Сергей Лукяненко
Нощен патрул (8)

Глава 7

Тя отвори вратата веднага.

Никакъв въпрос, не погледна и в шпионката, и верижката не беше сложила. И това в Москва! През нощта! Сама в апартамента! Вихърът поглъщаше последните остатъци от нейната предпазливост, същата тази предпазливост, която беше позволила на момичето да издържи няколко дни. Ето как обикновено загиват те — хората, на които им е направено проклятие…

А външно Светлана засега продължаваше да изглежда нормално. Като се изключеха сенките под очите. Но кой знае как бе прекарала нощта. И се беше нагласила… пола, елегантна блуза, обувки — сякаш чакаше някого или беше тръгнала да излиза.

— Добър вечер, Светлана — казах аз, вече забелязал в погледа й намек за разпознаване. Разбира се, тя ме беше запомнила смътно от предишния ден. И трябваше да използвам този миг, в който тя вече бе разбрала, че сме познати, но още не си спомняше откъде.

Пресегнах се през Сумрака. Грижовно, защото вихърът висеше като залепен над главата на момичето и във всеки момент можеше да последва реакция. Грижовно, защото не ми се искаше да я лъжа.

Дори и при положение, че й желаех само доброто.

Това е интересно и смешно само първия път. Защото ако продължи да ти бъде интересно, не си за Нощния патрул. Едно е да променяш моралните императиви, при това винаги в посока на Доброто. Съвсем друго е да се намесваш в паметта. То е неизбежно, налага се да се прави, част от Договора е, и дори самият процес на влизане и излизане от Сумрака предизвиква у околните секундна амнезия.

Но ако веднъж получиш удоволствие от играта с чуждата памет, значи ти е време да си ходиш.

— Добър вечер, Антоне. — Гласът й леко се провлече, когато я накарах да си спомни онова, което никога не се бе случвало. — Станало ли е нещо с теб?

Аз, кисело усмихнат, се потупах по корема. В паметта на Светлана сега бушуваше ураган. Не съм толкова голям майстор, че да й внуша конструирана лъжлива памет. За щастие можеха да се дадат само два-три намека, след което тя да започне да заблуждава самата себе си. Тя сглобяваше моя образ от някакъв отдавнашен познат, с когото си приличахме на външен вид, от друг, още по-отдавнашен и съвсем мимолетен, но със симпатичен за нея характер, от двайсетина пациенти на моята възраст, от разни съседи. Аз само лекичко насочвах процеса, водейки Светлана към създаване на цялостен образ. Добър човек… неврастеник… и наистина често боледува… леко флиртува, но само леко — прекалено неуверен в себе си е… живее в съседния вход.

— Боли ли ви? — Тя успя да дойде на себе си. Наистина, добър лекар. Лекар по призвание.

— Малко. Вчера пийнах… — Изразявах разкаяние с целия си вид.

— Антоне, нали ви предупредих… влезте…

Влязох, затворих вратата — девойката дори не се притесни. Съблякох си якето и бързо се огледах — и в реалния свят, и в Сумрака.

Евтини тапети, раздърпан килим, стари обувки, лампата на тавана — с обикновен стъклен абажур, радиотелефона на стената — калпав, китайски. Не особено богато. Чисто. Обикновено. И работата не беше в това, че професията на районен лекар не носи много пари. По-скоро самата Светлана нямаше потребност от уют. Лошо… много лошо.

В сумрачния свят апартаментът правеше малко по-добро впечатление. Никаква гнусна флора, никакви следи от Мрака. Освен черната фуния, естествено. Тя властваше тук… Виждах я цялата, от връхчето, въртящо се над главата на девойката, до разгърналото се на трийсетметрова височина съцветие.

Влязох след Светлана в единствената стая. Там все пак беше уютно. Върху дивана светеше топло оранжево петно, при това не върху целия, а в ъгълчето, до старомоден лампион. Двете стени бяха запълнени с наредени един над друг рафтове с книги — седем реда… Ясно.

Започвах да я разбирам. Вече не като обект на работата ми, не като възможна жертва на Тъмен маг, не като неволна причина за катастрофа, а като човек. Потънало в книгите дете, затворено и комплексирано, с куп смешни идеали и детинска вяра в прекрасния принц, който я търси и непременно ще я намери. Работата като лекар, няколко приятелки, няколко приятели и много, много самота. Добросъвестен труд, напомнящ кодекса на строител на комунизма, редки походи до някое кафене и още по-редки влюбвания. И вечери, приличащи си една на друга, на дивана, с книга, със захвърления наблизо телефон, с бръмчащия телевизор, по който дават нещо сапунено-успокояващо.

Колко много сте все още, момчета и момичета на неопределена възраст, възпитани от родители от поколението на шейсетте години. Колко много сте вие, нещастните и неспособни да бъдат щастливи. Как ми се иска да ви съжаля, как ми се иска да ви помогна. Да ви докосна през Сумрака — едва-едва, съвсем лекичко. Да ви дам малко увереност в себе си, капчица оптимизъм, грам воля, зрънце ирония. Да ви помогна, за да можете вие да помогнете на други.

Но не бива.

Всяко действие на Доброто позволява на Злото да прояви активност. Договорът! Патрулите! Равновесието в света?

Търпи или полудявай, нарушавай закона, върви през тълпата и раздавай на хората непоискани подаръци, разбивай съдбите и дебни от кой ъгъл ще излязат насреща ти бившите приятели и вечните врагове, за да те изпратят в Сумрака. Завинаги…

— Антоне, как е майка ви?

А, да. Аз, пациентът Антон Городецки, имам възрастна майка. Мама има остеохондроза и пълен комплект от болестите на старостта. Тя също е пациентка на Светлана.

— Добре, всичко е наред. Но при мен нещо…

— Лягайте.

Вдигнах нагоре пуловера и ризата си, легнах на дивана. Светлана седна до мен. Пробяга с топли пръсти по корема ми, кой знае защо опипа черния ми дроб.

— Боли ли?

— Не… сега не.

— Колко изпихте?

Отговарях на въпросите, откривайки отговорите в паметта на девойката. Изобщо не си струваше да изглеждам умиращ. Да… тъпа, слаба болка… След ядене… Ето, сега лекичко ме заболя…

— Засега гастрит, Антоне… — Светлана махна ръцете си. — Няма поводи за радост, нали разбирате. Сега ще ви напиша рецепта…

Тя се изправи, отиде при вратата и свали чантичката си от закачалката.

През това време аз следях фунията. Нищо не се случваше, моето идване не предизвикваше усилване на инферното, но не можеше и да го намали…

— Антоне… — гласът идваше през Сумрака и аз разпознах Олга. — Антоне, фунията намаля с три сантиметра. Някъде си направил правилен ход. Мисли, Антоне.

Правилен ход? Кога? Нали нищо не съм направил, просто намерих повод за посещение!

— Антоне, останал ли ви е още „омез“? — Светлана седна на масата и ме погледна. Кимнах, оправяйки ризата си:

— Да, няколко капсули.

— Когато се приберете, изпийте една. А утре си купете още. Ще го пиете две седмици, преди лягане.

Светлана явно беше от онези лекари, които вярват в таблетките. Това не ме притесняваше, аз също вярвах в тях. Ние, Различните, изпитваме пред науката ирационален трепет и дори в случаите, когато е достатъчно само елементарно магическо въздействие, посягаме към аналгина или антибиотиците.

— Светлана… Извинявайте, че ви питам — виновно извърнах поглед. — Някакви неприятности ли имате?

— Откъде би хрумна, Антоне? — тя не престана да пише и дори не ме погледна. Но се напрегна.

— Така ми се струва. Да не ви е обидил някой?

Девойката сложи настрана химикалката и ме погледна — с любопитство и лека симпатия.

— Не, Антоне. Какви ги говорите? Заради зимата е, навярно. Прекалено дълга зима.

Тя се усмихна пресилено и фунията на инферното се залюля над нея, хищно помръдна връхчето си…

— Небето е сиво, светът е сив. И нищо не ми се прави… всичко е изгубило смисъла си. Уморих се, Антоне. Веднъж да дойде пролетта — и всичко ще се оправи.

— Имате депресия, Светлана — изтърсих аз, преди да съобразя, че съм извлякъл диагнозата от паметта й. Но момичето не обърна внимание на това.

— Сигурно. Нищо, само слънцето да се покаже и… Благодаря, че се безпокоите, Антоне.

Този път усмивката й беше по-искрена, макар и да си оставаше измъчена.

През Сумрака се дочу шепотът на Олга:

— Антоне, минус десет сантиметра! Фунията спада! Антоне, аналитиците работят, продължавай общуването!

Какво вършех правилно?

Този въпрос е по-страшен от въпроса „какво върша неправилно“. Ако грешиш, е достатъчно да смениш рязко линията на поведението си. Но ако си попаднал в целта, без самият ти да го разбираш — викай за помощ. Трудно е да си лош стрелец, случайно уцелил ябълката, опитващ се да си спомни движенията на ръцете и примижаването на очите, силата на натиска на пръста върху спусъка… и да не си признаваш, че куршумът е бил насочен към целта от порив на хаотичния вятър.

Усетих се, че седя и гледам Светлана. И тя мен — мълчаливо и сериозно.

— Извинявайте — казах аз. — Светлана, простете, за бога. Натресох ви се късно вечерта, пъхам си носа в чужди работи…

— Нищо. На мен дори ми е приятно, Антоне. Искате ли да ви почерпя чай?

— Минус двайсет сантиметра, Антоне! Съгласявай се!

Даже тези сантиметри, с които се намалява вихърът на обезумялото инферно, са подарък от съдбата. Това са човешки животи. Животите на десетки или дори стотици хора, отървани преди неизбежната катастрофа. Не знам как ставаше така, но аз повишавах съпротивата на Светлана към инферното. И фунията започваше да се топи.

— Благодаря, Светлана. С удоволствие.

Момичето се изправи, отиде в кухнята. Тръгнах след нея. По какъв начин се справям?

— Антоне, предварителният анализ е готов…

Стори ми се, че в прикрития със завесите прозорец се мярна бял птичи силует и се понесе покрай стената, следвайки крачките на Светлана.

— Игнат работеше съгласно общата схема. Комплименти, интерес, обожание, влюбване. Това й харесваше, но предизвика нарастване на фунията. Антоне, ти вървиш по друг път — съчувствието. При това пасивно съчувствие.

Не последваха препоръки, значи аналитиците още не бяха направили никакви изводи. Но знаех поне как да се държа по-нататък. Трябваше да гледам тъжно, да се усмихвам със съчувствие, да пия чай и да разправям: „Очите ти са уморени, Света…“

Ще минем на „ти“, нали? Непременно ще минем. Не се съмнявам.

— Антоне?

Прекалено дълго бях гледал в нея. Светлана беше застинала до печката с тежкия, матов заради течността чайник. Не се беше изплашила — това чувство вече й беше недостъпно, изсмукано докрай от черната фуния. По-скоро беше смутена.

— Нещо не е наред ли?

— Да. Неудобно ми е, Светлана. Идвам посред нощ, затрупвам ви с моите оплаквания и отгоре на всичко оставам да пия чай…

— Антоне, аз ви моля да останете. Знаете ли, такъв странен ден имах, че не ми се остава сама… Хайде това да бъде моят хонорар за прегледа, искате ли? Да поостанете и да си поговорим — бързо уточни Светлана.

Кимнах. Всяка дума можеше да се окаже грешка.

— Фунията се снижи с още петнайсет сантиметра. Антоне, избра правилна тактика!

Нищо не съм избирал, как не могат да го разберат калпавите аналитици! Възползвах се от способностите си на Различен, за да вляза в чужд дом, и се вмъкнах в чужда памет, за да удължа престоя си… А сега просто плувах по течението.

И се надявам, че реката ще ме отнесе там, където трябва.

— Искате ли сладко, Антоне?

— Да…

Ама че безумно пиене на чай. Онова при Карол^[1] нищо не беше! Най-откаченото пиене на чай става не в дупка на заек, на масата с побъркан шапкар, сънлива катерица и Мартенски заек. Малка кухня в малък апартамент, утринен горещ чай с малиново сладко от трилитров буркан — ето я сцената, на която неизвестни актьори разиграват наистина безумно пиене на чай. Тук и само тук те казват думи, които иначе няма да изрекат никога. Тук с жеста на фокусник извличат от тъмнината малки гнусни тайни, вадят от шкафа семейните скелети, намират в захарницата по някоя шепа цианкалий. И никога не се намира повод да станеш и да си тръгнеш, защото навреме ще ти долеят чай, ще ти предложат сладко и ще побутнат по-близо отворената захарница…

— Антоне, познавам ви вече от година…

Сянка — кратка сянка на объркване в очите на момичето. Паметта услужливо запълва пропуските, паметта подхвърля обяснения защо аз — толкова симпатичен и добър човек — си оставам за нея само пациент.

— Макар и само по работа, но сега… Кой знае защо ми се иска да си поговоря с вас… като със съсед. Като с приятел. Може ли?

— Разбира се, Света.

Усмивка на благодарност. Моето име е трудно да бъде съкратено до умалително, Антошка — това е вече прекалено, много голяма крачка.

— Благодаря, Антоне. Знаеш ли… аз наистина не приличам на себе си. Вече от три дни.

Разбира се. Трудно е да останеш себе си, когато над теб е надвиснал мечът на Немезида. Ослепялата, освирепяла, освободила се от властта на древните богове Немезида…

— Ето например, днес… както и да е…

Тя искаше да ми разкаже за Игнат. Не разбира какво се е случило с нея, защо случайното запознанство едва не е завършило в леглото. Струваше й се, че полудява. На всички хора, попаднали в обсега на действие на Различни, им идва подобна мисъл.

— Светлана, може би вие… може би ти си се скарала с някого?

Груб ход. Но аз бързах, сам неразбирайки защо. Фунията сега беше стабилна и дори имаше тенденция към намаляване. Но аз бързах.

— Защо мислиш така?

Светлана не е изненадана и не смята въпроса за прекалено личен. Свивам рамене и се опитвам да обясня:

— При мен често става така.

— Не, Антоне. С никого не съм се карала. А и няма за какво. В самата мен става нещо…

Не си права, момиче. Ти дори не си представяш колко не си права. Над теб виси черна фуния с такива размери, каквито се срещат веднъж на цял век. И това означава, че някой те мрази с такава сила, каквато рядко е достъпна за човек… или за Различен.

— Навярно трябва да си починеш — предложих аз. — Да заминеш някъде… на пусто място…

Казах това и изведнъж си помислих, че има решение на проблема. Макар и непълно, макар и все така смъртоносно за самата Светлана. На някое пусто място. В тайгата, тундрата, на северния полюс. И там да стане изригването на вулкана, да падне астероид или крилата ракета с ядрена бойна глава. Пробивът на инферното ще се осъществи, но ще пострада единствено самата Светлана.

Колко е хубаво, че за нас подобно решение е също толкова невъзможно, колкото и предложеното от Тъмния маг убийство.

— За какво си мислиш, Антоне?

— Света, какво се е случило с теб?

— Антоне, прекалено рязко! Смени темата на разговора!

— Нима е толкова очевидно?

— Да.

Светлана сведе поглед. Очаквах всеки момент Олга да извика, че черният вихър е започнал своя последен, катастрофален растеж, че всичко съм провалил и от този момент нататък на съвестта ми ще лежат хиляди човешки животи… Олга мълчеше.

— Аз предадох…

— Какво?

— Предадох майка си.

Тя гледаше сериозно, без гнусните превземки на човек, извършил подлост и перчещ се с това.

— Не разбирам. Света…

— Майка ми е болна, Антоне. Бъбреците. Необходима е редовна хемодиализа… но това е полумярка. Общо взето… предложиха ми… трансплантация.

— Защо на теб? — Все още не разбирах нищо.

— Предложиха ми да даря единия си бъбрек. На майка ми. Почти сигурно организмът й ще го приеме, дори си направих изследвания… После се отказах. Аз… страх ме е.

Мълчах. Вече всичко ми стана ясно. Нещо наистина беше сработило, в мене се бе намерило нещо, предразположило Светлана към толкова голяма откровеност. Майка й.

Майка й!

— Браво, Антоне! Момчетата вече тръгнаха — гласът на Олга беше ликуващ. И още как — бяхме намерили Тъмния маг! — Виж ти… а при първия контакт никой нищо не усети, сметнаха, че няма никакви способности… Браво. Успокоявай я, Антоне, говори й, утешавай я…

В Сумрака не можеш да си запушиш ушите. Слушай какво ти се говори.

— Светлана, никой няма право да иска такова нещо от никого…

— Да. Разбира се. Аз разказах на мама… и тя ми нареди да забравя за това. Каза, че ще се самоубие, ако се реша на такова нещо. Че тя… така или иначе ще умре. А не си струва аз да се осакатявам. Не трябваше да й казвам нищо. Трябваше да си даря бъбрека. Дори и да узнаеше после, след операцията. С един бъбрек дори може да се ражда… имало е прецеденти.

Бъбреци. Каква глупост. Каква дреболия. Час работа за истински бял маг. Но на нас не ни е позволено да лекуваме, всяко истинско изцеляване е индулгенция за някой Тъмен маг да направи проклятие, уроки. И ето че майката… родната майка, без самата тя да го разбира, в секунден изблик на емоции, казвайки на глас едно, забранявайки на дъщеря си да мисли за операции, я проклина.

И се издува чудовищен черен вихър.

— И сега не знам какво правя, Антоне. Върша разни глупости. Днес едва не легнах с непознат човек. — Светлана все пак се реши да ми каже това, макар че сигурно са й били необходими не по-малко сили, отколкото да ми разкаже за майка си.

— Света, може да се измисли нещо — започнах аз. — Разбираш ли, важното е да не се отчайваш, да не се измъчваш напразно…

— Аз й казах нарочно, Антоне! Знаех как ще отговори! Исках да ми забрани! Тя трябваше да ме прокълне, мен, глупачката!

Светлана, не знаеш колко си права… Никой не знае какви механизми са задействани тук, какво става в Сумрака и каква е разликата между проклятието на непознат човек и проклятието на любимия, проклятието на сина, проклятието на майката. Само дето майчиното проклятие е най-страшното от всички.

— Антоне, спокойно.

Гласът на Олга моментално ме накара да дойда на себе си.

— Прекалено просто е, Антоне. Работил ли си с майчини проклятия?

— Не — казах аз. Произнесох го на глас, отговаряйки едновременно хем на Светлана, хем на Олга.

— Аз съм виновна — поклати глава Светлана. — Благодаря ти, Антоне, но наистина съм виновна.

— Аз съм работила — долетя от Сумрака. — Антоне, миличък, това не изглежда по същия начин! Майчиният гняв е ярко черно избухване и голяма фуния. Но тя се разпръска за миг. Почти винаги.

Може би. Не почнах да споря. Олга е специалист по проклятията и е виждала какво ли не. Да, разбира се, на родното дете няма да пожелаят зло… или поне не за дълго — няма да пожелаят. Обаче има и изключения.

— Изключенията са възможни — съгласи се Олга. — Сега проверяват майка и изцяло. Но… аз не бих разчитала на бърз успех.

— Светлана — попитах аз, — а няма ли друг изход? Да се помогне по друг начин на майка ти? Освен с трансплантация?

— Не. Аз съм лекар, знам го. Медицината не е всесилна.

— А ако не е медицината?

Тя се забави с отговора:

— Какво имаш предвид, Антоне?

— Неофициалната медицина — казах аз. — Народната.

— Антоне…

— Разбирам, Светлана, трудно ти е да повярваш — започнах бързо аз. — Пълно е с шарлатани, мошеници, психично болни хора. Но нима всичко е лъжа?

— Антоне, покажи ми човек, който е излекувал наистина тежка болест — Светлана ме погледна с ирония. — Само не ми разказвай за него, а ми го покажи. Самия човек и неговите пациенти, по възможност — преди и след лечението. Тогава ще повярвам, във всичко ще повярвам. В екстрасенси, в лечители, в магистри по бяла и черна магия…

Неволно се сгуших. Над момичето висеше разкошно доказателство за съществуването на „черна“ магия, направо за учебник.

— Мога да ти покажа — отвърнах аз. И си спомних как веднъж домъкнаха в офиса Данила. Беше обикновен бой… не от най-често срещаните, но не и прекалено тежък. Просто не му беше провървяло. Опитали се да арестуват семейство върколаци, заради някакво дребно нарушение на Договора. Върколаците можели да се предадат и всичко би завършило набързо с договаряне между Патрулите.

Те предпочели съпротивата. Навярно зад тях са се проточвали следи… кървави следи, за които Нощният патрул не е знаел и сега вече никога нямаше да узнае. Данила бил най-отпред и го разпорили сериозно. Левият бял дроб, сърцето, дълбоко наранен черен дроб, а един от бъбреците — направо изтръгнат.

Лично шефът закърпи Данила, помагаше му почти целият персонал на Патрула, всички, които в момента имаха сили. Аз стоях в третия кръг — нашата задача беше не толкова да подхранваме с енергия шефа, колкото да отблъскваме външното влияние. И все пак аз от време на време поглеждах към Данила. Той се потапяше в Сумрака ту сам, ту с шефа. При всяко връщане в реалността раните намаляваха. Това не беше толкова сложно, колкото ефектно — нали раните бяха пресни и не бяха предопределени от съдбата. Ала аз изобщо не се съмнявах, че шефът е способен да излекува и майката на Светлана. Дори ако съдбата й се прекъсваше в най-скоро време, дори ако й бе писано непременно да умре. Възможно беше да бъде излекувана. Смъртта щеше да настъпи по други причини…

— Антоне, а не те ли е страх да говориш подобни неща?

Свих рамене. Светлана въздъхна:

— Та нали да даваш надежда е отговорност. Антоне, аз не вярвам в чудеса. Но сега съм готова да повярвам. Не се ли боиш от това?

Погледнах я в очите.

— Не, Светлана. Боя се от много неща. Но други.

— Антоне, смаляване на фунията с двайсет сантиметра. Антоне, шефът ме помоли да ти предам — ти си герой.

Нещо в тона й не ми хареса. Разговорът през Сумрака не прилича на обикновения и все пак емоциите се усещат.

— Какво се е случило? — попитах аз през мъртвата сива ципа.

— Работи, Антоне.

— Какво се е случило?

— Да бях и аз толкова уверена — каза Светлана. Погледна през прозореца: — Чу ли? Някакво шумолене…

— Вятърът — предположих аз. — Или някой минувач.

— Олга, казвай!

— Антоне, с фунията всичко е наред. Бавно смаляване. Ти по някакъв начин повишаваш вътрешната й съпротива. Според изчисленията към сутринта фунията ще се смали до условно безопасна големина. Ще мога да пристъпя към действие.

— Тогава какъв е проблемът? Олга, има проблем, усещам го!

Олга мълчеше.

— Олга, партньори ли сме?

Това подейства. В момента не виждах бялата сова, но знаех, че очите й са проблеснали и тя за миг е погледнала към прозорците на полевия щаб. В лицата на шефа и наблюдателя на Тъмните.

— Антоне, имаме проблеми с момчето.

— С Егор?

— Антоне, за какво си мислиш? — попита Светлана. Трудно е да се общува едновременно и в реалния, и в сумрачния свят…

— За това, че би било добре, ако човек можеше да се раздвоява.

— Антоне, ти имаш значително по-важна мисия.

— Олга, разказвай.

— Не разбирам, Антоне — това отново беше Светлана.

— Знаеш ли, научих, че един мой познат има неприятности. Големи неприятности — погледнах я в очите.

— Вампирката. Хвана момчето.

Нищо не усетих… Никакви емоции — нито мъка, нито ярост, нито тъга. Само хлад и пустота.

Навярно бях очаквал това. Не знам защо, но го бях очаквал.

— Нали Мечката и Тигърчето са там!

— Така се получи.

— Какво стана с него?

Само не иницииране! Смърт, дано да е само смърт. Вечната смърт е по-страшна.

— Той е жив. Тя го взе за заложник.

— Какво?

Такова нещо не се беше случвало. Просто никога не се беше случвало. Вземането на заложници — това са човешки игри.

— Вампирката иска преговори. Иска съд… Надява се да се измъкне.

Мислено поставих на вампирката шест плюс — за съобразителността. Нямаше шансове да се измъкне, в нито един момент не бе имала. Но можеше да стовари цялата вина върху вече унищожения приятел, който я е инициирал… Нищо не знам, не знаех какво правя. Ухапаха ме. Станах каквато станах. Не знаех правилата. Не съм чела Договора. Ще бъда нормална вампирка, ще спазвам законите…

А можеше и да се получи! Особено ако Нощният патрул бе склонен да направи някакви отстъпки. А ние ще бъдем склонни… нямаме друг изход, човешкият живот трябва да бъде защитаван.

Чак се отпуснах от облекчение. Какво толкова означаваше всъщност това хлапе за мен? Ако жребият се паднеше на него, щеше да се превърне в законна плячка за вампирите и върколаците. Такъв е животът. И аз щях да мина покрай него. Дори и без жребий — колко пъти Нощният патрул не е успявал, на колко хора Тъмните са донесли гибел… Но колкото и да е странно, вече се хвърлих в битка за него, влязох в Сумрака и пролях кръв. И не ми беше все едно. Изобщо не ми беше все едно…

Темпото на общуване в Сумрака е значително по-бързо, отколкото разговора в човешкия свят. И все пак ми се налагаше да се разкъсвам между Олга и Светлана.

— Антоне, не си затормозявай главата с моите проблеми.

Независимо от всичко, ми се прииска да се засмея. С нейните проблеми в момента бяха затормозени стотици глави, а Светлана нямаше никаква представа за това. Но беше достатъчно да спомена за чуждите проблеми, толкова незначителни на фона на черната фуния на инферното, и девойката веднага ги пое върху себе си.

— Знаеш ли, има такъв закон — започнах аз. — Законът за свързаните случаи. Ти имаш неприятности, но аз не говорех за тях. Другият човек също има сериозни проблеми. Негови лични проблеми, но от това не става по-леко.

Тя разбра. И, което ми хареса, не се смути. Само уточни:

— Моите проблеми също са лични.

— Не съвсем — казах аз. — Така ми се струва.

— А на онзи човек можеш ли да му помогнеш?

— Ще му помогнат без мен — отвърнах аз.

— Сигурен ли си? Благодаря ти, че ме изслуша, но наистина е невъзможно да ми се помогне. Това е толкова нелепа съдба.

— Тя гони ли ме? — попитах през Сумрака. В момента не ми се искаше да докосвам съзнанието й.

— Не — отвърна Олга. — Не… Антоне, тя усеща.

Нима тя притежаваше способности на Различен? Или това е само случаен изблик, предизвикан от напиращото инферно?

— Какво усеща?

— Че ти си необходим там.

— Защо аз?

— Тази побъркана мръсница-кръвопийка… иска именно ти да водиш преговорите. Този, който е убил партньора й.

И изведнъж ми стана наистина зле. Имахме факултативен курс по антитерористични мерки, по-скоро за да не ни се налага да прибягваме до способностите си на Различни, набърквайки се в разчистванията на сметки между хората, отколкото от реална практическа необходимост. Изучавахме и психологията на терористите и вампирката действаше напълно логично, напълно в нейните рамки. Аз бях първият служител на Патрула, изпречил се на пътя й. Убих наставника й, раних нея самата. За нея образът на врага бе концентриран в мен.

— Отдавна ли поиска това?

— Преди около десет минути.

Погледнах Светлана в очите. Сухи, спокойни, нито следа от сълзи. Най-трудно е когато болката е скрита под спокойно лице.

— Светлана, а ако сега си тръгна?

Тя сви рамене.

— Всичко е толкова глупаво… — казах аз. — Струва ми се, че сега ти е нужна помощ. Или поне някой, който умее да слуша. Или е съгласен да седи до теб и да пие изстиналия чай.

Слаба усмивка и едва забележимо кимване.

— Но ти си права… още един човек се нуждае от помощ.

— Антоне, ти си странен.

Поклатих глава:

— Не странен. Много странен.

— Имам такова чувство… сякаш те познавам отдавна, а изглежда те виждам за пръв път. Освен това — като че ли ти едновременно разговаряш и с мен, и с някой друг.

— Да — казах аз. — Така е.

— Може би полудявам?

— Не.

— Антоне… Ти не дойде случайно при мен, нали?

Не отговорих. Олга прошепна нещо и замълча. Исполинската фуния се въртеше бавно над главите ни.

— Не случайно — казах аз. — А за да помогна.

Ако Тъмният маг, направил проклятието, ни следеше… Ако проклятието все пак не бе случайно, „майчино проклятие“, а целенасочен професионален удар…

В този облак от Мрак над главите ни е достатъчно да се налее още капчица омраза. Достатъчно бе волята на Светлана към живот да отслабне съвсем мъничко. И щеше да последва пробив. В центъра на Москва щеше да се пробуди вулкан, електрониката на някой боен спътник щеше да полудее, щеше да мутира някой грипен вирус…

Гледахме се мълчаливо един друг.

Струваше ми се, че почти разбирам какво всъщност се случва. Ето го разрешението на загадката, съвсем наблизо, и всичките наши версии са пълна глупост, следване на старите правила и схеми, които шефът помоли да отхвърлим. Но за да го открия, трябваше да помисля, трябваше поне за секунда да погледна отстрани случващото се, да се взра в някоя гола стена или в телевизионен екран с безсмислено изображение, без да се разкъсвам между желанието да помогна на един мъничък човек и десетки, стотици хиляди хора. Да не се лутам в това убийствено тресавище на подлия избор, който при всякакво развитие на събитията ще си остане подъл, и цялата разлика за мен ще бъде дали ще загина бързо, пратен от удара на инферното в сивите простори на сумрачния свят, или бавно и мъчително, разпалвайки в собственото си сърце мъждукащия огън на презрението към самия себе си…

— Света, длъжен съм да си тръгна — казах аз.

— Антоне! — това не беше Олга, а шефът: — Антоне…

Той се запъна, не можеше да даде никаква заповед, от етична гледна точка ситуацията стана безизходна. Очевидно вампирката държеше на своето и не искаше да води преговори с никой друг. Ако ми наредеше да остана, шефът щеше да убие момчето-заложник… и затова не можеше да ми го нареди. Дори да ме помоли не можеше.

— Ние ще организираме оттеглянето ти…

— По-добре съобщете на вампирката, че идвам.

Светлана протегна ръка и докосна леко дланта ми:

— Завинаги ли си отиваш?

— До сутринта — казах аз.

— Не искам — простичко изрече девойката.

— Знам.

— Кой си ти?

Експресно посвещаване в тайните на мирозданието? Втори дубъл?

— Ще ти разкажа сутринта. Става ли?

— Ти си откачил — дочух гласа на шефа.

— Наистина ли трябва да си тръгнеш?

— Само това не казвай! — извика Олга. Тя беше доловила мислите ми.

Но аз изрекох:

— Света, когато са ти предложили да те осакатят, но да продължат живота на майка ти, когато ти си отказала… Това е било правилно и разумно, нали? Но сега се чувстваш зле. Толкова зле, че е било по-добре да постъпиш неразумно.

— Ако сега не тръгнеш, на теб ще ти бъде зле?

— Да.

— Тогава тръгвай. Но се върни, Антоне.

Изправих се, оставяйки изстиналия чай. Вихърът на инферното се поклащаше над нас.

— Непременно ще дойда — казах аз. — И… повярвай ми, още не всичко е загубено.

Не си казахме повече нито дума. Излязох и тръгнах надолу по стъпалата. Светлана затвори вратата след мен. Каква тишина… мъртва тишина, дори кучетата се умориха да скимтят в тази нощ.

Неразумно. Постъпвам неразумно. Ако няма правилен от етична гледна точка изход, постъпвай неразумно. Казал ли ми е някой това? Или си спомних ред от старите конспекти, фраза от лекциите? Или си търся оправдание?

— Фунията… — прошепна Олга. Гласът й беше почти непознат, спаднал. Прииска ми се да си сгуша главата между раменете.

Побутнах външната врата и изскочих върху заледения тротоар. Бялата сова кръжеше над главата ми като топка пух.

Вихърът на инферното се беше смалил, спаднал. Не много в сравнение с общата височина, но вече видимо, около метър и половина — два.

— Знаеше ли, че ще стане така? — попита шефът.

Поклатих глава и погледнах вихъра. Къде е отговорът? Защо инферното реагира с уголемяване на появата на Игнат, специалиста по предразполагане на хората, защо моят объркан разговор и неочакваното ми тръгване го смалиха?

— Време е да разпуснем групата аналитици — каза шефът. Разбрах, че това е казано на всички, не само на мен. — Кога ще имаме работна версия за случилото се?

Някъде откъм Зеления проспект изскочи кола, обля ме с лъчите на фаровете си, гумите й изскърцаха, тромаво прехвърли бабуните на разбития асфалт и спря пред входа.

Ниският спортен кабриолет с топъл оранжев цвят изглеждаше нелепо сред неприветливите панелни многоетажни блокове в града, където най-хубавите на външен вид транспортни средства си оставаха джиповете.

От шофьорското място се подаде Семьон и кимна:

— Сядай. Наредено ми е да те откарам по най-бързия начин.

Огледах се за Олга и тя усети погледа ми.

— Моята работа е тук. Тръгвай.

Заобиколих колата и седнах на предната седалка. Отзад се беше настанил Иля, който очевидно беше сметнал за необходимо да подсили двойката Тигърче-Мечка.

— Антоне — догони ме през Сумрака гласа на Олга, — помни… днес ти задлъжня. Имай го предвид, във всеки момент.

Не разбрах веднага за какво говори. Вещицата от Дневния патрул? Какво общо имаше тя тук?

Колата потегли рязко, закачайки леда отдолу. Семьон изруга цветисто, въртейки волана, колата пое към проспекта с недоволен рев на двигателя.

— От кой малоумник взехте таратайката? — попитах аз. — В такова време с нея…

Иля се изхили:

— Шът! Борис Игнатиевич ти услужи със своята кола.

— Така ли? — успях да кажа и се обърнах. По време на работа шефът го возеха със служебно BMW. Не бях забелязвал у него склонност към непрактичен разкош…

— Така. Антошка, как се справи с него? — Иля кимна към надвисналия над блоковете вихър. — Не съм забелязвал подобни способности у теб!

— Не съм го пипал. Само си поговорих с девойката.

— Поговори си? А изчука ли я?

Това беше обичайният маниер на общуване на Иля, когато по някаква причина беше под напрежение. А в момента си имахме колкото си искаме поводи за вълнение. И все пак аз се намръщих. Не знам дали улових преднамереност в думите му… или просто нещо ме сряза.

— Не. Иля, не бива така.

— Извинявай — лесно се съгласи той. — Та какво направи?

— Просто си поговорихме.

Колата най-накрая изскочи на проспекта.

— Дръжте се — кратко нареди Семьон. Моментално бях притиснат в седалката. Отзад Иля се опитваше да извади цигара и да я запали.

След двайсет секунди осъзнах, че предишното ми пътуване е било бавна увеселителна разходка.

— Семьоне, премахната ли е вероятността за авария? — изкрещях аз. Колата се носеше през нощта, сякаш се опитваше да изпревари светлината на фаровете си.

— От седемдесет години съм зад волана — подхвърли презрително Семьон. — Карал съм камиони в Ленинград по Пътя на живота!

Нямаше причина да се съмнявам в думите му и все пак си помислих, че онези пътувания не са били толкова опасни. Скоростите не са били същите, за Различните не е било проблем да предвидят къде ще паднат бомбите. Макар че сега по пътя нямаше много коли, все пак се срещаха, настилката беше, меко казано, отвратителна, а спортният ни автомобил изобщо не беше предназначен за подобни условия…

— Иля, какво се е случило там? — попитах, с усилие откъсвайки поглед от отклоняващия се от пътя ни камион. — В течение ли си?

— С вампирката и хлапето ли?

— Да.

— Глупост от наша страна, ето какво се е случило. — Иля изруга. — Макар и относителна глупост… Всичко било направено както трябва. Тигърчето и Мечката се представили на родителите на момчето като далечни, но любими роднини.

— „Ние сме от Урал“? — попитах аз, спомняйки си курса по общуване с хората и вариантите за запознанство.

— Да. Всичко вървяло нормално. Празнична трапеза, пиене, похапване на уралски деликатеси… от близкия супермаркет…

Спомних си обемистото сакче на Мечката.

— Общо взето, добре са си прекарали времето — в гласа на Иля нямаше завист, а по-скоро пълно одобрение към действията на приятелите му. — Светло, топло и мухите не те хапят. Хлапето седяло ту с тях, ту в своята стая… Откъде да знаят, че той вече може да влиза в Сумрака?

Вцепених се.

Наистина — откъде?

Аз нали не казах. Нито на тях, нито на шефа. На никого. Задоволих се с това да измъкна момчето от Сумрака, жертвайки мъничко от кръвта си. Герой. И сам войнът е войн.

Иля продължаваше, без нищо да подозира:

— Вампирката го уловила със Зова. Страшно точно, момчетата не усетили. И здраво… хлапакът дори не гъкнал. Влязъл в Сумрака и излязъл на покрива.

— Как?

— През балконите — до покрива са само три етажа. Вампирката вече го чакала там. При това знаела, че хлапето е с охрана — едва го хванала и веднага се разкрила. Сега родителите спят дълбок сън, а вампирката е прегърнала момчето. Тигърчето и Мечката са там и откачат.

Мълчах. Нямах какво да кажа.

— Проявихме глупост — обобщи Иля. — Освен това — нещастно стечение на обстоятелствата. Та нали момчето дори никой не го е инициирал… Кой би могъл да знае, че е способно да близа в Сумрака?

— Аз знаех.

Може би това бяха спомени. Или страх от бясното каране на колата по пътя. Но погледнах в Сумрака.

Какъв късмет имат хората, че не виждат това — никога! И колко лошо е за тях, че не им е дадено да го видят!

Дълбоко сиво небе, в което няма и не е имало звезди; небе, лепливо като желе, светещо със слаба, мъртвешка светлина. Всички силуети бяха смекчени, размити — и къщите, чиито стени бяха покрити с килими от син мъх, и дърветата, чиито клони в Сумрака се люлееха съвсем не по волята на вятъра, и уличните фенери, над които кръжаха, едва помръдвайки късите си криле, сумрачните птици. Насреща ни идваха коли — бавно-бавно, крачеха хора — едва помръдвайки нозе. Всичко като през сив светлинен филтър, всичко като през тампони от памук в ушите. Нямо черно-бяло кино, хрумване на преситен режисьор. Свят, от който черпим силата си. Свят, който се храни с живота ни. Сумракът. Какъвто влезеш в него, такъв и ще си излезеш. Сивата мъгла ще разтвори черупката, която се е образувала върху теб през целия ти живот, ще измъкне онова ядро, което хората наричат душа, и ще го пробва на вкус. И едва когато почувстваш как хрущиш в челюстите на Сумрака, ще усетиш пронизващия студен вятър, разяждащ като змийска слюнка… Тогава ще станеш Различен.

И ще избереш на чия страна ще застанеш.

— Момчето още ли е в Сумрака? — попитах аз.

— Те още са в Сумрака… — Иля се гмурна подире ми. — Антоне, но защо не каза?

— Не помислих. Не му придадох значение. Аз не съм оперативен работник, Иля.

Той поклати глава.

Ние не умеем, почти не умеем да се упрекваме един-друг. Особено ако някой наистина е виновен. Няма нужда от това, нашето наказание винаги е около нас. Сумракът ни дава сили, недостъпни за хората, дава ни живот, почти вечен според човешките представи. И той си взима всичко, когато му дойде времето.

В известен смисъл всички ние живеем назаем. Не само вампирите и върколаците, които трябва да убиват, за да продължават странното си съществуване. Тъмните не могат да си позволят добро. Ние — напротив.

— Ако не се справя… — не завърших фразата си. И така всичко беше ясно.