.

— Здравей, Кент.

— Здравей, Иърин.

— Е, какво реши, Челси, идваш или не?

— Не, ти тръгвай. Кент ще ме изпрати до вкъщи.

Лицето на Иърин се помрачи.

— Значи не искаш да дойдеш с нас до „Макдоналдс“?

— Друг път.

Иърин остана печално замислена над късмета на приятелката си. Мина доста време, без никой да се обади, и накрая тя каза:

— Е… добре тогава, но… обади ми се утре, Челси, става ли?

— Разбира се.

— Е добре, довиждане тогава.

— Довиждане — казаха едновременно Челси и Иърин.

Когато стъпките й заглъхнаха, Челси рече:

— Тя те харесва.

— Иърин е чудесно момиче — отвърна Кент, — но не бих казал, че е точно моят тип.

— О? А какъв е твоят тип?

— Още не съм сигурен. Но веднага щом разбера, ще ти кажа.

Празната сграда създаваше усещане за близост, обгръщаше ги с необичайна тишина и с шепотните звуци на собствените им стъпки по коридора. Кент отвори тежката входна врата и я пусна да мине пред него в обятията на есенната нощ. Навън няколко коли излизаха от паркинга. Някой натисна клаксон. Те пресякоха улицата. Лунният сърп разпръскваше кремавата си светлина над света, превръщайки тротоарите в бледи ленти и стелейки плътни сенки под дърветата. Някъде далеч излая куче. Те вървяха, без да бързат, през пъстрата нощ, млада двойка, изследваща своето новооткрито приятелство, което обещаваше да прерасне в нещо повече.

— Липсва ли ти Тексас? — попита тя.

— Липсват ми приятелите, особено най-добрият, Грей Бодри.

— Грей Бодри. Южняците имат доста романтични имена, не е ли така?

— Грей Ричард Бодри. Наричах го „Рич“^[1] и това беше наша малка шега, защото той наистина беше богат. Майка му носеше фамилното име Грей, а семейството й бе свързано с петролния бизнес. Да можеше да видиш къщата им. Плувният басейн, бунгалата за гости, и другите неща.

— А ти искаш ли някой ден да бъдеш богат?

— Не зная. Няма да е лошо. А ти?

— Всъщност не. Предпочитам по-скоро да бъда щастлива.

— Е, да, кой не би искал това? Каква е ползата от парите, ако си нещастен.

Те разговаряха за собствените си родители. Кент каза, че майка му винаги е била щастлива да постига целите си, че винаги е работила упорито и техният нов дом е най-големият й успех и източник на гордост. В отговор Челси му обясни, че има всичко, каквото й е нужно, и затова предполага, че родителите й са доста състоятелни. Тя винаги бе смятала, че двамата са щастливи заедно. Кент й отвърна, че макар и да е странно, майка му е напълно щастлива, въпреки че никога не е била омъжена. Челси се замисли на глас колко различни са хората, защото тя смяташе, че майка й и баща й не биха могли да бъдат щастливи, ако не са заедно.

Кент рязко смени темата.

— Какви са тези неща, които чух за прякора на Пица?

— Той ли ти каза?

— Не той. Друг. Него все още го е страх да си признае.

— Но това е истина и всеки го знае. През последния училищен ден преди две години той се обадил в пицарията „Домино“ и поръчал седем големи пици на наш адрес.

— И баща ти ги плати?

— Какво друго можеше да направи?

— Боже, направо не мога да повярвам. — И двамата се разсмяха. — Човек трябва да е доста хладнокръвен, за да направи подобно нещо. Баща ти не се ли опита поне да разбере кой е сторил това?

— О, той веднага заподозря кой е извършителят. Няколко души бяха забелязали Роланд да кара по булеварда, на който се намира пицарията, а по това време — беше краят на учебната година — той бе наказан да остава в училище след занятията. Татко беше напълно сигурен, че това е дело на Роланд. А през последната учебна година всеки път, когато в училище за обяд имаше пица, татко се приближаваше до масата му и го питаше: „Как е пицата днес, Роланд?“. И се случи най-странното нещо. Роланд започна толкова много да харесва баща ми, че през лятото се хвана на работа в училището, косеше тревните площи и участваше в ремонта. Татко му помогна да получи работата.

Известно време те вървяха мълчаливо, после Кент каза:

— Мога ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Завиждам ти, че имаш такъв баща. Струва ми се, че реагирах малко сопнато онзи ден, когато ме попита за моя, но впоследствие аз видях как мистър Гардън… искам да кажа как баща ти идва при теб в трапезарията и те поздравява, как ти понякога се отбиваш в кабинета му и си мисля, че той много обича учениците си… нали разбираш? Смятам, че той е чудесен човек.

— Благодаря ти — отвърна тя щастливо. — И аз мисля така.

Те стигнаха до ъгъла и Челси каза:

— Това е моята улица. Четвъртата къща вляво.

Стъпките им се забавиха. Той пъхна палците си в задните джобове на джинсите си и ръката му се озова зад нейната. От време на време лактите им се докосваха. Те бяха навели погледи и пристъпваха бавно към края на улицата. Под сенките на дърветата краката им изглеждаха сини на фона на черния асфалт.

Когато стигнаха почти до нейната алея, той попита:

— Ходиш ли с някой или нещо такова?

— Не.

Кент я погледна крадешком, после отмести погледа си и рече:

— Добре.

— А ти? Пишеш ли на някое момиче в Тексас?

— Не — отговори той.

— Добре — повтори тя, преливайки от щастие.

Те завиха и тръгнаха по алеята. Тя го поведе по тротоара към входната врата, където се спря пред двете стъпала, водещи към бетонната площадка. Извръщайки се, Челси вдигна очи към Кент.

— Благодаря ти, че ме изпрати до вкъщи. Съжалявам, че те чака толкова дълъг път до вас.

— Няма проблем. — Той стоеше с ръце в джобовете на якето си с крак върху първото стъпало. — Съжалявам, че нямах кола да те изпратя с нея. Майка ми ще ми купи, но все не може да намери време, откакто се преместихме.

— Всичко е наред. Беше ми приятно да походя. — Тя погледна към небето и сви бавно рамене. — Красива нощ, нали?

Кент също вдигна глава.

— Да, наистина.

Сетне погледите им се срещнаха. Той свали крака си от стъпалото.

— Е… — рече тя, завъртайки леко глава, сякаш искаше да каже: По-добре да се прибирам.

Те стояха, пленени от идеята да се целунат, омагьосани от този миг на очакване, благодарение на който някои нощи оставаха завинаги в дневниците на момичетата.

Кент леко се помръдна, за да разбере дали моментът е настъпил, навеждайки се напред. Тя чакаше с вдигнато лице. Той я целуна, но без да извади ръце от джобовете си, защото не искаше да се възползва от ситуацията. Устните му бяха меки, невинни и затворени. Както и нейните.

Когато се отдръпна, те се усмихнаха и Кент каза тихо:

— Доскоро. Да… доскоро.

Той направи няколко крачки заднишком, преди да се обърне и да тръгне към къщи.