Сергей Лукяненко
Нощен патрул (25)

Глава 7

Нашите сили до голяма степен са взети назаем. Тъмните ги черпят от чуждото страдание. На тях им е значително по-лесно. Дори не е задължително да причиняват на хората болка. Достатъчно е да изчакат. Достатъчно е внимателно да се оглеждат и да смучат, да смучат човешкото страдание като коктейл със сламка.

На нас това също ни е достъпно. Макар и да е малко по-различно. Ние можем да черпим сила, когато на хората им е добре, когато са щастливи.

Само че има една подробност, която прави процеса достъпен за Тъмните и на практика забранен за нас. Щастието и тъгата съвсем не са двата полюса на скалата на човешките емоции. Иначе не би имало светла тъга и злобна радост. Това са два паралелни процеса, два равноправни потока на Сила, която Различните могат да усещат и използват.

Когато Тъмният маг пие чужда болка, тя само се увеличава.

Когато Светлият маг взима чужда радост, тя се стопява.

Ние можем да трупаме сила във всеки момент. И много рядко си позволяваме да го правим.

Аз реших, че днес ми е позволено.

Взех малко от прегърнала се двойка, застанала до входа на метрото. Те бяха щастливи в момента, много щастливи. И все пак аз усещах, че ще се разделят, при това задълго, и тъгата така или иначе неизбежно ще докосне влюбените. Реших, че имам право да постъпя така. Радостта им беше ярка и разкошна, като букет червени рози, толкова нежни и надменни рози.

Докоснах тичащо покрай мен детенце — на него му беше хубаво, то не усещаше потискащата, тежка жега, и тичаше да си купи сладолед. Ще се възстанови бързо. Силата беше обикновена и чиста, като полски цветя. Букет маргаритки, откъснати от моята нетрепнала ръка.

Видях старица на един от прозорците. Сянката на смъртта вече беше някъде близо до нея, навярно и самата тя го усещаше. И все пак бабата се усмихваше. Днес при нея беше идвал внукът й. По-скоро просто да провери дали е още жива, дали скъпият апартамент в центъра на Москва вече не е свободен. Тя разбираше и това. И все пак беше щастлива. Срамувах се, непоносимо се срамувах, но все пак я докоснах и взех мъничко Сила. Увяхващ жълто-оранжев букет от димитровчета и есенни листа…

Вървях, както понякога ми се присънва в нощните кошмари: крача и раздавам наляво и надясно щастие. На всички, без никой да остане пренебрегнат. Само че този път оставях съвсем друга следа подире си. Леко увехнали усмивки, сбръчкани чела, прехапани за миг устни.

Общо взето си личеше накъде отивам.

Ако попаднех на пътя на служители на Дневния патрул, нямаше да ме спрат.

Впрочем и Светлите щяха да си затраят, ако видеха случващото се.

Правех това, което смятах за необходимо. Това, което бях решил, че имам право да извърша. Да взема назаем. Да открадна. И начинът, по който щях да постъпя с натрупаната Сила, щеше да определи съдбата ми.

Или щях да се издължа за всичко напълно.

Или сумракът щеше да се разтвори пред мен.

Светлият маг, започнал да черпи Сила от хората, рискува всичко. И тук не вършат работа обичайните оценки на действията, които си разменят Патрулите. Количеството на стореното Добро трябва не просто да надвиши причиненото от мен Зло.

Аз не трябва да имам и най-малкото съмнение, че не съм се издължил напълно.

Влюбени, деца, старци. Компания, пиеща бира до паметника. Страхувах се, че радостта им ще бъде престорена, но тя се оказа истинска. И аз взех Силата им.

Простете ми.

Мога да се извиня по три пъти на всеки. Мога да заплатя за откраднатото. Само че всичко това няма да бъде истина.

Та нали аз просто се боря за своята любов. На първо място. А едва след това — за вас, на които им готвят ново нечувано щастие.

Само че, може би, това също е истина?

И, борейки се за своята любов, всеки път се бориш и за целия свят?

За целия свят — не с целия свят.

Сила!

Сила.

Сила?

Събирах я зрънце по зрънце, понякога грижливо и внимателно, друг път грубо и рязко, за да не трепне ръката ми, да не извърна очи от срам, че взимам почти последните запаси.

Може би за този младеж щастието и без това е рядък гост?

Не знам.

Сила!

Може би лишавайки се от усмивката си, тази жена ще изгуби нечия любов?

Сила.

Може би утре този здрав, иронично усмихващ се мъж ще умре?

Сила.

Амулетите в джобовете няма да ми помогнат. Сражение нямаше да има. Няма да ми помогне „пиковата форма“, за която говореше шефът. Това все пак е малко. И правото на безпрепятствена намеса, толкова щедро дадено ми от Завулон, е уловка. В това нямаше дори капчица съмнение. Той използва приятелката си за примамка, събра линиите на вероятностите така, че да се засечем с нея, и със скръбно лице ми връчи смъртоносния подарък. Аз не можех да гледам толкова далече в бъдещето, че моето Добро никога да не се превърне в Зло.

Но ако нямаш оръжие — приеми го от ръцете на врага си.

Сила!

Сила.

Сила!

Ако все още пазех онази тънка нишка на връзката ми с Хесер, която съединява младите магове с наставниците им, той отдавна щеше да долови случващото се. Би усетил как се изпълвам с чудовищна енергия, събрана както дойде с неизвестна цел.

Какво би направил той тогава?

Безсмислено е да се спира маг, тръгнал по този път.

Вървях пеша към Изложбата на постиженията на народното стопанство. Знаех къде ще се случи всичко. Когато събитията са ръководени от висши магове, случайности няма. Нелепият „блок на крачета“, кибритената кутия, поставена напречно — там Завулон изгуби битката за Светлана, там Хесер откри за Инквизицията и въведе в нея своето протеже, като между другото потренира Светлана.

Центърът на силите за цялата тази комбинация.

За трети път.

Вече нито ми се ядеше, нито ми се пиеше. Веднъж все пак се спрях, купих и изпих чаша кафе. То беше безвкусно, сякаш абсолютно лишено от кофеин. Хората започнаха да отстъпват от пътя ми, макар че вървях в обикновения свят. Магическото напрежение наоколо растеше.

Не можех да скрия приближаването си.

Но аз и не исках да се промъквам от засада.

Млада бременна жена вървеше предпазливо, грижливо. Трепнах, когато видях, че се усмихва. И аз за малко щях да се отбия от пътя й, когато осъзнах, че нероденото й още дете също се усмихва в своя мъничък сигурен свят.

Тяхната сила беше подобна на бледорозов божур — голямо цвете и още неразтворило се кълбенце на цветната пъпка.

Длъжен бях да събера всичко, което срещна по пътя.

Без колебание, без жалост.

Нещо се случваше и в околния свят.

Изглежда, жегата стана още по-силна. При това чрез някакъв отчаян, конвулсивен скок.

Навярно Тъмните и Светлите магове ненапразно се бяха опитвали да разсеят зноя през последните дни. Предстоеше да се случи нещо. Спрях, вдигнах глава и погледнах в небето през Сумрака.

Тънки, сбити пръстеновидни завихряния.

Искри на хоризонта.

Мъгла на югоизток.

Ореол около иглата на кулата Останкино.

Щеше да бъде странна нощ.

Докоснах преминаващото покрай мен момиче и взех простичката й радост: прибралият се вкъщи трезвен баща.

Сякаш парче от шипков клон, остър и крехък.

Простете ми.

 

 

Когато стигнах до „блока на крачета“, беше почти единайсет вечерта.

Последният, когото докоснах, беше пиян работяга, облегнал се на стената в прохода. В същия онзи проход, където за първи път убих Тъмен. Той беше почти невменяем. И щастлив.

Взех и неговата Сила. Прашен, наплют живовляк, грозна мръснокафява свещица.

И това е Сила.

Докато пресичах улицата, осъзнах, че не съм сам. Извиках сянката си и влязох в сумрачния свят.

Около сградата имаше кордон.

Най-странният кордон, който бях виждал някога. Построен от редуващи се Тъмни и Светли. Забелязах Семьон, кимнах му и получих в отговор спокоен поглед с лек упрек. Тигърчето, Мечката, Иля, Игнат…

Кога са ги повикали всичките? Докато бродех из града, събирайки Сила? Не се получи с почивката, момчета.

И Тъмни. Дори и Алиса беше тук. Беше страшно да я гледа човек: лицето на вещицата приличаше на смачкана и загладена хартиена маска. Изглежда Завулон не беше излъгал, когато говореше за наказанието. До Алиса стоеше Алишер и когато срещнах погледа му, разбрах, че между двамата ще има смъртоносна схватка. Може би не веднага. Но непременно щеше да има.

Пристъпих през обръча.

— Зоната е закрита — каза Алишер.

— Зоната е закрита — като ехо се обади Алиса.

— Аз имам право да мина.

В мен имаше достатъчно Сила, за да премина и без разрешение. Сега можеха да ме спрат само Великите магове, но те в момента не бяха тук.

Обаче никой не се опита да ме спре. Значи някой, Хесер или Завулон, а може би и двамата шефове на Патрулите бяха наредили само да бъда предупреден.

— Успех — чух шепот зад гърба си. Обърнах се и срещнах погледа на Тигърчето. Кимнах.

Стълбището беше пусто. И целият блок беше притихнал, като тогава, когато над Светлана кръжеше небивалия по размери вихър на инферното. Злото, която тя самата беше призовала срещу себе си.

Крачех през сивата мъгла. Подът под краката ми глухо потрепваше: тук, в сумрачния свят, дори почвата реагираше на магията, дори сенките на човешките сгради.

Оказа се, че капакът към покрива е отворен. Никой не възнамеряваше да слага по пътя ми дори незначителни препятствия. Най-тъжното беше, че аз не знаех дали трябва да се радвам или да се обиждам на това.

Излязох от Сумрака. Може би нямаше смисъл. Сега нищо нямаше смисъл.

Заизкачвах се по стълбичката.

 

 

Първия, когото видях, беше Максим.

Той беше станал съвсем различен отпреди, този спонтанен Светъл маг, дивакът, избивал няколко години последователи на Мрака. Може би бяха направили нещо с него. А може и сам да се беше променил. Има хора, от които стават идеални палачи.

На Максим му провървя. Той стана именно палач. Инквизитор. Такъв, който стои над Светлината и Мрака и служи на всички и на никого. Ръцете му бяха скръстени върху гърдите, главата му бе леко наведена. По нещо си приличаше със Завулон — такъв, какъвто бе първия път, когато го видях. Но в него имаше и нещо, напомнящо за Хесер. При моята поява Максим леко надигна глава. Плъзна по мен стъкления си поглед и отново наведе глава.

Значи аз наистина бях допуснат до случващото се.

Отстрани беше застинал Завулон. Беше загърнат в тънко наметало и не обърна ни най-малко внимание на появата ми. Той и без това знаеше, че ще дойда.

Хесер, Светлана и Егор стояха заедно. Виж, те реагираха на появата ми значително по-енергично.

— Все пак дойде? — попита шефът.

Кимнах. Погледнах Светлана. Тя беше с дълга бяла рокля, косите й бяха разпуснати. В ръката й с призрачно сияние блещукаше калъф от бял марокен — мъничък, сякаш от брошка или медальон.

— Антоне, знаеш, нали? — извика Егор.

Ако някой от присъстващите беше щастлив, това беше той. На върха на щастието си.

— Знам — отвърнах аз. Тръгнах към него. Разроших с ръка косите му.

Неговата Сила приличаше на жълто глухарче.

Ето сега вече май бях събрал всичко, каквото можех.

— Пълен си догоре? — попита Хесер. — Антоне, какво си решил да правиш?

Не му отговорих. Нещо ме караше да съм нащрек. Нещо не беше наред.

А, да! Кой знае защо Олга я нямаше.

Инструктажът вече е проведен? Светлана знае какво й предстои да направи.

— Тебешир — казах аз. — Малко парче тебешир, наострено от двете страни. С него можеш да пишеш където си поискаш. Например, в Книгата на Съдбата. Да задраскваш стари редове, да пишеш нови.

— Антоне, не разкриваш нищо ново за никого от присъстващите — спокойно каза шефът.

— Разрешението дадено ли е? — попитах аз.

Хесер погледна Максим. Сякаш усетил погледа му, инквизиторът вдигна глава. Каза приглушено:

— Разрешението е дадено.

— Възражение от страна на Дневния патрул — отегчено произнесе Завулон.

— Отклонява се — равнодушно отвърна Максим.

Отново заби поглед в земята.

— Великата Вълшебница може да вземе тебешира в ръка — казах аз. — Всеки ред в Книгата на Съдбата ще взима частица от душата й. Ще я взима — и ще я връща променена. Можеш да промениш съдбата на човек, само ако пожертваш собствената си душа.

— Знам — каза Света. Усмихна се. — Антоне, извинявай. Струва ми се, че така е правилно. Това ще бъде от полза за всички.

В очите на Егор се мярна напрежение. Той усети, че нещо не е наред.

— Антоне, ти си боец на Патрула — каза Хесер. — Ако имаш възражения, можеш да говориш.

Възражения? Към какво, всъщност? Че вместо Тъмен маг Егор ще стане Светъл? Че ще се опита, пък дори и да е безкрайно неуспешно, да донесе на хората Добро? Че Светлана ще стане Велика Вълшебница?

Дори и да пожертва при това всичко човешко, което засега все още притежава.

— Няма да кажа нищо — отвърнах.

Не знам дали така ми се стори, или в очите на Хесер наистина се появи смайване.

Трудно е да разбереш какво мисли в действителност един Висш маг.

— Да започнем — каза той. — Светлана, ти знаеш какво трябва да правиш.

— Знам.

Тя гледаше към мен. Аз отстъпих няколко крачки назад. Хесер — също. Сега Светлана и Егор останаха сами. Еднакво напрегнати. Погледнах накриво Завулон — той чакаше. Светлана отвори калъфа — изщракването прозвуча като изстрел — и бавно, сякаш с усилие извади оттам тебешира. Съвсем малък. Нима е изтънял така за хилядолетията, през които Светлината се е опитвала да промени съдбата на света?

Хесер въздъхна.

Светлана застана на колене и започна да рисува кръг около себе си и момчето.

Нямах какво да кажа. Нямах какво да направя.

Бях събрал толкова Сила, че едва я побирах.

Имах правото да творя Добро.

Не ми достигаше най-дребното нещо — разбирането.

Подухна ветрец. Плахо, предпазливо. Утихна.

Погледнах нагоре и потреперих. Нещо ставаше. Тук, в човешкия свят, небето беше забулено от облаци. Дори не забелязах кога са се появили.

Светлана приключи с рисуването на кръга. Изправи се.

Опитах се да погледна към нея през Сумрака и веднага се извърнах. В ръката й сякаш плуваше пламтящ въглен. Дали тя усещаше болката?

— Задава се буря — каза Завулон някъде отдалече. — Истинска буря, каквато не е имало отдавна.

Той се засмя.

Никой не обърна внимание на думите му. Освен вятъра — той започна да духа равномерно, постоянно засилвайки се. Погледнах надолу — там засега всичко беше спокойно. Светлана прекарваше парчето тебешир във въздуха, сякаш рисуваше нещо видимо само за нея. Правоъгълен контур. Щрих вътре в него.

Егор тихо застена. Отметна глава назад. Направих крачка напред и се спрях. Не можех да премина през бариерата. А и не беше необходимо.

Не в това беше работата.

Когато не знаеш как да постъпиш, не трябва да вярваш на нищо. Нито на хладния ум, нито на чистото сърце, нито на горещите ръце.

— Антоне!

Погледнах Хесер. Шефът изглеждаше загрижен.

— Това не е просто буря, Антоне. Това е ураган. Ще има жертви.

— Тъмните? — простичко попитах аз.

— Не. Стихиите.

— Малко сме се престарали със съсредоточаването на сили? — поинтересувах се аз. Шефът не реагира на насмешливия ми тон.

— Антоне, каква степен на магия ти е разрешена?

Естествено, той знаеше за сделката ми със Завулон.

— Втора.

— Можеш да спреш урагана — каза Хесер. Просто констатира факта. — Всичко ще приключи с проливен дъжд. Събрал си достатъчно сили.

Вятърът ни връхлетя отново. И вече не възнамеряваше да спира. Вятърът напираше, притискаше ни, сякаш решил да ни събори от покрива. Удариха ни струи дъжд.

— Може би това е последният шанс — добави шефът. — Впрочем, ти решаваш.

Със стъклен звън около него се появи силов щит, сякаш го бяха покрили с чувал от смачкан целофан. Досега никога не бях виждал маг да взема такива защитни мерки срещу обикновено развихряне на стихиите.

С развяваща се рокля Светлана продължаваше да рисува Книгата на Съдбата. Егор не помръдваше, стоеше като разпънат на невидим кръст. Може би той вече нищо не възприемаше. Какво става с човек, когато се лишава от старата си съдба и още не е получил новата?         — Хесер, ти възнамеряваш да организираш такъв тайфун, пред който тази буря е нищо! — извиках аз.

Вятърът вече заглушаваше думите.

— Това е неизбежно — отвърна Хесер. Той като че ли говореше шепнешком, но всяка дума се чуваше ясно. — То вече се случва.

Книгата на Съдбата започна да се вижда дори в човешкия свят. Разбира се, Светлана не я рисуваше в буквалния смисъл, а я измъкваше от дълбоките слоеве на Сумрака. Правеше копие, всяка промяна в което щеше да се отрази на оригинала. Книгата на Съдбата изглеждаше като макет от пламтящи огнени нишки, увиснали неподвижно във въздуха. Капките дъжд се изпаряваха, когато я докоснеха.

Сега Светлана щеше да започне да променя съдбата на Егор.

А после, след десетки години, Егор щеше да промени съдбата на света.

Както винаги — към Доброто.

Както винаги — безуспешно.

Олюлях се. Само за миг, напълно неочаквано, силният вятър премина в ураган. Наоколо ставаше нещо немислимо. Видях как колите по проспекта спират, приближават се до банкетите — по-надалече от дърветата. Напълно беззвучно — ревът на вятъра заглуши грохота — на кръстовището рухна огромно рекламно табло. Някакви закъснели фигурки тичаха към къщите, сякаш се надяваха да намерят укритие край стените.

Светлана спря. Пламтящата точка тлееше в ръката й.

— Антоне!

Едва чух гласа й.

— Антоне, какво да правя? Кажи! Антоне, трябва ли да го направя?

Начертаният с тебешира кръг я прикриваше. Навярно не напълно — дрехите едва се задържаха на тялото й — но все пак й даваше възможност да устои.

Всичко сякаш изчезна. Гледах я, гледах пламтящия тебешир, вече готов да промени чуждата съдба. Светлана чакаше отговора ми, само дето аз нямах какво да кажа. Защото и самият аз не знаех отговора.

Вдигнах ръце към бушуващото небе. И видях призрачните цветове на Силата в ръцете си.

— Ще се справиш ли? — попита със съчувствие Завулон. — Бурята се разрази.

Гласът му се чуваше в грохота на урагана също толкова ясно, колкото и гласът на шефа.

Хесер въздъхна.

Разтворих длани, обърнах ги към небето — небето, където вече нямаше звезди, където беше останало само суетенето на облаците, дъждовните струи, мълниите.

Това беше едно от най-простите заклинания. Едва ли не първото, на което ни учат.

Реморализация.

Без каквито и да било уточнения.

— Не прави това! — изкрещя Хесер. — Да не си посмял!

Той се премести с едно движение, прикривайки Светлана и Егор от мен. Сякаш това можеше да попречи на заклинанието. Не, сега вече нищо не можеше да го спре.

От дланите ми излизаше лъч светлина, невидим за хората. Всички зрънца, които бях събрал от хората, безмилостно и безпощадно. Аленочервеният пламък на розите, бледорозовите божури, жълтото на димитровчетата, белите маргаритки, почти черните орхидеи.

Завулон тихо се смееше зад гърба ми.

Светлана стоеше с тебешир в ръка пред Книгата на Съдбата.

Егор, разперил ръце, беше застинал пред нея.

Фигури върху дъската. Силата е в моите ръце. Никога досега не съм притежавал толкова много Сила — неконтролируема, изпълваща ме докрай, готова да се насочи към когото си пожелая.

Усмихнах се на Светлана. И много бавно вдигнах дланите си със струящия от тях фонтан към собственото си лице.

— Не!

Вопълът на Завулон не просто се промъкна през урагана — той го заглуши. Избухване на мълния проряза небето. Ръководителят на Тъмните се хвърли към мен, но Хесер пристъпи насреща му и Тъмният маг се спря. Аз не видях това — почувствах го. Цветно сияние заливаше лицето ми. Виеше ми се свят. Вече не усещах вятъра.

Останала бе само дъгата — безкрайната дъга, в която потъвах.

Вятърът се стрелкаше наоколо, без да ме докосва. Погледнах Светлана и усетих как се чупи невидимата стена, която винаги бе стояла между нас. Чупеше се, за да се затвори в бариера около нас. Развяващите се коси изведнъж паднаха около лицето на Света като мека вълна.

— Всичко ли похарчи за себе си?

— Да — казах аз.

— Всичко, което беше събрал?

Тя не вярваше. Все още не можеше да повярва. Светлана знаеше каква е цената за взетата назаем Сила.

— До последната капчица! — казах аз. Беше ми леко, смайващо леко.

— Защо? — вълшебницата протегна ръка. — Защо, Антоне? Ти можеше да спреш тази буря. Можеше да направиш щастливи хиляди хора. Как можа да изразходваш всичко за себе си?

— За да не сгреша — обясних аз. Чак ми беше неудобно, че тя, бъдещата Велика, не разбира толкова просто нещо.

Светлана замълча за секунда. После погледна към огнения тебешир в ръката си.

— Какво да правя, Антоне?

— Ти вече отвори Книгата на Съдбата.

— Антоне! Кой е прав? Хесер или ти?

Поклатих глава.

— Това трябва да решиш сама.

Светлана се намръщи.

— Антоне, и това ли е всичко? Защо взе толкова чужда Светлина? За какво похарчи магията втора степен?

— Разбери — не знаех колко вяра имаше в моя глас. Дори сега не бях сигурен дали е достатъчно. — Понякога най-важни не са постъпките. Понякога най-важно е бездействието. Има нещо, което трябва да решиш сама. Без съвети. Моите, на Хесер, на Завулон, на Светлината, на Мрака. Единствено ти.

Тя поклати глава.

— Не!

— Да. Ти ще решиш сама. И никой не може да свали от теб тази отговорност. И каквото и да направиш, ти така или иначе ще съжаляваш, че не си постъпила по другия начин.

— Антоне, обичам те!

— Знам. И аз те обичам. Затова няма да ти кажа нищо.

— И това ли е твоята любов?

— Само такава може да бъде любовта.

— Нужен ми е съвет! — закрещя тя. — Антоне, нуждая се от твоя съвет!

— Всеки сам гради съдбата си — казах аз. Това беше даже повече, отколкото можех да кажа. — Решавай.

Тебеширът в ръката й избухна като тънка огнена игла, когато тя се обърна към Книгата на Съдбата. Замахване — и чух как страниците скърцат под ослепителната гумичка.

Светлината и Мракът са само петна върху страниците на съдбата. Замахване. Завъртулка.

Стремителен бяг на огнени редове.

Светлана разтвори ръка и тебеширът на Съдбата падна в краката й. Тежко, сякаш бе оловен куршум. Ураганът все пак го подхвана, но аз успях да се наведа и да го скрия в дланта си.

Книгата на Съдбата започна да се топи.

Егор се залюля, преви се, падна настрани, притискайки колене към гърдите си. Сви се на мъничко жалко кълбо.

Дъждът вече беше размил белия кръг около тях и аз можех да вляза в него. Приседнах, придържайки момчето за раменете.

— Ти нищо не написа! — изкрещя Хесер. — Светлана, ти само изтри всичко!

Вълшебницата сви рамене. Тя гледаше надолу, към мен. Дъждът, промъкващ се през изчезващата бариера, вече мокреше бялата рокля, превръщайки я в тънък прозрачен тюл. Допреди миг Светлана беше жрица в снежнобели дрехи, а сега стана измокрено момиче с отпуснати ръце, застанало в центъра на бурята.

— Това беше твоят изпит — полугласно каза Хесер. — Ти пропусна своя шанс.

— Светли Хесер, аз не искам да работя в Патрула — отвърна девойката. — Простете ми, Светли Хесер. Но това не е моят път. Не е моята съдба.

Хесер тъжно поклати глава. Той вече не гледаше Завулон, който с няколко крачки се озова до нас.

— И това е всичко? — попита Тъмния маг. Погледна мен, Света, Егор. — Не можахте да направите нищо?

Той прехвърли поглед върху Инквизитора. Максим вдигна глава и му кимна. Никой друг не му отговори. Върху лицето на Завулон се появи крива усмивка.

— Какви усилия и всичко приключи с фарс. Само защото една истерична девойка не пожела да изостави нерешителния си възлюблен. Антоне, ти ме разочарова. Светлана, ти ме зарадва. Хесер — Тъмния маг погледна шефа, — моите поздравления за подобни сътрудници.

Зад гърба на Завулон се отвори портал. Тихо смеейки се, той влезе в черния облак.

От земята до мен достигна тежка въздишка. Не погледнах натам, но знаех какво се случва. Един след друг Тъмните патрулни излизаха от Сумрака. Хукваха към паркираните около сградата коли, бързайки да ги откарат по-далече от дърветата. Тичаха приведени към съседните сгради.

А след тях и Светлите магове започнаха да напускат кордона. Някои — заради същите обикновени и разбираеми човешки действия. Само че повечето от тях, знаех това, оставаха на мястото си, загледани нагоре, към покрива на сградата. Тигърчето — с виновно лице. Семьон — с мрачната усмивка на Различен, видял какви ли не бури, Игнат — с неизменно искрено съчувствие.

— Не успях да го направя — каза Светлана. — Хесер, простете ми. Не успях.

— Ти и не можеше — отговорих аз. — А и не беше длъжна…

Разтворих дланта си. Погледнах малкото парче тебешир, което в моята ръка се бе превърнало просто в мокро и лепкаво парче тебешир. Заострено от едната страна. Неравно счупено от другата.

— Отдавна ли го разбра? — попита Хесер. Приближи се, седна до мен. Щитът му се разтвори над нас и ревът на урагана утихна.

— Не. Току-що.

— Какво става? — извика Светлана. — Антоне, какво става?

Отговори й Хесер:

— Всеки си има собствена съдба, момиче. Някои — да управляват чужди животи и да събарят империи. Други — просто да живеят.

— Докато Дневният патрул очакваше твоите действия — поясних аз — Олга, която беше взела втората част на тебешира, е пренаписала нечия съдба. Така, както искаше Светлината.

Хесер въздъхна. Протегна ръка, докосна Егор. Момчето се размърда, опитвайки се да се надигне.

— Сега, сега — нежно изрече шефът. — Вече всичко приключи, приключва.

Прегърнах момчето през рамо, положих главата му върху коленете си. Той отново утихна.

— Кажи, защо? — попитах аз. — Щом като така или иначе си знаел всичко предварително?

— Дори аз не мога да знам всичко.

— Защо?

— Защото всичко трябваше да бъде естествено — отвърна Хесер леко раздразнен. — Само така Завулон щеше да повярва в случващото се. И в нашите планове, и в поражението ни.

— Това не е целият отговор, Хесер — погледнах го в очите аз. — Съвсем не е целият!

Шефът въздъхна:

— Добре. Да, можех да го направя и по друг начин. Светлана щеше да стане Велика Вълшебница. Въпреки желанието си, Егор — макар че Патрулът и без това му беше длъжник — щеше да се превърне в наш инструмент.

Аз чаках. Много ми се искаше да знам дали Хесер ще каже цялата истина. Поне веднъж.

— Да, можех да постъпя и по този начин — Хесер отново въздъхна. — Само че, мое момче… Всичко, което съм правил, покрай великата борба на Светлината с Мрака, всичко, което съм правил през двайсети век, е било подчинено на едно-единствено нещо. Разбира се, не в ущърб на делото…

Изведнъж ми стана мъчно за него. Непоносимо мъчно. Може би за първи път от хиляди години Великият Маг, Пресветлият Хесер, унищожителят на чудовища и страж на цели държави, беше принуден да каже цялата истина. Не толкова красива и възвишена като онези, за които беше свикнал да говори.

— Няма нужда, знам! — извиках аз.

Но Великият Маг поклати глава.

— Всичко, което правех — натърти Хесер, — беше подчинено на още една цел. Да принудя ръководството напълно да отмени наказанието на Олга. Да й върне всичката сила и да й разреши отново да вземе в ръце тебешира на Съдбата. Тя беше длъжна да стане равна с мен. Иначе нашата любов беше обречена. А аз я обичам, Антоне.

Светлана се засмя. Съвсем тихо. Помислих си, че ще зашлеви шефа, но явно още не разбирах всичко. Светлана застана на колене пред него и целуна дясната му ръка.

Магът потрепна. Той сякаш изгуби безкрайната си сила: защитният купол започна да се стопява. Ревът на урагана отново ни оглуши.

— А ще променяме ли съдбата на света отново? — попитах аз. — Покрай нашите дребни лични дела?

Той кимна. И попита:

— Не се ли радваш на това?

— Не.

— Какво пък, Антоне, нали не можем винаги да печелим във всичко. И на мен не ми се е удавало. И при теб няма да се получи.

— Знам — казах аз. — Разбира се, че знам, Хесер. Но въпреки това толкова ми се иска!

 

 

 

В текста на книгата са използвани фрагменти от песните на групите „Пикник“, „Възкресение“, „Сплин“, „Blackmore’s Night“.