Лавърл Спенсър
Кристални окови (3)

Трета глава

Клер прекоси двора на съседната къща на Рут Бишоп и почука на отворената врата:

— Рут, тук ли си? — Половин минута по-късно Клер надникна в антрето и извика отново: — Рут? — Никакви гласове, тракане на съдове или други признаци, че семейство Бишоп вечеря. През отворената врата на гаража се виждаше колата на Рут, но колата на Дийн я нямаше. Клер почука отново. — Рут? — извика тя.

Най-сетне Рут се появи вляво откъм спалните. Изглеждаше смачкана и унила. Дългите й, гъсти кестеняви коси, трудно поддаващи се на контрол, сега стърчаха във всички посоки като филизи на лоза. Под зачервените й очи имаше виолетови торбички. Гласът й беше по-дрезгав от обикновено.

— Здравей, Клер.

Клер я погледна и каза:

— Какво се е случило?

— Не зная още със сигурност.

— Но ти си плакала.

— Влез.

Клер тръгна след Рут към кухнята.

— Имаш ли възможност да поостанеш? — попита Рут.

— Разбира се. Само ми кажи какво се е случило.

Рут извади две чаши и ги напълни с лед и севън-ъп, без да попита Клер дали иска. Тя постави напитките на масата и седна с отпуснати рамене.

— Мисля, че Дийн има връзка с друга жена.

— О, Рут, не. — Клер хвана ръката на Рут и леко я стисна.

Плъзгащата се стъклена врата беше отворена и през нея Рут гледаше неутешимо към беседката от червено дърво, построена около едно доста голямо кленово дръвче. Сините й очи се напълниха със сълзи и тя прокара пръсти през оплетените си коси. После подсмръкна и заби поглед в чашата си.

— Нещо става. Просто го чувствам. Всичко започна миналата пролет, когато със Сара ходихме у мама. — Рут и сестра й Сара бяха отишли във Феникс, за да прекарат една седмица при родителите си, които по това време си купуваха къща в Сън сити.

— Какво точно започна?

— Малки неща… промени в навиците, нови дрехи, дори и нов афтършейв. Случваше се да разговаря с някого по телефона от спалнята и щом ме видеше, веднага затваряше. Когато го питах кой е, той отговаряше: „Един човек от службата“. В началото не обръщах кой знае какво внимание на това, но тази седмица на два пъти ми звъняха по телефона и мълчаха, и двата пъти бях сигурна, че има някой, защото се чуваше музика. А миналата вечер ми каза, че само ще прескочи до магазина да си купи батерия за часовника и когато се прибра, аз проверих километража на колата. Бе изминал двадесет и пет мили и бе отсъствал близо час и половина.

— А ти попита ли го къде е ходил?

— Не.

— Е, не мислиш ли, че е трябвало да го направиш, преди да си правиш прибързани заключения.

— Не смятам, че си правя прибързани заключения. Миналата вечер не беше за първи път. Той е различен.

— О, стига, Рут, това са само косвени доказателства. Мисля, че трябва да го попиташ къде е бил миналата нощ.

— Ами ако наистина е бил с някоя друга?

Клер, която никога, нито за миг не се беше усъмнила в съпруга си, през целия им брак, се изпълни със съчувствие към приятелката си.

— Всъщност ти не искаш да научиш истината, това ли е, което се опитваш да ми кажеш?

— А ти би ли искала?

„Да, наистина, бих ли искала?“ — замисли се Клер. Въпросът оказа върху нея неочаквано въздействие. Рут и Дийн бяха женени дори по-отдавна, отколкото те с Том. Те имаха две деца, които учеха в колеж, почти изплатена къща, вила наблизо и брак без никакви явни проблеми, доколкото бе известно на Клер. Нещата при тях бяха почти както при нея и Том. Самата идея, че един толкова стабилен брак може да се разпука по шевовете, тревожеше Клер. Тя можеше да си представи какъв ужас изпитва Рут и колко силно е желанието й да не научи нищо повече.

— Да, мисля, че бих искала — отвърна тя. — Мисля, че бих искала да узная истината, за да се намери изход от проблема.

— Не, лъжеш се. — Резкият отговор на Рут сепна Клер. — Просто си мислиш, че би искала, защото не се е случило на теб. Но ако някога те сполети същото, ще се чувстваш по-иначе. Ще се надяваш, ако наистина има нещо, той да дойде на себе си и да скъса с нея, без никой от двама ви да отвори дума за това.

— Значи това си решила. Да се преструваш, че всичко е наред, и да мълчиш?

— О, боже, Клер, не знам. — Рут закри лице с длани, като зарови пръсти в разрошените си коси. — Той си боядисва косата. Разбираш ли това? — Тя вдигна глава и повтори войнствено: — Той си боядисва косата и ние всички се шегуваме с него, но защо прави това? Аз определено нямам нищо против посивелите му кичури и му го казах. Не е ли странно да се занимава с подобни неща?

Наистина беше странно, но Клер реши, че ако се съгласи, това още повече ще потисне приятелката й.

— Струва ми се, че тази година беше тежка и за двама ви около заминаването на Чад за колежа. Децата вече не са у дома, средната възраст наближава — това е един труден период за всеки.

— Но някои хора го преодоляват, без да си имат любовници.

— Недей, Рут, не казвай това. Не знаеш дали е истина.

— Веднъж миналата седмица той не се прибра за вечеря.

— И какво от това? Ако обвинявах Том в изневяра всеки път, когато не се прибере за вечеря, бракът ни щеше да рухне още преди години.

— Това е друго. Неговата работа го задържа в училището и ти знаеш, че той има основателни причини да закъснява.

— Но аз все пак съм принудена да му се доверявам в голяма степен, не е ли така?

— Е, аз пък вече не мога да се доверявам на Дийн. Прекалено много неща в поведението му ми се струват нелогични.

— Говори ли с някого за това? С майка си? Със Сара?

— Не, единствено с теб. Не искам семейството ми да научи. Знаеш колко много обичат те Дийн.

— Имам едно предложение.

— Какво е то?

— Планирай един уикенд. Заведи го на някое романтично място, където ще бъдете само двамата и ще можеш да направиш нещо за… е, добре, за възраждането на брака ви.

— Преди излизахме извън града доста често, но и в това отношение нещата се промениха.

— Защото той винаги е поемал инициативата да те изненада. Може би вече се е уморил и сега е твой ред.

— Да не би да ме обвиняваш за…

— Не, не те обвинявам. Просто ти казвам, че трябва да положиш известно усилие. Колкото по-дълго сте живели заедно, толкова повече усилия ще са необходими, така е при всички ни. Всяка сутрин виждаш същото познато лице на съседната възглавница, същите познати тела, тук-там вече отпуснати, същият рутинен секс, когато се любите. А има и по-лош вариант, когато изобщо не се любите. Как са нещата при вас в това отношение?

— Зле, особено откакто децата не са вече у дома.

— Ето, виждаш ли?

— Вината не е в мен.

— Сигурна ли си? — Клер забеляза раздразнението на Рут. — Недей сега да преминаваш в отбрана. Просто помисли си, това е всичко, което се опитвам да ти кажа, и за бога, говори с него. Къде е той сега?

— Записа се в един спортно-оздравителен курс… и това е поредната новост! Съвсем ненадейно ти заявява, че трябва да влезе във форма, и се записва в някакъв си клуб. Или поне твърди, че ходи там.

— Защо не се записа и ти?

— Защото не искам. Чувствам се уморена след работа. Не желая да се забивам в някакъв отвратителен салон и да се трепя още един час, след като цял ден съм била на крак.

Макар Клер и Рут да бяха добри приятелки, Клер далеч не беше сляпа за недостатъците й. Рут беше упорита жена и често отказваше да приеме истината, дори когато бодеше очите й. Беше самодоволна като съпруга и Клер отдавна си мислеше, че приятелката й гледа на мъжа си като на нещо дадено. Беше склонна да спори, когато според Клер трябваше да слуша, какъвто беше сегашният случай.

— Рут, чуй ме. Сега е моментът да застанеш до Дийн, а не срещу него. Бъди с него при всяка появила се възможност и — кой знае? — може пък членството ти в този клуб да донесе онази освежителна струя във взаимоотношенията ви, да не говорим пък колко по-добре ще се чувстваш, спортувайки.

Рут въздъхна и отпусна рамене.

— Ох, не знам…

— Просто помисли за това. — Клер си тръгна и Рут я изпрати до вратата, където двете жени се прегърнаха. — Кой знае? Може пък да грешиш за Дийн. — Клер не намери сърце да отвори дума за онова, за което бе дошла тук. Как да помоли Рут да й препоръча някое хубаво място за излет, когато бракът й отиваше по дяволите? Вместо това тя реши да се обади на някоя от колежките си.

 

 

Когато Клер се прибра у дома, Том беше отишъл в училището, за да се опита още веднъж да разреши загадката с изчезналите учебници по английски.

Малко след десет вечерта, докато Клер се събличаше и се готвеше да вземе душ, Том влезе в спалнята, затвори вратата след себе си, облегна се на нея и се загледа в жена си с ленив интерес.

— Здрасти… значи се прибра — каза тя, дори без да се обръща. — Намери ли липсващите учебници?

— Май не. Предполагаме, че са ги изхвърлили направо от рампата, където са били доставени.

— О, Том. И какво смяташ да правиш сега? — Не последва отговор. Клер се спря, преди да събуе панталоните си, погледна назад през рамо и сетне попита по-меко: — Какво смяташ да правиш сега?

— Ще използваме миналогодишните. — В гласа му липсваше какъвто и да било интерес по въпроса за изгубените учебници.

Те останаха загледани един в друг и въпреки разстоянието, което ги делеше, тя почувства вълнението му.

— Какво има? — попита Клер и на устните й трепна усмивка. — Гледаш ме по един такъв начин, още откакто си се прибрал.

— Какъв начин?

— Както навремето, когато си устройвахме срещи.

Той се усмихна, пристъпи към нея и започна да измъква ризата от панталона си.

— Ще се къпеш ли? — попита Том, когато главата му изчезваше под пуловера.

— Имам нужда от един душ — отвърна тя, продължавайки да се съблича. — В стаята ми беше ужасно горещо, а пък и аз мразя разопаковането. Изключително мръсна работа.

Том хвърли ризата си настрани и разкопча токата на колана си, наблюдавайки я как събира дрехите си, наведена и гола, миг преди да тръгне към банята. Той тръгна след нея, борейки се с ципа на панталона си, и я зърна в момента, когато тя пускаше душа; единият й крак все още се виждаше зад отворената врата, а останалата част от тялото й бе придобила смътни очертания зад матовото стъкло.

Водата барабанеше по стъклото и плискаше, преди Клер да влезе под душа. Том я съзерцаваше през стъклената преграда, фигурата й приличаше на потрепващ пастелен призрак, който от време на време вдигаше лице и ръце нагоре, завърташе се бавно и прокарваше длани по гърдите си, наслаждавайки се на водата.

Той се съблече и се присъедини към нея.

Клер отвори очи при докосването му.

— О… здравей, палавнико — каза тя със зноен глас, улавяйки настроението му с онази непосредственост, която винаги бе обичал у нея.

— Здравей. — Струйките вода се стичаха по допрените им тела под формата на буквата Y. — Не сме ли се срещали някъде преди?

— Ммм… тази сутрин, в гимназията „Хюбърт Х. Хъмфри“, в стая двеста тридесет и две?

— О, да, точно така.

— И после още веднъж до мивката в кухнята, около шест и половина вечерта.

— Значи това си била ти? — Бедрата му се притиснаха в нейните.

— Да, това бях аз… онази, която днес на два пъти целуна при доста особени обстоятелства.

— Особени?

— Е, поне първия път. Трябва да признаеш, че е доста странно за разумен човек като теб да се нахвърли върху една жена посред работния ден на работното й място.

— Просто загрявам за уикенда, това е всичко. — Той се пресегна слепешком, напипа сапуна и започна да я гали с него по гърба. — Клер застана неподвижно със затворени очи, простенвайки от удоволствие.

Том сапуниса гърдите й, дръпна я към себе си и впи устни в нейните, целувката им бе също така хлъзгава, както и сливането на телата им. Когато свършиха, той я докосваше вътре, където я бе докосвал хиляди пъти, научавайки тайните й предпочитания.

— Избра ли място за уикенда? — прошепна Том.

— Да. А ти обади ли се на баща си?

— Да. Ще дойде.

Той отметна мокрите коси от лицето й, ухапа лекичко крайчеца на лявата й ноздра, горната й устна, после долната. Държейки изящния й врат в едната си ръка, Том я целуваше, сякаш облизваше буркан с мед, а в това време топлата вода се плискаше по телата им и багреше кожата им в червено.

Притиснал устни в нейните, той я попита:

— И така, къде отиваме?

Тя се отдръпна назад, обви врата му с ръце и после се притисна до него.

— Обадих се на Линд Уонамейкър и тя ми каза за едно място в Дълуут. Готов ли си да караш до Дълуут?

— По дяволите, готов съм още сега да потегля за Хаваите, ако поискаш това от мен.

Те се засмяха и смехът им ги накара да се почувстват непринудено, както се чувстваха през всичките тези години, смях, който ги свързваше, преди да тръгнат към спалнята.

— Хайде да излезем оттук и да се избършем — рече Том.

Докато стояха встрани от душа, на четири стъпки един от друг, подсушавайки гърбовете, коремите и краката си, техните погледи се срещнаха, после се разделиха и отново се срещнаха. Двамата се изкискаха едновременно с нетърпение и очакване. Преминавайки през познатата предварителна любовна игра, те бяха убедени в едно: Този път ще бъде хубаво.

И наистина беше.

И двамата останаха доволни, сексуално и емоционално, защото през първите години от брака им те бяха се научили как да постигат такова удовлетворение. Разговаряха. Четяха. Понякога се проваляха, друг път успяваха. Но с течение на годините разбраха, че не всеки сексуален акт може да бъде толкова пълен, колкото тазвечерният.

— При мен беше истински динамит — каза тя след това, после въздъхна, претърколи се по гръб и затвори очи.

— И на мен така ми се стори. А вероятно и на децата също.

Клер отвори бързо очи.

— Нали не съм викала много?

— Не, след като ти затиснах устата с възглавницата.

Те още веднъж се разсмяха и отново се прегърнаха, при което лицето й легна на гърдите му, а брадичката му потъна в нейните коси.

— Е, да речем, че не си била толкова тиха.

— Зная, но, поне направих опит да синхронизирам моите изблици с ритъма на стереоуредбата на Роби.

От съседната стая се чуваха приглушените звуци на рок музика, с която Роби всяка вечер се приспиваше.

Клер въздъхна и се сгуши по-плътно до гърдите на Том.

— Замислял ли си се някога колко прекрасно ще бъде, когато един ден те си отидат и останем сами в къщата?

— Да… прекрасно и ужасно.

— Зная. — Те лежаха мълчаливи, смаяни колко бързо наближава това време.

— Две години — каза тя с нотка на тъга, — по-малко от две години.

Той погали ръката й и я целуна по косите. Тя чуваше сърцето му да тупти утешително до ухото й.

— Но поне ще имаме нас двамата. Не всеки има такъв късмет.

— О? — Том се дръпна малко назад, предупреден от тона й, че нещо я тревожи.

— Рут смята, че Дийн й изневерява.

— Така ли?

— Тя събира доказателства. Те са до голяма степен косвени, но това не й пречи да вярва, че е права.

— Струва ми се, че аз самият не бих се изненадал, ако е така.

— Наистина ли?

— Дийн и аз също сме добри приятели. Той никога не ми е казвал нищо директно, но някои факти ми дават основание да си мисля, че в известен смисъл е изгубил интерес към брака си, след като момчетата постъпиха в колеж.

Някой почука на вратата на спалнята им и Том подръпна завивката нагоре.

— Влез — каза той, без да освобождава Клер от прегръдката си.

— Здрасти. — Челси надникна в стаята, един поглед й беше достатъчен, за да се ориентира в ситуацията и затова повтори стеснително: — О… здравейте. По дяволите… извинете ме за безпокойството.

— Всичко е наред. — Том се поизправи и се облегна на възглавниците. — Влез, скъпа.

— Исках само да ви кажа, че се обажда мисис Берлатски. За утре не им достигат деца, които да посрещат новите ученици и тя се сетила за мен. Но забрави да ми каже по кое време.

— Единадесет и половина в библиотеката.

— Чудесно. Е… лека нощ. — Тя се усмихна на двамата си родители и тъкмо излизаше, когато Том извика:

— Ей, Челси? — Лицето й се появи отново на вратата и тя застана в очакване. — Благодаря ти за помощта, скъпа.

— Няма защо. Лека нощ, татко. Лека нощ, мамо.

— Лека нощ — отвърнаха те едновременно и сетне си размениха одобрителни погледи. — Прекрасно дете, нали? — рече той.

— Можеш да се обзаложиш. Ние отгледахме две прекрасни деца и в това няма никакво съмнение.

 

 

Когато влезе в стаята си, Челси смъкна тафтените панделки от плитките си. Те бяха хванати една под друга зад наежения й бретон, който се разпиля като фойерверк над лицето й. Тя отметна косите си назад, облече си нощницата и легна в тъмното, като си мислеше, усмихвайки се за баща си и майка си. Те все още го правеха — тя беше абсолютно сигурна. Това не беше нещо, за което би ги попитала, но нямаше и нужда. Челси можеше да влиза в спалнята им, без да чука, а тази вечер рамото на майка й беше голо и те се бяха сгушили един в друг, сякаш нещо се беше случило.

Тя се замисли за половия акт и се зачуди как ли е възможно да изпълниш подобно нещо с финес. Колко често го правеха омъжените хора и как подхождаха към него? Може би просто си казваха нещо? Или пък го вършеха автоматично през дните, в които са флиртували, какъвто беше случаят с родителите й днес? Челси знаеше, че те понякога се къпят заедно и веднъж, когато беше на тринадесет години, ги беше хванала да го правят, но тя толкова се уплаши, че могат да я видят как ги наблюдава през стъклената врата на банята, че се обърна и побягна оттам, преди да я забележат.

Сексът… тази страшна сила. Напоследък все повече мислеше за него, особено след като най-добрата й приятелка Иърин й довери, че през това лято тя и Рик стигнали до крайност. Но до този момент Челси не бе ходила с никого толкова дълго, колкото Иърин и Рик. О, имаше, разбира се, момчета, които бе харесвала и на няколко пъти бе изпитвала вълнение и изкушение. Но никога не бе стигала дотам, че да се колебае дали да не направи Голямата Гадост (както тя и Иърин наричаха секса от години).

Лежейки в леглото си през тази топла августовска нощ, стая до стая с брат си, който най-сетне бе изключил тихата музика по радиото, знаейки, че родителите й са от другата страна на коридора, а новите й маратонки в шкафчето, Челси Гарднър тръпнеше от предусещането за една прекрасна учебна година и си пожела нито едно момче да не бъде толкова важно за нея, че да си изгуби ума по него — поне докато е в гимназията. Тя искаше да постъпи в колеж, да направи кариера, да има брак като този на своите родители. Тя искаше дом и семейство като тяхното, където всички се обичаха и уважаваха. Челси знаеше, че има един сигурен начин да изгуби всичко това — ако се заплетеше с някое момче и забременееше.

Можеше да почака. И щеше да чака.

А междувременно беше благодарна, че всяка вечер си ляга с усещането за сигурност и със съзнанието, че има най-прекрасното семейство на света.

 

 

На другата сутрин Том осъзна, че мислите му постоянно летят към Кент Арънс. Докато се бръснеше, парфюмираше и вчесваше, той установи, че се взираше в отражението си в огледалото, за да се убеди колко много Кент прилича на него. Нещо в него се промени, откакто момчето влезе в съзнанието му, усещаше, че го стяга сърцето, изпитваше вълнение, породено отчасти от опасения, отчасти от радост. Той имаше още едно дете, трето дете, различно от двете, които познаваше, дете, което щеше да внесе нова комбинация от гени в бъдещето; то щеше да постигне различни неща, да отиде на различни места и може би един ден щеше да има и внуци. Фактът, че Кент не го познаваше като баща, засилваше безпокойството му. Откритието само по себе си имаше висока стойност и в същото време будеше у него дълбока тревога при мисълта за неизвестността, която го очаква след появата на Кент в живота му.

Към единадесет и половина, когато новите ученици се събраха в библиотеката, Том тръгна за срещата с такова голямо нетърпение, че дори пулсът му се ускори. Да влезеш в една стая и да видиш един седемнадесетгодишен младеж, знаейки предварително с абсолютна сигурност, че е твой син…

Стегни се, Том. Не отивай направо при него, не го изучавай прекалено дълго, не го фаворизирай открито; в залата ще има и други преподаватели.

И наистина неколцина от тях вече се бяха събрали и посрещаха учениците близо до вратата, когато Том пристигна. Там бяха библиотекарката мисис Хаф, заместник-директорката Норийн Олтман, трима училищни съветници, сред които Джоан Берлатски, и половин дузина учители и инструктори. Няколко ученици, които днес изпълняваха ролята на гидове, също стояха близо до вратата.

Том ги поздрави, но веднага затърси с очи Кент Арънс.

Откри го без усилие, момчето стърчеше с половин глава над останалите. Облечен в лятна синя карирана риза с ясно очертан ръб на ръкавите, Кент стоеше до една лавица за книги и прелистваше някакъв том, тъмнокосата му глава беше наведена, а раменете му изглеждаха внушително широки.

Моят син, помисли си Том, сърцето му запрепуска, лицето му грейна.

Кент вдигна очи, усети, че го наблюдават и се усмихна.

Том също се усмихна и тръгна към него, докато Кент връщаше книгата на мястото й.

— Здравейте, мистър Гарднър. — Той протегна ръка.

— Здрасти, Кент. Как мина срещата ти с треньора Горман? — Толкова е пораснал, мислеше си Том, учудвайки се за пореден път на великолепните обноски на младежа. Стисна ръката му и усети силно вълнение. Ако съществуваше такова нещо като бащина любов, Том я изпита в момента, когато докосна ръката на сина си: безсмисленият прилив на емоции, който придружава самата идея за бащинство.

Ръкостискането беше кратко.

— Включих се в отбора като нападател.

— Това е добре. Радвам се да го чуя.

— Благодаря ви много, че ме заведохте на игрището и ме представихте на треньора. Това много ми помогна.

Двамата все още разговаряха, когато влезе Челси Гарднър и поздрави усмихната няколко от преподавателите.

Мисис Берлатски каза:

— Здравей, Челси. Много ти благодаря, че ни помогна днес.

— О, няма защо. Нищо не ми костваше.

— Вземи си от сладките и нещо безалкохолно.

— Благодаря, мисис Берлатски. — Челси погледна към масата със закуски в средата на стаята и тръгна натам. Беше облечена в къса бяла пола с цепка и обикновена розова блуза с презрамки, сякаш отиваше да играе тенис.

Кожата й беше загоряла. Гримът беше прост. Дългите до раменете коси бяха хванати високо горе с шноли. Бретонът не стърчеше както обикновено. Тя се движеше бързо и подвижно като тенисистка. Стигна до масата. Взе една кутия с изстудена оранжада и огледа присъстващите, докато отваряше капачето. Тъкмо отпи една глътка, когато забеляза баща й да разговаря с един висок, тъмнокос и красив ученик, когото не бе виждала преди. Кутията с оранжада се откъсна бавно от устните й.

Виж ти, помисли си тя и веднага тръгна към тях.

— Здравей, татко — каза Челси с широка усмивка.

Том се извърна, потуляйки мрачните си страхове, породени от появата на дъщеря му. Когато тя надникна в спалнята им вчера и съобщи, че са я поканили за днешното събитие, той не можа да измисли никакъв логичен претекст да я помоли да не идва. Така или иначе, това щеше да бъде безсмислено: срещата й с Кент Арънс не можеше да бъде отлагана безкрайно.

Том отпусна ръка върху рамото й и каза:

— Здравей, скъпа. — Но Челси дори не го гледаше. Тя бе съсредоточила вниманието си върху Кент, удостоявайки го със своята лъчезарна, сърдечна усмивка.

— Това е дъщеря ми Челси. Тя е второкурсничка в това училище. Челси, Кент Арънс.

Челси бързо протегна ръка.

— Здравей.

— Здрасти — каза той, докато се ръкуваха.

— Кент е от Остин, Тексас — намеси се Том.

— О, значи ти си този, за когото татко вчера говореше по време на вечеря.

— За мен? — Кент погледна Том, изненадан, че е станал предмет на разговор в дома на директора.

— Вкъщи често разговаряме за училището по време на вечеря — обясни Том. — Нали разбираш… като сме и четиримата в тази сграда.

— Четиримата?

— Жена ми също преподава тук, английски.

— О… разбира се, това е мисис Гарднър. Тя ще бъде моя учителка — досети се Кент.

— Значи си по системата хонърс^[1]?

В този момент мисис Берлатски взе микрофона и заговори:

— Добро утро на всички! Който иска, може да си вземе закуски и напитки и после ще ви помоля да седнете, за да започнем.

— Ще ме извините, но трябва да се срещна и с други хора — каза Том и се отдалечи.

— Искаш ли нещо за пиене? — обърна се Челси към Кент. — Или бисквита?

— По-скоро нещо газирано.

— Какво да бъде? Аз ще ти донеса нещо.

— О, не е необходимо.

— Това ни е работата, трябва да накараме новите ученици да се чувстват комфортно. Днес аз съм един от официалните посредници. Какво искаш за пиене? — Челси вече бе тръгнала към масата.

— Пепси — извика Кент след нея.

Тя се върна малко по-късно и му подаде една изстудена кутия.

— Благодаря — рече той.

— Няма защо. Хайде да седнем.

Те седнаха на една от масите с напитките си и преди да успеят да си кажат нещо, мисис Берлатски взе отново микрофона и започна програмата.

— Искам да поздравя всички нови ученици с добре дошли в гимназията „Хюбърт Х. Хъмфри“ и да благодаря на онези, които дойдоха днес като партньори. Ние наистина оценяваме помощта ви. За информация на всички онези, които не ме познават… аз съм Джоан Берлатски, един от училищните съветници. — Тя представи останалите присъстващи преподаватели, завършвайки с Том. — … И накрая искам да представя на всички вас мистър Гарднър, вашия директор, който е тук, за да ви поздрави официално.

Челси наблюдаваше баща си, който тръгна към микрофона. Тя засия от гордост, както винаги, когато го видеше да изпълнява задълженията си като директор. Макар много деца да го наричаха с обидни имена и да пишеха за него отвратителни неща по стените на тоалетните, това бяха главно наркоманите, злосторниците и неудачниците. Приятелите й бяха категорични, че баща й е чудесен човек, който е готов да направи всичко за учениците си, и го харесваха. Освен това той не беше надебелял като някои мъже на средна възраст. Том беше все още строен и се обличаше с вкус, въпреки че днес бе с жълта спортна риза с къси ръкави и тъмнокафяви памучни панталони, за да могат новите ученици да се отпуснат. И тя знаеше, че баща й постига целта си, докато говори по микрофона с приятно изражение на лицето, обхождайки стаята с очи.

— Добре дошли на всички. Сега тук са между петдесет и шестдесет души, които през лятото са се преместили от други училищни райони и щати. Сигурно всички вие се питате какво представлява нашето училище, как ще минават петте учебни дни, а някои от вас ще идват и вечер. Днес сме се събрали, за да отговорим на въпросите ви, да ви разведем из сградата, да ви разкажем за учебната и спортната програма… да ви дадем възможност да ни опознаете, както и ние вас.

Един след друг Том и другите учители запознаваха новодошлите с въпросите за отсъствията, основните дейности през годината, времето за хранене, документите за освобождаване от занятия, противопожарните упражнения, правилата за паркиране и какво ли не още. Треньорите говориха за изискванията си, за щатската гимназиална лига в Минесота и за спортната програма на „Х.Х.Х.“.

След като въпросите и отговорите приключиха, мисис Берлатски каза:

— Сега ще ви освободим. Към всеки от вас ще бъде прикрепен водач, който ще ви покаже сградата. Ние сме разработили програма за партньорство, която да помогне на новите ученици да не се чувстват чужди и още от първия ден да станат част от училищната общност. Вашият партньор ще ви помага не само днес, но и през целия ви първи месец. А сега ще помоля всички онези, които пожелаха да бъдат партньори, да станат.

Челси се изправи, огледа другите, които бяха на крака, и дискретно махна с два пръста на неколцина от приятелите на Роби.

Мисис Берлатски продължи:

— Всеки от новите ученици трябва да си избере един от доброволците и след това ще започне обиколката на училището.

Учениците започнаха да стават и сетне се чу тътрене на крака.

Том взе микрофона.

— Деца, помнете… кабинетът на мисис Олтман и моят са винаги отворени. Ние сме директорите на това училище, но това не означава, че сме недостъпни. Чувствайте се свободни да идвате при нас или съветника ви, по какъвто и да е проблем, по всяко време. А сега ви желая приятна обиколка на училището. Ще се видим във вторник, рано сутринта.

Когато Кент Арънс стана, Челси каза:

— Е, вярно е, че не съм от големите, но аз ще бъда твой партньор, ако нямаш нищо против. — И после побърза да добави: — Искам да кажа, че повечето от големите искат да им партнират техни връстници, но доброволците от горните класове се оказаха недостатъчно и затова повикаха и мен. Освен това аз не съм момче и не мога да ти покажа съблекалните, но няма да има никакъв проблем с другите места.

— Аз вече видях съблекалните, така че благодаря. Да тръгваме.

Том Гарднър забеляза дъщеря му да извежда Кент Арънс от библиотеката и усети пристъп на паника. Челси му махна за довиждане и той отвърна на поздрава й. Но ръката му бавно се отпусна до тялото му, докато ги наблюдаваше да излизат през вратата. Това не означава нищо, помисли си той. Джоан й се обади за днешната среща и тя просто случайно дойде при мен, докато разговарях с него. И те просто случайно седяха един до друг. Челси винаги е мислила за училището, а това е просто едно допълнително извънучебно задължение, което тя пое, защото знаеше, че по този начин ще зарадва майка си и мен.

Това не означава нищо.

Но усещането за уплаха остана.

 

 

— Баща ти е чудесен човек — каза Кент, излизайки след Челси от библиотеката.

— Благодаря ти. И аз мисля така.

— Но сигурно е интересно баща ти да е директорът на училището.

— Всъщност това донякъде е удобно. На вратата на шкафа в неговия кабинет има огледало и татко ми позволява да държа там лак за коса и маша, така че да мога да си оправя косата, когато поискам. Дадени са ни и някои привилегии в кухнята за следучилищните занимания. Искам да кажа, че понякога се налага да оставам след училище за тренировки или някакви други вечерни занятия, без да имам време да се прибера вкъщи. В такива случаи слагам вечерята си в хладилника на трапезарията. Но най-готиното е, че ние винаги знаем какво става в училище, защото и мама, и татко разговарят за това у дома.

— Както сте разговаряли за мен вчера вечерта?

Тя му хвърли кос поглед, докато вървяха надолу по коридора.

— Бяха казани само хубави неща, уверявам те. Направил си му много добро впечатление.

— И той много ми хареса — каза Кент и малко по-късно добави: — Но не му го казвай. Не искам да излезе, че му се подмазвам.

— Няма. — Тя го поведе към една врата. — Това ще бъде класната ти стая през първия срок. Здравейте, мистър Пери.

— О, Челси… здравей.

Докато влизаха от стая в стая, Кент каза:

— Всички те познават. Сигурно доста често изпълняваш такива задачи.

— Обичам да го правя, а освен това на мама и на татко им е приятно да виждат как се включваме в училищните работи. Те не ни позволяват да се занимаваме с друго, преди да се дипломираме.

— Нито пък на мен.

— Първо образованието.

— Да, според майка ми то е най-важното.

— Значи ти също обичаш училището.

— Всичко ми се отдава лесно.

— Ще продължиш ли в колеж?

— В „Станфорд“, надявам се.

— Аз все още не съм си избрала нещо конкретно, но съм сигурна, че ще постъпя някъде.

— Мама казва, че „Станфорд“ подготвя най-добрите инженери, а пък аз искам да играя и футбол и по този начин изборът ми изглежда логичен.

— Значи ще станеш инженер?

— Да, също като мама.

— А баща ти?

Кент направи кратка пауза, преди да отговори:

— Мама никога не е била омъжена.

— О! — Челси се опита да скрие изненадата си, въпреки че се почувства. Тя бе чувала термина „нетрадиционно семейство“ в продължение на години — родителите й използваха речника на училищните съветници — но мисълта за една майка, която никога не е била омъжена, я шокира.

Настъпи неловко мълчание и след това Кент каза:

— Но мама се погрижи да имам всичко, което ми е необходимо.

Въпреки това пояснение Челси се изпълни с дълбоко съчувствие: колко ли е ужасно да нямаш баща! Вкъщи тя бе чувала толкова много мрачни истории за деца от разбити семейства, с почернен живот, разкъсвани между двамата си родители; за това как разводите се отразяват негативно на емоционалното състояние на учениците и на успеха им в училище; за това как някои деца плачат в кабинетите на съветниците, разказвайки за проблемите си вкъщи.

Имаше ли нещо по-тъжно от един дом без баща?

— Хей, слушай. — Тя леко докосна Кент по ръката. — Може би не трябва да казвам това, но татко беше искрен, когато спомена, че вратите на дирекцията са винаги отворени. Той наистина е добър човек и обича учениците. Ако някога имаш нужда да поприказваш с някого, отбий се при него. А по въпроса за разговорите между него и мама… те не споделят с нас доверителни неща. Каквото и да си кажете двамата с татко, то ще си остане между вас. Приятелите ми смятат, че той е направо страхотен.

На Челси й се стори, че веждите на Кент за кратко се сключиха, сякаш искаше да се оправдае за нещо.

— Казах ти… мама е такъв човек, че един родител ми беше достатъчен.

В гласа му бе настъпила промяна: тя беше права… той наистина беше готов да защитава семейството си. Челси вдигна очи към него и изпита странното усещане, че вижда някой, когото познава от години, и при това много добре. Може би от основното училище. Но в паметта й не изникна никакво име. Тя никога не бе имала съученици, които да приличат на него, никога не бе играла с момчета, които да приличат на него, дори още преди да тръгне на училище. Но Челси го харесваше и от него като че ли наистина лъхаше искреност.

— Е, значи си късметлия. Ела, ще те заведа в стаята на майка ми, но трябва да те предупредя нещо за нея. Повечето учители тук нямат нищо против да се обръщаш към тях с първите им имена, но при мама не е така. Тя е мисис Гарднър за всички ученици и никога не забравяй това.

 

 

Клер Гарднър вдигна очи от бюрото, когато Челси въведе новия ученик в кабинета й и през ума й прелетя същата мисъл: Кое е това момче? Аз съм го срещала и преди.

— Здрасти, мамо. Това е един от новите ти ученици, Кент Арънс.

— О, да. Том ми разказа за вас вчера. Здравей, Кент.

— Здравейте.

— Ти идваш от Тексас.

— Да, госпожо, от Остин.

— Много красив град. Бях там на семинар. Много ми хареса.

Докато те разговаряха, Челси се поотдалечи и обиколи стаята на майка си, спирайки се както винаги пред галерията от фотографии в рамки върху шкафа зад бюрото. Това бяха всичките й предишни ученици, едни от тях позираха в академични мантии и шапки, обгърнали рамото й с ръка, други бяха в театрални костюми, трети показваха дипломите си, а имаше и такива, които носеха булчински рокли и смокинги или дори държаха бебета. Майка й беше една от онези учителки, които децата обичаха и никога не забравяха, а тези снимки — нейната награда — Клер съхраняваше като скъпоценна изложба с гордост и любов.

Излизайки от стаята на майка си, Челси каза:

— Чао, мамо. Ще се видим вкъщи.

В коридора Кент се обърна към нея:

— Е… какво мога да кажа… майка ти също е чудесна.

— Да. Късметлийка съм — отвърна Челси. Докато вървяха заедно, тя се върна на предишната тема: — Слушай… — рече тя — струва ми се, че те разстроих, когато те попитах за баща ти. Не исках. Нали разбираш, просто предположих. Едно нещо научих покрай моите родители, че не трябва да се правят никакви предположения за семействата, защото в наши дни има всякакви семейства и аз зная много случаи, при които самотният родител се справя по-добре от двама родители. Извинявай, нали ще ми простиш?

— Всичко е наред — рече той, — забрави за това.

Те продължиха обиколката си и Челси се почувства по-добре. Тя му показа пресцентъра, медицинския кабинет, трапезарията и разсадника, където през хубавите дни учениците се хранеха на маси за пикник.

Когато обиколиха всичко, тръгнаха към входната врата, която беше оставена отворена, за да прониква топлият вятър в сградата. Момичето и момчето се спряха на една метална решетка и постояха там, докато течението си играеше с дрехите и косите им.

— Е, зная, че да се сменя училището е неприятна работа — каза Челси, — но се надявам да свикнеш бързо.

— Благодаря. Благодаря ти и за обиколката.

— О, няма защо… не ми костваше нищо. — Последва пауза. Мълчанието подсказваше съвсем ясно, че и двамата са се чувствали добре заедно. — Имаш ли с какво да се прибереш вкъщи? — попита тя.

— Да, закарах мама на работа и взех колата й.

— О, е добре тогава… — Нямаше причина да забавят раздялата. — Къде работи тя?

— В ЗМ.

— А къде живеете?

— В един нов квартал „Хавиленд хилс“.

— О, там е много хубаво.

— А ти къде живееш?

— Натам. — Тя посочи с ръка. — Няколко мили по-нагоре. Там е къщата, в която е минал почти целият ми живот.

— Е, добре… — Той махна с ръка към огрения от слънцето паркинг. — Мисля, че е време да тръгвам.

— Да, и аз също. Но преди това ще се отбия при татко да му кажа довиждане.

— Е… тогава до вторник сутринта, може би.

— Ще намина да те видя преди първия час, за да разбера дали имаш нужда от нещо.

— Добре… — Кент се усмихна. — Би било чудесно.

— Желая ти приятен уикенд.

— На теб също. И още веднъж ти благодаря.

Кент се извърна и тръгна, а тя го изпрати с поглед, усещайки вибрациите от стъпките му по металната решетка, преди да закрачи по тротоара откъм сенчестата страна на сградата. Очите й последваха силната му здрава фигура към осветения от слънцето паркинг, където той отключи и влезе в един наситено лазурен автомобил. Тя чу запалването на двигателя и после видя колата да дава назад и да се отдалечава бавно по пътя.

Какво в Кент Арънс я караше да стои тук и да го наблюдава как си отива? Неговото лице. Какво лице! Тя не можеше да се освободи от мисълта за него, нито от нелепото чувство, че го е виждала и преди. Какво правеше тук? Нима е възможно да въздиша по едно момче, което познава само от два часа и петнадесет минути.

Тя пропъди Кент Арънс от мислите си и тръгна към дирекцията, за да каже довиждане на баща си.