Лавърл Спенсър
Кристални окови (14)

Четиринадесета глава

Беше събота сутрин и Том се обърна към баща си:

— Татко, хайде да почистим това място.

— Защо? — Уесли огледа претрупаните рафтове, купчините от списания и вестници, разхвърляни тук и там, кухненската мивка, която беше в окаяно състояние.

— Чудя ти се как можеш да живееш в такава свинщина.

— Хич не ми пречи.

— Знам, но, татко, моля те, не може ли поне за малко да подредим това място?

— О, добре — изправи се Уесли. — Аз какво да правя?

— Само едно нещо. Свали всичко, което не си докосвал от шест месеца, след това си вземи един душ и си сложи чисти дрехи. Аз ще свърша останалото.

Уесли погледна протритите си панталони и риза. Погледна и Том. „Какво им има на тези дрехи?“, бе изписано на лицето му. Той отново се огледа и забеляза едно петно от жълтък на яйце и издаде звук, който можеше да означава какво ли не, и започна да подрежда вестниците.

Клайд се появи към два без петнайсет, като се оглеждаше подозрително. За разлика от брат си, той държеше много на облеклото и външния си вид на денди. Той погледна Уесли и каза:

— Това се казва голямо събитие! Том, дай ми един нож да отбележа тази дата на стената!

— Затваряй си устата, Клайд, ако не искаш аз да го направя!

Клайд се изкикоти тихичко.

— Том, да не си го завързал под душа? О, боже, добре си се издокарал, Уесли. Ако си изиграеш добре картите може да те заведа в публичния дом по-късно.

 

 

Кент пристигна точно в два. Той паркира лексъса и излезе, при което бе посрещнат от трима мъже, застанали на входа.

Том се приближи към него и отново възникна този момент на несигурност, както преди да се прегърнат.

— Здравей, Кент.

— Здравейте, сър.

— Е… точно навреме.

— Да, сър.

След една неловка пауза Том каза:

— Хайде, ела да те запозная с татко.

Той го поведе към дървените стълбища, все още несигурен как да го представи. Накрая реши да не споменава кръвната им връзка и да остави времето да реши този проблем.

— Кент, това е баща ми, Уесли Гарднър, и чичо ми, Клайд Гарднър. Татко, чичо Клайд, това е моят син Кент Арънс. — Моят син Кент Арънс. Ефектът на тези думи бе много по-силен за Том, отколкото той бе очаквал. Моят син, моят син, моят син… Заля го вълна от щастие, докато наблюдаваше срещата между баща си и своя син.

Уесли се приближи, за да се ръкува с Кент, като гледаше ту към Том, ту към него.

— Да, сър — имитира го той, — ти си истински син на Том и проклет да съм, ако не виждам нещо и от баба ти в теб. Като че във формата на устата, нали, Клайд? Нали има устните на Ан?

Кент се усмихна горделиво. След това избухна в смях и когато се ръкува с Клайд най-неприятният момент бе преодолян.

— Хайде, влизай. Ще ти покажа къде живея — покани го той в къщата. — Баща ти ме накара да чистя цяла сутрин, за да се отървем от този мирис на риба. Не знам ти как мислиш, но аз смятам, че няма нищо лошо в малко миризма на риба. Прави мястото по-уютно. Ти обичаш ли да ловиш риба, синко?

— Никога не съм го правил.

— Никога? Е, ще оправим това, нали, Клайд? Сега е малко късно, но само почакай до следващото лято, когато започва сезонът! Аз сложих въдица в ръцете на баща ти, когато едва ми стигаше до кръста и, да ти кажа, това момче знаеше как се лови риба! С теб ще започнем малко късно, но все още имаш шанс. Виждал ли си въдица „Фенуик“, Кент?

— Не, сър, не съм.

— Най-добрите въдици в све… — Уесли спря и се обърна с престорена начумереност. — Сър ли? Какъв е тоя „сър“? Днес имах щастието да открия нов внук и ако нямаш нищо против, ще те помоля да ми викаш дядо, както правят останалите ми внуци. Е, ще опиташ ли?

Кент не можа да се сдържи и се усмихна. Беше трудно да не харесаш такъв прекрасен старец като Уесли.

— Дядо — повтори той.

— Така е по-добре. Сега ела да ти покажа моята „Фенуик Голдуинг“, тъкмо й сложих една нова корда „Дайва“.

Клайд се намеси в разговора им.

— Само го чуй как говори! Мисли си, че има най-добрите въдици и корди на света, но моите се по-добри — „Г. Лумис“ и корда „Шимано Страдик 2000“ и можеш да го попиташ чия въдица улови най-голямата риба тази година?

— Кой улови най-голямата риба тази година, дядо? — попита Кент, като се включи в закачките им.

Уесли изгледа брат си кръвнишки:

— По дяволите, Клайд хвана рибата с онази проклета стара въдица от времето на Флинтстоун.

— Стара, но здрава — ухили се Клайд.

— Я му кажи тогава, кой хвана най-големия северняк!

— Хей, чакайте — прекъсна ги Кент. — Чакайте. Какво е северняк, нищо не разбирам!

Двамата старци го изгледаха стъписано: „Какво е северняк?“. Те се спогледаха, после погледнаха момчето и избухнаха едновременно в смях, а на лицата им бе изписано — „горкото невежо момче!“.

След това Уесли поклати глава:

— О, момче, момче, ще си имаме доста работа с теб. — И той посегна да килне рибарското си кепе, което в момента не носеше, за да се почеше по главата.

Прекараха чудесно деня. Кент научи много повече за дядо си и брат му, отколкото знаеше за баща си. Седнал на една разнебитена стара кушетка, той слушаше разни случки от детството им в Александрия, Минесота, където родителите им са държали гостилница. Разказаха му как лятно време са спели в една недостроена плевня, на открито, а нощем използвали едно старо гърне, скрито под леглата им. Веднъж, докато чистела, майка им открила гърнето и ги накарала да се изходят по голяма нужда в него и да го оставят непокрито в плевнята за две седмици. Лятото било много горещо и още преди да изтекат двете седмици Уесли и Клайд били готови да се закълнат, че вече ще ходят до тоалетната, която била доста далеч, и в най-тъмната и страшна нощ.

По това време те имали приятел на име Сугийти, който не бил от най-умните момчета, но доста по-едър от тях, така че си взел шофьорска книжка още в шести клас и станал доста популярен с колата си сред малолетните. Те го карали да ги разхожда с нея, крадели пъпеши и дини, поставяли пликове с развалено сирене в домовете на хората, змии в пощенските кутии, сменяли захарта със сол в местните гостилнички.

Разказваха му още за лудориите, които са вършили в Деня на вси Светии, как са поставяли пликове с конски тор пред вратите на къщите, и са ги замеряли с яйца.

Веднъж откраднали един сутиен и долни гащи от гардероба на учителката им по английски, госпожа Фабрини и ги окачили като знаме в училище.

— Ех! Помниш ли каква беше надарена?

— Да, да, тук и тук — постави той ръце пред гърдите си, а след това и отзад.

— Еха, а когато вятърът развя гащите, учителите изведоха класовете си навън, щото мислеха, че има слънчево затъмнение.

— А спомняш ли си мустаците й?

— Има си хас. Тя се бръснеше по-редовно от момчетата от горните класове. В интерес на истината доста от тях й завиждаха. Но не и аз, помня, че по това време имах хубава гъста брада. — Клайд намигна с едно око. — Момичетата доста ме заглеждаха.

— Да, бе. Сигурно вече си ходел и в публичния дом.

— По-о-о дяволите. — Уесли се протегна на стола си и разкърши рамене. — Не е дошъл денят, когато ще завидя на лъжите на един мъж, чието кръвно налягане е четири пъти по-високо от коефициента му за интелигентност.

Том ги остави да си приказват и наблюдаваше Кент. От време на време те се споглеждаха и разменяха усмивки. При споменаването на публичния дом Кент се стресна за момент, но бе достатъчно интелигентен, за да разбере, че се отнася за стара шега между двамата старци.

След като се наприказваха, Уесли извади няколко фотоалбума и започна да показва на Кент снимки от детството на Том.

— Ето, тук е баща ти, след като го доведохме вкъщи от болницата, още си спомням какви силни колики имаше и как майка му носеше на ръце нощем, за да заспи. А тук е с малкото съседско момиченце, Шери Джонсън. Те обикновено си играеха заедно на двора, а аз ги водех да плуват, въпреки че Том си беше роден плувец. Казвал ли ти е, че е преплувал цялото разстояние на Сениор Лайфсейвинг? А, ето — Уесли посочи със загрубелия си пръст една страница със снимки, — това си спомням много добре. — Снимките бяха на Том, от участието му във футболния отбор на гимназията до годежа и сватбата му.

Албумите все още бяха разтворени на кухненската маса, когато дочуха шум от кола и всички се обърнаха да погледнат през прозореца. Видяха четирима души да слизат от един червен форд бронко.

— Това май са Раймън и децата — надигна се Уесли. — А, май че и Кони е с тях. — Той отвори вратата и се провикна: — Ехей, виж кой е тук.

Отвърнаха му хор от различни гласове:

— Здравей, дядо! Здравей, татко!

Том също се изправи със свит стомах. Той не бе очаквал това — по-големият му брат и децата му, които нищо не знаеха за Кент. Семейството им живееше на час и половина път, в Сейнт Клауд и Том рядко ги виждаше, освен на семейните събирания.

Всичко стана много бързо: четиримата нахлуха в къщата, Кент се изправи бързо и погледна въпросително Том, Клайд стана да се ръкува с тях и тогава Райън забеляза брат си.

— Да ме вземат дяволите. Мислех си, че ще трябва да ходя до вас да те търся!

Те се здрависаха и прегърнаха здраво.

— Днес е щастливият ти ден, големи братко. Къде е Кони?

— На някаква разпродажба на антики със сестра си. Аз събрах децата и им казах: „Я да отидем да видим дядо ви“. — Той изгледа любопитно Кент и попита: — А къде е Клер?

— У дома.

— С децата ли?

— Да.

— Добре ли са?

— Да, всичко е наред.

— А този кой е? — Райън изцяло прехвърли вниманието си на Кент. Той беше огромен мъж, уголемено копие на Том, с посивели на слепоочието коси и очила.

— Това… — Том се доближи до Кент — трябва да се обясни. — Той обгърна с ръка раменете на Кент. — И ако Кент не възразява, аз с удоволствие ще го направя.

Кент погледна баща си в очите и отвърна:

— Не, сър. — Той бе очарован от изобилието на роднини, на което се бе натъкнал — истински чичо и братовчеди, при това на възраст, подходяща да станат приятели, ако всичко се развиеше добре.

Том изправи рамене и с твърд, нетърпящ възражения глас обяви:

— Това е моят син, Кент Арънс.

В стаята настъпи такава тишина, че муха да бръмне, щеше да се чуе. Никой не помръдна, всички бяха като онемели. Тогава Райън, преодолявайки смущението си, протегна ръка към Кент.

— Кент, това е чичо ти Райън — представи го Том.

— Приятно ми е, сър.

— А това са братовчедите ти Брент, Алисън и Ерика.

Те се гледаха един друг. Повечето се изчервиха. Двамата старци ги наблюдаваха и следяха реакциите им.

— Е, — най-после запита Уесли, — няма ли някой да проговори най-сетне?

Момичетата измърмориха по едно: „Здравей“, а момчетата се ръкуваха официално. Ерика, която бе на петнайсет, възкликна:

— Я… виж ти. Ами ти къде беше досега?

Това разсея останалите и напрежението в стаята спадна.

— Живеех с майка си в Остин, Тексас.

Всички отново бяха притеснели, така че Том се намеси:

— Предлагам всички да седнем и Кент и аз ще ви обясним всичко. Никакви тайни вече. Всички в училище и семейството вече знаят, освен, Кони, разбира се, а вие ще кажете и на нея, като се приберете у дома. Човек не открива всеки ден нови роднини, така че най-добре да си изясним всичко още в началото. Тате, направи още една каничка кафе.

Всички седнаха около масата и Том им разказа цялата история, без да скрива нищо. От време на време Кент вмъкваше някои подробности, разменяше погледи с Том или с останалите, все още замаян от изобилието от роднини, след като цял живот бе живял почти сам. Те пиеха кафе и похапваха от купешките сандвичи, докато обменяха първите подробности един за друг: Брент беше студент, последна година в Университета на Минесота „Дълуут“, където следваше за терапевт; Алисън, на деветнайсет, работеше в банка; единствена Ерика все още не можеше да преодолее изумлението си и се изчервяваше всеки път, когато погледнеше към Кент.

По-късно следобед Том и Райън останаха за малко насаме, преди всички да си тръгнат, тъй като вече се смрачаваше.

— Защо не ми се обади? — попита Райън.

— Не знаех какво да ти кажа.

— По дяволите, аз съм ти брат. Няма какво толкова да му мислиш.

— Знам — отвърна Том, забил поглед във върховете на обувките си.

— Напуснал си Клер — каза Райън натъртено.

— Не, тя ме напусна, просто така стана, че аз трябваше да се изнеса.

— Не мога да повярвам — отвърна Райън все още шокиран.

— Нито пък аз.

— Винаги съм мислил, че вас двамата нищо не може да ви раздели. Така де, ние с Кони се караме доста повече.

Те помълчаха за известно време.

— Е, как се справяш? Добре ли си?

Том сви рамене и кръстоса ръце пред гърдите си.

— При татко е голяма мръсотия.

— Мога да си представя.

— Ще трябва да си наема апартамент. Не мога да понасям тази кочина.

— Имаш ли покъщнина?

— Не.

— Тогава може би ще живееш с още някого? Значи няма нищо между теб и тази жена?

— Не, абсолютно нищо.

— Е, това е добре. Ще се опиташ ли да се сдобриш с Клер?

— Ако тя е съгласна. Засега не съм успял. Тя казва, че има нужда от време, да бъде сама, да си изясни нещата, да преодолее болката.

— Колко време?

Том килна глава назад, загледан в звездите, и притвори очи.

— По дяволите, не знам.

— Абе, кой може да ги разбере жените — прегърна го здраво Райън и предложи: — Ако мога с нещо да помогна, само ми кажи?

— Не, с нищо.

— Мога да ти дам някои мебели, една кушетка, която не се събира в стаята на Брент, някоя стара маса.

— Не, благодаря, ща наема мебелирана стая за известно време. Просто непрекъснато отлагам това, защото сам ще ми е доста неуютно, особено през празниците. Татко не поддържа чисто, но все е някаква компания. А и чичо Клайд често се отбива да се посдърпат, нали ги знаеш какви са.

— Да — въздъхна Райън, — знам ги. Горкичкият, това е истински ад, като знам колко много обичаш Клер, сигурно е ужасно! — Райън прегърна Том, след това го хвана здраво за реверите. — Момчето е доста впечатляващо.

— Нали? Трябва да призная, че майка му добре го е възпитала.

— Слушай, искаш ли да поговоря с Клер?

— Не съм сигурен, че ще има полза.

— Е, поне мога да опитам.

— Да, можеш да опиташ.

— Ще й се обадя през идната седмица. Ако мога да направя нещо за теб, само се обади.

— Е, може би ще трябва да отида някъде за Деня на благодарността.

— Нямаш проблеми. — Райън се огледа наоколо в здрача. — Е, трябва да вървим. Кони сигурно вече се е прибрала, а ние имаме доста път.

— Да, разбира се.

Те се запътиха към колите, мълчаливи, един до друг, сплотени пред проблема, с който трябваше да се справи Том, и трудностите, които му предстояха.

— Хей, слушай, малки братко, ако имаш нужда от мен, веднага се обади, нали?

— Да, добре — отдръпна се Том със свито сърце и замъглени очи. Те стигнаха до къщата. На прага Том се обърна към Райън: — Слушай, ако се обаждаш на Клер, тя има вечерни часове всеки ден, така че я потърси по-късно.

— Разбира се.

— И ще ми се обадиш след това, да ми кажеш какво е станало, нали?

— Да, ще ти се обадя!

След десет минути Том стоеше на стъпалата и ги наблюдаваше как си тръгват. Той им махна за довиждане и дълго гледа след тях. Представяше си как се прибират у дома, при Кони, събират се около масата за вечеря и шумно обсъждат събитията от деня. Представи си и Кент, как се прибира при майка си и й разказва за новите си роднини: дядо си и брат му, чичо си и новите си братовчеди, с които е прекарал деня. Представи си собствения си дом: Клер, Роби и Челси, мълчаливи и потиснати. Том бе преживял много тъжни моменти, откак бе казал на Клер за Кент, но никога не бе изпадал в такова отчаяние както днес, когато всички си бяха отишли по домовете, при семействата си. Дори патиците в езерото се движеха винаги по двойки. Той се почувства самотен и изоставен в късната есенна вечер, пред прага на зимата.

Том се прибра в къщата. Двамата старци бяха приготвили масата за карти, баща му тъкмо излизаше от банята, а чичо му Клайд отваряше няколко бири.

— Аз излизам за малко — каза Том.

— Къде? — попита го баща му.

— До аптеката за лекарства против настинка — отвърна той, но по израза на Уесли разбра, че той не му вярва. — Е, добре — отстъпи Том, раздразнен, че трябва да им дава обяснение. — Предполагам, че няма да ми повярвате, ако кажа, че отивам в публичния дом?

— Не, няма.

— Окей, отивам да говоря с Клер.

— Ето това го вярвам. Успех.

Том не беше много сигурен какво изпитва по пътя за вкъщи: страх със сигурност, а може би и надежда, доста самосъжаление и неувереност, с които не бе свикнал.

Ами ако това влоши нещата? Ако тя не е сама? Би ли помолила Джон Хенделмън да й прави компания? Би ли? Ами ако отново разстроя децата? Ако тя се развика, разплаче се и ме изгони?

На моменти го обземаше спасителен гняв: в края на краищата той бе направил всичко възможно, за да поиска прошка от нея за миналото си. Тя отдаваше прекалено голямо значение на една-единствена нощ от живота му, без да взема под внимание последвалите я години.

Чудеше се дали трябва да почука, преди да влезе в собствената си къща. Той бе платил за нея, дявол го взел. Той бе боядисал тази входна врата, той бе сменил звънеца, когато се бе развалил. Ключът лежеше в джоба му.

Не, по дяволите, няма начин. И той влезе направо, без да звъни.

В кухнята нямаше никой. Лампата светеше, а от горния етаж се чуваше радио. Той се доближи до стълбите и видя слаба светлина да се прокрадва от спалнята, отразена в тавана над стълбището.

— Клер? — извика той.

След секунди долетя отговор:

— В спалнята съм!

Той се изкачи бавно по стълбите, мина покрай отворените врати на детските стаи, които бяха тъмни и празни, и застана пред последната врата вдясно.

Клер бе застанала пред огледалото и поставяше една обица на ухото си, на високи обувки, облечена с тъмносиня пола и блуза на цветя, които той не бе виждал. Във въздуха се носеше мириса на „Estel Lauden“, който тя използваше от години.

— Здравей! — каза той очаквателно.

— Здравей — отвърна тя, взе втората обица и я постави, като отметна назад косата си.

— Къде са децата?

— Роби има среща, а Челси е при Мерили.

Мерили Сандс — това момиче, което и двамата не харесваха особено — напоследък Челси май доста време прекарва у тях.

— Гледай винаги да се прибира навреме у дома. Какво стана с Иърин?

— Челси рядко се вижда с нея напоследък.

Той бе застанал на прага, разкрачил крака. Докато наблюдаваше Клер, която се бе навела над огледалото и дооправяше обиците си, той бе започнал да се възбужда и се чудеше как да се справи с това.

— А ти къде отиваш?

— Ще гледам една пиеса в Готрие с Нанси Холидей.

— Сигурна ли си?

Тя отиде до нощното си шкафче и извади една дълга златна верижка, която той й бе подарил за петнайсетгодишнината от сватбата им.

— Какво имаш предвид? — Тя се върна при огледалото, за да сложи верижката на врата си.

— Сложила си парфюм и високи обувки заради Нанси?

— Не, сложила съм си парфюм и високи обувки, за да отида на театър, където ще бъда сред много представителни хора. — Тя намести верижката върху блузата си.

— Кого се опитваш да заблудиш? И аз съм ходил в Готрие. Хората, които го посещават, приличат на изоставени сирачета от шейсетте години. Жените носят черни дънки и провиснали пуловери, а мъжете — джинси, каквито дори баща ми не би носил.

— Не ставай смешен, Том. — Тя се насочи към банята, за да угаси радиото и светлините.

— Слушай, Клер — с два скока той прекоси стаята и застана пред нея. — Ние сме разделени, а не разведени. И това не ти дава право да излизаш на срещи!

— Аз не отивам на среща. Отивам в Готрие с Нанси Холидей.

— А къде е мъжът й?

— У дома. Той не обича да ходи на театър.

— А къде е Джон Хенделмън?

Клер го погледна и се изчерви. Разбирайки грешката си, тя бързо се извърна и отиде до закачалката да вземе сакото си.

— Аха, уцелих десетката, нали, госпожа Гарднър?

Той я издебна, хвана я за ръката и рязко я обърна към себе си.

— Слушай ме добре — извика той, разтреперан от гняв. — От години наблюдавам този мъж как те следи, дебнейки като звяр жертвата си. Сега, когато всички знаят за раздялата ни, той си мисли, че пътят му е свободен, и ще използва вечерните часове. Само през трупа ми, Клер! Ти все още си ми жена, Клер, и само ако те докосне, ще накарам да го кастрират, кучия му син.

Тя се изскубна и заразтрива ръката си.

— Как смееш да ми викаш, Том Гарднър? Как смееш да стоиш там и да ме обвиняваш за това, което ти си направил? Аз нямам нищо общо с Джон Хенделмън, ние само режисираме пиесата на репетициите.

— Да не би да отричаш, че той постоянно се навърта около твоята класна стая, от деня, в който те видя за първи път?

— Не!

— Защото е вярно!

— Никога не съм го окуражавала!

— О, хайде, Клер — каза той презрително, — да не мислиш, че съм толкова глупав. Аз се появявам с един интелигентен син, твоето его е наранено, а Джон Хенделмън се навърта около теб, потривайки ръце всяка божа вечер на репетициите. Да не мислиш, че ще ти повярвам, че не му даваш повод?

Тя облече сакото си и затвори вратичката на гардероба си.

— Не ми пука в какво вярваш. И следващия път, когато влизаш в тази къща, първо почукай.

— Друг път ще чукам! — Той я грабна, преди да е отворила вратата на стаята, метна я на леглото и след секунди тя лежеше по гръб под него.

— По дяволите, Том, пусни ме! — Тя се опита да се пребори с него, но само след секунди той я бе хванал здраво за китката.

— Клер… Клер… — Гневът му се бе изпарил и гласът му звучеше умолително. — Защо правиш това? Аз те обичам. Не съм дошъл тук, за да се бия с теб. — Той се опита да я целуне, но тя извъртя главата си настрани.

— Но чудесно се справяш с това!

— Клер, моля те. — Той обърна главата й насила към себе си. — Погледни ме! — Но очите й останаха затворени, а в ъгълчетата им се стичаха сълзи.

— Дойдох, за да те помоля да се върна у дома. Моля те, Клер. Не мога да живея повече при татко. Нищо не се получава, трябва да си наема апартамент, а идва края на месеца и… — Той спря, като търсеше съчувствие в погледа й, но тя отказа да отвори очи. — Моля те, Клер… не искам да живея в някакъв скапан апартамент. Искам да съм с вас, с теб и децата, в тази къща, където ми е мястото.

Клер покри лице със свободната си ръка и се разрида.

— Проклет да си, Том! — Тя се опита да се изтърколи настрана и той я пусна, все още надвесен над нея. — Нямаш представа колко дълбоко си ме засегнал!

— Не, Клер, предполагам, че не. Беше толкова отдавна, защо толкова се притесняваш.

Тя извърна глава и втренчи поглед в него:

— Ти си бил с нея, след това с мен и пак с нея, в продължение на три дни! Осъзнаваш ли това? Аз проверих в дневника си, където си водех записки за нашите срещи. С нея, с мен, с нея — разбираш ли?

— Не знаех. — Спомените му за това време бяха доста мъгляви.

— Ние бяхме сгодени — продължи Клер, а всяка дума разкъсваше сърцето й от болка. — Аз носех твоето дете и мислих, че… мислих, че моето тяло е свещено за теб. Като ти се отдавах, имах чувството, че извършвам светото тайнство. Обичах те толкова силно. За мен ти беше като бог, от мига, в който се срещнахме. Сега разбирам грешката си. Ако не бях те превърнала в идол, сега нямаше да страдам толкова силно. Освен това трябва да се гледам с интелигентния ти син всеки божи ден. Да понасям слуховете и любопитните погледи на хората и освен това, признавам си, домогванията на такива като Джон Хенделмън, които ме притесняват силно, тъй като не знам как да се справя с тях. Мислиш ли, че това съм искала, Том? Мислиш ли?

Том наблюдаваше израза на лицето й и докато тя говореше, разбра, че проблемът му няма да се разреши с едно нахлуване в къщата им и мятане върху леглото. Той се подпря с гръб на стената и закри очи с ръка. Тя каза тихо:

— Бих искала всичко да си бъде постарому. Но това е невъзможно. И има моменти, когато те мразя заради това, което ни причини.

Том преглътна с усилие. Възбудата му се бе изпарила, сменена от безсилен копнеж, страх, че е подценил чувствата й и че ще плати за това със загубата на семейството си.

Тя седна на ръба на леглото, с гръб към него, и застана неподвижно. Той бе прикрил очи с ръка, страхувайки се да прочете в очите й отговора на въпроса, който трябваше да зададе:

— Значи искаш развод, Клер? Това ли искаш?

Тя въздъхна и забави отговора си толкова дълго, че той най-после я погледна.

— Не знам — отвърна тя тихо, толкова тихо, че той осъзна силата на изпитанието, на което бе подложен техният брак. Той я изучаваше с любов, болка и страх, който бе заседнал като буца в гърлото му. Беше разрошил косата й.

Той се приближи до нея, седна на крайчеца на леглото и се опита да приглади косата й с ръка, но не успя.

— Клер, съжалявам!

Тя не отговори, но той почувства, че му вярва, но за съжаление не може да му прости.

— Трябва да се справим някак си с това! Нима не разбираш?

— Разбирам.

— Ще си помогнем ли един на друг?

Тя седеше мълчаливо, втренчена в коленете си, а стъпалата й едва докосваха пода. Кимна безизразно, като че ли се беше предала и той притвори очи, сдържайки една въздишка на облекчение, и сложи глава на гърдите й.

— Но мисля, че е по-добре да наемеш онзи апартамент, Том.

Той отвори очи с изненада.

— Какво? Сега, преди празниците? Моля те, Клер…

— Наеми го, Том. — Тя се изправи на крака и отиде в банята да оправи грима и прическата си.

Той се просна на леглото, заби поглед в тавана, където се отразяваха сенките на нощните лампи. Чу как тя пусна водата, после я спря, отвори кутията с грима, изпусна четчицата на пода, въздъхна, след това откъсна малко хартия. Въпреки че не откъсваше поглед от тавана, той знаеше, че тя вече е излязла, застанала е до вратата на банята и го гледа.

— Трябва да си тръгваш — каза спокойно Клер.

Том трепна вътрешно. Не беше очаквал, че тя ще е способна да излезе. Но Клер беше непоколебима, решила твърдо да се опита да живее сама, без него, макар и за малко.

Той не помръдна.

— Бих искал да поостана тук за малко, ако не възразяваш.

— Добре, не се притеснявай.

— Няма. Да оставя ли светнато?

— Не, можеш да изгасиш лампите.

Тя щракна лампата в банята, след това централната лампа в стаята, с една самоувереност, която го нараняваше по начин, който тя не осъзнаваше. Клер продължи мълчаливо надолу по стълбите, загаси и лампите на площадката, като го остави в пълен мрак.