Лавърл Спенсър
Кристални окови (10)

Десета глава

Челси и Кент успяха да избягнат срещата помежду си до края на третия час. До този момент Кент не мина нито веднъж покрай шкафчето си, където обикновено се засичаха, а тя гледаше да заобикаля този коридор. Но преди четвъртия час той трябваше да отиде дотам, за да вземе една забравена тетрадка, а тя, закъснявайки за час, избра най-краткия път до кабинета по социални науки, който минаваше покрай мястото, където обикновено се срещаха и си разменяха усмивка, а пулсът им биеше ускорено.

Сега спомените ги караха да се чувстват смутени.

Разбира се, тя крачеше бързо заедно с тълпа ученици, когато той мина покрай своето шкафче и застанаха лице в лице. Спряха, обърнаха се и рязко смениха посоката, в която вървяха. И двамата побързаха да се отдалечат един от друг.

И двамата се чувстваха глупаво.

И объркани.

И някак виновни.

 

 

Петият час по английски беше неизбежен. Мисис Гарднър, учителката, се боеше точно толкова, колкото и Кент, ученикът. Но стрелките на часовника се въртяха неумолимо, звънецът би и в 12,13 навалицата го повлече към стая 232, където стоеше тя, докато учениците й влизаха един по един.

Тя знаеше, че трябва да го поздрави, но не можеше. Той знаеше, че трябва да каже нещо, но не можеше. Размениха враждебни погледи.

Клер виждаше в него прегрешението и образа на своя съпруг.

Той виждаше в нея жената, за която се беше оженил съблазнителят на майка му.

Гледната точка и на двамата предполагаше враждебност, но Кент от най-ранно детство бе възпитан да уважава авторитета на възрастните и кимна сковано, минавайки, покрай мисис Гарднър.

Тя разтегна устни, но очите й не се усмихнаха. Когато затвори вратата, за да започне урока, той вече седеше заедно с другите. Избягвайки погледа му, Клер внимателно го наблюдаваше през целия час, докато разказваше за древногръцките пиеси и митове, раздавайки на учениците, екземпляри на „Одисеята“ и добавяйки исторически бележки за периода.

През целия час погледът на Кент беше прикован в обувките й. Тя го виждаше с периферното си зрение как седи облакътен на чина си, извърнат леко надясно с пръст над горната си устна. През всичките петдесет и две минути той почти не се помръдна. За момент се разсея и го погледна право в лицето. Забеляза колко много момчето прилича на Том.

Звънецът би и учениците започнаха един по един да излизат от стаята. Клер стоеше зад бюрото си и гледаше надолу, правейки се, че върши нещо. По този елегантен начин тя даваше възможност на Кент да си тръгне, без да се налага да разговарят. Но той изостана зад другите и се изправи пред бюрото й като някакъв храбър, неустрашим древногръцки войн.

— Мисис Гарднър?

Тя вдигна рязко глава. Между тях сякаш затанцува силово поле от отрицателни йони, което ги отблъскваше един от друг.

— Съжалявам, че се натрапих в живота ви по този начин.

Сетне се завъртя така рязко, че гумените подметки на обувките му изскърцаха. Черната коса и изправеният му гръб изчезнаха зад вратата, преди тя да успее да му отговори.

Когато остана сама, Клер се отпусна тежко на стола си, като че ли някой я блъсна с две ръце в гърдите. Тя седеше там, чувствата й бушуваха, а сърцето й подскачаше в гърдите като уловено животно. Какво изпитваше към това момче? Нещо повече от ненавист. Той беше синът на Том. Клер не можеше да забрави този факт. Съжаляваше ли го? Не, все още не. Беше твърде рано за съчувствие, но тя не можеше да не се възхити от неговата прямота и кураж. Лицето й пламна от срам при мисълта, че тя, възрастният човек, учителят, го беше избягвала, макар че трябваше да му служи за пример. Вместо това обикновеното седемнадесетгодишно момче беше свършило мръсната работа да я заговори първо. Всъщност какво друго можеше да очаква? То в крайна сметка беше син на Том, а той би постъпил по същия начин.

 

 

В края на деня Кент имаше тренировка по тежка атлетика при мистър Артуро. Той беше възседнал една пейка със синя тапицерия и сгъваше бавно ръцете си със седемкилограмови гири, когато секретарката влезе и подаде на мистър Артуро една бележка. Учителят хвърли бърз поглед на името, после тръгна към Кент и му я подаде с два пръста, без да я разгъва.

— Нещо от дирекцията — каза той и се отдалечи.

Кент отпусна дясната си ръка и остави гирата върху пейката. На бележката беше напечатано: „Съобщение от директора“. Една от секретарките беше вписала в празните редове часа и думите: „Явете се веднага в кабинета на мистър Гарднър“.

Кент се почувства така, като че ли бе изпуснал гирата върху тила си. Гърлото му беше пресъхнало и не можеше да преглътне. В същото време адреналинът струеше силно във вените му, струваше му се, че може да смени автомобилна гума без крик.

Не е честно, мислеше си той. Това, че е директор, не означава, че може да ме заставя да правя нещо, което не е свързано с училището. Аз не съм готов да се срещна с него. Не знам какво да му кажа.

Той сложи бележката във вътрешния джоб на гащетата си, взе гирата и продължи да тренира. Редуваше упражнението с преси на пейката, коремни преси, махове с разтворени ръце, със свити ръце и накрая завърши тренировката с натоварване на краката.

Кент тръгна право към съблекалнята за тренировката по футбол и тъкмо връзваше обувките си, когато влезе Роби Гарднър. Шкафчето на Роби беше на няколко крачки от неговото, от другия край на дългата лакирана пейка. Той отиде направо до шкафчето и отвори вратичката с едната си ръка, държейки с другата якето си; между тях още четири момчета се обличаха и дрънчаха с металните врати.

Напрежение забръмча в пространството между двамата полубратя.

Роби окачи якето си.

Кент върза подплънките на раменете си.

Роби издърпа блузата от джинсите си.

Кент протегна ръка да вземе фланелката си.

И двамата не отместваха поглед от шкафчетата си. Стойките им бяха безупречни. Лицата им в профил изглеждаха сурови.

Добре де, добре, той е тук. И какво от това!

Но всеки от тях болезнено усещаше присъствието на другия и се бореше с импулса да се обърне и да потърси физическата прилика.

Роби пръв извърна глава.

После Кент.

Очите им се срещнаха като омагьосани въпреки волята им, привлечени от повика на кръвта и споделената тайна.

Полубратя. Родени в една и съща година. Ако съдбите ни се бяха обърнали, всеки от нас можеше да е в положението на другия.

Това трая само няколко секунди.

Те едновременно продължиха да се обличат, оставяйки неприязънта да заеме мястото си между тях. Освен кръвната връзка още една мисъл господстваше в умовете им. Всеки от тях можеше да попадне във водовъртежа на клюките. И двамата си блъскаха главата над тази възможност.

Те може и да бяха братя по кръв, но на футболния терен бяха съперници.

През петте минути в съблекалнята двете момчета постигнаха мълчаливо съгласие относно бъдещото си поведение: ще играят заедно, но ще избягват погледите си, пред отбора ще се правят на съпричастни, но на практика ще останат отчуждени, ще създават впечатление, че са спокойни и никога няма да се докосват дори и в мелето на терена.

Тръгнаха към игрището. Времето беше мрачно и облачно. Раздърпаните облаци по навъсеното небе обещаваха дъжд. Тревата беше студена. Предпазителите на устните им имаха вкус на плесен. Вятърът свиреше в отворите на шлемовете им като флейта в нисък регистър. Калта се размазваше по голите им прасци и като че ли никога нямаше да изсъхне. В четири и четиридесет, когато започна да ръми, те нямаха търпение да вземат по един душ и да се приберат в топлите си домове за вечеря.

Момчетата се бяха наредили за втората игра, когато Роби и Кент го видяха едновременно: техният директор, техният баща, стъпил върху скамейките с гръб към вятъра. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете на сивата му мушама, която се вееше около коленете му. Черната му коса се ветрееше над челото, панталоните му плющяха на вятъра, но той стоеше неподвижно. Том напрегнато следеше играта, както подсъдим гледа съдията. Дъждът мокреше раменете му. Скованата му поза и положението на коленете му издаваха колко е самотен. Те забелязаха, че ги гледа и почувстваха мъката му да струи към тях в мрачния есенен следобед. Окаяното им упорство отстъпи пред силния импулс, двамата полубратя се обърнаха и погледите им се срещнаха през разделящото ги пространство. В един кратък миг, противно на всичко онова, което предизвикваше отчужденост, те се почувстваха сближени от пристъпа на жалост към този човек, който беше техен баща.

 

 

Тази вечер Челси приготви вечерята. Желанието й да ги зарадва трогна дълбоко Том. Тя им поднесе своя жест на помирение — испански ориз с желирани круши. Сетне зачака с надежда стрелкайки с очи ту майка си, ту баща си, за да види дали хрумването й ще има ефект.

Те седяха. Те ядяха. Те говореха.

Но когато погледите им се срещнаха, неговият беше въпросителен, а нейният неумолим.

След вечеря Том се върна в училището, тъй като Френският клуб правеше първата си сбирка. Щяха да обсъждат екскурзията до Франция през следващото лято и го бяха поканили да присъства. Освен това започваше приложният курс по грънчарство за горните класове в катедрата по изкуствата, а градските полицаи и техните съпруги откриваха смесена волейболна лига във физкултурния салон, така че той стоя, докато в сградата не остана никой.

Вкъщи Клер приключи с подготовката за часовете за утрешния ден и започна да обикаля къщата, търсейки дрехи, за да зареди още веднъж пералнята. Всъщност тя имаше нужда от отдушник за болката си.

Тя се обади на Рут Бишоп и Рут й каза:

— Чакам те.

Дийн беше отишъл в клуба, а Рут пишеше писмо до родителите си. Тя бутна настрани листата и наля по една чаша вино.

— Е добре — каза тя от другия край на кухненската маса, — кажи ми сега какво става.

— Изглежда, мъжът ми има син и досега никой не си е направил труда да ми го каже.

Клер изля всичко, каквото й тежеше. Тя хлипаше, ругаеше и изплакваше болката и разочарованието си, като изпи междувременно две чаши вино. Разказа за първоначалния си шок, последван от гняв, сетне за огорчението, което изпита, когато срещна момчето в училище. Но накрая се върна към момента, който я бе засегнал най-силно.

— Да не бях вдигала слушалката, когато тя се обади, но не можах да се въздържа. После ги чух да разговарят и всичко стана толкова реално. О, боже, Рут, знаеш ли какво е да чуеш мъжа си да разговаря с жената, с която е спал? Особено след като ти е казал, че не е искал да се ожени за теб? Знаеш ли как боли?

— Знам — отвърна Рут.

— Боли и от тяхното мълчание, и от думите им. От време на време ги чувах как дишат. Само… само дишат като… като любовници, които са готови да умрат, за да се видят. И тогава той й каза, че може да го потърси, когато поиска и тя му отговори същото. За бога, Рут, той е мой съпруг! И да й каже такова нещо!

— Съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това. Знам от опит как се чувстваш. Поне десетина пъти съм чувала как Дийн затваря телефона, когато влизам в стаята. И ме лъжеше, щом го попитах с кого е разговарял. Запомни това от мен, Клер, всички мъже са лъжци.

— Той твърди, че оттогава не е имало нищо помежду им, но бих ли могла да му вярвам?

На лицето на Рут се изписа отвращение. Тя обърна рязко бутилката и си доля чашата.

— Слушай какво ще ти кажа, Клер, ще бъде дяволски глупаво, ако му повярваш. — Тя погледна с ожесточение нагоре, сякаш искаше да премълчи нещо.

— Какво става, Рут. Знаеш ли нещо за това? Той говорил ли е с теб… или Дийн?

Рут се замисли, преди да отговори.

— Казал ли ти е нещо? — настоя Клер.

— Издаде се, без да иска.

— Какво значи това?

— Видях ги заедно миналата събота или поне мисля, че това беше тя. Моника Арънс.

— О, боже… — прошепна Клер и вдигна ръка към устните си.

— Пред „Сиати“ в Удбери.

— Сигурна ли си?

— Тръгнах направо към колата му. Наведох се над стъклото и го заговорих. Отначало си помислих, че е с теб, но после я видях. Право да ти кажа, почувствах се като глупачка. Не знаех какво да кажа, след като се озовах там.

— Той какво ти каза?

— Нищо. Само ни представи.

— Как изглежда тя?

— Нищо особено. Руса коса, сресана настрани, почти никакъв грим. Дълъг нос.

— Какво правеха?

— Ако те интересува дали са се целували или нещо такова, не го правеха. Но трябва да бъда честна с теб, Клер. Какво мислиш, че могат да правят мъж и жена в кола на средата на паркинга? Ако го попиташ, сигурна съм, че ще го отрече, но ми се струва, че и ти си загазила като мен.

— За бога, Рут, направо не ми се иска да вярвам.

— Нито пък на мен, когато за първи път заподозрях Дийн, но доказателствата са налице.

— Толкова ми е тежко — прошепна Клер.

— Разбирам, че ти е тежко. — Рут сложи длан върху свободната ръка на Клер. — Повярвай ми, изпитала съм го.

— Той излезе веднага, сигурно за училище. Толкова често го няма. Как бих могла да знам дали ми казва истината? Той би могъл да бъде къде ли не. — Рут не отговори и Клер почувства как отчаянието й нараства заедно с лекото опиянение от виното. — Значи това е моментът на истината, за който ме предупреждаваше ти — каза тя.

— Никак не е леко, когато трябва да вземеш решение, нали?

— Не, не е. — Изведнъж Клер почувства, че куражът й се възвръща. Тя бутна все още пълната чаша с вино. — Но аз не искам да бъда лъгана жена! Той ще ми каже истината, защото аз ще го накарам! — Тя скочи на крака. — Ще го накарам, вместо да стоя тук и да се наливам!

От прилива на гняв тя се почувства по-добре. Прибра се вкъщи и се захвана да изрусява косата си. Той се върна към десет и Клер го чу да се качва по стълбите към тяхната спалня. Том застана до вратата на банята и дръпна уморено вратовръзката си. Клер продължи да оформя влажните букли около лицето си във въпросителни, без да го поглежда.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти — отвърна тя вяло, без да обръща внимание на молбата в гласа му.

Том издърпа ризата си от панталоните и я остави да виси свободно. Той дълго стоя там, преди да въздъхне и да я заговори.

— Виж, още от вечеря в главата ми се върти един въпрос и все не мога да ти го задам. Как мина днес срещата с Кент?

Тя продължи да втрива боята в корените на косата си.

— Трудно е. Никой от нас не знае как да се държи.

— Искаш ли да го преместя в друг клас?

Тя го стрелна с поглед.

— Само аз преподавам на третокурсниците английски по системата „Хонърс“.

— Все пак може би ще е по-добре, ако бъде при друг преподавател.

— Няма да е много честно, нали?

— Не — тихо и виновно отвърна той.

Тя го остави да се измъчва известно време, преди да отсече:

— Остави го.

Том се дръпна в сянката, за да се съблече и да си сложи пижамата. Клер влезе в стаята, отвори чекмеджето на нощното шкафче и си взе една нощница. Когато той се върна от банята, тя си беше легнала. Том угаси осветлението в банята и опипом намери в тъмнината мястото си до нея. Завити до гърдите, те лежаха разделени като две железопътни релси.

Минаха минути, докато и двамата разбраха, че никой от тях не спи.

Накрая Том каза:

— Днес го извиках в кабинета си, но той отказа да дойде.

— Можеш ли да го виниш за това? Той е объркан като всички нас.

— Не съм сигурен как да постъпя.

— По-добре недей да питаш мен — рече Клер злъчно. — Какво казва тя?

— Коя?

— Майката на момчето.

— Откъде мога да знам?

— Е, не се ли консултираш за всичко с нея?

— О, за бога, Клер!

— Откъде знаеш телефонния й номер, Том?

— Не ставай смешна.

— Откъде? Ти влетя в кухнята, грабна телефона и набра номера, без да се замислиш нито миг. Откъде би могъл да го знаеш?

— Той е вписан в документите на училището. Знаеш колко добра памет имам за цифри.

— Да, наистина — каза тя саркастично и се обърна с лице към шкафчето.

— Клер, тя не е нищо повече…

— Престани! — Клер се надигна и го погледна през рамо, едната й ръка разсичаше мрака над завивките. — Не се защитавай, защото не знам на какво да вярвам вече, и знай, че на мен също не ми е лесно. Говорих с Рут тази вечер и тя ми каза, че ви е видяла в колата пред „Сиати“ миналата неделя.

— Аз ти казах тогава, че съм се виждал с нея.

— В кола, боже мой! Ти си се срещал с нея в кола като някакъв… като някакъв потаен донжуан! В кола на някакъв паркинг!

— Къде другаде да се срещна с нея? По-добре ли щеше да се чувстваш, ако бях отишъл в дома й?

— По дяволите, ти вече беше ходил веднъж у тях, нали? А къде беше вчера?

— При татко.

— Как ли пък не.

— Обади му се и го попитай.

— Може и да го направя, Том. Може и да го направя.

— Поседяхме на верандата, изпихме няколко бири и говорихме за Кент.

— И какво каза баща ти?

— Мислех, че искаш да му се обадиш и да го попиташ. В края на краищата на мен няма да ми повярваш, нали така каза?

Той се завъртя рязко и също й обърна гръб.

Те кипяха от негодувание, обмисляха още по-остри и по-язвителни реплики и мечтаеха за отделни легла.

Мина близо час, докато потънат в неспокоен сън, от който ги събуждаше всяко движение в другия край на леглото. И най-лекото докосване ги караше да се отдръпват от демаркационната линия, минаваща през средата на кревата. Късно през нощта болката им не беше утихнала. Всеки от тях се будеше по различно време. Нямаше затопляне, нито прошепнати извинения. Само двама души, които дори и на сън знаеха, че утре няма да им бъде по-леко от днес.

 

 

На следващата сутрин преди часовете Том се видя с Клер на съвещанието на катедрата по английски. Отново му стана неловко от това, че е неин шеф. Отново почувства смутените погледи на колегите си, които чувстваха напрежението между тях. Той наблюдаваше учениците по коридора в очакване да мине Кент. Но вероятно момчето бе избрало другия вход, за да го избегне. На обяд забеляза, че Челси и Иърин се хранят сами, а Кент седи в противоположния край на трапезарията на една маса с Пица Лостетър и още няколко футболисти. Въпреки че Роби обикновено обядваше с тях, днес седеше сам. Том тръгна по обичайния си маршрут из трапезарията, спираше се тук-там, усмихваше се и разговаряше с учениците, но избягваше масата на Кент. Видя го, че отива да хвърли кутиите от мляко в кошчето за боклук. Наблюдавайки го да излиза от просторната столова, Том почувства същия скрит копнеж, същото желание за близост, от което сърцето му се сви. Неговият син. Неговият тъмнокос, упорит, обиден, измъчен син, който бе отказал да му се подчини вчера и го бе оставил да седи със свито сърце до края на седмия час, когато най-сетне разбра, че момчето няма да дойде.

 

 

По-късно следобед, малко след два часа, Том подреждаше бюрото си, преди да тръгне за съвещанието на шестдесетте директори и заместник-директори, свикано от главния инспектор на окръга. Той затвори счетоводните книги, над които бе работил, и нареди на купчина кореспонденцията, която трябваше да се предаде в архива. Тъкмо се опитваше да реши как да подходи към доклада на съдебния инспектор за учениците, когато Дора Мей се показа на вратата.

— Том? — каза тя.

— Ъ? — Той я погледна разсеяно с доклада в ръка.

— Този новият ученик, Кент Арънс, е тук и иска да те види.

Ако Дора Мей бе казала „Президентът на Съединените щати е тук и иска да те види“, Том нямаше да се сепне така. Хаосът от чувства, който го разтърси, беше едновременно мистичен и страшен. Вътрешният му смут пролича по руменината на лицето му, обърканото му изражение и излишното трескаво опипване на вратовръзката.

— О, да… добре… — Том прекалено късно разбра, че е издал чувствата си: — Покани го.

Дора Мей излезе и изпълни нареждането, сетне подшушна на колежката си Арлън Стендал:

— Какво, за бога, става с Том напоследък?

Арлън й отговори шепнешком:

— Не зная, но всички говорят за това. А също и за Клер! Тя се държи с него като с прокажен.

Кент се появи на вратата сериозен, но с лека издайническа руменина по бузите. Той стоеше като вкаменен пред директора си, облечен в същите джинси и яке, които Том беше вече виждал. Момчето беше така неподвижно, че Том се смути още повече.

— Искали сте да ме видите, сър — каза Кент от вратата.

Том се изправи, дясната му ръка беше все още на вратовръзката, сърцето му лудо биеше в гърдите.

— Заповядай. Затвори вратата.

Докато Том стоеше със затаен дъх, Кент влезе и спря на десетина крачки от бюрото му.

— Седни — подкани го Том.

Момчето тръгна напред и седна.

— Съжалявам, че не дойдох вчера — каза то.

— Няма нищо. Май не трябваше да те викам по този начин.

— Не знаех какво да ви кажа.

— И аз не съм сигурен, че знаех.

Неловкият момент отмина.

— Аз все още не знам.

— Аз също.

Ако ситуацията не беше толкова сериозна, може би и двамата щяха да се засмеят, но все още имаше твърде много напрежение между тях. Събирайки кураж да направи следващата стъпка, Кент заснова с очи по различни предмети из кабинета и накрая спря поглед на Том. За пръв път, откакто научиха за връзката помежду си, баща и син се гледаха без враждебност. Онова, което видяха, развълнува и двамата. Том забеляза как погледът на момчето се плъзга към линията на косата му, по страните, носа, устата му, преди да спре на очите му. Стаята бе огряна от светлината на следобедното слънце, подсилено от флуоресцентните лампи на тавана. Нито един детайл не бе пропуснат при напрегнатото взаимно проучване.

— В събота, когато мама ми каза… — Момчето не довърши мисълта си, преглътна и погледна надолу.

— Зная — отвърна Том приглушено. — И аз изпитах същото в деня, когато се записа и разбрах за теб.

Кент направи усилие да се овладее.

— Жена ви каза ли ви, че й се извиних за начина, по който нахълтах в дома ви?

— Не… не ми каза.

— Е, съжалявам, но това е истината. Направо се бях побъркал.

— Разбирам те. Същото изпитах и аз.

Настъпи мълчание, нарушавано само от тихите гласове, които достигаха през вратата, и електронните шумове на апаратите в кабинета.

Накрая Кент каза:

— Видях, че ме гледахте на игрището вчера. Точно тогава реших, че трябва да дойда при вас.

— Радвам се, че го направи.

— Но в събота не ми беше леко.

— И на мен. У дома трудно преодоляха шока.

— Предполагам.

— Ако те се бяха държали по друг начин с теб… — Когато Том замълча, Кент не каза нищо, давайки му възможност да избере някоя по-подходяща тема. — Ако искаш да смениш преподавателя си по английски, мога да се погрижа за това.

— Тя иска ли да се махна?

— Не.

— Обзалагам се, че иска.

— Не, ние говорихме за това.

Кент се замисли.

— Може би трябва да се преместя все пак.

— Както решиш.

— Зная, че присъствието ми ще я смущава.

— Кент, чуй ме… — Том се наведе напред. Ръката му се отпусна върху големия работен календар на писалището. — Не знам дори откъде да започна. Има толкова много неща, които трябва да обсъдим. Мисис Гарднър и аз… ние бихме искали да знаем какво искаш ти. Ако ти е неловко другите ученици да знаят, това може да се избегне. Но ако искаш да те призная за мой син, готов съм да го направя. Ситуацията тук, в училището, налага решаването на някои въпроси, които иначе могат да бъдат отминати. Роби и Челси например.

Той видя как Кент поруменя при споменаването на Челси и се изпълни със съчувствие към него.

— Ние всички се борим, Кент, но струва ми се, че нашите взаимоотношения — твоите и моите — трябва първо да бъдат установени, а дотогава останалите ще се съобразяват с нашите желания.

— Не зная, мистър Гарднър… — Когато Кент повторно вдигна очи, Том не видя младия и зрял за възрастта си мъж, а един объркан юноша като всички останали. Формалните обноски на момчето правеха ситуацията още по-неловка. — По дяволите — рече накрая Кент, — вече дори не знам как да се обръщам към вас.

— Мисля, че трябва да продължиш да ме наричаш „мистър Гарднър“, ако така се чувстваш по-добре.

— Добре… мистър Гарднър — рече той, сякаш правеше проба, преди да продължи. — През целия си живот дори не знаех, че имам баща, а сега откривам, че имам брат и сестра. Предполагам, че не знаете как се чувства човек, когато не знае кой е баща му. Решава, че той е бил някой непрокопсаник, някаква… отрепка, щом не се е оженил за майка му. Логично е човек да си мисли, че само един безнравствен негодник е способен да напусне майка му бременна, не е ли така? В продължение на седемнадесет години аз си мислех, че вие сте една мижитурка, която ще заплюя в лицето, само да ми падне случай. Но когато най-сетне ви срещнах, вие се оказахте друг тип човек. Необходимо ми е известно време, за да свикна с това.

Том не можеше да събере мислите си. Имаше още толкова много неща да си кажат, а времето течеше неумолимо, напомняйки му за съвещанието. Но в крайна сметка той реши, че тяхната среща бе закъсняла със седемнадесет години и не е допустимо да тласне разговора към един прибързан финал.

— Извини ме за малко — рече Том и вдигна телефона. Вперил поглед в Кент, той каза: — Дора Мей, би ли съобщила на Норийн, че няма да присъствам на съвещанието? Кажи й да тръгва без мен и да си вземе колата.

— Няма да ходите? Но това е съвещание на надзорния съвет. Трябва да отидете.

— Знам, но днес просто не мога. Предай, моля те, на Норийн да си води бележки.

След известна пауза Дора Мей каза:

— Добре.

В канцеларията можеха да тръгнат слухове, а оттам и в цялото училище, но Том умееше да взима решения и неговото решение бе взето няколко минути, след като това момче прекрачи прага на кабинета му. Той никога нямаше да остави този разговор недовършен.

Том затвори телефона и се облегна назад. Краткото прекъсване бе намалило част от напрежението между тях и сега можеха да започнат отново.

Кент се възползва от случая.

— Може ли да поговорим за вас и майка ми? — попита той.

— Разбира се.

— Защо направихте това… срещате я на някакво парти и просто… е, нали разбирате.

— Какво ти каза тя?

— Че съм продукт на една-единствена нощ. Че е била в един курс с вас и винаги донякъде ви е харесвала.

Том завъртя леко стола си надясно и взе едно стъклено преспапие във формата на ябълка. То беше прозрачно, във вътрешността му се виждаха въздушни мехурчета, а към горната му част бяха прикрепени две заострени месингови листенца. Той притисна едното от тях с възглавничката на палеца си и заговори:

— Каквото и да кажа сега, ще прозвучи глупаво.

— Все пак искам да знам.

Том се замисли доколко е разумно да споделя с един от учениците на Клер интимната история на тяхната връзка. Преди да успее да отговори, Кент го попита.

— Вярно ли е, че другата седмица е трябвало да се ожените за мисис Гарднър?

Месинговият лист се заби в палеца на Том. Той остави преспапието на бюрото си.

— Да, вярно е.

— И че Роби е на същите години като мен?

— Да, така е.

— Кога е рожденият му ден?

— На петнадесети декември.

Том видя как Кент изчисли датите за частица от секундата.

— Прав си — призна Том. — Това беше просто бунт от моя страна. Аз все още не бях готов за този брак. Но бунтът ми приключи още там и тогава. Аз и мисис Гарднър имаме щастлив брак. Искам да знаеш това и ми се струва, че имам право да го кажа в моя защита.

Кент се замисли над казаното, сетне прокара длани по челюстта си, сключи пръсти зад тила си и накрая отпусна ръце в скута си.

— Ох — изпъшка той. — Май съм ви причинил доста неприятности. Никак не е чудно, че те ме мразят.

— Те не те мразят, Кент.

— Роби ме мрази.

— Роби… е добре, трудно е да се определи какви са чувствата на Роби. Ако искаш да знаеш истината, според мен, когато дойде за първи път тук, той видя в твое лице свой съперник. А сега ми се струва, че просто не знае какъв подход да избере. Доста беше мрачен през уикенда.

— А мисис Гарднър не желае да разговаря с мен.

— Дай й време. И това ще стане.

— Не съм сигурен, че го искам. Разбирате ли, аз не зная какво е моето място в цялата тази история. Що се отнася до мама, ние двамата… винаги сме се разбирали. Може и да не съм знаел кой е баща ми, но с мама се погаждахме чудесно. По дяволите, дори не знам как да го кажа. След онзи съботен следобед, когато научих за вас, всичко се промени. Всъщност не всичко. Аз съм все още при мама, а вие при вашето семейство, но какво ще стане по-нататък? Ще продължавам ли да гледам обувките на мисис Гарднър в часовете по английски? Ще се опитвам ли да стоя на десет метра разстояние от Роби по време на тренировки? А Челси… чувствата ми към нея са толкова объркани, че направо ми идва да хукна в обратна посока, когато я срещна в коридора.

— От онова, което ни каза тя у дома, разбрах, че вие двамата направо сте били привлечени един от друг?

Кент се загледа в коленете си.

— Да, донякъде — призна той сънливо.

— Това е доста неприятно.

Кент кимна.

— Тя не говори много за това вкъщи, но мисля, че се чувства по същия начин, както и ти. Сякаш съм я измамил. И аз наистина съм виновен за това, че не казах всичко още първия път, когато те срещнах. Но с времето нещата между вас двамата ще се изгладят, както и с Роби. Мисля си, че с течение на годините ще разбереш, че да имаш брат и сестра, е истински дар божи. Поне така се надявам, че ще стане. Същото ми каза и баща ми, когато разговарях с него вчера.

Кент вдигна рязко глава.

— Вашият баща?

Том кимна замислено.

— Да… твоят дядо.

Кент преглътна и отвори леко уста. В очите му се четеше недоумение.

— Разказах му за теб, защото се нуждаех от неговия съвет. Той е добър човек, съчетание от старомодни разбирания и здрав разум. — Том реши да попита: — Би ли искал да ти покажа негова снимка?

— Да, сър — отговори тихо Кент.

Том сви колене и извади портфейла си от задния джоб. Отвори го на една фотография от тържеството по случай двадесет и пет годишнината от сватбата на родителите му и го бутна към Кент. — Предполагам, че никога повече няма да го видиш с костюм и вратовръзка. Той ходи навсякъде с рибарски дрехи. Живее в една къща на брега на езерото Ийгъл в съседство с брат си Клайд. Двамата прекарват времето си в риболов, спорове и наддумвания кой е хванал най-голямата риба през последната година. А това е майка ми. Почина преди пет години.

Кент се взираше в снимката. Портфейлът в дланта му все още носеше топлината на човека от другата страна на бюрото. А от фотографията го гледаше една жена, която му се искаше да е познавал.

— Като че ли съм взел нейните устни — рече той.

— Тя беше много красива жена. Баща ми я боготвореше. И макар един-два пъти да съм я чувал да го хока, той никога не й повиши глас. Наричаше я с разни галени имена, като „моята малка петуния“ или „гълъбицата ми“ и обичаше да се шегува с нея. Тя, разбира се, не му оставаше длъжна. Веднага щом се срещнеш с него, ще ти разкаже за онзи случай, когато тя поставила една корюшка в обувката му.

— Корюшка? — Кент вдигна очи от снимката.

— Вид малка рибка, по-малка дори от херинга, която се среща в Минесота. Корюшките се появяват през пролетта и тогава хората ги ловят от реките на север направо с ведра. Татко и мама ходеха там всяка година.

Хипнотизиран от разказа, Кент бутна портфейла по повърхността на бюрото. Том го сгъна и го прибра.

— Татко много ще се радва да се срещне с теб.

Развълнуван, Кент срещна погледа на Том.

— Струва ми се, че децата ви няма да възприемат тази идея с голям ентусиазъм.

— Това не зависи от тях. Той е твой дядо, колкото и техен; желанията на много хора трябва да бъдат взети под внимание в този случай.

Известно време Кент остана замислен и сетне попита:

— Как се казва той?

— Уесли — отговори Том.

— Уесли.

— Кръстен е на брата на майка си, който починал като дете. Аз също имам брат. Това е твоят чичо, Райън.

— Чичо Райън — повтори Кент и малко по-късно добави: — А имам ли братовчеди?

— Трима: Брен, Алисън и Ерика. А леля ти се казва Кони. Те живеят в Сейнт Клауд.

— Срещате ли се често с тях?

— Не толкова често, колкото бих искал.

— Имам ли и други роднини?

— Моят чичо Клайд, този, дето живее къща до къща с дядо ти на брега на езерото.

След кратка пауза Кент каза:

— Аз имах дядо, когато бях малък. Но не си го спомням добре. А сега се оказва, че съм се сдобил с леля, чичо, братовчеди и дори дядо. — С нотки на почуда в гласа си Кент рече: — По дяволите!

Том се осмели леко да се усмихне.

— Цяло семейство в един-единствен ден.

— Откритието е прекалено голямо.

Звънецът в коридора даде сигнал, че учебният ден е свършил. Кент погледна часовника на стената.

— Не бързай да ставаш — рече Том.

— Но не трябва ли да излезете в коридора?

— Аз съм директорът тук. Аз определям правилата и според мен този разговор е по-важен от едно дежурство в коридора. Има още няколко неща, които бих искал да ти кажа.

Кент се облегна на стола си. Беше донякъде изненадан, че директорът му отделя толкова много време. Изведнъж се сети за нещо.

— Но днес съм на тренировка по футбол.

— Аз ще се погрижа за това. — Том вдигна телефона и набра необходимия номер. — Боб, Том се обажда. Ще извиниш ли Кент Арънс, ако закъснее малко за днешната тренировка? Той е в кабинета ми. Благодаря — каза той след кратка пауза, сетне върна слушалката на мястото й и се облегна на стола си. — Докъде бяхме стигнали?

— Искахте да ми кажете нещо.

— А, да. Твоите училищни документи. — Том поклати глава, сякаш си спомни за нещо хубаво. — Точно за това се бях сетил. В деня, след като научих за теб, пристигнаха документите ти. Седях тук на бюрото си, прочетох всичко написано за теб и разгледах училищните ти снимки.

— Училищните ми снимки?

— Да, още от детската градина.

— Нямах представа за това. Искам да кажа, не знаех, че учителите събират всичко това в папките.

— Те не слагат там само снимки. Вътре могат да се намерят образци от първите ти опити да пишеш, едно твое стихотворение за Великден, лични наблюдения на учителите, а също и впечатляващите ти ученически бележници. Предполагам, че онова, което почувствах през онзи ден, е било твърде подобно на начина, по който ти си се чувствал, научавайки, че имаш дядо, леля и чичовци. Заболя ме, че съм пропуснал всичко това.

— Мислех си, че само аз съм изпитал подобно нещо.

— Не, не само ти. Ако знаех, че те има, щях да настоявам да те видя. Не зная колко често, но ние при всяко положение щяхме да се срещаме, защото въпреки отношенията между мен и майка ти, ти си мой син и аз гледам на този факт с цялата необходима сериозност. Вече казах на майка ти, че искам да поема разходите по твоето образование в колежа. Поне това мога да направя.

— Наистина ли ще го направите?

— Осъзнах, че съм готов на това в мига, в който научих, че съм твой баща. Имам предвид същото онова чувство, за което си говорихме — Том удари гърдите си с юмрук, — ето тук. Докато разглеждах училищните ти снимки, се почувствах съкрушен и разбрах, просто разбрах, че трябва да се опитам да наваксам пропуснатото. Но това са много години и аз не знам дали ще можем да ги върнем обратно. Но се надявам да успеем. Наистина се надявам.

Последните думи на Том бяха опит да предвиди тяхното бъдеще и усещайки смущението на Кент, той продължи:

— И още нещо си мислех, докато разглеждах документите ти. Постепенно се изпълних с огромно уважение към майка ти за това, че е отгледала такъв син. Всичко, което видях, подсказваше, че тя винаги е била до теб; разбрах колко живо се е интересувала от твоето училище и от личния ти живот, как е бдяла над теб и те е учила на добродетели и уважение както към образованието, така и към преподавателите. Рядко се срещат такива родители. Зная това от опит. Срещам се с родители всеки ден и би било хубаво повечето от тях да са като твоята майка.

На лицето на Кент се изписа още по-голямо учудване. Несъмнено в тази ситуация той бе очаквал по-скоро враждебност, отколкото похвала към майка си. Когато чу думите на Том, уважението му към него нарасна още повече.

— Знаеш ли какво… — Том бутна стола си назад и опря ръце на края на бюрото. — Доста време те задържах вече, а пък и аз, ако побързам малко, бих могъл да хвана края на съвещанието. — Том стана, оправи сакото си и стегна колана на панталоните си. Кент се изправи и мина зад стола си, за да запази официалния тон на тяхното сбогуване. — Можеш да идваш при мен винаги когато поискаш — предложи Том.

— Благодаря ви, сър.

— Знаеш къде можеш да ме намериш.

— И вие знаете къде можете да ме намерите.

Столът и бюрото стояха между тях като преграда, възпираща желанието им да се докоснат по някакъв начин.

— Мога ли да кажа на мама за нашия разговор?

— Разбира се.

— А вие ще разкажете ли на семейството си?

— Ти искаш ли да го направя?

— Не знам.

— Бих искал да научат, ако ми разрешиш!

— И Роби ли?

— Само ако ти прецениш.

— Не знам. Доста трудно се погаждаме на футболното игрище и сега, когато научих за нашите рождени дни… Е добре, не искам да задълбочавам конфликта си с него.

— А какво ще кажеш, ако импровизирам? Ако почувствам, че все още изпитва ревност или се смята за застрашен по някакъв начин, ще премълча.

Кент плъзна пръстите си по облегалката на стола, сякаш даваше одобрението си, понечвайки да си тръгне.

— Радвам се, че дойде — каза Том.

— Да, сър.

— Е, добре — Том вдигна ръка, — желая ти приятна тренировка.

— Благодаря ви, сър.

— Ще те наблюдавам внимателно по време на мача в петък.

— Да, сър.

Кент направи крачка назад към вратата. Със сърцата си те се стремяха един към друг, кръвната им връзка, достигаща до далечни предци, които те не познаваха, извикваше у тях желанието да се прегърнат.

Но и най-малкото докосване в този момент щеше да бъде абсурдно; в крайна сметка те бяха все още непознати.

— Е, довиждане — каза Кент накрая и отвори вратата.

— Довиждане.

Той стоеше с ръка върху топката на вратата и гледаше назад към баща си — един последен изучаващ поглед — сякаш за да се убеди колко много си приличат, преди да тръгне за тренировка.