Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 96 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1


По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други имена Night Watch
Автор Сергей Лукяненко
Първо издание 1998 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фентъзи, научна фантастика
Вид роман
Поредица Нощен патрул
Следваща Дневен патрул
ISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул
     Портал „Фентъзи“         Портал „Фентъзи    

Глава 7

Първо разпознах колата.

После — Дивака, който излезе от нея.

Обзе ме тъга — тежка и безнадеждна. Това беше мъжът, който ме спаси, когато в облика на Олга избягах от „Махараджа“.

Длъжен ли бях да се досетя? Навярно щях, ако имах повече опит, повече време, повече хладнокръвие. Трябваше просто да погледна аурата на жената, която се возеше с него — нали Светлана ми я беше описала доста подробно. Можех да позная жената — а значи и Дивака. Всичко можеше да приключи още в колата.

Само че как щеше да приключи?

Гмурнах се в Сумрака, когато Дивака погледна към мен. Изглежда, това даде резултат, той продължи нататък, към входа, в който аз някога седях до шахтата за боклук и разговарях мрачно с бялата сова.

Дивака отиваше да убие Егор. Точно както предполагах. Точно според очакванията на Завулон. Капанът беше пред мен, здраво опънатата пружина започваше да се свива. Оставаше още крачка и Дневният патрул можеше да се поздрави с добре проведената операция.

Къде си самият ти, Завулон?

Сумракът ми даваше време. Дивака вървеше и вървеше към блока, бавно местейки крака, а аз се озъртах и претърсвах Мрака наоколо. Да имаше поне следа, поне дихание, поне сянка…

Магическото напрежение наоколо беше чудовищно. Тук се събираха нишки на реалността, късащи се в бъдещето. Тук бе кръстовище на сто пътища, точка, в която светът решава накъде ще тръгне. Не заради мен, не заради Дивака, не заради момчето. Всички ние сме само част от капана. Всички ние сме статисти — на единия е наредено да каже „хапането е разрешено“, на втория — да изиграе падане, на третия — с гордо вдигната глава да стъпи на ешафода. За втори път тази точка на Москва ставаше арена на невидима битка. Но аз не забелязвах Различни — нито Тъмни, нито Светли. Само Дивака, но той сега дори не приличаше на Различен, единствено на гърдите му искреше концентрирана Сила. Отначало си помислих, че виждам сърцето му. После осъзнах, че това е оръжието му — същото, с което убиваше Тъмните.

Какво става, Завулон? Обхвана ме чувство на обида, нелепа обида. Аз дойдох! Пристъпвам в капана ти, гледай, кракът ми вече е вдигнат, сега ще се случи всичко, но ти къде си?

Или Тъмният маг се криеше толкова изкусно, че не беше по силите ми да го открия, или изобщо го нямаше тук!

Аз губех. Губех още преди развръзката, защото не можех да проумея замисъла на врага. Тук трябваше да има засада, нали Тъмните са длъжни да унищожат Дивака веднага щом той убие Егор.

Но как така ще го убие?

Нали аз вече съм тук. Ще му обясня всичко случващо се, ще му разкажа за Патрулите, които се следят взаимно, за Договора, който ни кара да пазим неутралитет, за хората и Различните, за света и Сумрака. Ще му разкажа всичко, както го разказах на Светлана, и той ще ме разбере.

Но ще ме разбере ли?

А ако той наистина не умееше да вижда светлината?

Светът за него е сиво безмозъчно стадо овце. Тъмните са вълците, които обикалят около тях и отвличат по-тлъстите агънца. А той самият е куче-пазач. Неспособен да види пастирите, заслепен от страх и ярост, мятащ се насам-натам, сам срещу всички.

Той няма да повярва, няма да си позволи да повярва.

Хвърлих се напред, към Дивака. Вратата на блока вече беше отворена и той говореше с Егор. Защо бе излязъл толкова късно през нощта този глупав хлапак, който вече прекрасно знае какви сили властват над нашия свят? Нима Дивака е способен да подмамва жертвите си?

Нямаше полза от разговори. Щях да го нападна от Сумрака. Да го съборя. И едва тогава да се заема с обясненията.

Сумракът изпищя с гласовете на хиляди ранени, когато се врязах в невидимата бариера. На три стъпки от Дивака, когато вече вдигах ръка, за да нанеса удар, се блъснах в прозрачна стена, пльоснах се върху нея и бавно се свлякох на земята, тръскайки кънтящата си глава.

Лошо. Леле, колко лошо! Той не разбираше същността на Силата. Беше маг-самоук, психопат на страната на Доброто. Но когато се хванеше за работа, се защитаваше с магическа бариера. Неволно, но от това не ми ставаше по-лесно.

Дивака каза нещо на Егор. И извади ръката си от джоба на сакото.

Дървен кинжал. Бях чувал нещо за тази магия, хем наивна, хем могъща, но в момента нямах време да си го припомням.

Изскочих от сянката си, влязох в човешкия свят и се хвърлих върху Дивака откъм гърба.

 

 

Събориха Максим на земята, когато вече беше вдигнал кинжала. Светът наоколо се бе оцветил в сиво, движенията на момчето се забавиха, той виждаше как миглите се спускат бавно за последен път, преди очите широко да се разтворят от болка. Нощта се превърна в сумрачния подиум, където беше свикнал да провежда съдебни заседания и да произнася присъди, без някой да може да го спре.

Но сега го спряха. Събориха го, метнаха го върху асфалта. В последния миг Максим успя да подложи ръка, претърколи се и скочи на крака.

На сцената се появи трети персонаж. Как не го беше забелязал? Как онзи се бе промъкнал към него, заетия с важна работа, винаги предпазен от зрителите и от излишните участници чрез най-светлата сила в света, която го водеше в боя?

Мъжът беше млад, малко по-млад от Максим може би. С дънки, пуловер, със сакче през рамото — сега той небрежно го хвърли с движение на рамото. В ръката му имаше пистолет!

Колко лошо.

— Стой — каза мъжът, сякаш Максим възнамеряваше да избяга някъде. — Изслушай ме.

Случаен минувач, взел го за банален маниак? А пистолета и ловкостта, с която се бе промъкнал незабелязано? Цивилен от спецслужбите? Такъв щеше да стреля или да продължи нападението, да не му позволи да се изправи на крака.

Максим се вгледа в непознатия, смразявайки се от страшна догадка. Ами ако това бе още един Тъмен? Никога досега не му се беше налагало да се сблъсква с двама едновременно.

Нямаше Мрак. Просто нямаше, и толкоз!

— Кой си ти? — запита Максим, почти забравил за момчето-маг. То бавно пристъпваше към неочаквания си спасител.

— Патрулен. Антон Городецки от Нощния патрул. Изслушай ме.

Антон хвана със свободната си ръка хлапето и го скри зад гърба си. Намекът беше напълно прозрачен.

— Нощният патрул? — Максим продължаваше да се опитва да улови в непознатия диханието на Мрака. Не успяваше и това го плашеше още повече. — От Мрака ли си?

 

 

Той не разбираше нищичко. Опитваше се да ме сондира: усещах неговото свирепо, неукротимо и в същото време неумело търсене. Дори не знам дали беше възможно да се прикрия. В този човек или Различен — тук подхождаха и двете понятия — се долавяше някаква първобитна сила, безумен, фанатичен натиск. Не направих опит да се прикрия.

— Нощният патрул? От Мрака ли си?

— Не. Как се казваш?

— Максим. — Дивака бавно се приближаваше. Вглеждаше се в мен, сякаш усещаше, че вече сме се срещали, само че аз съм имал друг облик. — Кой си ти?

— Служител на Нощния патрул. Ще ти обясня всичко, изслушай ме. Ти си Светъл маг.

Лицето на Максим потрепна, вкамени се.

— Ти избиваш Тъмни. Знам това. Днес сутринта уби жена-върколак. Вечерта, в ресторанта, уби Тъмен маг.

— И ти ли си такъв?

Може би ми се стори. Може би в гласа му наистина потрепна надежда. Мушнах демонстративно пистолета в кобура си.

— Аз съм Светъл маг. Не много силен, наистина. Един от стотиците в Москва. Ние сме много, Максим.

Очите му се разшириха и аз разбрах, че съм попаднал в целта. Той не беше безумец, въобразил си, че е Супермен и гордеещ се с това. Навярно нямаше нищо, което да желае повече в живота си от това да срещне съюзник.

— Максим, ние не те забелязахме навреме — казах аз. Нима ще успея да реша всичко по мирен път, без кръвопролития, без безумна схватка между двама бели магове? — Вината е наша. Ти се захвана да воюваш самотен, направи куп бели, Максим, все още всичко може да се поправи. Нима не знаеше за Договора?

Той не ме слушаше, не му пукаше за тайнствения Договор. Най-важното за него беше, че не е сам.

— Вие се борите с Мрака?

— Да.

— И сте много?

— Да!

Максим отново ме погледна и пронизващото дихание на Сумрака пак проблесна в очите му. Той се опитваше да открие лъжа, да види Мрак, да види злоба и омраза — единственото, което имаше възможност да вижда.

— Ти не си Тъмен — почти жално каза той. — Виждам. Никога не съм грешал!

— Патрулен съм — повторих аз. Огледах се, нямаше никой. Нещо подплашваше хората. Вероятно това също беше част от способностите на Дивака.

— Това момче…

— Също е Различен — бързо отговорих аз. — Още не се е определил, или ще стане Светъл, или…

Максим поклати глава:

— Той е Тъмен.

Погледнах Егор. Момчето бавно вдигна поглед.

— Не — казах аз.

Аурата се виждаше ясно — ярка, чиста дъга, преливаща се, обичайна за съвсем малките деца, но не и за тийнейджъри. Собствена съдба, неоформено бъдеще.

— Тъмен е — Максим поклати глава. — Не виждаш ли? Аз никога не греша. Ти ме спря и не ми даде да унищожа пратеник на Мрака.

Навярно не лъжеше. Не беше надарен с много, но това, което го владееше, го владееше до съвършенство. Максим умееше да вижда Мрака, да открива най-дребните му петънца в чуждите души. Нещо повече — точно този, зараждащия се Мрак, го виждаше най-добре.

— Ние не убиваме всички Тъмни поред.

— Защо?

— Имаме примирие, Максим.

— Как може да се сключва примирие с Мрака?

Побиха ме тръпки, в гласа му нямаше и капчица съмнение.

— Мирът винаги е по-добър от войната.

— Не и от тази — Максим вдигна ръката си с кинжала. — Виждаш ли? Това е подарък от мой приятел. Той загина — може би заради такива като това момче. Мракът е коварен!

— На мен ли го казваш?

— Разбира се. Може и да си Светъл — лицето му се изкриви в горчива усмивка. — Само че тогава вашата Светлина отдавна е помръкнала. Няма прошка за злото. Няма примирие с Мрака.

— Няма прошка за Злото? — сега и аз се ядосах. И то как! — Когато закла в тоалетната Тъмния маг, защо не остана още десет минути? Да видиш как ще пищят децата му, как ще плаче жена му? Те не са Тъмни, Максим! Те са обикновени хора, които нямат нашите сили! Ти измъкна една девойка изпод куршумите…

Той потрепна, но лицето му не изгуби каменното си спокойствие.

— Браво! Но нея бяха готови да я убият заради теб, заради твоето престъпление. Не го ли знаеше?

— Това е война!

— Ти самият започна твоята война — прошепнах аз. — Като дете, с детските си кинжали. Няма значение какво ще унищожиш покрай битката си срещу Злото, а? Всичко е позволено във великата борба за Светлината?

— Аз не се боря за Светлината — той също понижи гласа си. — Не за Светлината, а против Мрака. Но това е всичко, което ми е дадено. Разбираш ли? И не си мисли, че за мен това са детски игрички. Аз не съм молил за тази сила, не съм мечтал за нея. Но след като ми е дадена, не мога иначе.

Кой ли го беше пропуснал?

Защо не сме намерили Максим веднага, след като е станал Различен?

От него щеше да излезе прекрасен оперативен работник. След дълги спорове и обяснения. След месеци обучение, след години тренировки, след сривове, грешки, запои, опити за самоубийство. В края на краищата, не със сърцето си, след като не му бе позволено, но с безкомпромисния си разум щеше да схване правилата на великото противопоставяне. Законите, по които Светлината и Мрака водеха войната си, законите, според които ни се налагаше да се извръщаме от върколаците, преследващи жертвите си, и да убиваме своите, несъумели да се извърнат.

Ето, той стоеше пред мен. Светлият маг, за няколко години унищожил повече Тъмни, отколкото оперативен работник със стогодишен стаж. Умеещ да мрази и неспособен да обича.

Обърнах се и хванах Егор за рамото — той си стоеше, тихо и мирно, без да се обажда, и слушаше напрегнато спора ни. Побутнах го да застане пред мен. Казах:

— Тъмен маг ли е той? Навярно. Страхувам се, че си прав. Ще минат няколко години и това момче ще усети възможностите си. Ще върви по пътя си в живота, а около него ще пълзи Мракът. С всяка крачка ще му става все по-лесно и по-лесно да живее. Всяка крачка ще е за сметка на чужда болка. Помниш ли приказката за Русалката? Вълшебницата й дава крака, тя върви, а в стъпалата й сякаш се забиват нагорещени ножове. Това се отнася точно за нас, Максим! Ние винаги стъпваме по ножове, и с това няма как да се свикне. Само че Андерсен не е разказал всичко! Вещицата е можела да постъпи и по друг начин. Русалката върви, а ножовете режат други. Това е пътят на Мрака.

— Болката ми е с мен — каза Максим. И безумната надежда, че той може да разбере, отново ме докосна. — Но това не бива, няма право да промени нищо.

— Готов ли си да го убиеш? — кимнах с глава към Егор. — Кажи, Максим? Аз съм сътрудник на Патрула, знам каква е границата между Доброто и Злото. Можеш да умножаваш Злото, дори когато убиваш Тъмни. Кажи — готов ли си да го убиеш?

Той не се поколеба. Кимна и ме погледна в очите — умиротворено и радостно.

— Да. Не само, че съм готов — аз никога не съм изпускал рожби на Мрака. Няма да изпусна и сега.

Невидимият капан изщрака.

Не бих се учудил, ако сега видех Завулон. Ако излезеше от Сумрака и одобрително потупаше Максим по рамото. Или ми се усмихнеше подигравателно.

В следващия миг осъзнах, че Завулон го няма тук. Няма го и не го бе имало.

Заложеният капан не се нуждаеше от наблюдение. Той щеше да се задейства и сам. Аз се хванах, при това всеки служител на Дневния патрул в момента имаше безупречно алиби.

Единият вариант бе да позволя на Максим да убие момчето, което ще стане Тъмен маг. И да се превърна в съучастник — с всичките произтичащи от това последствия.

Другата възможност бе да вляза в схватка. И да унищожа Дивака — все пак нашите сили бяха несравними. Със собствената си ръка да ликвидирам единствения свидетел, нещо повече — да убия Светъл маг.

Защото Максим нямаше да отстъпи. Това бе неговата война, неговият кръст, който е носел на раменете си няколко години. Щеше или да победи, или да загине.

И защо му бе на самия Завулон да се включва в схватката?

Той направи всичко както трябва. Изчисти редовете на Тъмните от баласта, вкара ме в капана, нагнети напрежението, дори направи лъжливо движение, стреляйки покрай мен. Принуди ме да се хвърля срещу Дивака. А сега бе далеч. Може и да не беше в Москва. Възможно бе да наблюдава случващото се — за целта съществуват и достатъчно магически, и достатъчно технически средства. Да наблюдава — и да се смее.

Загазих.

Каквото и да направех, ме очакваше Сумракът.

Съвсем не е задължително да унищожаваш Доброто със собствените си ръце. Много по-просто е когато направиш така, че Доброто само да се вкопчи в себе си.

И единственият шанс, който ми оставаше, беше пренебрежимо малък и чудовищно подъл.

Да не успея.

Да позволя на Максим да убие момчето, по-точно просто да не успея да му попреча. След това той щеше да се успокои. После да дойде с мен в щаба на Нощния патрул, да ни изслуша, да поспори, да млъкне, затиснат от железните аргументи и безпощадната логика на шефа, да разбере какви ги е забъркал и колко крехко е равновесието, което е нарушил. И сам да се предаде на Трибунала, където ще има, макар и нищожен, все пак някакъв шанс да бъде оправдан.

Нали не съм оперативен работник. Направих всичко, каквото можах. Дори успях да проумея играта на Мрака, комбинацията, измислена от някой неизмеримо по-мъдър от мен. Просто не ми достигаха сили и време да реагирам.

Максим замахна с кинжала.

Времето изведнъж потече бавно, сякаш бях влязъл в Сумрака. Само че цветовете не избледняха, дори станаха по-ярки, и дори самият аз се движех в същия този ленив като желе поток. Дървеният кинжал пълзеше към гърдите на Егор и се променяше — придобиваше метален блясък или се покриваше със сив пламък. Лицето на Максим беше съсредоточено, само прехапаната устна издаваше напрежението му, а момчето изобщо нищо не беше успяло да разбере, дори не се опитваше да се дръпне.

Блъснах Егор встрани — мускулите ми не се подчиняваха, не искаха да направят това толкова нелепо и самоубийствено движение. За малкия Тъмен маг замахването на кинжала означаваше смърт. За мен — живот. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Което е живот за Тъмния, за Светлия е смърт, и обратното. Не можех да го променя…

Успях.

Егор падна с глава към входа, строполи се плавно — бях го блъснал прекалено силно, за мен беше важно да го спася, а не да се безпокоя дали ще се контузи. В погледа на Максим се мерна почти детска обида. И все пак той още беше способен да разговаря:

— Той е враг!

— Нищо не е направил!

— Ти защитаваш Мрака!

Максим не спореше какъв съм — Тъмен или Светъл. Той все пак умееше да вижда това.

Просто самият той беше по-бял от бялото. И пред него никога не бе стоял въпросът кой трябва да живее и кой — да умре.

Замах с кинжала — насочен вече не към момчето, а към мен. Отскочих, намерих с поглед сянката си и я вдигнах — тя послушно се хвърли към мен.

Светът посивя, звуците заглъхнаха, движенията се забавиха. Търкалящият се Егор стана съвсем неподвижен, колите неуверено пълзяха по улицата, въртейки колелата си на тласъци, клоните на дърветата бяха забравили за вятъра. Само Максим не забави движенията си.

Той вървеше подире ми, без да го съзнава. Влезе в Сумрака със същата непринуденост, с която човек стъпва от пътя на тротоара. Сега му беше все едно: той черпеше сили за своята непреклонност, за своята омраза, светла-пресветла омраза, за злобата на белия цвят. Той дори не бе палач на Тъмни. Той беше инквизитор. Значително по-страшен от цялата наша Инквизиция.

Разперих ръце, разтворих пръсти и направих простия и безотказен знак на Силата. Ах, как се смеят младите Различни, когато за пръв път им показват тази хватка: „пръсти като ветрило“. Максим дори не се спря — леко се олюля, упорито наведе глава и отново тръгна към мен. Вече започвайки да разбирам, аз отстъпих, трескаво припомняйки си какво има в магическия ми арсенал.

Агапия, знакът на любовта. Той не вярваше в любовта.

Тройният ключ, пораждащ вяра и разбиране. Той не ми вярваше.

Опиум, бледолилав символ, пътят на съня. Усетих как моите собствени клепачи натежават.

Ето как той побеждаваше Тъмните. Неговата неистова вяра, примесена със скритите способности на Различен, работеше като огледало. Връщаше нанесения удар. Издигаше го до равнището на противника. И заедно със способността му да вижда Мрака и с глупавия му магически кинжал го прави почти неуязвим.

Но, разбира се, той не може да отрази всичко. Ударите не се връщат веднага. Знакът Танасос или белият меч най-вероятно щяха да свършат работа.

Само че ако го убиех, щях да убия и себе си. Щях да го пратя по единствения път, който е съден на всички нас — Сумрака. Не ми достигаха сили да го призная за враг — такъв враг, за какъвто ме сметна той.

Обикаляхме един срещу друг, понякога Максим атакуваше — неумело, той никога не се беше сражавал истински, бе свикнал да убива жертвите си бързо и лесно. И някъде от много далече дочувах подигравателния смях на Завулон. Мекия, мазен глас:

„Реши да играеш против Мрака? Играй. Дадено ти е всичко. Врагове, приятели, любов и омраза. Избери оръжие. Каквото искаш. Така или иначе знаеш крайния резултат. Сега вече го знаеш.“

Може би аз самият бях измислил този глас. А може и наистина да го чувах.

— Та ти убиваш и себе си! — извиках аз. Кобурът ме удряше по тялото, сякаш искаше да му обърна внимание, предлагаше ми да извадя пистолета и да запратя в Максим рой малки сребърни оси. Със същата лекота като в съименника си.

Максим не ме слушаше — това не беше сред неговите дарби.

Света, ти толкова искаше да узнаеш къде са бариерите ни, къде е границата, на която сме длъжни да се спрем, когато се сражаваме с Мрака. Защо те няма сега тук — щеше да видиш и да разбереш.

Само че наоколо нямаше никой — нито от Тъмните, които биха се наслаждавали до насита на двубоя, нито от Светлите, които биха могли да помогнат, да се нахвърлят върху Максим и да го повалят, да прекъснат нашия смъртоносен сумрачен танц. Само тромаво надигащото се момче, бъдещият Тъмен маг, и непреклонният палач с каменно лице — неканеният паладин на Светлината. Причинил не по-малко зло, отколкото дузина върколаци или вампири.

Загребах шепа от студената мъгла, струяща около пръстите ми, позволих й да се всмуче в дланта ми. И влях малко повече Сила в дясната си ръка.

От дланта ми израсна бяло огнено острие. Сумракът съскаше, изгаряйки. Вдигнах белия меч — просто и безотказно оръжие. Максим застина.

— Добро, Зло… — някаква нова, крива усмивка се бе появила на лицето ми. — Ела при мен. Ела и ще те убия. Ти може и да си три пъти Светъл, но същността не е в това.

На друг това би му подействало. Със сигурност. Представям си какво е да видиш за пръв път появяващо се от нищото огнено острие. Но Максим просто тръгна към мен.

Той измина петте крачки, които ни разделяха, спокойно, без да се мръщи, без да гледа в белия меч. А аз стоях, повтаряйки наум онова, което толкова леко и уверено бях изрекъл на глас.

После дървеният кинжал се заби под ребрата ми.

Далече-далече, в своята бърлога, началникът на Дневния патрул Завулон вероятно се заливаше от смях.

Паднах на колене, а после — по очи. Притиснах длан към гърдите си. Болеше ме, засега само ме болеше. Сумракът възмутено изпищя, усетил живата кръв, и започна да се разпръсква.

Колко обидно!

Или все пак това бе единственият ми изход? Да умра?

Така Светлана няма да има кого да спасява. Тя ще извърви пътя си, дълъг и велик, макар и на нея някой ден да й предстоеше да влезе завинаги в Сумрака.

Хесер, може би си знаел това? И точно на това си се надявал?

Светът придоби цветове. Тъмни, нощни цветове. Сумракът недоволно ме изплю, отхвърли ме. Лежах, леко привдигнат, и притисках кървящата си рана.

— Защо още си жив? — попита Максим.

В гласа му отново имаше обида, само дето не се беше нацупил. Прииска ми се да се усмихна, но болката ми пречеше. Той погледна кинжала и неуверено замахна отново. В следващия миг Егор се озова до мен. Застана между мен и Максим, прикривайки ме. В този момент дори болката не можа да ми попречи да се разсмея.

Бъдещият Тъмен маг спасяваше един Светъл от друг!

— Жив съм, защото твоето оръжие е ефективно само срещу Мрака — казах аз. В гърдите ми се чу неприятно бълбукане. Кинжалът не беше стигнал до сърцето, но бе разкъсал белия дроб. — Не знам кой ти го е дал. Но това е оръжие на Мрака. Против мен не е нищо повече от цепеница, макар че боли.

— Ти си Светъл — каза Максим.

— Да.

— Той е Тъмен — кинжалът бавно се насочи към Егор.

Кимнах. Опитах да дръпна хлапака встрани. Той упорито поклати глава и остана на мястото си.

— Защо? — попита Максим. — Защо, а? Ти си Светъл, той е Тъмен…

За първи път от началото на срещата ни той също се усмихна, макар и тъжно:

— А в такъв случай какъв съм аз? Кажи?

— Предполагам, че си бъдещ Инквизитор — разнесе се иззад гърба ми. — Почти съм сигурен. Талантлив, безпощаден, неподкупен Инквизитор.

Погледнах го накриво и казах:

— Добър вечер, Хесер.

Шефът ми кимна съчувствено. Зад гърба му стоеше Светлана, лицето й беше по-бяло от брашно.

— Ще изтърпиш ли пет минути? — попита шефът. — После ще се заема с твоята драскотина.

— Разбира се, ще изтърпя — съгласих се аз.

Максим гледаше шефа — втренчено, с полубезумни очи.

— Предполагам, че нямам основания да се страхувам от теб — изрече шефът, обръщайки се към него. — Да, ако ти беше обикновен бракониер, Трибуналът щеше да те накаже. Ръцете ти са изцапани с прекалено много тъмна кръв, а Трибуналът е длъжен да пази равновесието. Но ти си великолепен, Максим. Такива не бива да се пилеят. Ти ще застанеш над нас, над Светлината и Мрака, и дори няма да е важно откъде си дошъл. Само че не се залъгвай, това не е власт. Каторга е. Хвърли кинжала!

Максим хвърли оръжието на земята така, сякаш изгаряше пръстите му. Ето какво е да си истински маг. Не можех да се сравнявам с него.

— Светлана, ти издържа — шефът погледна девойката. — Какво мога да кажа? Трето равнище по самоконтрол и търпение. Без никакво съмнение.

Облегнах се на Егор и се опитах да се изправя. Много ми се искаше да стисна ръката на шефа. Той отново изигра всичко по свой начин. Използвайки всички, попаднали му под ръка. И все пак надви Завулон — колко жалко, че Тъмният маг не присъстваше тук! Как бих искал да видя лицето му, лицето на демон, превърнал първия ми пролетен ден в безкраен кошмар.

— Но… — Максим се опита да каже нещо, но замълча. На него му се бяха насъбрали също прекалено много събития. Напълно разбирах как се чувства.

— Антоне, бях сигурен, абсолютно сигурен, че и ти, и Светлана ще се справите — меко изрече шефът. — Най-страшното за вълшебница с такава сила, с каквато е надарена тя, е да загуби самоконтрол. Да изгуби критериите в борбата с Мрака, излишната припряност, или, обратно — нерешителността си. И този етап на обучение изобщо не бива да се проточва.

Най-накрая Светлана пристъпи към мен. Внимателно ме подхвана. Погледна Хесер и за миг лицето й се изкриви от ярост.

— Не бива — казах аз. — Света, не бива. Той е прав. Днес аз го разбрах, за първи път. Къде е границата в нашата борба. Не се сърди. А това — дръпнах ръка от раната си, — е само драскотина. Ние не сме хора, доста по-издръжливи сме.

— Благодаря, Антоне — каза шефът. Прехвърли погледа си върху Егор. — И на тебе ти благодаря, момче. Страшно неприятно е, че ще застанеш от другата страна на барикадата. Но аз бях сигурен, че все пак ще се застъпиш за Антон.

Момчето тръгна към шефа, но аз го стиснах за рамото. Ето това не трябваше да прави, да изтърси някоя глупост. Той все пак не разбираше цялата сложност на тези игра! Не разбираше, че всичко, направено от Хесер, е само ответен ход.

— Само за едно съжалявам, Хесер — казах аз. — Само за едно. Че Завулон го няма тук. Че не мога да видя лицето му, сега, когато цялата му игра се провали.

Шефът не отговори веднага.

Навярно му беше трудно да го каже. А и на мен не ми беше приятно да го чуя.

— Завулон няма нищо общо, Антоне. Извинявай. Но той наистина няма нищо общо. Това е изцяло операция на Нощния патрул.