Сергей Лукяненко
Нощен патрул (11)

Глава 1

Тази сутрин разбрах, че пролетта наистина е дошла. Още предишната вечер небето беше различно. Над града плуваха облаци, миришеше на влажен и пронизващ вятър и неродил се сняг. Искаше ми се да се настаня удобно в креслото, да мушна във видеото касета с нещо крещящо и дебилско, тоест американско, да си пийна глътка коняк, и така да си заспя.

На сутринта всичко се промени.

С жест на опитен фокусник наметнаха над града синя кърпа, прекараха я над улиците и площадите, сякаш отмивайки последните остатъци от зимата. И дори останалите по ъглите и канавките буци тъмнокафяв сняг изглеждаха не като недоглеждане на настъпилата пролет, а като необходим елемент от обстановката. Напомняне…

Вървях към метрото и се усмихвах.

Понякога е много хубаво да бъдеш човек. Ето че вече седмица водех такъв живот: когато отидех на работа, не се качвах по-високо от втория етаж, занимавах се със сървъра, който изведнъж беше придобил куп отвратителни навици, и инсталирах на момичетата от счетоводството нови офис-програми, от които не виждахме необходимост нито аз, нито те. Вечер ходех на театър, на мач, по разни малки барове и ресторанти. Където и да е, стига само да бе шумно и многолюдно. Да бъдеш човек от тълпата е още по-интересно, отколкото просто да бъдеш човек.

Разбира се, в офиса на Нощния патрул, стара четириетажна сграда, която сме взели под наем от наша дъщерна фирма, нямаше и следа от хора. Дори трите бабички-чистачки бяха Различни. Дори младите наперени охранители на входа, чиято работа се състоеше в сплашването на дребните бандити и уличните търговци, имаха малък магически потенциал. Дори санитарният техник, класически московски санитарен техник-алкохолик, беше маг… и щеше да е съвсем нелош маг, ако не злоупотребяваше с алкохола.

Но се беше установил такъв обичай: първите два етажа да изглеждат съвсем обикновено. Тук е разрешено да влиза данъчната полиция, деловите партньори-хора, бандитите, които ни охраняват от други групировки… макар че тях ги контролира лично шефът, но защо това трябва да го знаят дребните риби?

И разговорите, които се водеха тук, бяха съвсем обикновени. За политиката, данъците, пазаруването, времето, чуждите любовни интриги и собствените похождения. Момичетата клюкарстваха по адрес на мъжете, ние не им оставахме длъжни. Започваха се романи, плетяха се интриги с цел да се навреди на прекия началник, обсъждаха се изгледите за премия.

След половин час стигнах до „Сокол“, качих се на повърхността. Наоколо беше шумно, във въздуха се носеше миризмата на автомобилни газове. И все пак — пролет.

Офисът ни е в хубав московски район. Определено хубав, стига да не правим сравнение с Дневния патрул. Но Кремъл при всички случаи не е за нас: миналото е оставило прекалено силни следи върху Червения площад и древните тухлени стени. Може би те някой ден ще се срутят. Но засега няма такива изгледи… уви, няма.

След като излязох от метрото, тръгнах пеша — офисът беше съвсем наблизо. Лицата около мен бяха добри, озарени от слънцето и пролетта. Ето защо обичам пролетта: отслабва тъжното усещане за безсилие. И изпитанията намаляват…

Един от младежите-охранители пушеше пред входа. Кимна ми дружелюбно, задълбочената проверка не влизаше в задълженията му. За сметка на това пък от мен зависеше пряко дали на компютъра в стаята им ще има достъп до Интернет и две-три нови игри, или само служебната информация и досиетата на сътрудниците.

— Закъсняваш, Антоне — небрежно каза той.

Погледнах със съмнение часовника си.

— Шефът събра всички в залата за конференции, вече те търсиха.

Ето това бе странно, обикновено не ме викаха на сутрешните съвещания. Да не се е случило нещо с компютърното ми царство? Не, едва ли, щяха да ме измъкнат през нощта от леглото, и толкоз, нямаше да е за първи път…

Кимнах и ускорих крачка.

В сградата има асансьор, но стар-прастар, и аз предпочетох да изтичам до четвъртия етаж. На стълбищната площадка на третия етаж имаше още един пост, вече по-сериозен. Дежуреше Гарик. При появата ми той присви очи и провери аурата ми и всички онези белези, които ние, патрулните, носим върху тялото си. Едва след това се усмихна:

— Хайде, по-бързо.

Вратата на залата за конференции беше открехната. Надникнах вътре — бяха се събрали трийсетина души, предимно оперативни работници и аналитици. Шефът сновеше насам-натам пред карта на Москва и кимаше, а Виталий Маркович, заместникът му по търговската част, доста слаб маг, но за сметка на това блестящ бизнесмен, говореше:

— И по такъв начин напълно покрихме текущите разходи, няма никаква необходимост да прибягваме до… ъ-ъъ… нестандартните начини за финансова дейност. Ако събранието подкрепи предложенията ми, можем донякъде да увеличим благосъстоянието на сътрудниците ни, на първо място — на оперативните работници, разбира се. Разплащанията по временна нетрудоспособност, пенсиите на семействата на загиналите също се нуждаят от… ъъъ… известно увеличение. И ние можем да си го позволим…

Смешно е, че магове, които могат да превръщат оловото в злато, въглищата — в диаманти, а нарязаната хартия — в шумолящи банкноти, се занимават с финансови операции. Но всъщност това е удобно по две причини. Първо — дава работа на онези от Различните, чиито способности са твърде малки, за да си изкарват прехраната с тях. И второ — рискът да се наруши равновесието на силите е по-малък.

При моята поява Борис Игнатиевич кимна и каза:

— Благодаря, Виталий. Мисля, че ситуацията е ясна, нямам никакви упреци към вашата дейност. Ще гласуваме ли? Благодаря. А сега, след като вече всички сме налице…

Съпроводен от зоркия поглед на шефа, аз се добрах до свободно кресло и седнах.

— Можем да преминем към основния въпрос.

Оказалият се до мен Семьон наведе глава и прошепна:

— Основният въпрос е плащанията на партийна вноска за март…

Не можах да се сдържа и се усмихнах. Понякога в Борис Игнатиевич наистина се пробуждаше старият партиен функционер. Мен това ме смущаваше значително по-малко от маниера му на поведение на средновековен инквизитор или на генерал в оставка, но може и да не бях прав.

— Основният въпрос е протестът на Дневния патрул, получен от мен преди два часа — каза шефът.

Не разбрах веднага за какво става въпрос. Дневният патрул постоянно заставаше на пътя на Нощния патрул, обратното също бе в сила. Протестите бяха ежедневно явление, понякога всичко се решаваше на равнище регионални отдели, а понякога — и на трибунала в Берн…

После осъзнах, че протест, заради който е свикано разширено събрание на Патрула, не може да е обикновен.

— Същността на протеста… — шефът се почеса в основата на носа. — Същността на протеста е следната… Тази сутрин в района на кръстовище „Столешников“ е била убита жена от Тъмните. Ето кратко описание на случилото се.

Върху коленете ми изпляскаха два листа, отпечатани на принтер. Всички останали получиха същите подаръци. Прегледах набързо текста:

„Галина Рогова, двайсет и четири годишна… Инициирана на седемгодишна възраст, семейството й не принадлежи към Различните. Възпитавана под ръководството на Тъмни… Наставница — Ана Черногорова, маг от четвърта степен… На осемгодишна възраст Галина Рогова е определена като върколак-пантера. Способности — средни…“

Изучавах досието с намръщена физиономия. Макар че по принцип нямаше за какво да се мръщя. Рогова беше Тъмна, но не работеше в Дневния патрул. Спазвала клаузите на Договора. Не бе ловувала хора. Абсолютно никога. Не бе използвала дори двата лиценза, предоставени й при навършване на пълнолетието и след сватбата. С помощта на магията е добила високо положение в строителната корпорация „Топла къща“, омъжила се за заместник-директора. Едно дете, момче… не са забелязани способности на Различен. Няколко пъти е използвала способностите си на Различна за самозащита, веднъж е убила нападателя. Но дори тогава не си е позволила людоедство…

— Да имаше повече такива върколаци, а? — подхвърли Семьон. Обърна страницата и изхъмка. Заинтригуван, аз също погледнах в края на документа.

Така. Протоколът от огледа на трупа. Разрез на блузата и на сакото… вероятно удар с тънък кинжал. Раната е била затворена с магия, естествено, не може да се убие върколак с обикновено желязо… Кое беше учудило Семьон?

Ето кое!

Върху тялото не бяха открити видими рани. Никакви. Причина за смъртта — пълна загуба на жизнената енергия.

— Майсторска работа — каза Семьон. — Спомням си, че по време на гражданската война ме пратиха да хвана върколак-тигър. А той, гадината, беше от чекистите на Дзержински, при това не от най-ниските чинове…

— Запознахте ли се с данните? — попита шефът.

— Може ли един въпрос? — от другия край на залата се вдигна тънка ръка. Почти всички започнаха да се усмихват.

— Питай, Юля — кимна шефът.

Най-младата сътрудничка на Патрула се изправи и неуверено оправи косата си. Добро момиче, малко инфантилно, наистина. Но не я бяха взели напразно в аналитичния отдел.

— Борис Игнатиевич, както разбирам, осъществено е магическо въздействие от втора степен. Или първа?

— Може да е и втора — потвърди шефът.

— Значи сте могли да го направите вие… — Юля замълча за миг, смутена. — И още Семьон… Иля… или Гарик. Нали?

— Гарик не би могъл — каза шефът. — Иля и Семьон — може би.

Семьон промърмори нещо, сякаш комплиментът му бе неприятен.

— Възможно е още убийството да го е извършил някой от нашите, който е минавал през Москва — размишляваше на глас Юля. — Но нали маг с такава сила не може да се появи незабелязано в града, Дневният патрул контролира всички. Значи трябва да се проверят трима души. И ако всичките имат алиби, към нас не може да има претенции?

— Юленка — поклати глава шефът, — никой не е предявил претенции към нас. Става въпрос за това, че в Москва действа Светъл маг, който не е регистриран и не е запознат с Договора.

Ето това вече е сериозно…

— Тогава — ох! — каза Юля. — Извинете, Борис Игнатиевич.

— Всичко е правилно — кимна шефът. — Веднага преминахме към същността на въпроса. Момчета, изтървали сме някого. Не сме го открили, изплъзнал ни се е между пръстите. Из Москва броди Светъл маг с голяма сила. Нищо не разбира и избива Тъмни.

— Избива ги? — попита някой от залата.

— Да. Прегледах архивите. Подобни случаи са регистрирани преди три години, през пролетта и есента, и преди две години — есента. Всеки път са липсвали физически увреждания, но е имало разрези върху дрехите. Дневният патрул е провеждал разследвания, но не е успял да изясни нищо. Изглежда са приписали смъртта на своите на случаен фактор… сега някой от Тъмните ще бъде наказан.

— А от Светлите?

— Също.

Семьон се изкашля и тихо се обади:

— Странна периодичност, Борис…

— Предполагам, че не сме в течение за всички произшествия, момчета. Който и да е бил този маг, той винаги е убивал Различни със слаби способности — очевидно те са допускали някакво недоглеждане в маскировката. Много вероятно е редица негови жертви да са станали неинициирани или неизвестни на Тъмните Различни. Затова предлагам…

Шефът ни обходи с поглед:

— Аналитичния отдел — събиране на криминална информация, търсене на аналогични случаи. Имайте предвид, че те може да не са представени като убийства, а по-скоро като смърт при неизяснени обстоятелства. Проверявайте резултатите от аутопсиите, разпитвайте служителите в моргите… мислете сами откъде може да се намери информация. Научната група… пратете двама-трима сътрудници в Дневния патрул, изследвайте трупа. Трябва да изясните по какъв начин неизвестният убива Тъмните. Да, между другото, нека да го наречем Дивака. Оперативна група… засилено патрулиране по улиците. Търсете го, момчета.

— През цялото време се занимаваме с търсенето на някого — недоволно измърмори Игор. — Борис Игнатиевич, как сме могли да не забележим силен маг? Няма начин!

— Възможно е да не е иницииран — отсече шефът. — И способностите му да се проявяват периодично…

— Напролет и наесен, както при всеки психар…

— Да, Игор, напълно вярно. Напролет и наесен. И сега, веднага след извършването на убийството той трябва да носи някакъв отпечатък от магия. Има шанс, малък е, но го има. Хващайте се за работа.

— Борис, целта? — с интерес попита Семьон.

Някои вече бяха започнали да се изправят, но сега се спряха.

— Целта е да намерим Дивака преди Тъмните. Да го защитим, да го обучим и да го привлечем на наша страна. Както обикновено.

— Всичко е ясно. — Семьон се изправи.

— Антон и Олга, ще ви помоля да останете — подхвърли шефът и отиде до прозореца.

Излизащите ме поглеждаха с любопитство. Дори с известна завист. Особените задачи винаги бяха интересни. Погледнах през залата, видях Олга, усмихнах й се само с устни, тя се усмихна в отговор.

Сега Олга с нищо не напомняше за босата, изцапана девойка, която черпих с коняк посред зима в апартамента си. Прекрасна прическа, здрав цвят на кожата, в очите… не, увереността я имаше и по-рано, сега се беше появило някакво кокетство, гордост.

Бяха отменили наказанието й. Макар и частично.

— Антоне, случващото се не ми харесва — каза шефът, без да се обръща.

Олга сви рамене, кимна ми: „Отговаряй“.

— Борис Игнатиевич, извинете?

— Не ми харесва протеста, предявен от Дневния патрул.

— И на мен също.

— Не разбираш. Страхувам се, че всички останали също не разбират… Олга, ти поне сещаш ли се къде е проблемът?

— Много е странно, че Дневният патрул не е в състояние да открие убиеца за няколко години.

— Да. Помниш ли Краков?

— За съжаление. Предполагаш, че ни залагат капан?

— Не е изключено… — Борис Игнатиевич се отдалечи от прозореца. — Антоне, ти допускаш ли подобно развитие на ситуацията?

— Не ми е много ясно — измънках аз.

— Антоне, да допуснем, че в града наистина броди Дивака, убиец-единак. Той не е иницииран. От време на време получава изблици на способностите си, той открива някого от Тъмните и го унищожава. Способен ли е да го открие Дневният патрул? Уви, повярвай ми… способен е. Тогава възниква въпросът: защо не го е открил и хванал? Та нали загиват Тъмни!

— Защото загиват незначителни Тъмни — предположих аз.

— Правилно. Да се жертват пешки е напълно в духа на традициите… — шефът се запъна, когато срещна погледа ми — В традициите на Патрула.

— На Патрулите — отмъстително казах аз.

— На Патрулите — уморено повтори шефът. — Припомни ми… Нека да помислим до какво може да доведе подобна комбинация. Общо обвинение в нехайство срещу Нощния патрул? Глупости. Ние сме длъжни да контролираме поведението на Тъмните и спазването на Договора от страна на известните Светли, а не да търсим тайнствени маниаци. В това отношение Дневния патрул сам си е виновен…

— Значи целта на провокацията е конкретен човек?

— Браво, Антоне. Помниш ли какво каза Юля? Подобна акция могат да проведат единици от нашите. Това е доказуемо. Да допуснем, че Дневният патрул е решил да обвини някого в нарушаване на Договора. В това, че редовен, запознат с Договора сътрудник собственоръчно осъществява съд и саморазправа.

— Но това лесно може да се опровергае. Ще намерим Дивака…

— А ако Тъмните го намерят преди нас? Но не го разгласят?

— Алиби?

— А ако убийствата са извършвани в моменти, за които няма алиби?

— Трибунал, с цялостен разпит — мрачно казах аз. Разбира се, в превъртането на съзнанието нямаше нищо приятно…

— Силен маг, а тези убийства са извършени от силен маг, би могъл да затвори съзнанието си дори за трибунала. Не да го излъже, но да си затвори съзнанието. Нещо повече, Антоне, пред трибунал, в който участват Тъмни, ще се наложи да се направи такова нещо. Иначе в ръцете на врага ще попадне прекалено много информация. А ако магът затвори съзнанието си за разпит, той автоматично се признава за виновен. С всички произтичащи от това последствия — и за него, и за Патрула.

— Мрачна картина, Борис Игнатиевич — признах аз. — Много. Почти като онази, която ми описвахте през зимата, в съня ми. Момче-Различен с чудовищна сила, пробив на инферното, който ще изпепели цяла Москва…

— Разбирам. Но аз не те лъжа, Антоне.

— Какво се иска от мене? — директно попитах аз. — Все пак това не е моят профил. Да помогна на аналитиците? Аз и без това ще свърша всичко, което ми изпратят за изчисление.

— Антоне, искам да откриеш кой от нашите е на прицел. Кой има алиби за всички известни случаи и кой няма.

Шефът бръкна в джоба на сакото си и извади едно DVD.

— Вземи… това е пълното досие за период от три години. За четирима, включително и мен.

Преглътнах, вземайки диска.

— Паролите са махнати. Но ти сам разбираш, че никой не трябва да вижда това. Нямаш право да копираш информацията. Кодирай изчисленията и схемите… и недей да се стискаш, когато определяш дължината на ключа.

— Ще ми трябва помощник — неуверено помолих аз. Погледнах Олга. Впрочем, що за помощник можеше да е тя, нейното запознанство с компютъра се ограничава със сраженията в „Еретик“, „Хексен“ и други подобни игри.

— Моята база данни ще я провериш лично — каза шефът след кратка пауза. — За останалото можеш да привлечеш Анатолий. Добре ли е?

— Тогава в какво се състои моята задача? — поинтересува се Олга.

— Ти ще правиш същото, само че чрез лични разговори. Разпити, ако трябва да бъда честен докрай. И ще започнеш с мен. После ще продължиш с останалите трима.

— Добре, Борис.

— Захващай се, Антоне — кимна шефът. — Захващай се още сега. А с останалите неща натовари момичетата си, ще се справят.

— Може би трябва да се поровя в данните? — попитах аз. — Ако изведнъж се окаже, че някой няма алиби… да го организирам?

Шефът поклати глава:

— Не. Ти не ме разбра. Не искам да се организират фалшификации. Искам да се убедя, че никой от нашите няма нищо общо с тези убийства.

— Дори и да е обратното?

— Да. Защото на този свят невъзможни неща няма. Антоне, цялата прелест на нашата работа е в това, че мога да ти дам такава задача. И ти да я изпълниш. Независимо от личностите.

Нещо ме тревожеше, но аз кимнах и тръгнах към вратата, стискайки скъпоценния диск. Едва в последния миг въпросът се оформи и аз попитах, обръщайки се:

— Борис Игнатиевич…

Шефът и Олга моментално отстъпиха назад един от друг.

— Борис Игнатиевич, данните тук за четирима ли са?

— Да.

— За вас, Иля, Семьон…

— И за теб, Антоне.

— Защо? — с глупав вид попитах аз.

— По времето на схватката на покрива ти прекара във втория слой на Сумрака три минути. Антоне… това е трето равнище на сила.

— Не може да бъде — беше единственото, което успях да кажа.

— Така беше.

— Борис Игнатиевич, та вие винаги сте казвали, че аз съм маг със средни способности!

— Да допуснем, че се нуждая много повече от отличен програмист, отколкото от още един добър оперативен работник.

В друг момент бих изпитал гордост. Примесена с обида, но все пак гордост. Нали винаги съм смятал, че маг от четвърто равнище е моят таван, и няма да го достигна скоро. Но сега всичко се заглушаваше от страха — неприятен, лепкав, отвратителен страх. Петте години в Патрула на тиха щабна длъжност ме бяха отучили да се страхувам от каквото и да било: властта, бандитите, болестите…

— Това е било намеса от втора степен…

— Границите са прекалено тънки, Антоне. Възможно е да си способен и на повече.

— Но ние имаме повече от десетина мага трето равнище. Защо аз съм сред заподозрените?

— Защото ти засегна лично Завулон. Настъпи по опашката началника на Дневния патрул в Москва. И той е напълно способен да организира за Антон Городецки личен капан. По-точно да пренастрои стар капан, останал в резерва.

Преглътнах и излязох, без да питам нищо повече.

Лабораторията ни е също на четвъртия етаж, само че в другото крило. Тръгнах бързо по коридора, кимайки на срещнатите, но без да се спирам. Стисках диска по-силно, отколкото страстен юноша ръката на любимата си.

Дали шефът не лъжеше?

Можеше ли това да е удар, насочен към мен?

Навярно не лъжеше. Зададох пряк въпрос и получих пряк отговор. Естествено, с годините дори най-светлите магове натрупват известно количество цинизъм и се научават на словесна еквилибристика. Но последствията от пряката лъжа щяха да са прекалено тежки дори за Борис Игнатиевич.

Преддверието ни бе с електронни системи за проверка. Знаех, че всички магове се отнасят към техниката с насмешка, а Семьон веднъж ми демонстрира колко лесно може да се излъже гласов анализатор и скенер за ретината на очите. И все пак аз се преборих за купуването на тези скъпи играчки. Нищо, че не защитаваха от Различни. Но допусках, че някой ден ще се опитат да ни проучат момчетата от ФСБ^[1] или мафията.

— Едно, две, три, четири, пет… — измърморих в микрофона и погледнах в обектива на камерата. Електрониката размишлява няколко секунди, после над вратата светна зеленото огънче на разрешения достъп.

Оказа се, че в първата стая няма никой. Вентилаторът на сървъра бръмчеше, вградените в стената климатици пуфтяха. Въпреки това беше горещо. А пролетта тъкмо започваше…

Не влязох в лабораторията на системните администратори, а веднага тръгнах към моя кабинет. Всъщност не беше съвсем мой, заместникът ми Толик също го обитаваше. При това понякога в пряк смисъл — той често оставаше да нощува на древния кожен диван.

Сега седеше на бюрото и замислено разглеждаше някаква стара дънна платка.

— Здрасти — казах аз и седнах на дивана. Дискът изгаряше пръстите ми.

— Скапа се — мрачно изрече Толик.

— Ами изхвърли я.

— Ей сега, само да измъкна RAM-а… — Толик се отличаваше с пестеливост, придобита през дългите години работа в бюджетни институти. Ние нямахме проблеми с финансирането, но той грижливо складираше всички стари и вече никому ненужни железа. — Представи си само, половин час си играх — и нищо не става…

— Ами тя е древна, какво се занимаваш с нея? В счетоводството има по-нови машини.

— Щях да я дам на някого… Може да сваля и кеша…

— Толик, имаме спешна работа — казах аз.

— Ъ?

— Ъхъ. Ето… — Аз вдигнах диска. — Тук са досиетата… пълните досиета на четирима сътрудници на Патрула. Включително и на шефа.

Толик отвори чекмеджето на бюрото, хвърли вътре дънната платка и погледна диска.

— Именно. Аз ще проверя тримата. А ти — четвъртия… Мен.

— И какво да се проверява?

— Ето. — Дадох му разпечатката. — Възможно е някой от заподозрените от време на време да убива Тъмни. Несанкционирано. Тук са посочени всички известни случаи. Трябва или да изключим тази възможност, или…

— А ти наистина ли ги убиваш? — поинтересува се Толик. — Извинявай за язвителността…

— Не. Но ти не ми вярвай. Хайде да работим.

Информацията за себе си дори не погледнах. Свалих всичките осемстотин мегабайта на компютъра на Толик и взех диска.

— Ако ми попадне нещо интересно, да ти го разкажа ли? — попита Толик. Погледнах го накриво, докато той преглеждаше текстовите файлове, подръпвайки лявото си ухо и отмерено щракайки с мишката.

— Както искаш.

— Добре.

Започнах да разглеждам досието с материалите, събрани за шефа. Отначало вървеше шапката — общата информация за него. С всеки прочетен ред се обливах в пот.

Разбира се, истинското име и произхода на шефа не фигурираха дори в това досие, за Различни от неговия ранг изобщо не се документираха подобни факти. И все пак аз правех открития всяка секунда. Като се започнеше с това, че шефът беше на повече години, отколкото предполагах. Поне с петдесет. А това означаваше, че той лично е взел участие в сключването на Договора между Светлината и Мрака. Изумително, всички оцелели от онова време магове имаха постове в главното управление, а не заемаха скучната и досадна длъжност регионален директор.

Освен това, узнах няколко имена, под които шефът бе фигурирал в историята на Патрула и къде бе роден. По този въпрос колегите ми понякога бяха размишлявали, сключваха басове, привеждаха „безспорни“ доказателства. Но кой знае защо, никой не бе предположил, че Борис Игнатиевич е роден в Тибет.

Но и в най-смелите си мечти не можех да отгатна на кого е бил наставник!

Шефът е започнал да работи в Европа през петнайсети век. По косвени признаци разбрах, че причината за толкова рязката смяна на местоположението му е била жена. И дори се досетих коя.

Затворих прозореца с общите сведения и погледнах Толик. Той изучаваше някакъв видеофрагмент — естествено, моята биография не се беше оказала толкова увлекателна, колкото описанието на живота на шефа. Вгледах се в малката движеща се картинка и се изчервих.

— За първия случай имаш безспорно алиби — каза Толик, без да се обръща.

— Слушай… — безпомощно започнах аз.

— Добре де. Какво толкова? Сега ще увелича скоростта, за да проверя цялата нощ…

Представих си как ще изглежда филмът на по-висока скорост и се извърнах. Предполагах, че ръководството контролира сътрудниците си, особено по-младите, но не очаквах, че го върши чак толкова цинично!

— Няма да има безспорно алиби — казах аз. — Сега ще се облека и ще изляза.

— Виждам — потвърди Толик.

— И няма да ме има почти час и половина.

Търсех шампанско… и докато го намеря, малко поизтрезнях на чист въздух. Размишлявах дали си струва да се връщам.

— Не го взимай навътре — каза Толик. — По-добре погледай интимния живот на шефа.

След половин час работа разбрах, че Толик е бил прав. Може би имах причини да се обиждам от безцеремонната работа на наблюдателите. Но Борис Игнатиевич определено имаше не по-малки основания.

— Шефът има алиби — казах аз. — Безспорно. На два от случаите — четирима свидетели. На още един — едва ли не целия Патрул.

— Това при лова на побъркания Тъмен ли е?

— Да.

— Ти нямаш алиби дори за този случай. Извикали са те едва към сутринта и хронометражът е доста приблизителен. Има снимка как влизаш в офиса — и това е всичко.

— Значи…

— На теория ти можеш да убиваш Тъмни. Напълно. При това, извинявай, Антоне, но при всеки от случаите ти си имал повишена емоционална възбуда. Сякаш не си се контролирал напълно.

— Не съм го направил аз.

— Вярвам ти. Какво да правя с файловете?

— Изтрий ги.

Толик се замисли за известно време.

— Нямам нищо ценно тук. Ще пусна форматиране на ниско ниво. Отдавна беше време да почистя диска.

— Благодаря — казах и затворих досието на шефа. — Това е всичко, с останалото ще се справя сам.

— Разбрах. — Толик преодоля съпротивата на компютъра, и машината започна да се самоизтрива.

— Намини при момичетата — предложих аз. — Направи сурова физиономия. Те редят пасианси, сигурен съм.

— И това е работа — лесно се съгласи Толик. — Кога ще се освободиш?

— След два часа.

— Ще намина.

Той отиде при нашите „момичета“, две млади програмистки, които се занимаваха общо взето с официалната дейност на Патрула. А аз продължих да работя. Сега наред беше Семьон.

 

 

След два часа и половина се откъснах от машината, разтрих тила си — винаги се вдървява, когато седиш и се взираш в монитора — и включих кафеварката.

Нито на шефа, нито на Иля, нито на Семьон им подхождаше ролята на откачил убиец на Тъмни. Всички си имаха алиби, при това често — абсолютно бетонно. Например Семьон се беше изхитрил да прекара нощта на едно от убийствата в преговори с ръководството на Дневния патрул. Иля е бил в командировка на Сахалин — там веднъж се забърка такава каша, че се наложи центърът да помага…

Само аз оставах под подозрение.

Не че не се доверявах на Толик, но все пак и аз прегледах данните за себе си. Всичко съвпадаше, нито едно алиби.

Кафето беше с неприятен вкус, кисело — очевидно отдавна не бяха сменяли филтъра. Отпивах от горещия буламач, гледайки в екрана, после измъкнах клетъчния си телефон и набрах номера на шефа.

— Казвай, Антоне.

Той винаги знаеше кой му звъни.

— Борис Игнатиевич, остана само един заподозрян.

— И кой именно?

Гласът му беше сух и официален. Но кой знае защо, на мен ми се струваше, че в момента шефът седи полугол на кожения диван, с бутилка шампанско в едната си ръка и дланта на Олга — в другата, а слушалката я притиска с рамото си или тя левитира край ухото му…

— Хайде де… — сряза ме шефът. — Не съм добър ясновидец. Кой е заподозреният?

— Аз.

— Ясно.

— Вие знаехте — казах аз.

— Защо мислиш така?

— Не беше необходимо да ми възлагате да обработвам досиетата. И сам щяхте да се справите. Значи сте искали лично да се убедя в опасността.

— Да допуснем — въздъхна шефът. — Какво ще правиш, Антоне?

— Ще се подготвя за най-лошото.

— Ела в кабинета ми. След… ъъъ… след десет минути.

— Добре — изключих телефона.

Първо отидох при момичетата. Толик все още беше там и те усърдно работеха.

Всъщност Патрулът нямаше никаква нужда от две некадърни програмистки. Достъпът им до секретна информация беше нисък и почти всичко трябваше да вършим ние. Но къде другаде да се вредят две много, много слаби вълшебници? Поне да се бяха съгласили да живеят нормален живот… Но не, искат романтика, искат да работят в Патрула… И ето че измислиха работа за тях.

А те най-вече си убиваха времето, обикаляйки из мрежата и играейки игри, при това най-популярни бяха пасиансите от всички видове.

На една от свободните машини — ние нямаме проблеми с техниката — седеше Толик. На коленете му се беше настанила Юля и ожесточено местеше мишката по подложката.

— На това ли му се вика „обучение по компютърна грамотност“? — попитах аз, наблюдавайки мятащите се по екрана чудовища.

— Нищо не подобрява навика да работиш с мишката по-добре от компютърните игри — невинно отвърна Толик.

— Е… — не намерих какво да отговоря.

Самият аз не играех подобни игри от много отдавна. Както и повечето сътрудници на Патрула. Да убиваш нарисувани нечисти сили е интересно, докато не ги срещнеш очи в очи. Или не преживееш стотина-двеста години и не придобиеш огромен запас от цинизъм, като Олга…

— Толик, вероятно днес повече няма да се върна — казах аз.

— Аха… — Той кимна без никакво учудване. Способностите ни да предвиждаме не са много големи, но подобни дреболии ги усещаме веднага.

— Галя, Лена, чао — кимнах аз на момичетата. Галя промърмори нещо учтиво, демонстрирайки с целия си вид колко е увлечена от работата. Лена попита:

— Може ли днес да си тръгна по-рано?

— Разбира се.

Ние не се лъжем един друг. Ако Лена молеше за разрешение, значи наистина трябваше да си тръгне. Ние не лъжем. Само че понякога сме лукави и премълчаваме истината…

 

 

Върху масата на шефа цареше страхотен безпорядък. Търкаляха се химикалки, моливи, хартийки, разпечатани бюлетини, бледи, изразходвани магически кристали.

Но върхът на безобразието беше запаленият спиртник, върху който се печеше бял прашец. Шефът замислено го разбъркваше с връхчето на скъп „Паркър“, явно очаквайки някакъв ефект. Прашецът игнорираше както нагряването, така и разбъркването.

— Ето — сложих диска пред шефа.

— Какво ще правим? — попита Борис Игнатиевич, без да вдига поглед. Той беше без сако, ризата му беше измачкана, вратовръзката — изкривена.

Погледнах крадешком към дивана. Олга я нямаше в кабинета, но на пода имаше две чаши и празна бутилка от шампанско.

— Не знам. Не съм убивал Тъмни… тези Тъмни. Вие знаете.

— Знам.

— Но не мога да го докажа.

— По моите сметки разполагаме с два-три дни — каза шефът. — После Дневният патрул ще предяви обвинението си.

— Не е трудно да се организира фалшиво алиби.

— И ти си съгласен на това? — поинтересува се Борис Игнатиевич.

— Не, разбира се. Мога ли да задам един въпрос?

— Можеш.

— Откъде са всички тези данни? Откъде са снимките и видеозаписите?

Шефът помълча за миг.

— Така си и знаех. Ти нали гледа и моето досие, Антоне? То по-малко безцеремонно ли е?

— Май не. Затова и питам. Защо позволявате да се събира подобна информация?

— Не мога да го забраня. Контролът се осъществява от Инквизицията.

Успях да се сдържа да не задам глупавия въпрос: „А тя наистина ли съществува?“ Но навярно лицето ми е било достатъчно изразително.

Шефът ме гледа още минута, сякаш очаквайки въпроси, после продължи:

— Ето какво, Антоне. От този момент нататък ти не бива да оставаш сам. Само в тоалетната можеш да ходиш самичък, през останалото време — двама-трима свидетели. Има надежда, че ще се извърши още някое убийство.

— Ако наистина ми правят клопка, няма да има убийства, докато не се окажа без алиби.

— А ти ще се окажеш — шефът се усмихна. — Не ме смятай за стар глупак.

Кимнах, все още неуверено, без да разбирам напълно какво има предвид.

— Олга…

Вратата в стената, която винаги бях смятал за врата на шкаф, се отвори. Влезе Олга — усмихната, оправяща косите си. Дънките и блузката й стояха особено стегнато, както обикновено се случва след горещ душ. Зад гърба й забелязах огромна баня с джакузи и заемащо цялата стена панорамно стъкло, навярно прозрачно само от едната страна.

— Оля, ще се справиш ли? — поинтересува се шефът.

Имаше предвид нещо, за което те вече бяха говорили.

— Сама? Не.

— Имах предвид друго.

— Ще се справя, разбира се.

— Застанете с гръб един към друг — каза шефът.

Нямах желание да споря. Макар че ме присви под лъжичката: разбрах, че ще се случи нещо много сериозно.

— Открийте се, и двамата — нареди Борис Игнатиевич.

Аз затворих очи, отпуснах се. Гърбът на Олга беше горещ и влажен, дори през блузата. Странно усещане: да стоиш и да докосваш жена, която току-що е правила любов… но не с теб.

Не, аз ни най-малко не бях влюбен в нея. Може би защото я помнех в нечовешкия й вид, а може би и защото много бързо преминахме към отношения на приятели и партньори. Или заради вековете, разделящи раждането на двамата: какво значеше младото тяло, когато виждаш прахта на вековете в чуждите очи? Ние си останахме именно приятели, нищо повече.

Но да стоиш до жена, чието тяло още помни чуждите ласки, да се притискаш към нея, е странно усещане…

— Започваме… — каза шефът, може би излишно рязко. И произнесе няколко думи, смисъла на които не разбирах, думи на древен език, звучал преди хиляди години.

Полет.

Това наистина беше полет — сякаш земята пропадна под краката ми, сякаш тялото ми изгуби тежестта си. Оргазъм в безтегловност, доза ЛСД направо в кръвта, електроди в центровете за удоволствие в мозъка…

Заля ме вълна от толкова безумна и чиста, с нещо непредизвикана радост, че светът помръкна. Щях да падна, но силата, прииждаща от вдигнатите ръце на шефа, държеше мен и Олга на невидими нишки, караше ни да се извиваме, да се притискаме един към друг.

А после нишките се преплетоха.

 

 

— Извинявай, Антоне — каза Борис Игнатиевич, — но нямахме време за колебания и обяснения.

Аз мълчах. Мълчах тъпо и зашеметено. Седях на пода и гледах ръцете си, тънките пръсти с две сребърни халки, краката си — стройни дълги крака, още влажни след къпането и обути с прекалено тесни дънки и ярки синьо-бели маратонки на малките стъпала.

— Това е за кратко — каза шефът.

— От какъв… — рязко се надигнах от пода и понечих да изругая, но млъкнах при първите звуци на гласа си. Гръден, мек, женски глас.

— Антоне, спокойно. — Младият мъж, застанал до мен, протегна ръка и ми помогна да се изправя.

Може би без негова помощ щях да падна. Центърът на тежестта ми беше напълно променен. Бях станал по-нисък, виждах света по съвсем друг начин.

— Олга? — попитах аз, гледайки бившето си лице. Моята партньорка, а сега и обитател на тялото ми, кимна. Докато гледах объркано в нейното… в своето… лице, аз забелязах, че сутринта съм се обръснал лошо. И че на челото ми се оформя малка червена пъпка, достойна за всеки пубер.

— Антоне, спокойно. Аз също за първи път си сменям пола.

Кой знае защо й повярвах. Независимо от възрастта си, Олга можеше и да не е попадала никога в толкова деликатна ситуация.

— Свикна ли? — попита шефът.

Аз все още се разглеждах, като ту вдигах ръце към лицето си, ту зяпвах отражението си в стъклата на рафтовете.

— Да вървим — Олга ме хвана за ръката. — Борис, минутка… — Движенията й бяха също толкова неуверени, колкото и моите. Даже още по-неуверени. — Светлина и Мрак, как ходите вие, мъжете? — внезапно възкликна тя.

Едва тогава се закикотих, осъзнавайки иронията на случващото се. Мен, обекта на провокация от страна на Тъмните, ме бяха скрили в женско тяло! В тялото на любовницата на шефа, древна като катедралата Парижката „Света Богородица“!

Олга буквално ме натика в банята — неволно се възхитих на собствената си сила — и ме наведе над джакузито. И пусна в лицето ми струя студена вода от предвидливо приготвения душ, поставен върху нежнорозовия фаянс.

Пръхтейки, се изтръгнах от ръцете й. Едва потиснах желанието си да зашлевя нея — или пък самия себе си? — по бузата. Изглежда моторните навици на чуждото тяло започваха да се пробуждат.

— Не съм изпаднал в истерия — озлобено казах аз. — Това наистина е смешно.

— Така ли?

Присвила очи, Олга ме наблюдаваше. Нима това наистина е погледът ми, когато се опитвам да изразя доброжелателност, примесена със съмнение?

— Точно така.

— Тогава се огледай.

Приближих се до огледалото, също толкова голямо и разкошно, както и всичко останало в тази тайна баня, и спрях поглед върху себе си.

Резултатът беше странен. След като разгледах новия си облик, аз напълно се успокоих. Навярно ако се бях озовал в чуждо мъжко тяло, шокът ми щеше да е по-голям. А сега — нищо, освен усещането за започналия маскарад.

— Нали не ми въздействаш? — попитах аз. — Ти или шефът?

— Не.

— Значи имам здрави нерви.

— Гримът ти се е размазал — отбеляза Олга. И се изхили. — Умееш ли да си червиш устните?

— Да не си откачила? Не, естествено.

— Ще те науча. Лесна работа. Много ти провървя, Антоне.

— В какво?

— Още седмица — и щеше да се наложи да те уча как да използваш дамски превръзки.

— Като всеки нормален мъж, гледащ телевизор, аз умея да правя това съвършено. Дамската превръзка трябва да се залее с отровносиня течност, а после да се стисне здраво с юмрук.