Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 96 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1


По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други имена Night Watch
Автор Сергей Лукяненко
Първо издание 1998 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фентъзи, научна фантастика
Вид роман
Поредица Нощен патрул
Следваща Дневен патрул
ISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул
     Портал „Фентъзи“         Портал „Фентъзи    

Глава 1

Нощта започваше зле.

Събудих се, когато едва бе започнало да се стъмва. Лежах, гледах как последните отблясъци на светлината се стопяват в процепите на щорите и размишлявах. Пета нощ от началото на лова — и никакъв резултат. Едва ли и днес щеше да ми провърви.

В апартамента беше студено, парното бе съвсем слабо. Единствената причина, поради която обичам зимата, е, че бързо се стъмва и по улиците има малко хора. Ако не беше така… отдавна да съм плюл на всичко и да съм заминал от Москва нанякъде — за Ялта или Сочи. Именно на Черно море, а не на далечните острови в чуждите топли океани — обичам наоколо да звучи родна реч…

Глупави мечти, разбира се.

Още ми е рано за почивка в топлите страни.

Не съм я заслужил.

Телефонът сякаш бе чакал да се събудя — зачурулика настойчиво и отвратително. Напипах слушалката и я долепих до ухото си, без да казвам нито дума.

— Антоне, отговори!

Мълчах. Гласът на Лариса беше делови и съсредоточен, но вече поуморен. Явно не беше спала през целия ден.

— Антоне, да те свържа ли с шефа?

— Няма нужда — измънках аз.

— Аха. Събуди ли се?

— Да.

— Днес си както обикновено.

— Случило ли се е нещо ново?

— Не, нищо. Имаш ли какво да закусиш?

— Ще намеря.

— Добре. Успех.

Пожеланието беше вяло, изречено с отегчение. Лариса не вярваше в мен. Шефът също — със сигурност.

— Благодаря — казах на сигнала „заето“ в слушалката. Станах и се отбих в тоалетната и банята. Тъкмо бях започнал да изстисквам пастата за зъби, когато съобразих, че бързам и оставих четката на ръба на мивката.

В кухнята беше съвсем тъмно, но аз, разбира се, не запалих лампата. Отворих хладилника — отвъртяната крушка беше замръзнала сред продуктите. Погледнах тенджерата, захлупена с гевгир. В него лежеше къс почти размразено месо. Махнах гевгира, поднесох тенджерата към устните си и отпих.

Ако някой си мисли, че свинската кръв е вкусна, греши.

Върнах на мястото й тенджерата с остатъка от изтеклата в нея кръв и отидох в банята. Мъждивата светлина на синята лампа едва-едва разпръскваше мрака. Дълго, с ожесточение мих зъбите си, после не издържах, отидох пак в кухнята и отпих от ледената водка, извадена от камерата на хладилника. Сега в корема ми стана не просто топло, а направо горещо. Чудесен букет от усещания — студ по зъбите и горещина в корема.

— Дано на теб самия… — започнах да нареждам по адрес на шефа, но навреме се осъзнах. Нищо чудно да усещаше дори неоформени проклятия. Отидох в стаята и се заех да събирам разхвърляните навсякъде дрехи. Намерих панталоните си под леглото, чорапите бяха на перваза на прозореца, ризата ми, кой знае защо, беше окачена върху маската Чхоен[1]. Древният корейски цар ме гледаше с неодобрение. — Пази по-добре — измърморих аз и в този момент телефонът отново изврещя. Заподскачах из стаята и намерих слушалката.

— Антоне, искаше да ми кажеш нещо ли? — поинтересува се невидимият събеседник.

— Съвсем не — отвърнах мрачно.

— Хайде, хайде. Добави „щастлив съм да ви служа, ваше благородие“.

— Не съм щастлив. И нищо не може да се направи по въпроса… ваше благородие.

Шефът помълча малко.

— Антоне, все пак те моля да се отнесеш сериозно към възникналата ситуация. Става ли? Във всеки случай утре чакам отчета ти. И… пожелавам ти успех.

Не може да се каже, че се засрамих, но раздразнението ми все пак поутихна. Мушнах клетъчния телефон в джоба на якето и отворих гардероба в коридора. Известно време размишлявах с какво да завърша екипировката си. Имах няколко нови хита, подарени ми от приятели през последната седмица. И все пак се спрях на обичайния комплект, достатъчно универсален и компактен.

Взех и мини CD-плеър. Нямаше да имам нужда от слуха си, а скуката е безмилостен враг.

Преди да изляза, дълго разглеждах стълбището през шпионката. Навън нямаше никой.

Така започна поредната нощ.

 

 

Обикалях с метрото шест часа, като сменях влаковете и маршрутите без никаква система. От време на време задрямвах, за да позволя на съзнанието си да си отдъхне и на чувствата ми — да се разкрепостят. Нищо подозрително. Е, видях някои интересни неща, но всичките случаи бяха обикновени, работа за новаци. Едва към единайсет, когато хората в метрото намаляха, ситуацията се промени.

Седях със затворени очи и вече за трети път тази вечер слушах петата симфония на Манфредини. Минидискът в плеъра беше абсолютно безумен: съставена лично от мен компилация, в която италианци от средновековието и Бах се редуваха с „Алиса“, Ричи Блекмор и „Пикник“.

Винаги е интересно да се види коя мелодия с какво събитие ще съвпадне. Днес ми излезе късметът с Манфредини.

Изтръпнах, през цялото ми тяло премина спазъм. Дори изсъсках нещо, отворих очи и огледах вагона.

Видях девойката веднага.

Много мила, съвсем млада. С елегантно кожено палто, дамска чанта и книга в ръка.

И с такъв черен вихър над главата, какъвто не бях виждал от цели три години!

Вероятно погледът ми е бил безумен. Момичето го усети, погледна ме и веднага се извърна.

По-добре да беше погледнала нагоре!

Разбира се, тя така или иначе нямаше дарбата да види фунията. Най-много да усещаше леко безпокойство. И само съвсем смътно, с крайчеца на окото, би могла да долови някакво движение над главата си — сякаш кръжат мушички, сякаш в горещ ден въздухът над асфалта потрепва…

Нищо нямаше да види. Нищичко. И щеше да живее още ден или два, докато се подхлъзне на леда, и то така, че да си удари главата смъртоносно. Или докато се озове под гумите на някоя кола. Или докато се натъкне в подлеза на ножа на бандит, който няма никаква представа защо убива тази девойка. И хората щяха да разправят: „Тъй млада беше, толкова още имаше да живее, така я обичаха всички…“

Да. Разбира се. Вярвам го: прекалено добро и красиво е лицето й, върху него е изписана умора, но не и озлобление. С подобно момиче се чувстваш не такъв, какъвто си в действителност. Опитваш се да бъдеш по-добър, а това те потиска. С такива предпочитат да дружат, едва-едва да флиртуват, да споделят откровения. В такива рядко се влюбват, но за сметка на това всички ги обичат.

Всички освен един, който е платил на Тъмен маг.

Черната фуния всъщност е обичайно явление. Ако се бях загледал, щях да открия още пет или шест, увиснали над пътниците. Но всички те бяха сплескани и бледи и едва се въртяха. Резултат от най-обикновено, непрофесионално проклятие. Някой е подхвърлил след някого: „Да пукнеш дано, мръснико!“ Друг се е изразил по-меко: „Бял ден да не видиш!“ И от Тъмната страна се е прострял малък смерч, прогонващ късмета, изсмукващ силата.

Но най-обикновеното проклятие, дилетантско и неоформено, действа час или два, максимум денонощие. И последствията, макар и неприятни, не са смъртоносни. Докато черната фуния над момичето беше пълноценна, стабилизирана, изработена от опитен маг. Без самата тя да го знае, девойката вече беше мъртва.

Машинално посегнах към джоба си, после съобразих къде се намирам и се намръщих. Защо клетъчните телефони не работят в метрото? Нима техните притежатели не пътуват и под земята?

Сега се разкъсвах между основната задача, която трябваше да изпълня, макар и без надежди за успех, и обречената девойка. Не знаех дали все още е възможно да й се помогне, но бях длъжен да проследя създателя на фунията…

И в същия миг усетих втори удар. Този път — съвсем различен. Без спазми и болка, само гърлото ми пресъхна, венците ми изтръпнаха, кръвта запулсира в слепоочията ми, а върховете на пръстите ме засърбяха.

Да!

Но защо в най-неподходящия момент?

Изправих се — влакът вече забавяше ход пред станцията. Подминах девойката и почувствах погледа й. Тя ме наблюдаваше. Страхуваше се. Очевидно черната фуния, макар и недоловима за сетивата, будеше в нея безпокойство, караше я да се вглежда в околните.

Може би именно поради това все още бе жива?

Стараейки се да не поглеждам към нея, бръкнах в джоба си. Напипах амулета — студено жило, издялано от оникс. Изчаках още секунда в опит да открия някаква алтернатива.

Не, нямах друг изход.

Стиснах амулета в ръка. Първо почувствах бодежи по пръстите си, после камъкът се затопли и започна да отдава натрупаната енергия. Усещането не беше илюзорно, но тази топлина не може да се измери с термометър. Струваше ми се, че стискам въглен от лагерен огън… въглен, покрит със студена пепел, но нажежен в сърцевината си.

След като изчерпах амулета докрай, хвърлих поглед към момичето. Черната фуния трепкаше, леко извита в посока към мен. Вихърът беше толкова мощен, че притежаваше наченки на интелект.

Нанесох удара си.

Ако във вагона — какъв ти вагон, в целия влак — имаше поне още един Различен, той би видял ослепително избухване, пронизващо с еднаква лекота и метала, и бетона…

Никога досега не бях атакувал вихър с толкова сложна структура. И никога не бях използвал амулет с толкова мощен заряд.

Ефектът беше напълно неочакван. Слабите проклятия, висящи над главите на останалите хора, бяха тотално пометени. Възрастната жена, уморено потриваща челото си, смаяно погледна дланта си: изведнъж беше изчезнала жестоката й мигрена. Младежът, вперил празен поглед през прозореца, потрепна, лицето му се отпусна — от очите му изчезна дълбоката тъга.

Черният вихър над девойката отлетя на пет метра встрани, дори наполовина изскочи от вагона. Но запази структурата си и на зигзаг заплува обратно към момичето.

Ето това е сила!

Ето това е целеустременост!

Казват — наистина, лично аз не съм го виждал — че отхвърленият дори на два-три метра вихър губи ориентация и се лепва за най-близкия човек. Това също е лошо, но чуждото проклятие действа далече по-слабо и новата жертва има всички шансове да се спаси.

А този вихър се носеше обратно, като вярно куче към попаднал в беда собственик!

Влакът спираше. Хвърлих последен поглед към вихъра — той отново увисна над девойката, дори ускори въртенето си… И аз не можех да направя нищо, абсолютно нищо. Тук до мен, на станцията, беше целта на моите едноседмични скитания из Москва. Не можех да я подмина и да проследя момичето. Шефът щеше да ме изяде жив… може би дори не образно казано…

Когато вратите със свистене се отвориха, погледнах за последен път девойката и припряно запомних аурата й. Нямах големи шансове да я намеря отново в огромния град. И все пак бях длъжен да опитам.

Но не сега.

Изскочих от вагона и се огледах. Шефът беше абсолютно прав, не ми достигаше опит в работата в полеви условия. Обаче неговият метод за обучение изобщо не ми харесваше.

Как да намеря целта, по дяволите?

С обичайното си зрение виждах хората и нито един от тях не изглеждаше подозрително. Тук все още бе пълно с народ — все пак това е „Курска-околовръстна“, оттук минават и пристигащите от гарата пътници, и разотиващите се търговци, и хората, бързащи да се прекачат във влаковете за жилищните комплекси… С притворени очи можех да наблюдавам доста по-интересна картинка: аурите, посърнали, както обикновено се случваше вечер. Сред тях с яркочервено петно пламтеше нечия злоба, в крещящооранжево светеше двойка, явно бързаща да се добере до леглото, с размити сиво-кафяви ивици се проточваха разпадащите се аури на пияните.

И никаква следа от това, което търсех. Само пресъхналото гърло, изтръпналите венци, лудо туптящото сърце. Вкус на кръв върху устните. Нарастваща възбуда.

Всичките признаци бяха косвени и в същото време прекалено явни, за да бъдат пренебрегнати.

Кой ли е? Кой?

Влакът зад гърба ми потегли. Усещането за близост до целта не отслабваше, значи засега бяхме близо един от друг. Показа се насрещната композиция. И почувствах как целта потрепна, придвижи се към пристигащия влак.

Напред!

Прекосих перона, провирайки се между зяпащите пътепоказателите новопристигнали пътници и се придвижих към задната част на композицията. Усещането на целта започна да отслабва. Затичах се към първия вагон… да… приближавах се…

Като в детската игра „студено-горещо“.

Хората влизаха във вагоните. Бягах покрай композицията, чувствайки как устата ми се пълни с лепкава слюнка, зъбите започват да ме болят, пръстите ми се свиват в спазъм… В слушалките ми гърмеше музика.

In the shadow of the moon,

She danced in the starlight

Whispering a haunting tune

To the night…[2]

Ох, колко подходяща за момента бе песента. Удивително подходяща…

Това не беше на добро.

Скочих вътре през затварящата се врата и застинах, вслушвайки се в себе си. Познал ли бях или не? Продължавах да не виждам целта…

Познал бях.

Влакът се понесе по околовръстната линия, а моите разбунтували се инстинкти крещяха: „Тук е! До теб!“

Може би бях познал и вагона?

След като разгледах скришом спътниците си, се отказах от тази надежда. Тук нямаше никой, способен да предизвика интерес.

Какво пък, ще чакаме…

Feel no sorrow, feel no pain,

Feel no hurt, there’s nothing gained.

Only love will then remain,

She would say.[3]

На станция „Проспект на Мира“ усетих, че целта се отдалечава. Изскочих от вагона, насочих се към следващия влак. Наблизо беше, някъде съвсем наблизо…

На радиалната станция усещането на целта стана почти мъчително. Вече разглеждах няколко кандидатури: две девойки, младеж и момче. Всички те бяха потенциални кандидати, но кой точно от тях търсех?

Моята четворка се качи в един и същ вагон. Това вече беше късмет. Влязох след тях и зачаках.

Едното от момичетата слезе на станция „Рижска“.

Усещането на целта не отслабна.

Младежът слезе на „Алексеевска“.

Прекрасно. Девойката или момчето? Кой от тях?

Позволих си да ги разгледам крадешком. Девойката беше пълничка, с розови бузи и внимателно четеше „Московски комсомолец“. Не изразяваше никакво вълнение. Съвсем различно бе при момчето — то беше слабо и крехко и стоеше при вратата, прокарвайки пръсти по стъклото.

Според мен девойката бе значително по-… апетитна. Две към едно, че е тя.

Но, общо взето, всичко тук зависеше от това кой от какъв пол е.

Вече започвах да чувам Зова. Засега още без думи, просто като нежна, протяжна мелодия. Веднага престанах да възприемам звука от слушалките — Зовът с лекота бе припокрил музиката.

Нито момчето, нито девойката показваха някакво безпокойство. Или имаха много висок праг на поносимост, или тъкмо обратното — веднага се бяха поддали.

Влакът се приближи към „ВДНХ“[4]. Момчето махна ръка от стъклото, излезе на перона и бързо закрачи към стария изход. Девойката остана.

По дяволите!

Двамата още бяха съвсем близо и не можех да разбера кого от тях усещам!

И в този момент мелодията на Зова изви ликуващо, в нея започна да се промъква и реч.

Това беше жена!

Изскочих през затварящите се врати и бързо тръгнах след момчето.

Прекрасно. Ловът се приближаваше към своя край.

Само че как възнамерявах да успея с разредения амулет? Нямах никаква представа…

От вагона излязоха съвсем малко хора, на ескалатора се качихме само четирима. Най-отпред момчето, след него — жена с детенце, после аз, а подире ми — доста уморен възрастен полковник. Аурата на военния беше красива, ярка, цялата изтъкана от блестящи стоманеносиви и сини багри. Дори си помислих, подигравателно и уморено, че мога да го повикам на помощ. Такива все още вярват в понятието „офицерска чест“.

Само че ползата от стария полковник щеше да е по-малка от мухобойка в лов на слонове.

Изхвърлих глупавите мисли от главата си и отново погледнах момчето. Със затворени очи — сканирах аурата.

Резултатът беше обезкуражаващ.

Заобикаляше го преливащо се, полупрозрачно сияние. От време на време се оцветяваше в червено, на моменти в него се наливаше плътнозелено, понякога избухваше в тъмносиньо.

Рядко срещан случай. Неоформена съдба. Неясен потенциал. Момчето можеше да израсне като голям негодник, а можеше и да се окаже нищожество, празен човек, каквито всъщност са повечето на света. Всичко беше пред него, както се казва. Подобни аури са обичайни за децата до две-тригодишна възраст, но при по-големите се срещат изключително рядко.

Сега беше ясно защо Зовът е насочен именно към него. Деликатес, няма спор.

Усетих как устата ми се пълни със слюнка.

Прекалено дълго продължи всичко това, прекалено дълго… Гледах момчето — тънкото вратле под шала му — и проклинах шефа, традициите, ритуалите — всичко, от което се състоеше работата ми. Венците ми тръпнеха, гърлото ми бе пресъхнало.

Кръвта има горчиво-солен вкус, но само тя може да утоли тази жажда.

По дяволите!

Момчето скочи от ескалатора, претича през фоайето, скри се зад стъклените врати. За миг ми олекна. Забавих крачка и излязох подире му, като с крайчеца на окото си фиксирах движението му: то се вмъкна в подлеза. Вече бягаше, нещо го теглеше, привличаше го към Зова.

По-бързо!

Притичах до една от лавките, хвърлих на продавача две монети и казах, като се стараех да не показвам зъбите си:

— За шест, с халка.

Пъпчивият младеж със забавени движения — и той самият, изглежда, си пийваше по време на работа, за да се подгрее — ми подаде четвъртлитрова бутилчица. Честно ме предупреди:

— Водката не е много добра. Не е отрова, разбира се, „Дороховска“ е, но все пак…

— Здравето е по-скъпо — отсякох аз. Водката явно беше менте, но в момента това ме устройваше. С едната си ръка дръпнах халката и махнах капачето на бутилчицата, а с другата извадих клетъчния телефон и позвъних. Очите на продавача се опулиха. Отпих в движение — водката вонеше като газ, а на вкус беше още по-отвратителна, откровено менте, сигурно зад ъгъла ги бутилираха — и се затичах към подлеза.

— Слушам.

Това вече не беше Лариса. През нощта обикновено дежуреше Павел.

— Антон е. При хотел „Космос“ съм. Някъде наоколо е, в дворовете. Следвам го.

— Бригада? — в гласа му се появи интерес.

— Да. Вече разредих амулета.

— Какво се случи?

Някакъв клошар, облегнал се на стената в средата на подлеза, протегна ръка, сякаш се надяваше, че ще му дам наченатата бутилчица. Претичах покрай него.

— Това е друга история… По-бързо, Павел!

— Момчетата вече тръгнаха.

Изведнъж почувствах как нажежена игла пронизва челюстите ми. Ах ти, гадино…

— Паша, не отговарям за себе си — казах бързо и прекъснах връзката. И спрях пред милиционерски наряд.

Винаги така става!

— Сержант Камински — изрече с бързината на скоропоговорка младият милиционер. — Документите ви…

Интересно, какво възнамеряваха да ми лепнат? Пиянство на обществено място? Най-вероятно.

Бръкнах в джоба си и докоснах амулета. Топлеше съвсем леко. Но тук не ми трябваше кой знае колко.

— Няма ме — казах аз.

Двата чифта очи, оглеждащи ме в предвкусване на плячката, опустяха, лишени и от последната искра разум.

— Няма ви тук — повториха в хор двамата.

Не разполагах с време да ги програмирам. Подхвърлих първото, което ми хрумна:

— Купете си водка и си почивайте. Незабавно. Ходом марш!

Очевидно заповедта попадна на подходяща почва. Хванати за ръце, като дечица на разходка, милиционерите рязко тръгнаха през подлеза към будките. Почувствах се леко смутен, когато си представих последствията от заповедта ми, но нямах време да оправям положението.

Изскочих от подлеза, абсолютно сигурен, че вече съм закъснял. Не, колкото и да беше странно, момчето не се беше отдалечило много. Стоеше, едва поклащайки се, на стотина метра. Това се казва способност за съпротива! Зовът звучеше с такава сила, че изглеждаше странно защо малцината минувачи не са започнали да танцуват и защо тролеите не свръщат встрани от проспекта и не се изскубват към прохода, към сладката си съдба…

Момчето се огледа. Изглежда ме видя. И бързо тръгна напред.

Край, пречупи се.

Аз поех след него, трескаво чудейки се какво да правя. Струваше си да дочакам бригадата — щеше да пътува не повече от десет минути.

Но някак си нямаше да е добре за момчето.

Състраданието е опасно нещо. За втори път през този ден му се поддавах. Първо в метрото, когато изхарчих заряда на амулета при безуспешния опит да отблъсна черния вихър. А после отново, когато тръгнах след момчето.

Преди много години чух фраза, с която никак не исках да се съглася. Не се бях съгласил и до настоящия момент, макар че толкова пъти се бях убеждавал в правотата й.

„Общото и личното благо рядко съвпадат…“

Да, разбирам. Това е истина.

Но навярно има такива истини, които са по-лоши от лъжите.

Затичах се към Зова. Със сигурност не го чувах по същия начин, по който звучеше за момчето. За него призивът беше примамваща, омагьосваща мелодия, лишаваща го от воля и сили. За мен, обратно — тревожен камбанен звън, каращ кръвта ми да кипи.

Каращ кръвта ми да кипи…

Тялото ми, измъчвано от мен самия цяла седмица, се бунтуваше. Искаше ми се да пия: не вода — аз съм способен без никаква вреда за здравето да утоля жаждата си с мръсния градски сняг; не и алкохол — шишенцето с долнокачествената водка ми беше под ръка и също не можеше да ми навреди. Исках кръв.

И то не свинска, не кравешка, а именно човешка. Проклет да бъде този лов…

„Длъжен си да преминеш през това — бе казал шефът. — Пет години в отдела за анализи е прекалено много, не намираш ли?“ Не знам, може и да беше прекалено много, но ми харесваше. В края на краищата самият шеф вече повече от сто години не се занимаваше с оперативна работа.

Претичах покрай светещите витрини, в които бяха наредени съдове от фалшив порцелан, пълни с бутафорна храна. Край мен, по проспекта, се носеха коли и крачеха редки минувачи. Това също беше фалшиво, илюзия, една от страните на единствения достъпен за хората свят. Добре, че не бях човек.

Без да спирам да тичам, призовах Сумрака.

Светът въздъхна и се разтвори. Сякаш в гърба ме удариха прожекторите на летище, извайвайки дълга тънка сянка. Сянката се извиваше и придобиваше обем, сянката привличаше към себе си — към пространството, където изобщо нямаше сенки. Сянката се откъсваше от мръсния асфалт, надигаше се, пружинираше, сякаш бе стълб от тежък дим. Сянката бягаше пред мен…

Затичах се още по-бързо, пробих сивия силует и влязох в Сумрака. Цветовете на света избледняха, а колите по проспекта сякаш забавиха движението си, заседнаха.

Приближавах се към целта си.

Когато се шмугнах в прохода, вече бях готов да видя развръзката. Неподвижното, опустошено, изпразнено тяло на момчето и изчезващите вампири.

Обаче успях.

Момчето стоеше пред девойката-вампирка, която вече бе извадила дългите си резци, и бавно смъкваше шала си. В момента едва ли се страхуваше — Зовът тотално зашеметява съзнанието. По-скоро си мечтаеше за допира на острите блестящи зъби.

Наблизо стоеше юноша-вампир. Веднага почувствах, че той е водещ в двойката: именно той инициираше девойката, именно той я подготвяше за кръвта. И най-отвратителното беше, че той имаше московски регистрационен белег. Ама че говедо!

Затова пък шансовете ми за успех нараснаха…

Вампирите се обърнаха към мен, но бяха объркани — още не разбираха какво става. Момчето беше в техния сумрак, аз не можех, не би трябвало да го виждам… както и тях самите.

После лицето на младежа започна да се успокоява, той дори се усмихна — дружелюбно и спокойно.

— Здрасти…

Прие ме за един от своите. И нямаше защо да бъде обвиняван за грешката си: сега аз наистина бях един от тях. Почти. Седмицата подготовка не беше отишла напразно: не само бях започнал да ги чувствам… но и самият аз почти бях преминал към Тъмната страна.

— Нощен патрул — промълвих. Протегнах напред ръка със стиснатия в нея амулет. Той беше разреден, но това не е толкова лесно да се усети от разстояние. — Излезте от Сумрака!

Сигурно младежът би се подчинил. С надеждата, че не знам за простиращата се след него кървава следа, и че ще му се удаде да постигне делото да бъде квалифицирано като „опит за неразрешено взаимодействие с човек“. Но девойката нямаше неговите задръжки и не беше способна да съобрази каквото и да било.

— Ааа!!! — Тя се хвърли върху мен с провлечен стон. Добре поне, че не впи зъби в момчето: в момента беше невменяема, като наркоман в абстинентна криза, на когото са измъкнали току-що забитата във вената спринцовка; като нимфоманка, от която са се отдръпнали миг преди оргазма.

За човек скокът беше прекалено бърз, никой не би могъл да го отблъсне.

Но аз бях в един и същ слой на реалността с вампирката. Вдигнах бързо ръка и плиснах водката от наченатата бутилчица право в изкривеното от трансформацията лице.

Защо ли на вампирите алкохолът им се отразява толкова зле?

Заплашителният вопъл премина в тънък писък. Вампирката започна да се върти на място, удряйки се с ръце по лицето, от което на пластове се смъкваха кожа и сурово месо. А вампирът се извърна и хукна да бяга.

Всичко се развиваше дори прекалено лесно. Регистрираният вампир не е случаен гост, с когото се налага да се сражаваш като равен с равен. Запратих бутилчицата към вампирката, след което протегнах ръка и улових послушно развилата се нишка на регистрационния белег. Вампирът се хвана за гърлото и захърка.

— Излез от Сумрака! — изкрещях аз.

Изглежда, той разбра, че работите са тръгнали съвсем на зле. Хвърли се към мен, опитвайки се да намали натиска на нишката, като в движение удължи зъбите си и се трансформира.

Ако амулетът беше зареден напълно, щях просто да го зашеметя.

А в така създалата се ситуация се налагаше да го убия.

Белегът — слабо сияещ небесносин печат върху гърдите на вампира — изхрущя, когато изпратих беззвучната заповед. Енергията, заложена от някой значително по-способен от мен, нахлу в мъртвото тяло. Вампирът все още тичаше. Той беше сит, силен и чуждите животи все още подхранваха мъртвата плът. Но не беше възможно да се противопостави на удар с такава сила: кожата започна да изсъхва и заприлича на пергамент, обвил костите, от очните кухини потече слуз. После гръбначният стълб се пречупи и гърчещите се останки рухнаха в краката ми.

Обърнах се — имаше вероятност вампирката вече да е успяла да се реанимира. Ала се оказа, че няма никаква опасност. Девойката тичаше през двора с огромни скокове. Така и не беше излязла от Сумрака и единствено аз можех да видя това разтърсващо зрелище. И кучетата, естествено. Някъде встрани истерично лаеше дребен помияр, скован хем от омраза, хем от страх — всички тези чувства, които кучешкият род отколе изпитва към живите мъртъвци.

Нямах сили да преследвам вампирката. Пресегнах се и свалих отпечатък от аурата й — изсушена, сива, утихнала. Ще я намерим. Сега вече няма как да избяга.

А къде ли беше момчето?

След излизането от създадения от вампирите сумрак, той можеше или да е изгубил съзнание, или да е изпаднал във вцепенение. Обаче него вече го нямаше в прохода. Не беше възможно да е претичал покрай мен… Изскочих от прохода в двора и наистина го видях. То тичаше едва ли не по-бързо от вампирката. Браво! Чудесно. Не се нуждаеше от помощ. Лошо бе, че видя случилото се, но кой би повярвал на малко момче? А на сутринта всичко вече щеше да е избледняло в паметта му, да се е изгладило, да се е превърнало в нереален кошмар.

Или все пак дали да догоня хлапето?

— Антоне!

Откъм проспекта тичаха Игор и Гарик, нашият неразделен дует оперативни работници.

— Момичето избяга! — извиках аз.

Гарик в движение изрита изсъхналия труп на вампира, вдигайки в мразовития въздух облак прахоляк. Изкрещя:

— Дай отпечатъка!

Изпратих му образа на бягащата вампирка. Гарик се намръщи и увеличи скоростта си. Оперативните работници се отдалечиха, увлечени от преследването. Игор подхвърли в движение:

— Заеми се с боклука!

Кимнах, сякаш се нуждаеха от отговор, и излязох от своя сумрак. Светът разцъфна. Силуетите на оперативните работници се стопиха; дори снегът, лежащ в човешката реалност, спря да се мачка под невидимите крака.

Въздъхнах и тръгнах към паркираното на банкета сиво волво. На задната седалка лежаха обикновен комплект инструменти, здрав найлонов чувал, лопата и метла. За пет минути изгребах почти безтегловните останки от вампира и скрих чувала в багажника. От малка пряспа, оставена от немарлив чистач, взех мръсен сняг, разхвърлях го из прохода, и го изпотъпках, смесвайки остатъците от тялото с мръсотията. Няма да има човешко погребение за теб, нали не си човек…

Ето че приключих.

Върнах се при колата, седнах зад волана, разкопчах якето. Беше ми хубаво. Даже доста. Старшият вампир бе мъртъв, момчетата щяха да хванат приятелката му, хлапето бе живо.

Представях си как щеше да се зарадва шефът!

Бележки

[1] Чхоен — персонаж в корейската митология, син на Дракона на Източното море, чието изображение се използва за прогонването на зли духове. — Бел.прев.

[2] В сянката на луната / тя танцуваше под звездна светлина, / шепнейки натрапчива мелодия / на нощта… — част от текста на песента „Shadow of the Moon“ на групата Blackmore’s Night. — Бел.прев.

[3] Не се мъчи, не страдай, / забрави за болката, със нея няма да спечелиш. / И после ще остане само любовта, / изрече тя. — Друг куплет от същата песен. — Бел.прев.

[4] ВДНХ — Изложение на постиженията на народното стопанство; популярен огромен изложбен комплекс в Москва. — Бел.прев.