Лавърл Спенсър
Кристални окови (18)

Осемнадесета глава

Клер се бе съгласила да се срещне с Том в шест часа в неговия кабинет и когато дойде, той вече заключваше.

— Е, как мина денят ти? — попита я той. Извади ключовете си и се обърна към нея.

— Изглежда, този път е било по-лошо.

— Направо ужасно — въздъхна тя, — цялото гърло ме боли.

— Защо не си направиш малко чай с мед?

— Още малко чай с мед и ще ми порастат крилца и ще започна да жужа!

Те излязоха навън и той я пусна да мине пред него:

— Денят не е най-подходящ за прибиране вкъщи и разправия с децата.

— Това ли смяташ да правиш? — попита Клер. — Да се разправиш с Челси?

— Не знам. Не мога да реша как да постъпя.

— Нито пък аз.

Стъпките им отекваха по пътя към колите. Те бяха изпитвали такива моменти, когато всеки от тях се опитваше да избере най-правилния подход към децата. И винаги досега се бяха справяли.

— Мисля, че първо трябва да си поговорим с нея — каза Том.

— Да, мисля, че това ще помогне.

— Тя може да обвини нас за станалото.

— Да, знам.

— И ще бъде права. Ние до голяма степен сме виновни.

— Да, и това знам.

Беше паднал мрак, бе студено и вятърът ги пронизваше. Стъпките им отекваха в тишината на паркинга. Колите им бяха паркирани в двата срещуположни края на сградата. Те се спряха пред колата на Том.

— Клер, що се отнася до Джон Хенделмън…

Тя се обърна и го погледна.

— Моля те, Том. Не мога да говоря за това сега, трябва първо да решим какво да правим с Челси. Може би по-късно довечера, след като говорим с нея, да отидем на някое тихо място и да си поговорим.

Сърцето му трепна:

— Може и да си уговорим твърдо среща?

— Да, ако ми е останал глас да говоря.

— Добре. Тогава аз ще те следвам с колата до къщи. Става ли?

— Да.

Тя тръгна към колата си, но той извика след нея:

— Клер?

Тя се спря, обърна се и с изненада го видя да се усмихва:

— Знам, че гърлото те боли, но гласът ти звучи много секси! — каза той и влезе в колата, а тя остана за миг загледана в него, след това се обърна и тръгна към колата си, като леко се усмихваше.

 

 

Когато пристигнаха, колата на децата я нямаше. Клер вкара колата си вътре в гаража, а Том паркира своята отвън. Когато влязоха в къщата, и двамата мислеха колко странно се бяха променили нещата — обикновено той паркираше в гаража близо до нейната кола, но сега мястото му беше празно също като неговата половина от леглото.

Те влязоха във всекидневната заедно, както преди. Лампите светеха навсякъде, но наоколо бе тихо. Клер постави папките си на масата и закачи палтото си на закачалката, а Том отиде до барчето да си налее нещо за пиене. Клер се изкачи по стълбите и извика:

— Челси?

Никой не й отговори.

— Челси? — извика тя отново, малко по-силно, извила глава нагоре.

Тя измърмори нещо и се изкачи до горе. Влезе в стаята на Челси и я завари чиста и подредена, но на леглото бяха захвърлени някои дрехи, а на пода бяха подредени купчини с неприбрано бельо. По друго време Клер щеше да си помисли, че Челси е излязла за малко, но сега празната стая я изплаши. Тя се втурна в стаята на Роби.

— Роби? — извика Клер.

След кратко колебание тя се втурна надолу по стълбите и извика:

— Том, чуваш ли децата долу?

Той се показа от кухнята и погледна нагоре.

— Не, не са ли там горе?

— Не. В стаите им свети, а Челси е оставила навсякъде неприбрани дрехи.

— Какво? — извика той и се засили по стълбите, докато Клер слизаше.

— Том, тя беше наказана да си стои вкъщи! Не би трябвало да е излязла, нито пък Роби.

Той изкачи стъпалата по две наведнъж и се шмугна покрай нея в стаята на Челси, след това в тази на Роби.

— Казвали ли са, че имат планове за вечерта?

— Не, нищо.

— Е, тук ги няма. Може би са излезли да хапнат по нещо?

— Биха оставили бележка. Освен това Челси не би излязла, като знае, че е наказана!

— Може би всичко си има логично обяснение.

Но тя добре познаваше Том, той потискаше собственото си безпокойство, за да не я разтревожи.

— Том… — обърна се тя колебливо към него — притеснявам се, ако те…

— Няма за какво да се тревожиш, Клер — погледна я той в очите. — Не бива да правиш прибързани изводи.

— Но тя е оставила дрехите си разхвърляни, а и всички лампи светят. Само да я беше видял как изглеждаше онази вечер, щеше да знаеш, че е способна на всичко.

Те бяха застанали един срещу друг и всеки от тях потискаше желанието си да се хвърли в обятията на другия и да намери там утеха, но никой не се осмеляваше да направи първата крачка.

— Клер — каза Том и пристъпи към нея.

В следващия миг тя бе в прегръдките му, където я посрещнаха с любов и страхът вече не беше толкова голям. Тя се притискаше в него, вкопчила ръце в сакото му, а сърцата им биеха едно до друго след толкова седмици самота.

— Аз се провалих с нея, Том — прошепна Клер.

— Не, Клер, не си. Не трябва да се обвиняваш сега. Трябва само да ги открием къде са. — Той нежно я отдели от себе си и я хвана за раменете. — Имаш ли представа къде биха могли да бъдат?

— Не, Том, опитвам се да се сетя, но…

Точно в този момент се дочу шумът от паркирането на кола и Том се втурна към прозореца.

— О, слава богу, те се прибират. Като че ли има още някой с тях, колите се две.

— Какво, за бога… — измърмори Том намръщен.

— Какво има? Кой е?

— Не съм сигурен, но мисля, че е Кент.

След малко Роби и Челси влязоха във всекидневната задъхани и се изправиха пред родителите си.

— Къде бяхте? — извика им Том.

Вместо да отговори, Челси се втренчи в Клер:

— Говорихме с някого, с когото и ти трябва да се срещнеш, мамо!

— С кого? — попита Клер.

— Само излез навън, мамо, моля те!

— Кой е там?

Роби пристъпи напред, а гласът му бе изострен от гняв:

— Не можеш ли поне веднъж да направиш това, за което те молят, без да искаш обяснение за това, майко?

Шокирана, Клер се вгледа в сина си, след това в дъщеря си. В стаята надвисна гробна тишина, преди Челси да я помоли, много по-нежно от Роби, като вложи сърцето си във всяка една дума:

— Мамо, навън има един човек, който иска да говори с теб. Молим те да се облечеш и да излезеш на алеята при него, ще го направиш ли заради нас, мамо?

— Кой е той?

Със сълзи на очите Челси се обърна към баща си:

— Татко, ще я накараш ли, моля те! Моля те? Защото това е наистина последното, което можем да направим.

Том се обърна към Клер, озадачен, но все пак решен да я окуражи да ги послуша, защото тя трябваше да се съобразява повече с чувствата на децата си, ако искаше бракът им да се запази и семейството им да оцелее. А ако навън беше Кент, тя трябваше наистина най-после да се срещне с него и да постигнат някакво примирие, защото той бе твърдо решил отсега нататък често да се среща със сина си.

— Клер? — просто я попита той.

Тя прочете горещата молба в очите му, надеждата в тези на децата си и разбра, че каквото и да я чака навън, тя трябва да го посрещне, защото явно бе много важно и за четирима им.

— Добре — каза кратко тя, наметна сакото си и излезе.

Навън светлините от гаража обагряха в златно алеята и тя видя паркирания лексус. Не, помисли си тя, не мога да направя това! И все пак насили се да върви и се приближи до синята кола, която предизвикваше в нея чувство на ярост и гняв, ревност и обида, откакто я бе видяла за последен път преди два месеца.

Клер все още не бе стигнала до колата, когато вратата се отвори и от мястото на шофьора излезе някой. Появи се Моника Арънс и застана пред нея на пътеката.

Клер отстъпи крачка назад:

— Моля ви, не се връщайте! — каза Моника.

— Очаквах вашия син, а не вас!

— Знам. Съжалявам, че така ви изненадах. Може ли да поговорим?

Клер се поколеба, тази жена бе имала интимна връзка с Том само седмица преди сватбата им, бе забременяла от него, когато тя, Клер, вече носеше сина му в утробата си и този факт все още я тормозеше, но тя си спомни за молбата в очите на децата си и Том. Бъдещето на цялото семейство бе в ръцете й.

— Добре. Мисля, че е време, нали?

— Бихте ли влезли в колата? Вътре е по-топло.

Не, Клер наистина не би искала, но прие.

Вътре приглушените светлинки създаваха топла уютна атмосфера. Клер се почувства като в капан, лице в лице с Моника Арънс, готова да я намрази, без да се издава.

— Не бих избрала да се срещнем в кола, но децата настояваха. Мисля, че щеше да бъде много по-добре да се срещнем на неутрална територия, но както казах, изборът не беше мой.

— Не, няма нищо.

— Не съм сигурна какво са ви казали там, вътре.

— Нищо. Само че някой ме чака отвън, за да се срещнем.

— Съжалявам. Не биваше да ви изненадваме така. Сигурно сте била шокирана, като сте ме видели да излизам от колата.

Клер се усмихна нервно:

— Да, очаквах да кажете това.

— Ами, тогава нека първо да ви обясня, че днес нашите деца дойдоха при мен и ме помолиха да направя това. Вашите и моето дете.

— Заедно? — възкликна с изненада Клер.

— Да, заедно. Те са били тук, във вашата къща, днес следобед и са решили, че след като са като брат и сестра, най-добре да извлекат всички добри неща от това и да започнат да се опознават по-добре. Не знам дали това ви е било известно?

— Н-не — заекна Клер, — нямах представа.

— Ами, след като си тръгнали оттук, дойдоха у нас и ме помолиха да дойда и да се срещна с вас. Ще си призная, че ми призля от тази идея, но те бяха толкова искрени и настоятелни, че аз приех, макар че бях уплашена, колкото и вие. Но ето ме тук, сега.

Клер бе изненадана от прямотата на другата жена. Част от защитните й бариери паднаха, когато разбра, че и тя се чувства като нея.

Моника си пое дълбоко дъх и продължи:

— Може би всичко щеше да бъде по-лесно, ако бях дошла при вас веднага, когато разбрах, че вие с Том сте се разделили скоро след нашето идване тук.

Клер почувства, че се изчервява: необходимостта да признае пред другата жена, че бракът й се разпада, бе засегнала гордостта й.

— Да, вярно е, но ние с Том започваме часове в семейната консултация следващата седмица.

— Това е добре. Но преди това трябва да знаете как точно стоят нещата между мен и Том. Между нас няма нищо и трябва да бъдете сигурна в това. Истината е, че никога не е имало. Това бе преживяване за една нощ и нищо не може да оправдае мен или Том. И ако допуснете миналото и нещо, което само предполагате, че има между нас, сега да застане на пътя на брака ви, ще направите най-голямата грешка в живота си.

Клер почувства вълна от облекчение. Тя все още бе като зашеметена, когато Моника продължи:

— Можете да ме питате за всичко, което ви интересува. Дали съм се срещала с Том? Да, срещнах се. У нас, което беше абсолютно неподходящо, но всичко, за което говорихме, е било свързано само с Кент и за това, кое е най-добре за всички замесени в случая.

Главата на Клер бучеше от усилието й да следи разказа на Моника, но тя реши, че сега е моментът да си изясни някои подробности:

— Една моя съседка ми каза, че ви е видяла с Том в кола на един паркинг.

— Да, вярно е. Това бе по времето, когато все още се чудехме как е най-добре да се срещнем, за да обсъдим бъдещето на Кент. Може би беше неразумно да се срещаме там, но бяхме твърде объркани, за да разсъждаваме спокойно. И все пак, ако искате да ме обвините, ще сте в правото си. Преди години аз сгреших, като реших да не казвам на Том, че съм бременна от него, и като не му съобщих за раждането на Кент. Но сега, след толкова години, когато сме били разделени, не мисля, че една жена има правото да скрие от един мъж раждането на едно дете, което той не е очаквал. Но в онези дни тези неща често се пазеха в тайна и много бащи никога не научаваха, че са дали живот на децата си. Аз сгреших. Признавам си и ви моля за прошка, вас, Том и Кент. Ако не бях скрила неговото раждане, нямаше да се стигне до тази раздяла между вас и Том и семейството ви все още щеше да е единно.

Очите на Клер се напълниха със сълзи и смутена, че Моника ще ги види, тя се обърна към прозореца:

— Не знам какво съм очаквала, когато ви видях, застанала пред мен, но като че ли една част от мен очакваше да чуе, че… че вие ще ми кажете за вас с Том… че… че вие сте влюбени и… и аз трябва да му дам свобода.

— О, не, никога. — Моника се протегна и нежно докосна Клер, като я обърна към себе си. — Моля, повярвайте ми. Ако бях влюбена в него, щях да постъпя точно така, защото аз съм си такава. — Тя се вгледа в профила на Клер. — Трябва да ви кажа още нещо, и то е най-трудното. Казвам го по две причини; защото вие имате нужда да го чуете и защото аз имам нужда да го кажа след толкова години. — Тя направи малка пауза, преди да продължи. — Тогава, през онази нощ, нощта на ергенското парти на Том, ние сгрешихме. Знаех го още тогава, признавам си го и сега. Не бива да допускате това да ви раздели сега, след толкова време. Знам, че това е твърде трудно, но е и прекалено важно. Опитайте се да го разберете, той е бил млад, подложен на голям стрес, страхувал се е от бъдещето и семейния живот. Но нека да ви кажа нещо: онзи път, единствения път, когато той дойде в къщата ми, той ми каза, че ви обича много и че откакто се е оженил за вас, с всяка година животът му става все по-щастлив. — Гласът на Моника се превърна в едва доловим шепот. — Вашият съпруг ви обича, госпожо Гарднър. Мисля, че вие разбихте сърцето му с тази раздяла. Вие имате две прекрасни деца, които искат родителите им да са заедно отново. Моля ви, приемете го отново и сложете кръст на миналото!

Клер вдигна замъглените си очи и погледна към Моника, а тя продължи:

— Толкова бракове се провалят в наши дни и толкова самотни родители има като мен. Едва ли трябва да казвам това на вас, която работите с децата в училище. Въпреки че няма за какво да се извинявам, що се отнася до мен като родител, трябва да ви призная, че намирам вашето семейство за идеалния вариант — майка и баща, които заедно отглеждат децата си. Това звучи като американската мечта и все пак е абсолютно вярно. Ако аз имах това, което вие сте преживели с Том, две прекрасни деца, като вашите, бих се борила с всички сили да запазя съпруга си, а не да го отблъсквам. Ето, казах го. Така мисля аз, каквото и да направите.

В последвалата тишина двете жени останаха неподвижни, свързани от тази изповед. Най-после Клер измъкна една кърпичка, изтри очите си и се отдаде на чувствата си: облекчение и благодарност, голяма доза уважение към жената до нея, надежда и вълнение при мисълта, че трябва да влезе в къщата и да се изправи пред Том. Тя въздъхна и се обърна към Моника:

— Знаете ли, винаги съм била настроена срещу вас.

— Това е обяснимо.

— Опитах се да открия чувство за вина във вашето поведение на срещата онзи ден, но не успях, всъщност това ме раздразни. Не знам, може би тогава щеше да ми е по-лесно да ви мразя, да ви презирам, ако не открито, то поне пред себе си. Но сега разбирам защо Кент е това, което е.

— Благодаря ви.

— Може би трябва да поговорим и за него.

— Ако вие желаете.

— Трябваше да го направим още на срещата.

— Но това щеше да обърка отношенията учител-родител, нали?

— Да, но не е оправдание.

— О, не се самообвинявайте за това. Важното е, че сега го обсъждаме.

— Всъщност ние се справихме добре с положението, като се има предвид какво се криеше под повърхността, нали?

— Да, наистина — отвърна Моника и ако бяха приятелки, щяха да се разсмеят, но те знаеха, че никога няма да бъдат такива. И все пак бяха близки по някакъв начин.

— За Кент… — започна Клер.

— Разбирам, че ви е доста трудно да свикнете с мисълта за него.

— Да, така е, но трябва.

— Да, в името на вашите деца.

— И на Том.

— И на Том. Сигурна съм, че трите деца го искат, а и Том също. Вероятно знаете, че той се среща с Кент, откакто сте разделени. Опитват се да изградят някакви отношения помежду си като баща и син. Но това ще отнеме време.

— Време и съдействие от моя страна, това имате предвид, нали?

— Ами… ммм… да, това.

Отново настъпи тишина. Но Клер вече се чувстваше по-добре с Моника до себе си. — Ще ви кажа нещо, което още не съм казвала дори на Том. Мисля много за това напоследък. Учебната година свършва и следващата година Кент ще се премести в колежа, и ще си призная, и за мен така ще е по-лесно, но все пак моите деца искат да опознаят брат си, а те означават много за мен и в края на краищата защо да заставам на пътя им?

— Нима искате да кажете, че ще го приемете в дома си?

Измина известно време преди Клер да продължи:

— О, Моника, тук наистина ме хванахте натясно.

— Тогава нека да си изясним това.

— Добре тогава, вие как се почувствахте, когато моите деца дойдоха у вас?

— Като вкаменена, но след това, като помислих малко, вече не ми се струваше толкова ужасно, особено като се има предвид, че децата сами вече бяха решили, че ще станат приятели, без значение какво казват родителите им. И освен това трябва да ви върна комплимента за Кент.

— Благодаря.

— Значи… решаваме да бъде мир.

— Какво друго ни остава? Защо да се нараняваме взаимно?

— Правилно.

Клер си отдъхна, чувстваше се все по-добре.

— Знаете ли, когато дойдохте тогава при мен, с нова прическа и изкусен грим, ви погледнах и си казах: „Ако тази жена не е влюбена в мъжа ми, ще си изям дневника“.

— Но какво общо има тук една нова прическа?

— Знам, че е глупаво, но някой ми беше казал, че веднага можеш да познаеш кога една жена е влюбена по новата прическа и по това, че изглежда по-красива.

— Промених прическата си, защото имах нужда от малко самочувствие. Вкъщи атмосферата също беше доста напрегната. Но трябва да си призная, че след като си поговорихме, се чувствам много по-добре и ако ми обещаете, че ще се приберете и ще се сдобрите с Том, ще бъда напълно доволна.

— Разбира се, точно това смятам да направя.

— Добре — за първи път Моника се усмихна.

Клер се усмихна в отговор:

— Благодаря ви, Моника.

— Благодарете на нашите деца, те бяха много по-силни от мен, трябваше да чакам те да ми кажат как да постъпя.

Клер не можеше да намери подходящи думи в отговор. Тя сложи ръка на вратата и се сбогува:

— Е, започва се.

— Успех!

— Благодаря. Успех и на вас. Наистина ви го желая.

Те се усмихнаха една на друга, поразени от мисълта, че ако бяха се срещнали при други обстоятелства, може би щяха да станат добри приятелки, тъй като в тази кратка среща бяха открили много общи черти помежду си, смелост, смекчена от чувствителност и ранимост, способност да се справят с трудните ситуации в живота, без да остават безучастни към чувствата на другите.

— Пазете се — каза Моника и Клер затвори вратата.

Тя не проследи с поглед колата, а се обърна и влезе в къщата, където я очакваха най-скъпите за нея същества на света. Сухите есенни листа бяха покрили алеята, звездите огряваха пътя й и тя внезапно осъзна, че утре е Денят на Вси светии. Тя бе забравила да постави пред вратата украсена тиква, нито бяха украсили дърветата пред къщата с разноцветни гирлянди, както обикновено правеха заедно с Том.

„Е, може би утре“, помисли тя, защото утре щяха да се събудят един до друг.

В кухнята Том приготвяше вечеря, от фурната се носеше ароматът на сандвичи. Когато тя влезе, всички замряха неподвижни. Том се обърна към нея с кърпа в ръце, а децата поставяха чинии и прибори на масата.

Том заговори пръв:

— Нали нямаш нищо против. Приготвих малко сандвичи с пиле на грил.

— О, не, разбира се. Това е чудесно.

— Не можах да открия нищо друго в хладилника.

— Е, предполагам, че напоследък не съм била особено добра домакиня. Просто нямах желание за това.

Те се гледаха един друг, забравили за присъствието на децата, разделени от мебелите и разстоянието помежду им, но се поглъщаха с поглед. Челси се изчерви по бузите. Том бе съблякъл сакото си и бе останал само по фланелка и по бързото движение на гърдите му си личеше колко е възбуден.

Най-сетне той трепна и прочисти гласа си, осъзнавайки колко дълго се бяха втренчили един в друг.

— А-а… деца — погледна ги той. — Ще ни извините ли за момент, с майка ви искаме да останем за малко насаме?

— Разбира се — отвърна Челси и внимателно постави чиниите на масата.

— Разбира се — повтори Роби и остави своите прибори.

Те напуснаха стаята на пръсти. След тях в кухнята настъпи неловка тишина. Клер все още стоеше на прага облечена с палтото си, а Том държеше в ръце една кърпа и я мачкаше.

— Какво каза тя? — попита той с глас на борец, който предварително се е предал.

— Ами, накратко, че съм една глупачка.

Той протегна ръце към нея, изпускайки кърпата на пода, но тя го изпревари и се втурна в прегръдките му. Те се целунаха така, както се целуват близки след дълга раздяла, оцелели след трудности, щастливи, че са отново заедно. Прегръдката им беше една безмълвна прошка.

Тя се откъсна от устните му и погледна към него, а сълзите и бяха оставили две сребърни следи по лицето й:

— О, Том, съжалявам. Съжалявам.

— Аз също.

— Да, но ти го каза отдавна, само че аз не ти повярвах.

— А сега вярваш ли ми?

— Да! Не само че ти вярвам, но разбирам колко прав си бил.

— О, Клер — прошепна той и затвори очи.

Тя притисна чело в познатата извивка на раменете му.

— Моля те, прости ми — прошепна тя, а сълзите й мокреха фланелката му. Тя чу как той преглътна, но не можа да отговори в този момент, след като бе преживял страха си и бе оцелял.

— Моля те, прости ми, скъпи.

— Мислех, че ще загубя всичко, за което съм се борил в този живот — прошепна той в отговор — теб, децата, дома, всичко, което съм обичал. Бях толкова уплашен, Клер.

— Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това.

— Проблемът е там, че аз знаех, че това ще се случи и вината ще бъде само моя.

— Не, не, аз също съм виновна, може би дори повече, като не ти простих за нещо, което се бе случило толкова отдавна. О, Том, толкова те обичам, беше ми толкова трудно и самотно без теб.

Устните им се сляха и той пъхна ръце под палтото й, за да почувства тялото й плътно до своето. Ръцете му взеха това, което винаги им бе принадлежало. След няколко блажени минути Клер прошепна:

— Мисля, че нещо гори!

Том се откъсна от нея и бързо отвори фурната:

— По дяволите. — Той изключи печката и изхвърли прегорелите сандвичи.

— Знаеш ли, имам една идея, хладилникът е празен, а сандвичите вече за нищо не стават, защо да не изпратим децата да вземат няколко бързи закуски?

— А защо трябва да са бързи? Защо не ги изпратим на една обилна вечеря навън?

— Ами като говорехме за това, какво ще кажеш за „Кинсайд“?

„Кинсайд“ беше скъп ресторант, в който бе трудно да се получи маса без предварителна резервация и те отдавна мечтаеха да отидат там. Том и Клер се канеха да го направят от три години, но все още не бяха се решили.

Те се разсмяха щастливи, че старото им чувство за хумор бе живо.

— Не мислиш ли, че това ще бъде малко прекалено очевидно?

Клер сви рамене:

— Челси може да ни се изсмее.

— А Роби ще използва момента да ни обере, сигурно ще ни струва стотина долара.

— И така, как да ги изведем от къщата?

Той я прегърна с една ръка през рамото и я притегли до себе си:

— Само гледай. — Той я поведе със себе си до стълбите и извика: — Хей, деца, ще слезете ли за малко долу?

Те се появиха веднага, втурнаха се по стълбите и се заковаха точно пред тях. Баща им нежно бе сложил ръка на раменете на майка им.

— Майка ви и аз искаме да останем малко сами. Имаме ли някакъв шанс, ако ви дадем малко пари да се почерпите навън и да хапнете нещо за вечеря?

Очите на Челси светнаха от радост и тя погледна въодушевено брат си:

— Да, разбира се.

Роби попита:

— Колко ще получим за това?

Том пусна Клер и направи фалшиво движение с юмрук към Роби, а синът веднага се сви в защита.

— Ах, ти, малък кръвопиецо — подразни го Том, — казах на майка ти, че това ще ни струва пари!

— Ами и аз не съм вчерашен, татко. Мога да позная кога някой е готов да се раздели с малко пари и не пропускам шанса да се възползвам.

Том извади портфейла си и даде на децата трийсет долара.

— Слушайте сега! Идете някъде да се навечеряте, а след това гледайте някой хубав филм. Да не сте се прибрали тук преди… десет, става ли?

— Разбира се, татко.

— Разбира се — повтори Челси и погледна закачливо майка си, — само, че аз си мислех, че съм наказана?

— Ще говорим за това по-късно, след като баща ви и аз обсъдим всичко, нали?

Челси кимна леко. Клер я целуна по бузата, прегърна Роби и децата излязоха. Вратата хлопна, в кухнята настъпи тишина, а във въздуха се носеше миризмата на изгорените сандвичи. Клер и Том стояха един срещу друг с почервенели бузи.

Том попита направо:

— Какво искаш да направим първо: да говорим или да си лягаме?

Тя искаше да си легнат. Господи, желаеше го толкова силно, както първия път, когато се срещнаха. Но сега, когато бяха сами, трябваше първо да разрешат проблемите, които стояха между секса и помирението.

— Оставям на теб да решиш — отвърна тя, — мисля, че ще се разплача, ако говорим, но ти и без това знаеш това.

Той не помръдна от мястото си, въпреки че лицето му все още гореше от желание, но той го потисна, за да й зададе един въпрос:

— Има само едно нещо, което искам да знам. Какво стана между теб и Джон Хенделмън?

— Аз го целунах. Това е всичко.

— Добре — каза той, без да я разпитва повече. — Това е вече зад нас. Забравено е.

— Въпреки че ми остават още три седмици репетиции с него?

— Имам ти доверие.

— Аз също — отвърна тя, — съжалявам, че трябваше едва сега да го разбера.

— Значи Моника ти каза, че между нас не е имало нищо?

— Да, и нещо повече — че никога не е имало. Освен това ми каза, че първия път, когато сте говорили за Кент, ти си казал, че всяка година от брака ни е все по-хубава от предната.

— Да, вярно е. С изключение на тази.

— Въпреки това разбираш ли какво ми струваше да открия, че Кент е твой син? Как това наруши сигурността ми?

— Да, Клер, разбирам. Каквото и да си мислиш, никога не съм бил безчувствен към болката ти, но просто не знаех какво можех да направя. Не можех да променя миналото.

— А аз май точно това исках от теб, нали? Въпреки че знаех, че е невъзможно?

— Все още ли очакваш това? Защото аз не мога да го направя и Кент е важна част от моите планове за бъдещето. По-добре да знаеш това още отсега. Той е мой син и отсега нататък аз ще бъда до него като негов баща. Ако не можеш да се справиш с това, Клер, по-добре кажи още сега…

Устните й потрепериха и тя прошепна с разтреперан глас:

— Том, може ли да дойда при теб и да те прегърна? За… защото не мисля, че ще преживея това, ако не те чувствам до себе си.

Те се приближиха едновременно един към друг и тя притисна лице до гърдите му, обхванала с ръце раменете му. В момента, в който се докоснаха, сълзите й рукнаха. Той знаеше това, разбираше и само я притискаше до себе си, и чакаше плачът да отмине.

Когато Клер най-сетне проговори, гласът й се бе успокоил:

— Децата са били заедно днес… тук, в къщата, тримата. Казаха ли ти за това?

Тя чуваше ударите на сърцето му.

— Не, не ми казаха — прошепна той.

— А след това са отишли в къщата на Моника и са решили да станат приятели.

Той затвори очи и се опита да спре сълзите в тях.

— О, Клер, не мога да повярвам!

— Ако Роби и Челси са готови да го приемат, и аз трябва да го направя.

— Наистина ли, Клер? — Той отдръпна лицето й и се вгледа в нея, блестящите и замъглени от сълзите очи, навлажнени устни, леко подути от плача.

— Да, ще се опитам, Том. Може би ще мине време, преди да се почувствам напълно свободна с него, но обещавам да направя всичко по силите си.

Той обхвана с две ръце лицето й, поставил пръсти на бузите й:

— Клер, ти ми подари две деца и аз те обичам за това, моля те не ме разбирай погрешно за това, което ще кажа… но, Клер, няма по-голям подарък от думите, които току-що изрече.

С разтреперан глас тя му отвърна:

— Защо ми трябваше толкова време, за да стигна до това? Защо трябваше да подлагам семейството си на такова изпитание?

Том допря челото си до нейното.

— Защото ти си просто човек, уплаши се, а и любовта не е безгрешна. Може да обичаш един човек и въпреки това да го нараниш.

— Толкова съжалявам, че ти причиних болка.

— Аз също. Важното е да се поучим от това, което сме преживели, а аз мисля, че вече сме.

— Да, аз също.

Той я целуна нежно по челото. Останалите неща — поведението на Челси, завръщането на Том, общото бъдеще на децата им, щяха да решат по-късно. Сега трябваше да възстановят близостта помежду си, любовта.

Клер прошепна:

— Толкова ми липсваше. Тази къща беше като наказание без теб. По време на хранене беше ужасно, сутрин, когато будилникът звъннеше и ти не беше там да го спреш, и когато Челси започна да се държи така… О, Том, аз се нуждаех от теб, от подкрепата ти… толкова много, само че… ти… не беше там и аз… аз… не можех да разбера самата себе си.

— Шшш… не плачи, Клер, всичко свърши. — Той я притисна силно до себе си и я приласка, докато тя се успокои. — Сега сме заедно и ще останем така, това е важното, а Челси ще се оправи веднага щом разбере това. Тя сама ще се справи, само почакай и ще видиш. Хайде, Клер, ела — той я подхвана през рамо — да си лягаме.

Докато се качваха по стълбите, тя каза:

— Не можах да се сдържа да не се разплача. Развалих доброто ти настроение.

— Мисля, че знам как да те накарам да се почувстваш пак добре, освен това всички тези сълзи са вече зад нас, така че ни очакват само хубави дни. Хайде да отидем в нашето собствено уютно легло, в нашата собствена чиста къща, където няма да се чудя откога не е прано бельото.

Тя му благодари с усмивка и изтри очите си с неговата фланелка.

— Знаех си, че няма да издържиш дълго при баща си, но бях ужасена, като разбрах, че ще се местиш в собствен апартамент. Ами ако ти харесаше да живееш самостоятелно, без тази рок музика да разтърсва стените и разни тийнейджъри да спорят на масата, без разни стари коли, които непрекъснато трябва да поправяш и съпруги, които те будят сутрин, когато искаш да поспиш още малко?

— Ти шегуваш ли се? Току-що описа всичко, което ме прави щастлив. Това се казва семеен живот и без него аз съм загубен.

— Аз също.

Бяха стигнали до тяхната спалня. Тя се изплъзна от ръцете му и светна една лампа, докато той затваряше вратата. След това той прекоси стаята, стигна до леглото и се просна отгоре му по гръб, разперил ръце.

— Аах… — въздъхна той, затворил очи.

Тя се вгледа в него, в дългата му фигура, в плоския корем, разрошената коса. През изминалите дни тя не си беше представяла какъв ще бъде този момент, но когато той настъпи, не беше това, което очакваше — нежна страст, без никакви ограничения, а вместо това той се бе проснал уморено на леглото.

Но клепачите му леко потрепваха.

И внезапно тя разбра: тя беше го засегнала дълбоко, като го отблъскваше толкова упорито и сега трябваше да поправи това.

Клер съблече дрехите си, като го наблюдаваше и знаеше, че той чува тихото шумолене на коприненото й бельо.

Гола, тя се наведе над него, сложила ръце от двете страни на лицето му.

— Том — прошепна тихо, — отвори ги!

Том ги отвори и тя видя там последни следи на несигурността.

— Том… обичам те. През цялото време не съм преставала да те обичам, дори да те желая… дори и когато те отблъснах.

Тя се наведе и докосна устните му, а той я прие, въпреки че тялото му все още лежеше неподвижно, като изхвърлено на брега при корабокрушение. Тя докосна с целувка притворените му очи, първо едното, после другото, върха на носа му, скулите му, първо лявата, после дясната, след това линията на челото му, която толкова й напомняше за другия му син… и накрая устните му, още веднъж, с безкрайна нежност.

— Каквото и да е било — прошепна тя, — трябва да знаеш, че никога, никога не съм преставала да те желая, аз се опитвах да доказвам други неща, те нямат нищо общо с това, Том, нищо.

Тя го докосна, където само тя и никоя друга жена можеше, и ръцете му, безжизнено отпуснати до този момент, я прегърнаха, понесоха я там, където тя бе копняла през последните мъчителни седмици. Всички спомени и обещания от миналото оживяха, движеха ръцете им и поставяха край на отчуждението им.

Когато и клепачите му вече не трепереха, несигурността му беше изчезнала, а тя се движеше върху него, завоевателна, изпитателна, постигнала непостижимото.

— Липсваше ми това — прошепна тя с глас, натежал от страст.

Той затвори очи, стиснал здраво китките й.

Скоро от гърлото й се изтръгна вик, а тялото му се разтърси за последен път и избухна в нея, той прошепна нежно — „Клер“ и тя знаеше, че й е простил.

По-късно лежаха един до друг, със сплетени ръце, затворили очи.

— Толкова е хубаво да те имам отново — измърмори тя.

Той отвори очи.

— Не бих искал да преживея всичко това никога вече.

— Няма. Отсега нататък ще говорим за всичко, което ни тревожи. Обещавам.

— Някой ден — каза тя, — когато остареем, мислиш ли, че ще погледнем назад и ще се смеем на това, на собствената си глупост?

Той се замисли за момент, преди да отговори:

— Не, не мисля. Това, което преживяхме, не е глупаво. Нарани и двама ни. Може би дори тази болка никога не ще изчезне съвсем и ще носим част от нея дълбоко в себе си, но това ще ни помогне да не допускаме същите грешки отново.

— Аз обещавам, че това няма да се повтори никога.

— Аз също.

Те се унесоха в сън. Навън, близо до къщата, едно куче излая, но толкова тихо, че едва се чу. На езерото Ийгъл Лейк двама старци подготвяха лодката си за дълъг нощен риболов. Някъде в града едно момче и едно момиче позвъниха в дома на своя полубрат и когато той вдигна телефона, извикаха: „Стана“, а когато се обади майка му: „Благодарим ви, госпожо Арънс, много ви благодарим!“.

В брачното легло ръката на Том внезапно потрепна в съня му.

Клер отвори очи и измърмори:

— Миличък?

— Ъмм? — Той остана със затворени очи.

— Няма да повярваш, но аз наистина харесах Моника. Тя е страхотна жена.

Том отвори очи.

Клер ги затвори.

Но на устните й трептеше усмивка.