Лавърл Спенсър
Кристални окови (13)

Тринадесета глава

В същия ден мълвата достигна и до съблекалните на футболното игрище: господин Гарднър се развежда.

Кент Арънс чу това от Брус Абърнати, който, доколкото той знаеше, не бе дори приятел на Роби, така че откъде би могъл да знае? Кент отиде при Джеф Морхауз и го попита дали е вярно.

— Аха, бащата на Роби се е изнесъл.

— Ще се развеждат ли?

— И Роби не знае. Казва, че майка му е изритала баща му заради някаква любовна афера.

„Не!“, искаше да извика Кент. Не и те! Не и семейството, което имаше всичко.

След като се съвзе от удара на неочакваната новина, го завладя друга мисъл. Ами ако беше вярно и другата жена беше неговата майка. При тази мисъл му прилоша.

В този момент на объркване той осъзна, че бе възприел Гордънови като идеалното семейство: сред този свят на принизени ценности съществуваха четирима души, преодолели коварството на модерните времена, които разчитаха един на друг и се обичаха. Семейството им изглеждаше непоклатимо и въпреки че Кент завиждаше на Челси за баща й, той не би искал никога да й го отнеме. И ако майка му бе причината за всичко това, той не би могъл да я уважава повече.

Той се отпусна на пейката, полуоблечен, разтреперан, разтърсен от новината. Съблекалнята гъмжеше от разговори и когато всички изведнъж млъкнаха, той вдигна глава и видя, че влиза Роби. Никой не каза нито дума, никой не мръдна. Тишината беше потискаща, натежала от ехото на слуховете, които се разнасяха през целия ден.

Гарднър погледна Арънс и той отвърна твърдо на погледа му.

След това Роби се насочи към шкафчето си.

Но нещо в походката му се бе променило. Нямаше ги характерните за него енергичност и напереност. Докато минаваше покрай съотборниците си, те го проследяваха с разбиращ поглед. Едни му съчувстваха, други бяха любопитни, трети се притесняваха заради него. Той отвори шкафчето си и започна да се преоблича без обичайните закачки.

Кент потисна порива си да отиде при него, да сложи ръка на рамото му и да каже, че съжалява.

Момчетата продължиха да се обличат, нахлузвайки пуловерите през глава, тръшкайки шкафчетата, докато най-после бяха готови и шумно напуснаха съблекалнята. Роби, който обикновено бе винаги начело, сега изостана последен. Кент се обърна да го погледне. Той бе застинал срещу отвореното шкафче и бавно наместваше подплънките на пуловера си.

Кент се приближи към него… и спря зад гърба му, като държеше шлема в ръка.

— Хей, Гарднър?

Най-после Роби се обърна. Те стояха като заковани, облечени в червено-белите си екипи, шлемове и шпайкове, чудейки се как, по дяволите, да се справят с вълната от емоции, която ги бе заляла за толкова кратко време.

Треньорът излезе от офиса си, запъти се към тях с намерението да ги изкара навън, но после се замисли, отказа се и ги остави сами. Той излезе, като потропваше с ботушите си по бетонния под, и остави двете момчета, обгърнати в тишина, нарушавана само от ромона на душ зад облицованата с плочки стена.

Те стояха един срещу друг, Кент очакваше да усети в поведението на Роби надменност и презрение, но то излъчваше само мъка.

— Чух за майка ти и баща ти — каза Кент. — Съжалявам.

— Аха. — Роби сведе поглед в случай, че не може да възпре сълзите си, но те трептяха на очите му и Кент се чувстваше така, сякаш той самият щеше всеки момент да заплаче.

Той се протегна над пейката и за първи път докосна по рамото своя полубрат, едно-единствено колебливо докосване.

— Наистина страшно съжалявам — повтори той тихо.

Роби бе забил поглед в пейката, неспособен да вдигне глава.

Тогава Кент отпусна ръка, обърна се и излезе.

 

 

Кент се прибра у дома след часовете, ядосан на майка си както никога досега. Той нахлу в къщата и я завари да носи куп хавлиени кърпи по стълбите.

— Мамо, искам да говоря с теб — изрева той.

— Какво чудесно посрещане.

— Какво става между теб и господин Гарднър?

Тя се скова за миг, след това продължи към пералното помещение, а той я следваше по петите.

— Имаш ли любовна връзка с него?

— Абсолютно никаква!

— Тогава защо всички в училище твърдят обратното? И защо господин Гарднър е напуснал жена си?

Тя се обърна рязко, все още с хавлиите в ръка.

— Нима?

— Да, напуснал я е. И всички в училище говорят за това. Едно момче в съблекалнята ми каза, че жена му го е изхвърлила заради някаква любовна афера.

— Е, ако има такава, то аз не съм замесена.

Кент се вгледа в нея отблизо. Тя казваше истината. Той въздъхна и се отдръпна…

— Господи, мамо, това се казва облекчение.

— Е, радвам се, че ми вярваш. Може би сега ще престанеш да ми крещиш.

— Извинявай.

Тя постави хавлиите на рафтовете.

— Значи, смяташ, че това е вярно? Том е напуснал жена си?

— Така изглежда. Попитах Джеф и той твърди, че е истина, а той би трябвало да знае. Той е най-добрият приятел на Роби, откакто се помни.

Тя погледна обратно към Кент през рамо и го поведе обратно към хола.

— Изглеждаш разстроен от това.

— Ами… да… да, предполагам.

— Въпреки че аз нямам нищо общо? — Той я погледна с укор. — Не и сега.

— Просто съм притеснен, мамо. Ако можеше да видиш Роби, изглежда смазан. Предполагам, че и Челси се чувства по същия начин. Тя толкова обича баща си. Начинът, по който говори за него… ами, не е като другите. Децата обикновено не говорят за родителите си. Днес видях Роби в съблекалнята и… — Те стигнаха до кухнята и Кент се отпусна на един стол до масата. — Не знам. Изразът на лицето му беше ужасен. Не знаех какво да му кажа.

— И какво му каза?

— Казах му, че съжалявам.

Тя отвори хладилника и извади малко кайма и глава лук от найлонова торбичка и ги постави на плота:

— Аз също съжалявам.

Те помълчаха заедно, той седнал на ръба на стола, а тя до него права, засегната от новината за развода в едно семейство, за което чувстваше смътна вина. Но нищо не можеше да промени миналото. Моника извади една тавичка и започна да приготвя вечерята.

— Хей, мамо — запита я Кент, все още замислен и мрачен.

— Какво? — погледна го тя.

— Какво мислиш… дали да не… ами, да опитам… не знам… да се сприятеля с него.

Моника се замисли. Отиде до мивката и започна да меси кюфтетата.

— Предполагам, че не мога да те спра.

— Значи не одобряваш?

— Не съм казала такова нещо.

Но нещо в начина, по който приготвяше вечерята, му подсказа, че й е неприятно.

— Той ми е полубрат. Днес, докато го наблюдавах, го почувствах толкова близък. Трябва да признаеш, че това е твърде ужасно, мамо.

Тя се обърна и включи фурната, отвори едно малко шкафче, извади шише олио и наля малко в тавичката, без да му отговори.

— Мисля, че мога да помогна по някакъв начин. Не знам защо, но мисля, че всичко е заради мен. Ако ти нямаш нищо общо с това, значи аз съм причината.

Моника се извърна, леко пребледняла.

— Ти не носиш никаква отговорност за станалото, не си виновен за нищо, те не се разделят заради теб. Така че по-добре си избий подобни мисли от главата.

— Тогава кой е виновен?

— Той. Том.

— Значи само да си стоя и да гледам как семейството им се разпада, без да се опитам да направя нещо?

— Ти сам го каза, какво би могъл да направиш?

— Мога да стана приятел на Роби.

— Сигурен ли си, че той иска това?

— Не — отвърна меко Кент.

— Тогава се пази.

— От какво?

— Да не се нараниш.

— Мамо, аз вече съм наранен, явно не разбираш това. От цялата тази бъркотия ме боли. Искам да опозная баща си, но ако трябва да се боря с децата му за това, няма ли да ми е по-лесно просто да се сприятеля с тях?

Тя постави няколко кюфтета в тавата и ги тикна във фурната. Беше й извънредно трудно да му позволи да се сприятелява с лагера на Том Гарднър.

— Мамо, да не би да се страхуваш, че ще те предам? — Той се приближи до нея и обгърна ласкаво раменете й. — Би трябвало да ме познаваш по-добре. Ти си ми майка и това няма да се промени, ако ги опозная по-отблизо. Но аз трябва да го направя, нима не разбираш!

— Разбирам. — Тя се обърна и го притисна толкова бързо и силно към себе си, че той не можа да види сълзите в очите й. — Разбирам, това е причината, поради която Том настояваше да ти кажа, че е твой баща, но се страхувам да не те загубя.

— Заради тях? Хайде, мамо, това се глупости. Как би могла да ме загубиш?

— Не знам — подсмръкна тя и се усмихна при собствената си глупост. — Всичко е толкова объркано между теб и тях, теб и мен, мен и него, него и теб. — Тя се обърна, за да извади тавичката и да погледне кюфтетата, като го остави с една ръка върху рамото й. Погледнаха кюфтетата, след това нарязаха филийки лук и ги поставиха отгоре. Разнесе се силен аромат на печено.

Кент я притисна силно до себе си.

— Ама че трудна работа било порастването, нали, мамо?

— Нали — усмихна се тя и започна да разбърква нарязания лук, да не загори.

— Знаеш ли какво… — Кент взе една вилица да й помогне, — за да не се притесняваш, ще ти докладвам точно какво става — кога се виждам с тях, за какво си говорим и изобщо как се развиват нещата. По този начин ще си сигурна, че не се отдалечавам от теб, какво ще кажеш?

— Мислех, че ти и без това ще постъпиш така.

— Е, да, но така ще си абсолютно сигурна.

— Добре, става. А сега можеш да намажеш няколко филийки хляб.

— Добре.

— И да извадиш приборите.

— Дадено.

— И сирене от саламурата.

— Да, да, да. — Той се обърна да й помогне, а тя го наблюдаваше как реже филийките хляб и ги намазва с масло, с гръб към нея и се почувства глупаво, задето се е притеснила, че сближаването с Том и децата му ще го откъснат от нея.

Беше възпитала твърде добре сина си, за да загуби по този начин. Беше се справила толкова добре, че той сам й доказваше колко силна е обичта му.

 

 

В края на вечерните репетиции Клер плесна с ръце и извика на бърборещите деца на сцената:

— Окей, десет часът е, време е да приключваме. Всеки да си прибере нещата и да си научите репликите за утре.

До нея Джон Хенделмън извика:

— Хей, Сам, нали ще копираш сценария и ще го дадеш на Дъг?

— Да — извика момчето в отговор.

— Добре. За утре си носете стари дрехи. От художествения отдел са приготвили скиците за декорите и ние трябва да ги монтираме.

В отговор долетя едно хорово „лека нощ“ и гласовете на децата заглъхнаха.

— Аз ще изгася светлините — каза Джон и се запъти към страничните крила на салона.

След малко лампите загаснаха и оставиха Клер в сянка. Тя тръгна към задните редици, където на един от столовете бе преметнато якето й. Наведе се уморено да прибере нещата си в платнената чанта: сценарий и записки, няколко печатни издания и една книга за костюмите. Изправяйки се с въздишка, тя взе якето и го метна на раменете си.

— Уморена ли си?

Тя се обърна. Джон стоеше зад нея и също се обличаше.

— До смърт.

— Днес свършихме доста работа.

— Да, доста напреднахме. — Тя се протегна за чантата си и той сложи ръка на рамото й.

— Клер, може ли да поговорим за минутка?

— Разбира се — отвърна тя и остави чантата обратно на стола.

— Доста слухове се носеха наоколо в училище днес. Чудех се дали са верни и реших да те попитам. Истина ли е?

— Може би ще е по-добре да ми кажеш какво си чул, Джон.

— Че си се разделила с Том.

— Вярно е.

— Завинаги ли?

— Още не знам.

— Според слуховете той си има любовница.

— Имал е. Той казва, че всичко е свършило.

— И ти как реагира на това?

— Наранена съм, объркана съм и съм бясна. Не знам дали да му вярвам или не.

Той я погледна изпитателно. Лицата им приличаха на древни трагически маски, само очите им проблясваха в тъмнината.

— Знаеш ли, че всички са в шок?

— Да, знам. Предполагам.

— Чудят се как е възможно това да се случи с вас двамата.

— Аз самата се чудя.

— Имаш ли нужда да си поплачеш на едно приятелско рамо?

Тя взе чантата си, метна я на рамо и стана да си върви. Той тръгна до нея.

— Ти предлагаш ли такова?

— Да, мадам. На мен може да се разчита.

Клер отдавна знаеше, че той я харесва и въпреки това бе изненадана от бързината, с която действаше. Беше омъжена толкова отдавна, че тази ситуация я притесни.

— Джон, всичко стана едва преди ден. Все още не съм сигурна дали да плача или да се смея.

— Е, дявол го взел, можеш да си поплачеш на рамото ми, ако поискаш.

— Благодаря. Ще го запомня.

На входната врата той я пропусна да мине пред него и загаси и последната лампа. Навън беше прохладна есенна нощ, с изпъстрено със звезди небе и лек мирис на отронени листа. Докато отиваха към паркинга, Клер вървеше на разстояние от него.

— Слушай — обърна се към нея той, — ще имаш нужда от приятел. Аз просто ти предлагам помощта си, нищо повече. Разбрахме ли се?

— Да, разбира се — въздъхна тя с облекчение. Той я изпрати до колата и изчака тя да седне и да включи двигателя. — Лека нощ и благодаря.

— До утре — отвърна той и затръшна вратата с две ръце.

Сърцето й трепна от страх. Джон Хенделмън не би я наранил. Защо реагираше по този начин? Може би защото не беше очаквала, че новината за раздялата им с Том щеше автоматично да означава, че е свободна за срещи. Тя не искаше да се среща с никого, за бога! Искаше само да остане за малко сама. Как смееше Джон да се отнася с нея по този начин!

 

 

У дома стаите на Роби и Челси не светеха. Тя обикаляше нервно в спалнята си, защото не бяха оставили дори бележка къде са. Те се прибраха заедно в десет и половина.

— Е, добре, вие двамата. Къде бяхте?

— При Иърин.

— При Джеф.

— Вечерният ви час е в десет часа. Или сте забравили?

— Е, сега е десет и тридесет. Голяма работа — отвърна Челси и се запъти към стаята си.

— Върни се тук, млада госпожице!

Тя се обърна с измъчен вид.

— Какво?

— Нищо няма да се промени, след като баща ви вече го няма. Ще се прибирате у дома в десет вечерта и ще си лягате до единайсет, когато сте на училище.

— Защо да се прибираме, щом вкъщи няма никой?

— Защото в тази къща си има правила, затова.

— Не ми се стои тук, когато татко го няма.

— Не е по-различно от вечерите, когато той закъсняваше след събранията.

— Различно е. Направо е ужасно.

— Ти ме обвиняваш за всичко, нали?

— Ами ти си тази, която го изхвърли.

Роби ги слушаше, без да се намесва.

— Роби? — обърна се към него Клер.

Той се размърда и погледна притеснено.

— Не виждам защо трябваше да го гониш оттук, докато си изясните нещата. Имам предвид, че той е направо отчаян.

Тя потисна желанието да се развика и внезапно взе решение:

— Елате тук и двамата. — Клер ги въведе в спалнята, настани ги на леглото си, а тя седна върху една възглавничка под прозореца.

— Роби, ти казваш, че не разбираш защо не съм позволила на баща ти да остане тук. Е, добре, ще ви обясня, ще се опитам да бъда честна и открита с вас, защото смятам, че вече сте достатъчно големи. Баща ви и аз все още водим активен сексуален живот, той винаги е бил част от нашия брак, на която аз, ние, много държим. Когато открих, че той е имал сексуална връзка с друга жена една седмица преди да се омъжа за него, се почувствах предадена. И все още се чувствам така. След това се случиха и други неща, които ме накараха да вярвам, че той все още се среща с тази жена. Няма да говоря с подробности, защото не искам да ви настройвам срещу баща ви, но аз все още се съмнявам в неговата вярност и докато се чувствам така, не мога да живея с него. Може да ви се сторя старомодна според съвременните стандарти, но не ми пука. Клетвата си е клетва и аз не мога и няма да го деля с друга жена. Освен това съществува живо доказателство за неговата изневяра. Кент Арънс. Знаете ли какво ми коства да го виждам всеки ден в моите часове? Мислите ли, че не ме боли всеки път, че мога така лесно да простя на баща ви, че ви поставя в такова неудобно положение — да посещавате едно и също училище с незаконородения си брат? Това е толкова нелепо, че ако не беше трагично, щеше да е направо смешно — ние петимата в една и съща училищна сграда, като едно голяма щастливо семейство. Вашият баща е баща на Кент и този факт, моля да ме извините, е малко труден за възприемане. И съм сигурна, че сте разбрали, че всички в училище смятат това за доста пикантна новина. Днес тя се разпространи навсякъде като пожар. Мразя го, задето ви подлага на това. Подлага трима ни на това. Сега разбирам, че той ви липсва. Може би няма да повярвате, но на мен също. Не може да си бил женен за някого осемнайсет години и да не чувстваш липсата му, когато го няма. Но мен ме боли. — Клер постави ръка на сърцето си. — Много ме боли и очаквам от вас да разберете, че имам нужда от малко време, за да преодолея болката.

Тя се облегна на стената и си пое дълбоко дъх. Децата седяха на ръба на леглото като наказани. Атмосферата бе натежала от мъка, която ги смазваше. Клер разбра, че само тя може да я разсее.

— Хайде, елате при мен — тя разтвори широко ръце, — елате и ме прегърнете. Наистина имам силна нужда от това. Ние всички имаме нужда от това.

Те отидоха при нея и я прегърнаха, поразени от откритието, че в този спор имаше две страни и майка им заслужаваше своя дял от съчувствието им.

— Обичам ви — каза Клер, притиснала бузи до техните.

— И ние те обичаме — отвърнаха те.

— Баща ви също ви обича. Никога не забравяйте това. Каквото и да става, той ви обича и никога не е искал да ви нарани.

— Знаем това — отвърна Роби.

— Добре тогава… — Тя ги отдели от себе си. — Беше ужасен ден и всички сме уморени. Време е всички да си лягаме.

Петнайсет минути по-късно, с почистено лице и с нощница, Клер се пъхна между завивките на леглото, в тяхното легло, а в ъгълчетата на очите й се стичаха сълзи. Той й липсваше. О, господи, така й липсваше. Тя го мразеше, задето я бе превърнал в една упорита, отбраняваща се жена, която трябваше да му покаже, че може и ще живее и без него! Той казваше, че между него и Моника Арънс няма нищо, но защо тогава Рут ги бе видяла заедно? Защо бе толкова развълнуван, когато й се обади по телефона. Беше толкова болезнено да не може да му вярва след всички тези години на безрезервно доверие. А болката се усилваше още повече, когато си представяше Том в сексуални сцени с друга жена. Тези образи я преследваха и тя не можеше да ги спре. Появяваха се всяка нощ, когато си лягаше в леглото, в което тя и Том се бяха любили, в чаршафите, които все още пазеха мириса му, а гънките по възглавницата бележеха отпечатъка от главата му. Дори и да живееше до сто години, не би могла да свикне с липсата на неговото топло присъствие в другата половина на леглото.

Понякога се прокрадваше друга мисъл, въпреки че тя не искаше да я допуска до съзнанието си.

Е, добре, какво като си имаш любовница, Том Гарднър, да не мислиш, че само ти все още имаш сексуални желания, само да щракна с пръсти и Джон Хенделмън ще бъде в леглото до мен.

При тази мисъл тя се извиваше виновна.

Един от тях трябваше да спази дадената клетва в името на децата им. Те се нуждаеха от модел за подражание и едно от най-големите й разочарования бе, че Том се бе провалил в техните очи.

На сутринта очите й щяха да бъдат зачервени и подути… да го вземат дяволите, задето й причиняваше това… да я накара да живее без него, което мразеше… задето я бе превърнал в прицел на училищните клюки… и обект на ухажване за Джон Хенделмън…

 

 

На следващия ден, в момента, в който Кент Арънс влезе в класната стая, тя разбра, че той е научил за раздялата с Том. Преди той винаги се беше държал внимателно и на разстояние, а сега я изучаваше внимателно с мрачен поглед, който тя чувстваше дори когато бе с гръб към него.

Тя трябваше да се съгласи с Том, когато той бе предложил да го прехвърли от нейния клас. Беше трудно да бъде обективна с незаконното дете на съпруга си. И това личеше в отношението й към него. Тя го пренебрегваше: никога не го изпитваше, погледът й минаваше през него, не му отвръщаше, когато той я поздравяваше. Когато погледите им се срещаха, никой не се усмихваше. Това я караше да се чувства ужасно, но тъй като не се отразяваше на успеха му, тя се самоизвиняваше.

Този вторник, след като петият час свърши и учениците излязоха, Кент остана на чина си. Въпреки че й беше трудно, Клер се престори, че не го забелязва, като преглеждаше графика си в работната тетрадка. Той изправи дългото си тяло, приближи се и застана точно срещу нея.

— Чух за вас и господин Гарднър — каза той.

— Така ли? — погледна го тя с безразличие.

Той стоеше спокойно в сините си дънки, в бледожълт пуловер и така дяволски приличаше на Том.

— Предполагам, че е заради мен.

Сърцето й омекна, когато той откровено прие върху себе си вина, която не беше негова.

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо се държите така, сякаш мен ме няма?

Тя се изчерви.

— Съжалявам, Кент, правя го несъзнателно.

— Мисля, че го правите нарочно, за да ме накажете, защото съм в това училище.

Клер се почувства като замаяна и се отпусна тежко на стола си.

— Толкова приличаш на него — прошепна тя.

— Така ли? Не знаех.

— Той би постъпил по същия начин, ако беше в твоето положение. Възхищавам ти се за това.

— Тогава защо го изгонихте?

— Наистина, Кент, не мисля, че това е твоя работа.

— Ако не е моя, тогава чия е? Това нямаше да се случи, ако не бях дошъл в този училищен район, нали?

Те кръстосаха погледи за няколко секунди, преди тя да отвърне тихо:

— Да, прав си.

— Тогава, ако не наказвате мен, то кого? Него? Ако това е, което целите, трябва да знаете, че вашите деца също страдат. Това е просто безсмислено. Аз самият съм отраснал без баща и знам какво значи това, а вашите деца си имат баща и вие им го отнемате. Съжалявам, госпожа Гарднър, но не мисля, че това е правилно. Веднъж Челси ми каза колко го обича, а вчера в съблекалнята всички видяха как се е променил Роби. Той дори не изведе отбора на тренировките.

— Аз поговорих с децата си вчера. Мисля, че те разбират защо съм се разделила с Том.

— Наистина ли мислите, че той има връзка с майка ми? Защото аз я попитах и тя каза, че нямат, защо и вие просто не го попитате?

Клер беше толкова изненадана, че не можа да реагира. Нима бе възможно да обсъжда интимните проблеми на брака си с един от своите ученици.

— Мисля, че прекалявате, Кент.

Той я изгледа студено и отстъпи назад, самата учтивост.

— Добре тогава, извинявам се и си тръгвам. — Той се завъртя на пети и се запъти към вратата със стегната военна походка, като владееше себе си по-добре от всяко седемнайсетгодишно момче, което познаваше. Господи, не се ли страхуваше да не бъде наказан за това? Никой ученик в това училище не би се осмелил да говори за подобни неща с някой учител. Забележителното бе в това, че той го бе направил с възможно най-голямо уважение, каквото Том и тя винаги запазваха един към друг, когато спореха. Когато видя Кент да излиза от стаята, тя самата бе респектирана от него.

 

 

До края на седмицата всички подробности излязоха наяве и цялото училище знаеше, че Кент Арънс е незаконен син на техния директор.

Том бе поговорил с Лин Роксбъри и тя го бе посъветвала да не обръща внимание на хорските приказки, да обмисли добре взаимоотношенията с Кент и да избере някакъв начин на поведение, преди да продължи нататък.

Той изпрати да повикат Кент след края на петия час в кабинета му. Когато останаха сами, те се вгледаха един в друг, все още осмисляйки факта, че са баща и син. Изучаваха се един друг с поглед — фигурата, мускулатурата, цвета на очите, косите, без да се страхуват от приликата, която откриваха.

— Доста си приличаме, нали? — каза Том.

Кент кимна, все така загледан в баща си, който бе заобиколил бюрото и се намираше само на четири крачки от него. Те бяха взаимно очаровани.

— Всички в училище знаят — отвърна Кент.

— Това притеснява ли те?

— В началото да. Но сега, не знам… дори малко съм горд от това.

Том потрепна от изненада.

— Бих искал да видиш мои снимки, когато съм бил на твоята възраст.

— Аз също.

Настъпи тишина, докато двамата мислеха за пропуснатите възможности като баща и син, за общото им бъдеще.

— Моят баща иска да те види — каза Том.

— Аз… — преглътна Кент — аз също бих искал да го видя.

— Сега живея при него, нали знаеш?

— Да, знам. Съжалявам, че ви причиних това.

— Не си. Аз съм си виновен. Това е мой проблем и аз ще се справям с него. Както и да е, ние се чудехме дали би могъл да дойдеш на хижата този уикенд, може би в събота.

Кент се изчерви.

— Да… разбира се. Страхотно.

— Можеш да се запознаеш и с чичо Клайд, ако искаш.

— Разбира се — усмихна се веднага Кент.

— Те двамата обичат да се дърлят един друг, така че те предупреждавам да не им обръщаш много-много внимание.

Кент беше като замаян.

— Не мога да повярвам, че наистина ще се срещна с дядо си!

— Той е страхотен старец. Ще го обикнеш, както и аз го обичам.

Кент продължаваше да се усмихва и усмихва.

— Е, добре, да не те задържам повече. Искаш ли да дойда да те взема в събота?

— Не, мисля, че мама ще ми даде колата.

— Добре… тогава какво ще кажеш за два часа?

— Идеално.

— Ето… един момент. — Том се обърна към бюрото. — Ще ти начертая една скица.

Докато чертаеше, Том усети, че Кент се е доближил и е застанал до него над бюрото.

— Ще гледаш за една групичка борови дървета, там ще завиеш и ще поемеш направо, къщата на татко е на стотина метра от там. Тя е една малка дървена хижа, а отпред ще видиш моят червен таурус, паркиран близо до неговия пикап.

Том се изправи и подаде плана на Кент.

— Благодаря. В два… ще бъда там. — Той сгъна листчето неуверено, веднъж и още веднъж. В този момент нямаше какво повече да си кажат. Стояха един до друг, завладени от мисълта, че биха могли да се докоснат, осъзнавайки, че ако го направят, ще прескочат една бариера, което ще промени завинаги живота им. Очите им ги издаваха — как се чувстват, как копнеят и се страхуват, с разтуптени сърца.

Тогава Том разтвори широко ръце, Кент се приближи и те се прегърнаха силно, гръд до гръд. Застинаха неподвижно, завладени от магията на момента. Бяха се открили един друг и се чувстваха благословени заради това. Когато се разделиха и погледнаха един друг, очите и на двамата горяха от щастие. Том докосна леко сина си по бузата, опита се да каже нещо, но не можа. Думите не можеха да изразят това, което чувстваше.