Лавърл Спенсър
Кристални окови (4)

Четвърта глава

Образът на отдалечаващия се Кент Арънс, увлечен в разговор с дъщеря му, се вряза в съзнанието на Том, който се върна от библиотеката в кабинета си, за да намери папката с документите на момчето на бюрото си.

Той я погледна, пое си дълбоко въздух и го издиша с издути бузи, чувстваше се емоционално изтощен, още преди да я отвори. Докосна грубата й корица, после вдигна очи и видя Дора Мей на пишещата си машина точно срещу бюрото му.

Том прекоси кабинета, затвори вратата, сетне се върна при бюрото си и без да сяда, отвори папката.

Най-отгоре върху голямата купчина документи имаше снимка на сина му от детската градина. Сърцето му се сви, тази снимка на малко усмихнато момче с раирана тениска, ситни зъбки, кафяви очи и дълъг бретон, извит по средата, откривайки онзи характерен кичур коса. Дълго се взираше в нея, преди да я вземе. Лицето приличаше толкова много на неговото на тази възраст. Опита се да си представи как момчето се втурва в кухнята, за да съобщи, че е намерило стоножка или носи в ръката си снопче глухарчета. Какъв ли е бил тогава този малчуган? Сега Кент беше толкова учтив и възпитан, че на Том му беше трудно да свърже детето от снимката с порасналия голям ученик. И в този момент го обзе тъга, безмерна тъга, че никога не го е познавал като момче. Обзе го и чувство на вина, че е отсъствал като баща.

Том обърна снимката и на гърба й видя печатни букви, надписани много отдавна от някой учител: „Кент Арънс, детската градина“.

После идваше и собственоръчният почерк на Кент, разкривени, но четливи печатни букви, изписани с тъп химически молив: Кент Арънс, Кент Арънс, Кент Арънс — и така по цялата лява страна на един бележник със сини редове. Следваше лист хартия, на който уменията на Кент от детската градина бяха изброени едно под друго с безупречен почерк, отново от някой учител.

„Знае адреса си.

Знае телефонния си номер.

Знае датата си на раждане.

Знае ляво и дясно.

Знае дните на седмицата.

Може да си връзва обувките.

Може да рецитира Клетвата за вярност.

Може да пише името си: Кент Арънс.

(Това име отново е написано от самия Кент.)“

После идваше отчетният му картон от детската градина, на който пишеше: „Основно училище «Херитидж», Ди Моин, Айова“. В него имаше серия от ченгелчета, всички до едно в графата „издържал“.

Отдолу формуляр с бележки от родителските срещи. Майка му беше присъствала и на двете. Текстът на една от първите бележки бе следният: „Може да казва азбуката и да я пише с печатни букви. Печатни цифри до 42. Добри познания за числата. Не знае какво е овал. Случаят с дъвката“.

Том се зачуди какъв ли е този случай и се почувства измамен, че никога не е узнал за него. Навярно нито Кент, нито майка му си го спомняха, както и много други неща в тази папка.

Вътре имаше и други ученически снимки и всеки път познатите черти го караха да изпитва изненада, тъга и родителски чувства, твърде подобни на обичта, която хранеше към законните си деца. Том ги разглежда дълго време. През годините начинът на подстригване се променяше, но кичурът оставаше неизменен.

Папката съдържаше и резултатите от различни тестове — тестът Отис за шесто ниво, Калифорнийският тест за седмо и тестът за професионална ориентация от девето, който съвсем ясно показваше, че интересите на момчето са съсредоточени в точните науки и математиката. Бяха включени също и сведения за физическата му годност, в които се посочваше колко коремни преси и изтласквания е направил и постиженията му в дългия скок. Учителката му от пето ниво бе написала: „Свири превъзходно от прима виста“, и в края на годината: „Бог да бди над теб. Ще ни липсваш на всички“. (По това време Кент бе учил в основното училище „Света Схоластика“ и името на неговата преподавателка бе сестра Маргарет.)

От документите от гимназията личеше, че е ученик, харесван от учителите си. Обобщенията от края на годината бяха винаги близки по дух: „Образцов ученик. Чудесен младеж, обичан от наставниците си. Работи упорито и има определени цели. Отличен материал за колеж“.

Бележките му бяха предимно отличен и много добър. Спортният му атестат свидетелстваше, че е стопроцентов състезател и миналата година се беше записал да тренира футбол, баскетбол и лека атлетика.

Очевидно беше, че не само Кент бе образцов ученик — неговата майка бе образцов родител. Папката беше пълна с потвърждения, че тя редовно бе посещавала родителските срещи през годините му в училище. Там имаше и ксерокопие от нейно писмо до учител на име Манк, едно безспорно доказателство за уважителното й отношение към училището.

„Уважаеми мистър Манк,

Краят на учебната година наближава и реших, че вие трябва да научите каква радост беше за Кент да бъдете негов учител. Синът ми не само научи от вас много неща за геометрията, той безкрайно ви уважава и като личност. Благодарение на намесата ви в случая с мексиканското момче, което постоянно е било дискриминирано от треньора по лека атлетика, вие станахте герой в неговите очи. Признателна съм ви, защото с вашия пример вие послужихте като модел на поведение в днешния свят на западащи ценности.“

Моника Арънс

Като човек, работещ в сферата на образованието, Том Гарднър знаеше колко рядко пристигат подобни положителни отзиви. Повечето родители ги обсипваха с дъжд от оплаквания, а похвалите бяха като капка в морето. За пореден път си помисли, че Кент Арънс бе случил на изключително добра майка.

Но това не повдигна настроението му.

След като прегледа цялата папка, Том се загледа в последната снимка на Кент, като изпита растящо отчаяние, сякаш той е бил отхвърленият родител, а не Кент отхвърленото дете. После опря лакът върху отворената папка и погледна през прозореца към яркозелената трева в разсадника.

Трябва веднага да кажа на Клер.

Тази мисъл го ужаси. Той бе спал с друга жена седмица преди сватбата им, докато Клер беше бременна с първото им дете. Това щеше да я убие, без значение колко е стабилен бракът им сега. И веднъж, след като разкрие истината, тя ще тегне над тях завинаги. А ако Клер не преглътне обидата и изгуби безвъзвратно доверието си в него, какво ще стане с брака им? В най-добрия случай ще последва период на огромно емоционално напрежение и какво ще обясни тогава на децата си? Трябва просто да признае вината си и да я изкупи — това беше логичният отговор, защото Том вече чувстваше, че гузната му съвест ще го тласка към емоционален срив, докато крие истината в себе си.

Но след като размисли, той реши, че сега не е най-подходящият момент да й каже. Ще направи това през уикенда. Какъв по-добър случай от този, когато двамата са на романтичен излет съвсем сами? Дали няма да го приеме по-лесно в една ситуация, която укрепва силата на брака им?

Том отклони поглед към снимките върху перваза на прозореца. От това разстояние образите изглеждаха смътни, но той ги познаваше толкова добре и чертите на усмихнатите лица бяха ясни в съзнанието му. Сетне спря очите си върху Клер, питайки се дали съществува и най-малката възможност да я изгуби, когато тя научи истината.

Не ставай глупав, Гарднър. С това ли се изчерпва твоята вяра в брака ти? Просто й кажи и го направи бързо.

Ами желанието на Моника Арънс?

Той се вгледа отново в снимката на Кент. Момчето имаше право да знае кой е баща му. Причините за това бяха десетки и те варираха от чисто практически съображения до емоционални, от бъдещи здравни въпроси до проблема с бъдещите му деца. Кент в края на краищата имаше природени брат и сестра и взаимоотношенията им можеха да продължат в бъдеще. Децата му щяха да бъдат братовчеди на тези на Роби и Челси. Кент и Роби щяха да бъдат чичовци, а Челси леля. Самият Кент имаше жив и здрав дядо, който можеше да даде много на всичките си внуци, да бъде техен приятел, да им разказва фамилната история и да им помага както в случая с този уикенд. А когато след години Кент изгуби единствения си законен родител? В такива моменти подкрепата на братята и сестрите означава много. Честно ли беше да му отнема правото да знае, че има брат и сестра, щом е бил лишен от шанса да ги има чрез майка си?

Докато Том си блъскаше главата какво да прави, телефонът иззвъня. Беше Дора Мей.

— На телефона е представител на Ротарианския клуб, който се интересува дали ще могат да използват спортния салон на училището през идната пролет за набиране на средства.

— И какво по-точно ще правят там?

— Ще организират баскетболен мач в чест на някаква знаменитост.

Том сдържа въздишката си. Отново политика. Един евентуален отказ щеше да извика отрицателен отклик и въпреки това последния път, когато бе казал „да“ на американския клуб „Кенъл“, техните кучета създадоха истинска суматоха, оставяйки не само лоша миризма, но и трайни следи по паркета; последваха оплаквания от директора по спорта и уредниците.

Том затвори папката на Кент Арънс и вдигна телефона, за да се заеме с едно от стотиците си административни задължения, които понякога подлагаха на изпитание търпението му и нямаха нищо общо с образованието.

 

 

Новата къща на Арънсови бавно изплуваше изпод кашоните и кутиите, скупчени на височина почти човешки бой, когато товарната кола потегли обратно. В четвъртък следобед, след като тя и Кент се прибраха, тя постави две кутии с китайска храна на плота на кухнята и отиде да се преоблече в спалнята си. Когато малко по-късно се върна, облечена в домашната си дреха, Кент стоеше пред отворената стъклена врата с ръце в задните джобове на джинсите си, загледан към незатревения заден двор и строящата се къща.

— Защо не извадиш чинии? — надникна тя през вратата, която свързваше кухнята с трапезарията.

Кент сякаш не я чу. Тя отвори шкафа, извади чинии, сребърни прибори, две подложки от лико и ги постави на масата в трапезарията, на която имаше свеж букет от кремави лилии. Във всекидневната мебелите бяха вече по местата си.

— Къщата започва да придобива приличен вид — отбеляза Моника, върна се в кухнята за белите кутии, след което ги сложи на масата. Когато ги отвори, във въздуха се разнесе аромат на готвено месо и зеленчуци. Кент продължаваше да стои с гръб към нея, взирайки се някъде навън. — Кент? — рече тя, озадачена от неговата необщителност.

Мина още време и едва тогава той се извърна бавно, което й подсказа, че нещо тревожи сина й.

— Какво има?

— Нищо — отвърна той разсеяно и седна на масата отпуснато, което при тийнейджърите често означаваше: „Прочети мислите ми“.

— Случило ли се е нещо днес?

— Не. — Той гребна една огромна лъжица ло мейн^[1] и сетне й подаде кутията, без да я погледне в очите.

Тя си сипа и заговори едва когато чиниите бяха пълни и Кент вече се хранеше.

— Сигурно ти липсват приятелите? — попита тя.

В отговор Кент сви рамене.

— Нали?

— Да не говорим за това, мамо.

— Да не говорим за какво? Аз съм ти майка. Ако не можеш да разговаряш с мен, тогава с кого? — Той продължи да яде, без да я погледне, но Моника се протегна, покри с длан лявата му ръка и каза тихо: — Нали знаеш какво е най-тежко за един родител? Казваш ми „нищо“, а аз знам много добре, че има нещо. Защо не споделиш с мен?

Той стана рязко, докосвайки леко облегалката на стола си, и тръгна към кухнята, за да си налее чаша мляко.

— Искаш ли и ти? — попита Кент.

— Да, благодаря.

След малко той се върна с две чаши и седна на масата, а Моника през цялото време непрекъснато го наблюдаваше. Кент изпи половината от млякото си и остави чашата на подложката.

— Днес се запознах с едно наистина хубаво момиче… всъщност тя е дъщеря на мистър Гарднър. Беше ми водачка при обиколката на училището и нали знаеш как става, когато двама души се срещнат — задават си въпроси в желанието си да бъдат учтиви. Попита ме дали имам намерение да продължа образованието си в колеж и аз й отговорих, че искам да стана инженер като майка ми. И така от дума на дума тя се поинтересува и какъв е баща ми.

Вилицата на Моника застина във въздуха. Тя спря да дъвче и се втренчи в Кент разтревожено. Когато успя да преглътне, храната едва не заседна в гърлото й.

Кент продължи да говори, изучавайки яденето в чинията си.

— Много време измина, откакто смених последното си училище и трябваше да се сприятелявам с нови деца. Като че ли съм забравил колко е трудно да дадеш някакъв отговор на познатите си, когато те попитат за баща ти.

Моника се раздвижи и се съсредоточи над храната си.

Кент си помисли, че майка му се опитва да избегне тази тема, но после тя каза съвсем спокойно:

— Какво те попита?

— Дори не помня, като че ли стана дума какво работел баща ми. Но този път ми се стори много трудно да кажа, че нямам баща. И съм сигурен, че тя доста се смути от това, че ме е попитала.

Моника остави вилицата, избърса устните си и взе чашата с мляко, но вместо да отпие от нея, погледна навън през прозореца.

Кент каза:

— Предполагам, че не искаш да те питам каквото и да било за него, нали?

— Да, мисля, че да.

— Защо?

Тя го стрелна с поглед.

— Защо точно сега?

— Не зная. Причините са много. Защото съм на седемнадесет години и съвсем неочаквано този въпрос започва да ме безпокои. Защото сме отново в Минесота, където си живяла, когато съм се родил. Той е оттук, нали?

Моника въздъхна и отново погледна през отворената стъклена врата, но не отговори.

— Нали?

— Да, но е семеен и има деца.

— А знае ли за мен?

Моника стана и занесе чиниите си към кухнята. Кент я последва и продължи да упорства:

— Хайде, мамо. Имам право да науча това. Той знае ли за мен?

Тя вече изплакваше чинията си под течащата вода, когато отговори:

— Аз не му казах, когато ти се роди.

— Значи ако научи за мен, това ще му създаде известни неудобства, така ли?

Тя се извърна с лице към него.

— Кент, обичам те. Аз те исках, винаги съм те искала, още от момента, когато научих, че съм бременна. Но моята бременност изобщо не ми попречи. Аз продължих да работя за осъществяването на целите си и бях щастлива, че има за кого да работя. Това не е ли достатъчно за теб? Не бях ли добра майка?

— Не става дума за това. Въпросът е, че ако имам баща, който живее някъде в този град, може би е дошло време да се срещна с него.

— Не! — извика тя.

В настъпилата тишина той се вгледа в нея, страните й бяха поруменели.

Осъзнавайки грешката си, Моника притисна устните си с ръка. В очите й се появиха сълзи.

— Моля те, Кент — каза тя много по-меко, — не сега.

— Защо?

— Защото така.

— Мамо, вслушай се в разума си — рече той, понижавайки глас.

— Моментът е неподходящ и за двама ни. Ти си… е добре, виж, това преместване в нов град, ново училище, нови приятели… тези неща са ти достатъчни. Защо да се обременяваш и с този проблем точно сега?

— Смятала ли си, че никога няма да поискам да науча истината, мамо?

— Не зная какво съм смятала. Аз просто… мислех си… е, добре, мислех си, че едва когато станеш достатъчно голям, за да имаш свои собствени деца, може би тогава.

Той я погледна въпросително с кафявите си очи.

— Ще ми разкажеш ли нещо за него?

— Не зная много.

— Ти никога не си поддържала връзка с него след раждането ми?

— Да, така е.

— Но сега той живее тук.

— Мисля… че да.

И тя за първи път излъга сина си.

Кент я погледна спокойно, докато в ума му се лутаха безброй въпроси.

Сетне той каза тихо:

— Мамо, искам да се запозная с него.

И на всичко отгоре тя знаеше, че той има това право. Освен това сякаш самата съдба ги бе събрала с баща му на едно място с единствената цел да ги срещне. Възможно ли е да съществува някаква неизвестна енергия, когато двамата са заедно, тайнствена обмяна на неутрони и протони в атмосферата да подсказва на Кент, че баща му е някъде наблизо? Може би повикът на кръвта е толкова силен, че създава условия за някаква загадъчна телепатична връзка между двамата? Ако не е така, защо Кент упорства с въпросите си?

— Кент, не мога да ти кажа сега. Примири се за момента.

— Но, мамо…

— Не! Не сега! Обещавам, че ще ти кажа. Ще го направя, но трябва да ми имаш доверие. Времето сега не е подходящо.

Тя видя студения израз на лицето му; после той се извърна и тръгна към стаята си.

Кент затръшна вратата, макар от дете да знаеше, че вратите не трябва да се затварят по този начин, после се хвърли на леглото и сключи ръце под главата си. През мъглата от сълзи на гняв той се вторачи в тавана.

Тя нямаше право да крие истината от него! Никакво! Той е личност! Нима не е така? А всяка личност има двама родители и голямата част от онова, което тя представлява, чувства, вярва и мечтае, води началото си именно от тях. Всички хора на този свят знаят кой ги е създал, с изключение на него! Това не е честно! И тя го знаеше, иначе би връхлетяла тук да му се скара, че е тръшнал вратата.

През целия му живот тя се опитваше да му компенсира липсата на баща и през целия си живот той се беше преструвал, че това няма значение. Но не беше така и той искаше да знае истината. Тя е имала баща и не знае как се чувства едно дете в основното училище, когато всички рисуват картини на семействата си, а на неговата има само две фигури. Тя не знае как се чувства едно дете, когато някое от момчетата разказва, че баща му е сложил нови дръжки на колелото му, че го е завел на риба или му е показал как се стреля с бойна пушка. Кент си спомняше едно момче от Айова на име Боби Джанковски, чийто баща беше непрекъснато с него, учеше го да играе бейзбол, водеше го по лагери на открито, помагаше му да си прави коли от щайги и да се състезава с тях. А веднъж, когато училището беше затворено заради снежните виелици, бащата на Боби построи снежна крепост с прозорци от плексиглас и мебелировка от сняг. Сетне взе един фенер и остави децата да си играят вътре, след като се свечери, а когато едно от тях попита дали могат да спят в крепостта със спални чували, мистър Джанковски каза: „Защо пък не?“. Всички момчета, с изключение на Кент пробваха как се спи в тази крепост. Разбира се, час по-късно те се прибраха по домовете си, но майката на Кент отсече „Не!“ и отказа да разговаря повече. Оттогава до днес Кент бе убеден, че ако имаше баща, той не би му отказал. Той никога не прости на майка си, че не му позволи да поспи в снежната крепост. Сега, когато беше вече голям, Кент си даваше сметка, че всички онези майки и татковци са знаели много добре, че момчетата няма да издържат дълго на студа… но шансът да участва в това приключение, макар и за час — това му липсваше най-много.

Боби Джанковски: най-щастливото момче, което Кент бе срещал.

И днес, това момиче Челси…

Когато баща й я прегърна и я представи на Кент, когато тя сподели колко е горда с него и как всичките й приятели смятат, че той е чудесен човек… по дяволите, майка му никога не можеше да си представи хаоса от емоции, които бликнаха в душата му. Над всичко надделя един болезнен копнеж, примесен с тъга, а днес дойде гневът и категоричната решимост да открие кой е баща му и да се срещне с него.

Средствата, с които щеше да преследва тази цел, нямаха значение.

 

 

Уесли Гарднър караше деветгодишен форд пикап на осемдесет хиляди мили и носеше старомодни панталони и омърляна синя рибарска шапка. Препитаваше се главно с месо от щука и елен и обичаше бира преди вечеря. Внуците му го посрещнаха с усмивка, когато влезе в къщата през късния петъчен следобед.

— Здрасти, дядо — приветства го Челси ентусиазирано, озовала се в прегръдката му.

— Здравейте, палавници.

Тя протегна ръка, за да намести очилата му със сребърни рамки.

— Очилата ти пак са се изкривили, дядо. Какво да те правя?

Той свали очилата си и ги хвърли върху кухненския плот, където те рикошираха в кутиите за чай и кафе и се приземиха с дръжките нагоре.

— Е добре, оправи тези пущини тогава. Те винаги безпокоят повече теб, отколкото мен. Роби, виж какво съм донесъл тук за двама ни. — Уесли тикна в ръката на внука си найлонов плик, в който имаше парче бяло месо, навито на руло. — Щука. Ще я сготвим с малко бира и тесто, както я обичаш.

— Щука. Прекрасно. Значи рибата кълве?

— Тази я хванах вчера при пясъчния нанос. Тежеше повече от два килограма. Надявах се да дойдеш през седмицата и да отидем заедно за риба.

— И на мен ми се искаше, но всеки следобед имах тренировки.

— Значи тази година ще обърнете „Блейн“?

Гимназията „Блейн“ беше най-големият съперник на „Х.Х.Х.“

— Ще се опитаме.

— Е, направете го, за бога, защото съм се хванал на бас с Клайд. — Клайд беше брат на Уесли и негов съсед. Те живееха един до друг на брега на Игъл лейк в две къщи, които си бяха построили наскоро след сватбите си. Сега и двамата бяха овдовели и прекарваха времето си седнали на верандите и съзерцавайки езерото или в рибарските лодки.

— Челси, прескочи до пикапа да вземеш доматите, които донесох; там има и няколко пресни картофа. Тази сутрин изкопах първите и мога да заявя, че си ги бива. Ще си приготвим царска вечеря.

Том мина през кухнята, носеше куфар и пътна чанта.

— Здравей, татко.

— Е, и това ако не е Ромео — усмихна се старецът, а когато Клер последва, добави: — А ето я и Жулиета.

Тя го целуна пътьом по бузата.

— Здравей, татко.

— Къде отиват двете влюбени птички?

— В Дълуут.

— Не се тревожете, тук всичко ще бъде наред. Ще държа тези двамата изкъсо. — А на внуците си каза: — Помня веднъж, баба ви беше още жива, та двамата с нея се озовахме на север от Дълуут през сезона на корюшките и пустите му корюшки бяха толкова много, че човек можеше да ги гребе от реката направо с корито. Никога не бях виждал такова нещо. Е, баба ви не си падаше много по корюшки, не обичаше да ги чисти, но тя беше добра жена и все пак дойде с мен. През нощта спахме на палатка, а на другата сутрин, като станах и тръгнах да си обувам обувките, усетих нещо вътре да мърда. Тя бе пъхнала по една корюшка във всяка обувка и като взеха ония ти ми риби да мърдат, аз хвърлих обувките си толкова далече, че корюшките полетяха във въздуха, а баба ви много се смя-я-я. — Той проточи последната дума, разнежен от спомена. — Такива ми ти работи, добра жена беше баба ви. Знаеше как да прави тежката работа лека, а трябва да ви кажа, че да се ловят корюшки никак не е лесно.

Том се върна в кухнята, след като занесе багажа в колата.

— Пак ли разказваш историята за корюшките в обувките, татко?

— Не я разказвам на теб. Хайде, заминавайте и ни оставете тук тримата да си изпържим рибата. Роби, в пикапа има шест кутии с бира. Иди да ги вземеш и ги прибери в хладилника, но остави една навън да замеся с нея брашното.

— Добре, дядо.

— Ние с майка ви май сме готови — рече Том и поведе процесията към алеята, където всички си взеха довиждане. Том и баща му се прегърнаха последни. — Благодаря ти, че оставаш с децата.

— Майтапиш ли се? Ще ми се да можех да правя това по-често. Така се чувствам млад. Желая ви приятно прекарване.

— Благодаря.

— А, Клер — каза Уесли, — ако този не те слуша, просто сложи една риба в обувката му. Мъжът има нужда от време на време да намери някоя риба в обувката си, за да му дойде умът в главата и да си даде сметка каква добра жена има.

Но Том не се нуждаеше от риба в обувката. Той знаеше каква добра жена има и в духа на позабравената традиция я изчака да влезе в колата, държейки вратата отворена.

— О — каза тя, намествайки се. — Това вече ми харесва.

Том затвори вратата и седна зад волана. Те потеглиха и махнаха за довиждане. Клер продължи да маха до средата на улицата, после се облегна на седалката и каза, гледайки нагоре:

— Не мога да повярвам, че наистина заминаваме! — Тя обгърна импулсивно врата на Том с ръка и го целуна по бузата. — Толкова отдавна исках да направим това. Никак няма да съжаляваш за добрата си идея.

Тя прокара пръст по врата му и надолу към разкопчаната яка на ризата, сетне се усмихна на себе си, облегна се назад и се приготви за пътуването.

 

 

Те пристигнаха в пристанищния град час преди залез-слънце и веднага откриха хотела. Той се намираше на север от деловата част на града на „Лъндън роуд“, шосе, покрай което бяха засадени дървета. Най-хубавите къщи в този район бяха построени през златните години на Дълуут в началото на века. Хотелчето с двадесет и пет стаи, първоначално дом на заможен минен магнат, бе кацнало високо на един нос над езерото Сюпириър. То бе обградено от дървета и морави, а от пътя го делеше гъста гора и езерце, обитавано от питомни патици. Когато Том и Клер излязоха от колата, патиците вкупом се заклатушкаха към тях и запляскаха с криле в очакване да им подхвърлят нещо.

Вътре ги разведоха из просторната южна гостна, чиито прозорци бяха с оловни рамки и солидни месингови каси; показаха им банята и едно старинно легло, което беше толкова високо, че не би могло да се побере в повечето съвременни домове. Гледката от прозореца вдъхваше страхопочитание. Пред погледа им се откриха шест акра смарагдовозелени морави, а отвъд тях се виждаха високите канари на брега на езерото. Пристигащите петролни танкери и заминаващите товарни кораби с жито пускаха облачета дим към хоризонта. По периферията на имението растяха вековни борове, а оттатък запуснатия шестдесетгодишен парк имаше терасирани стъпала, водещи към стара овощна градина, а после следваше стълба с перила и стотина стъпала, вкопчена в скалната стена, спускаща се чак до брега на езерото.

Когато съдържателят затвори вратата им, Клер тръгна направо към прозореца, отвори го и си пое въздух с благоговение.

— О!

Откъм сушата духаше лек ветрец, носещ ухание на борове и орлови нокти, които цъфтяха на долната тераса. Тя усещаше с длани студенината на месинговата каса на прозореца, докато облегната на нея, съзерцаваше тържественото спокойствие на гледката.

— О! — каза тя отново, когато Том хвърли ключовете на колата върху тоалетната масичка с мраморна плоча отгоре.

Той застана зад нея и обви раменете й с ръце. Кажи й, обаждаше се един вътрешен глас. Кажи й и свърши с това, за да прекараш добре с нея останалото време тук. Но ако й разкриеше тайната си, тази почти мистична хармония щеше да бъде разрушена. Тя бе толкова щастлива, че Том не искаше да й причини болка. Нито пък на себе си.

— Да отворя ли виното? — попита той, като си мислеше, че с вино ще му бъде по-лесно да направи признанието си.

— Ммм… да. Вино, дай ми вино — каза тя, ликувайки от щастие, после обви раменете си с ръце и се извърна с лице към него. — Но първо ме целуни.

Той не бе имал друга жена през тези осемнадесет години; колко невероятно беше, че все още изпитваше чувство на вина след толкова време, но сега, след този осъзнат от него грях, ги обгърна една възхитителна емоционална вълна: целувки, вино, събличане и ласки в леглото само минути след като бяха пристигнали. Онова, което се случи, смая и двамата с необикновената наситеност и сила, и заличи у него мисълта да сподели тайната си.

Когато свършиха, тя каза:

— Предполагал ли си някога, че ще е толкова хубаво, след като минат години?

— Не — прошепна той, едва събрал сили да проговори. — Никога.

— Обичам те.

— Аз също те обичам.

Тя го докосна по лицето.

— И въпреки това си толкова мрачен. Том… какво има? Продължавам да си мисля, че нещо не е наред. Толкова си умислен.

Той й се усмихна, взе ръката й, целуна извивката на пръстите й откъм дланта, после стана от леглото и се върна след малко с напълнени чаши. Том оправи възглавниците си и седна до нея.

— Пия за твое и мое здраве — рече той, — и за добра учебна година.

Те отпиха от виното, той постави чашата си върху сгънатото си коляно и се загледа, взирайки се навън през прозореца отвъд края на леглото, като прехвърляше в главата си различните начини да й каже за Моника и Кент Арънс, ужасен от онова, което трябваше да направи, и убеден, че е длъжен да го стори.

Тя се сгуши близо до него и го погали със столчето на чашата по гърдите.

— Знаеш ли какво бих искала да вечеряме? Нещо китайско. Линда Уонамейкър ми каза, че са били в някакво заведение „Китайският фенер“, където приготвяли страхотни омари по толкова екзотичен начин, че човек оставал очарован. Имаш ли настроение за омари?

Когато не последва никакъв отговор, тя каза:

— Том? — После се отдръпна назад и попита: — Том, слушаш ли ме?

Той се сепна и се изправи в леглото.

— Извинявай, скъпа.

— Питах те дали имаш настроение за китайска кухня тази вечер.

— Китайска кухня… о, разбира се.

— Как ти звучи в такъв случай „Китайският фенер“?

— Великолепно! — отвърна той с престорено оживление. — Направо великолепно.

Но това не я заблуди. Нещо го тревожеше и Клер не знаеше дали да разчовърка този въпрос или да премълчи. Тя се беше сгушила до него и лежеше с глава върху гърдите му.

— Клер…

На вратата се почука.

— Следобедният чай — извика някой. — Ще оставя кошницата до вратата.

Том се претърколи на леглото, за да вземе халата си, и онова, което искаше да каже, остана неизречено.

Те отидоха в „Китайският фенер“ и ядоха някакво екзотично блюдо, сервирано в огромно количество. След това отвориха кифлички с късметчета. Том очакваше Клер да прочете на листчето си: „Вашият съпруг скоро ще ви каже тайна, която ще ви нарани“. Но Том не й каза нищо тази вечер. Той остана да лежи буден с парещата тайна, която помрачаваше радостта му от тази прекрасна екскурзия с Клер. Страхът беше нещо ново за него. Като се изключи онзи случай, когато се отърва на косъм от една автомобилна катастрофа, и времето, когато децата бяха още малки и често се нараняваха, животът му беше относително спокоен. Нямаше навика да отлага нещата. Самият факт, че беше училищен директор, го принуждаваше да взима решения ежедневно и той правеше това с разум и увереност. Колебанието и страхът разкриваха една нова негова същност, която никак не му допадаше. Всеки път, когато чуеше вътрешния си глас да му заповядва „Кажи й“ и си поемаше въздух да заговори, една по-голяма сила го заставяше да мълчи.

Късно през нощта Клер се претърколи в леглото и протегна ръка към Том. Мястото му беше студено. Тя се обърна по гръб и отвори очи, осъзнавайки, че не е у дома, а в един хотел в Дълуут. Видя профила му в очертанията на прозореца и озадачена надигна глава от възглавницата.

— Том? — прошепна тя, но мъжът й не я чу. Единственото, което би допълнило картината на изтерзан човек, бе цигара в ръката му като сцена от някоя стара живописна творба на Дана Андрюс. Тъмният му силует се открояваше на фона на лунното небе оттатък отворения прозорец. Клер се надигна в леглото, подпряна на една ръка. Сърцето й изведнъж заби учестено, докато го наблюдаваше как стои неподвижно и се взира в езерото и нощта.

— Том? Какво има?

Този път той я чу и се обърна.

— О, Клер, извинявай, че те събудих. Не можах да заспя. Може би заради това странно легло.

— Сигурен ли си, че това е единствената причина?

Том тръгна към сенчестата половина на стаята, легна в леглото и я притегли към себе си, после се намести удобно и приглади косите й, за да не гъделичкат носа му.

— Спи — рече той, сетне въздъхна и я целуна по челото.

— За какво си мислеше до прозореца?

— За една друга жена — отвърна той, после разтри гърба й в основата му и мушна крак между нейните. — Е, доволна ли си сега?

Тя трябваше да бъде търпелива и да се надява, че той ще й каже, когато намери за добре.

 

 

На другата сутрин, след като се любиха под блясъка на широките източни прозорци, Том отново не й каза нищо; после закусиха в просторната строга трапезария, разходиха се из парка и тръгнаха надолу по многобройните стъпала, за да погледат как прииждащите вълни се разбиват в брега на езерото Сюпириър и го изпъстрят с дъги.

Не й каза нищо и следобед, докато пътуваха по Северната крайбрежна магистрала, където спряха, за да се полюбуват на осеяните със скали реки и клокочещи водопади, като си спомниха, че тук някъде баща му бе ловил корюшки. Те разговаряха за други неща, за това колко често ще правят такива екскурзии, след като децата постъпят в колежи. Разсъждаваха кой колеж ще избере Роби и как ще потръгне работата на новите учители в тяхното училище. И двамата си признаха колко много се страхуват от вторника, този ужасен първи ден, когато в цялото училище настъпваше хаос.

Но в паузите Клер често забелязваше, че Том е разсеян и се затваря в някакъв собствен свят. В един момент тя каза:

— Том, бих искала да ми довериш какво те тревожи.

Том я погледна и тя прочете в очите му любов, но и нещо друго. Нещо, което я накара да изпита силен страх — сякаш я прободе нещо остро, — а когато отгоре на всичко си спомни за това колко често го виждаше разсеян, а също и за неговото безсъние и очевидна тревога, за забравения отдавна навик да й отваря вратата на колата, за начина, по който я целуна в класната стая, за целия този романтичен уикенд, предложен от него след толкова много години, въпреки че беше прекалено зает за подобно нещо. Поведението му беше на човек, който се чувства виновен.

И малко преди да потеглят за вкъщи, в съзнанието й се загнезди чудовищната мисъл: О, боже, може би наистина има друга жена.