Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други именаNight Watch
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1998 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи, научна фантастика
Видроман
ПоредицаНощен патрул
СледващаДневен патрул
ISBNISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул

Глава 5

В кулата все още пускаха. Купих си билет, доплатих за правото да посетя ресторанта и тръгнах по зелената поляна, заобикаляща постройката. Последните петдесет метра от пътеката бяха под крехък навес. Интересно, защо ли бе построен? Може би бетонът на древното съоръжение бе започнал да се рони?

Навесът свършваше с малката будка на пропуска. Показах паспорта си, преминах през подковата на детектора за метал — между другото, неработещ. Това бяха всички формалности, това беше цялата охрана на стратегическия обект.

Сега ме обзеха съмнения. Безспорно, идеята да дойда тук беше странна. Не усещах концентрация на Тъмни наоколо. А дори и да бяха тук, се бяха скрили добре — значи щях да се сблъскам с магове от второ-трето равнище. Абсолютно самоубийствено занимание.

Щабът. Оперативният щаб на Дневния патрул, организиран за координиране на лова, лова, чиято цел бях. Къде другаде да съобщи неопитният Тъмен маг, че е забелязал плячката?

Но да се напъхам в щаба, тук, където има поне десетина Тъмни, включително опитни охранители? Сам да си напъхам главата в торбата — това е глупост, а не геройство, стига да ми бяха останали поне малки шансове да оцелея. А аз много се надявах, че все още имам шанс.

Отдолу, под бетонните венчелистчета на опорите, телевизионната кула правеше много по-силно впечатление, отколкото отдалече. А нали повечето московчани със сигурност никога не се бяха качвали на панорамната площадка и възприемаха кулата само като неизменен силует в небето, утилитарен и символичен, не и като място за отдих. Тук, като в аеродинамична тръба на сложна конструкция, бушуваше вятър и на самия предел на слуха те удряше едва доловим проточен звук — гласът на кулата.

Постоях, гледайки нагоре, към решетките и отворите, към издълбания бетон и удивително грациозния, гъвкав силует.

Тя наистина е гъвкава: бетонните пръстени са нализани на опънати метални въжета. Силата е в гъвкавостта. Само в нея.

После преминах през стъклените врати.

 

 

Странна работа: струваше ми се, че желаещите да погледнат нощната Москва от височина триста трийсет и седем метра трябва да са страшно много. Не. Дори в асансьора се озовах сам, по-точно — с жена от обслужващия персонал.

— Мислех, че ще има много народ — казах аз, усмихвайки се дружелюбно. — Винаги ли е така тук вечер?

— Не, обикновено е шумно — отговори без особено учудване жената, но все пак усетих нотка на недоумение в гласа й. Докосна бутона и двете крила на вратата се затвориха. Ушите ми моментално заглъхнаха и тежестта ме притисна към пода — асансьорът рязко потегли нагоре, бързо, но изумително меко. — От два часа потокът секна.

Два часа.

Скоро след бягството ми от ресторанта.

Ако тогава в кулата са организирали оперативния щаб, няма нищо чудно, че стотиците хора, събрали се в ясния, топъл есенен ден да се качат в ресторанта сред облаците, внезапно са променили плановете си. Макар хората да не виждат, те усещат.

И те, макар че нямат нищо общо със случващото се, имат достатъчно ум да не се доближават до Тъмните.

Разбира се, аз бях с облика на Тъмен маг. Въпросът беше достатъчна ли е подобна маскировка? Охранителят щеше да сравни облика ми с вкарания в паметта му списък, всичко щеше да съвпадне и той щеше да усети наличието на Сила.

Щеше ли да реши да се рови по-надълбоко? Щеше ли да провери профила на силата, за да си изясни дали съм Светъл или Тъмен, какво е равнището ми?

Петдесет на петдесет. От една страна, това е необходимо. От друга — винаги и навсякъде охранителите пренебрегват подобни занимания. Освен ако им е безкрайно досадно или току-що са започнали работа и още са много усърдни.

В края на краищата петдесет на сто шанс е страшно много в сравнение с шансовете да се скрия от Дневния патрул из улиците на града.

Асансьорът спря. Дори не успях да обмисля всичко както трябва, качването отне двайсет секунди. Да беше такава скоростта и в обикновените многоетажни блокове…

— Пристигнахме — каза жената почти бесело. Изглежда, аз бях едва ли не последният посетител на кулата Останкино за деня.

Излязох на панорамната площадка.

Обикновено тук е пълно с хора. Веднага могат да се различат току-що качилите се от престоялите достатъчно дълго: по неувереността на движенията, смешната предпазливост при приближаването до кръговия прозорец, по това как блуждаят около монтираните в пода прозорци от бронирано стъкло, пробвайки с върха на обувките си здравината им.

Оцених общото количество на посетителите в момента на двайсетина. Изобщо нямаше деца и аз кой знае защо си представих внезапната истерия, обземаща ги на подстъпите към кулата, обърканите и ядосани родители. Децата са по-чувствителни към Тъмните.

И тези, които бяха на площадката, изглеждаха объркани, потиснати. Те не се вълнуваха от ширналата се долу Москва, обагрена от светлини, ярка, празнична както обикновено, макар и това да е пир по време на чума, но все пак красив пир. Сега това не радваше никого. Наоколо властваше диханието на Тъмните, невидимо дори за мен, но осезаемо, потискащо, като въглероден окис — без вкус, цвят и миризма.

Погледнах в краката си, улових сянката си и пристъпих в нея. Един от охранителите стоеше до мен, на две крачки, върху стъкления прозорец, вграден в пода. Ококори се срещу ми — приятелски, но малко учудено. Той не се чувстваше особено уверено в Сумрака и аз разбрах, че са определили далече не най-добрите за охрана на оперативния щаб. Здрав, млад, в строг сив костюм, бяла риза и неярка вратовръзка — не служител на Мрака, а банков чиновник.

— Здравей, Антоне — каза магът.

За миг дъхът ми спря.

Нима съм толкова глупав? Чудовищно, непоносимо наивен?

Чакали са ме, подмамили са ме, пожертвали са още една пешка и дори са привлекли на помощ — неясно как — някого, отишъл си много отдавна в Сумрака.

— Защо си тук?

Сърцето ми изблъска още веднъж и възстанови нормалния си ритъм. Всичко беше по-просто, значително по-просто.

Убитият Тъмен маг ми беше адаш.

— Забелязах нещо. Трябва да се посъветвам.

Охранителят се намръщи. Вероятно не уцелих маниера на говорене. И все пак той още не беше разбрал.

— Антоне, кажи какво има. Че няма да те пусна, сам знаеш.

— Длъжен си да ме пуснеш — изтърсих аз без да мисля. В нашия Патрул всеки, който знае местоположението на щаба, може да отиде в него.

— И откъде накъде така изведнъж? — Той се усмихваше, но дясната му ръка започна бавно да се движи надолу.

Жезълът на кръста му беше зареден докрай. Костен жезъл, издялан своеобразно от пищял, с малък рубинен кристал на върха. Дори да избегнех удара, да се прикриех — такова изригване на Сила щеше да разтревожи всички Различни наоколо.

Вдигнах от пода сянката си и влязох във втория слой на Сумрака.

Студ.

Виеща се на кълба мъгла, по-точно облаци. Носещи се над земята влажни, тежки облаци. Тук вече нямаше кула Останкино, светът беше изгубил последните си прилики с човешкия. Пристъпих напред, по памука на облаците, по набъбващите капки, по невидима пътека. Времето забави своя бяг — всъщност падах, но толкова бавно, че засега можех да го пренебрегна. Високо в небето, пробивайки облачната завеса като мътни петна, светеха три луни — бяла, жълта и кървавочервена. Отпред се породи, набъбна, покри се с иглите на разрядите мълния. Тя се плъзна през облака, прогаряйки разклонен канал.

Приближих се към неясната сянка, мъчително бавно посягаща към кръста си, към жезъла. Хванах ръката — тежка, неотстъпчива, студена като лед. Не можех да я удържа. Трябваше да изляза обратно, в първия слой на Сумрака и да започна схватка. С известни шансове за успех.

Светлина и Мрак, но нали аз не бях оперативен работник! Никога не се бях натискал да изляза на преден план! Оставете ми тази работа, която обичам и умея да върша!

Но и Светлината, и Мракът мълчаха, както мълчат винаги, когато ги призоваваш. И само подигравателният глас, който звучи понякога във всяка душа, шепнеше: „Никой не ти е обещавал чиста работа“.

Погледнах към краката си. Моите стъпала вече бяха с десет сантиметра по-долу от тези на Тъмния маг. Падах, в тази реалност бях лишен от всякаква опора, тук нямаше никаква телевизионна кула и никакви нейни аналози — не съществуват толкова тънки скали и толкова високи дървета.

Как ми се искаше да имам чисти ръце, горещо сърце и хладен ум. Но кой знае защо в живота тези три фактора не се срещат заедно. Никога. Вълк, коза и зелка — къде е безумният лодкар, който ще ги качи заедно в лодката си?

И къде е този вълк, който, след като излапа козата, ще се откаже да опита и лодкаря?

— Кой знае? — казах аз. Гласът ми потъна в облаците. Отпуснах ръка, подхванах сянката на Тъмния маг — отпуснат парцал, размазан в пространството. Вдигнах я нагоре, надянах я върху тялото и вкарах Тъмния във второто равнище на Сумрака.

Той закрещя, когато светът около него изгуби всякакво подобие на устойчивост. Навярно никога не му се беше налагало да се потапя по-дълбоко от първи слой. Аз изразходвах енергията за тази екскурзия, но самите усещания бяха нови за него.

Облегнах се на рамото на Тъмния и го блъснах надолу. А самият аз запълзях нагоре, безмилостно тъпчейки превития гръб.

„Великите магове винаги се изкачват по гърбовете на другите.“

— Гадина! Антоне, гадина!

Тъмният дори не разбра кой съм аз. Не знаеше до момента, в който се обърна, вече паднал, служещ за опора на краката ми, обърна се и видя лицето ми. Тук, във втория слой на Сумрака, грубата маскировка, естествено, не вършеше работа. Очите му се разшириха, той издаде кратко хриптене и изпищя, хващайки се за крака ми.

Но още не разбираше какво правя и защо го правя.

Ударих го няколко пъти подред, като същевременно тъпчех с токовете си лицето и пръстите му. Всичко това не е страшно за Различен, но аз не се опитвах да му нанеса физически увреждания. По-надолу, падай по-надолу, мести се, във всички слоеве на реалността, през човешкия свят и Сумрака, през тънката несигурна тъкан на пространството. Нямам време, нито пък способности за пълноценен двубой по всички закони на Патрулите, по правилата, измислени за младите Светли с тяхната вяра в Доброто и Злото, в нерушимостта на догмите, в неминуемата разплата.

А когато реших, че Тъмният е потънал достатъчно дълбоко, се отблъснах от проснатото тяло, подскочих в студената мокра мъгла и се измъкнах от Сумрака.

Направо в човешкия свят. Направо на панорамната площадка.

Появих се върху стъклената плоча, застанал на колене, задъхващ се, едва сдържащ внезапната кашлица, мокър от главата до петите. Дъждът на чуждия свят миришеше на амоняк и на изгоряло.

Наоколо се разнесе лека въздишка — хората отскачаха, отдръпвайки се от мен.

— Всичко е наред! — изхриптях аз. — Чувате ли?

Очите им изобщо не можеха да се съгласят. Застаналият до стената човек в униформа, охранител, честен служител на телевизионната кула, се вкамени и понечи да извади пистолета от кобура си.

— Това е за ваше добро — казах аз и се задавих от нов пристъп на кашлицата. — Разбрахте ли ме?

Позволих на Силата да се изтръгне и да докосне разума им. Лицата започнаха да се изглаждат, да се успокояват. Хората бавно се извръщаха, долепваха се до прозорците. Охранителят застина с ръка върху разкопчания кобур.

Едва тогава си позволих да погледна надолу. И се вцепених.

Тъмният беше тук. Тъмният пищеше, очите му се бяха превърнали в черни монети, изцъклени от болка и ужас. Той висеше под стъклото, висеше на върховете на пръстите си, заседнали в стъклото, тялото му се люлееше като махало под ударите на вятъра, ръкавът на бялата му риза беше подгизнал от кръвта. Жезълът все така си висеше на кръста му: магът беше забравил за него. Сега за него съществувах само аз, от другата страна на тройното бронирано стъкло, в сухата, топла, светла черупка на панорамната площадка, от другата страна на Доброто и Злото. Аз, Светлият маг, стоящ над него и гледащ в неговите обезумели от болка и страх очи.

— А ти си мислеше, че винаги се бием честно? — попитах аз. Кой знае защо ми се струваше, че той ще ме чуе, дори през стъклото и въпреки рева на вятъра. Изправих се и ударих с тока по стъклото. Веднъж, два пъти, три пъти — без значение, че ударът нямаше да стигне до врастналите се в стъклото пръсти.

Тъмният маг се дръпна, откъсна ръката си, отдръпвайки я от приближаващия се ток — неволно, подчинявайки се не на разума, а на инстинктите.

Плътта не издържа.

За миг стъклото се опръска с кръв, но вятърът моментално я помете. Остана само силуетът на Тъмния маг, смаляващ се, премятащ се във въздушния поток. Носеше го някъде към бара „Трите прасенца“ — модерно заведение в подножието на кулата.

Невидимият часовник, тиктакащ в съзнанието ми, изщрака и моментално съкрати оставащото ми време наполовина.

Отдръпнах се от стъклото и обиколих кръга, гледайки не хората — те отстъпваха сами, — а в Сумрака. Не, тук нямаше повече охрана. Оставаше да реша къде е самият щаб. Горе, в служебните помещения на кулата, сред апаратурата? Не мисля. По-скоро в по-комфортна обстановка.

До стълбите, водещи надолу, към ресторанта, стоеше още един охранител. Достатъчен ми беше само един поглед, за да разбера: на него също са му въздействали, при това съвсем скоро. Добре поне, че му бяха въздействали съвсем повърхностно.

И добре, че изобщо бяха решили да му въздействат. Че нали това е нож с две остриета.

Охранителят отвори уста, готов да се развика.

— Млък! Да вървим! — бързо наредих аз.

Без да каже нито дума, той тръгна след мен.

Влязохме в тоалетната — малка безплатна атракция в кулата, писоар и две кабини, най-високо разположените в Москва. Не е ли привлекателно да оставиш следите си сред облаците? Направих движение с длан — от едната кабинка, вдигайки гащите си, изскочи пъпчив тийнейджър, мъжът до писоара извика, но прекъсна дейността си и с опулени очи избяга навън.

— Събличай се! — наредих аз на охранителя и свалих мокрия си пуловер.

 

 

Оставих кобура полуразкопчан, „орелът на пустинята“ е доста по-голям от добрия стар „Макаров“. Но това не ме притесняваше особено. Важното е, че униформата ми беше почти по мярка.

— Ако чуеш изстрели — казах на охранителя, — слизаш долу и изпълняваш дълга си. Ясно?

Той кимна. Произнесох формулата за вербуване:

— Приобщавам те към Светлината. Отхвърли Мрака, защити Светлината. Давам ти зрение да отличаваш Доброто от Злото. Давам ти вяра да следваш Светлината. Давам ти храброст да се сражаваш с Мрака.

Навремето си мислех, че никога няма да мога да използвам правото си за привличане на доброволци. Какво може да бъде правото на избор в истинския Мрак? Как могат да се въвличат хората в нашите игри, след като самите Патрули са създадени, за да се противодейства на тази практика?

Сега действах без колебание. Възползвах се от пролуката, оставена от Тъмните, когато бяха възложили на охранителя да пази щаба им — просто така, за всеки случай, както хората държат в апартаментите си малки кученца, неспособни да хапят, но умеещи да джавкат. И тази постъпка ми даде правото да тласна охранителя в другата посока, да го накарам да ме следва. Защото той не беше нито добър, нито лош, бе най-обикновен човек, с умерено любяща жена, възрастни родители, на които не забравяше да помага, малка дъщеря и почти пораснал син от първия брак, слаба вяра в Бога, объркани морални принципи, няколко стандартни мечти — обикновен добър човек.

Къс пушечно месо между армиите на Доброто и Злото.

— Нека Светлината бъде с теб — казах аз. И малкият жалък човечец кимна, а лицето му се проясни. В очите му избухна обожание. Точно така беше гледал той преди няколко часа Тъмния маг, който му бе дал небрежна заповед, показвайки му моята снимка.

След минута охранителят, облечен в моя мокър и вмирисан пуловер, стоеше до стълбите. А аз вървях надолу, опитвайки се да разбера какво възнамерявам да правя, ако се окаже, че Завулон е в щаба? Или друг маг от неговото равнище?

В такъв случай способностите ми нямаше да стигнат дори за секунда маскировка.

Бронзовата зала. Влязох през вратата, оглеждайки този нелеп пръстеновиден „вагон-ресторант“. Пръстенът с наредените върху него маси бавно се въртеше.

Кой знае защо смятах, че Тъмните ще разположат щаба си в Златната или Сребърната зала. И дори бях леко учуден от открилата се пред мен картина.

Сервитьорите плуваха, като лениви риби, разнасяйки по масите алкохол, който тук общо взето беше забранен. Право пред мен, през две маси, бяха разположени компютърните терминали, свързани с два мобилни телефона. Не си бяха правили труда да прекарат кабели до безбройните комуникации на кулата, значи щабът бе организиран набързо. Трима дългокоси младежи работеха съсредоточено — пръстите им се плъзгаха по клавиатурите, по екрана пробягваха редове, в пепелниците димяха цигари. Никога не бях виждал Тъмни програмисти, но това, разбира се, бяха обикновени оператори, а не системни администратори. И те по нищо не се различаваха от когото и да било от нашите магове, сложен в щаба на свързан с мрежата ноутбук. Може би дори изглеждаха по-порядъчно от някои от нашите.

— Културно-изложбен комплекс „Соколники“ е покрит изцяло — каза един от младежите. Тихо, но гласът му се разнесе из целия пръстен на ресторанта и сервитьорите потрепнаха, обърквайки посоката.

— Таганско-Краснопресненска линия е под контрол — отвърна друг. Младежите се спогледаха и се засмяха. Навярно имаха малко състезание кой ще рапортува по-бързо за своите участъци.

Гонете ме, гонете!

Тръгнах през ресторанта, насочвайки се към бара. Не ми обръщайте внимание, безпомощен човек-охранител, един от онези, комуто мимоходом е била отредена ролята на куче-пазач. А ето че сега охранителят е дошъл да изпие една бира: напълно ли се е лишил от чувство за отговорност? Или е решил да провери безопасността на новите си господари? Взводът е пратен на нощна стража по заповед на краля. Тарам-там-там, тара-ра-ра…

Застаряващата жена зад бара търкаше халбите с механични движения. Когато спрях, тя мълчаливо започна да ми налива бира. Очите й бяха празни и тъмни, тя се бе превърнала в марионетка и аз с усилие успях да потисна краткото ослепително яростно избухване. Не бива. Нямам право на емоции. Аз също съм автомат. Куклите нямат чувства.

После видях девойката, седнала на висока въртяща се табуретка срещу бара и сърцето ми отново се сви.

Как можах да не помисля за това?

За всеки оперативен щаб трябва да се уведоми противника. Във всеки оперативен щаб трябва да бъде изпратен наблюдател. Това е част от Договора, това е едно от правилата на играта, изгодно — макар изгодата да е само привидна — и за двете страни. И в нашия щаб, ако е организиран, седи някой от Тъмните.

Тук седеше Тигърчето.

Отначало погледът на девойката се плъзна по мен без никакъв интерес и аз за малко да реша, че всичко се е разминало.

После погледът й се върна.

Тя вече виждаше човека-охранител, чийто облик бях приел. И нещо не съвпадаше със съхранения в паметта образ. Предизвикваше тревога. След миг тя ме погледна през Сумрака.

Стоях неподвижно, без да се опитвам да се скрия.

Девойката отмести поглед и се обърна към седналия срещу нея маг. Никак не беше слаб — оцених възрастта му на стотина години, а равнището на сила — най-малко трето. Не беше слаб, а просто самодоволен.

— Все едно, вашите действия са провокация — каза тя със спокоен глас. — Дневният патрул е сигурен, че Дивака не е Антон.

— А кой е тогава?

— Неизвестен на нас непълноценен Светъл маг. Светъл, контролиран от Тъмните.

— Защо, момиче? — искрено се учуди магът. — Обясни ми, моля те. Защо ни е да губим своите, макар и не най-ценните?

— „Не най-ценните“ е ключовата фраза — меланхолично съобщи Тигърчето.

— Да допуснем, че бихме постъпили така, ако имахме възможност да унищожим началника на московските Светли, но той, както винаги, е извън подозрение. А да загубим двайсетина от нашите заради един-единствен Светъл средна ръка? Несериозно. Или ни мислиш за глупаци?

— Мисля ви за умни. Може би по-умни от самата мен — Тигърчето се усмихна зловещо. — Но аз съм само оперативен работник. Изводите ще ги правят други, и те ще ги направят, не се съмнявайте.

— Ние дори не искаме незабавно наказание! — Тъмният се усмихна. — Ние дори сега не изключваме възможността за грешка. Трибунал, квалифицирано и безпристрастно разследване, справедливост — това е всичко, което искаме!

— А не е ли много странно, че вашият глава не улучи Антон, използвайки Бича на Шааб? — девойката полюшна с пръст полупразната халба бира. — Удивително. Любимото му оръжие, което той владее до съвършенство от стотици години. Сякаш на Дневния патрул не му е интересно самото залавяне на Антон.

— Мило момиче — Тъмният маг се наведе над масата, — вие сте непоследователни! Не можете да ни обвинявате, че хем преследваме невинен, спазващ закона Светъл, хем не се опитваме да го хванем!

— И защо?

— Такъв дребен садизъм — магът се закикоти. — Разговорът ми доставя истинско удоволствие. Нима ни смятате за банда от побъркани кръвожадни психопати?

— Не, смятаме ви за банда хитри мерзавци.

— Нека да сравним методите си — Тъмният, изглежда, се беше захванал здраво с любимия си коняк. — Нека да сравним вредата от действията на Патрулите, нанесена на обикновените хора, нашата фуражна база.

— Хората са фураж за вас.

— А за вас? Или Светлите сега произлизат от Светли, а не от тълпата?

— За нас хората са корените. Нашите корени.

— Нека бъдат корени. Защо да се караме за отделни думи? Но тогава това са и наши корени, момиче. И те ни изпращат все повече и повече сок, няма да го крия, това не е тайна.

— Ние също не ставаме по-малко. И това не е тайна.

— Разбира се. Бурно време, стрес, натоварвания — хората живеят на ръба, а от него лесно можеш да паднеш. Поне в едно нещо достигнахме до общ извод! — магът се разсмя.

— Достигнахме — съгласи се Тигърчето. Тя вече не гледаше към мен, разговорът се прехвърли към вечния, неразрешим въпрос, над който си блъскаха главите философите на двете страни, а не двама скучаещи магове, Тъмен и Светъл. Разбрах, че Тигърчето вече е съобщила всичко, което е трябвало да науча.

Или поне всичко, което е сметнала за възможно да каже.

Взех халбата бира, сложена пред мен. Пресуших я с отмерени, дълбоки глътки. Наистина ми се пиеше.

Ловът е престорен?

Да. И аз отдавна го бях разбрал. Основното, което трябваше да науча, беше, че нашите също вече са наясно с това.

Дивака не е хванат?

Разбира се. Иначе вече щяха да са се свързали с мен. По телефона или ментално, това нямаше да е проблем за шефа. Убиецът щеше да бъде предаден на Трибунала, Светлана нямаше да се разкъсва между желанието да помогне и необходимостта да не се намесва в битки, а аз бих могъл да се изсмея в лицето на Завулон.

Но как, как е възможно да се намери в огромния град човек, чиито способности се проявяват спонтанно? Избухват — и гаснат. От убийство до убийство, от една безсмислена победа над Злото до друга? Дори наистина да е известен на Тъмните, това е тайна на най-висшите звена на ръководството.

И в никакъв случай не на тези Тъмни около мен, занимаващи се с празни работи.

Огледах се с отвращение.

Та това е несериозно!

Охранителят, когото толкова лесно убих. Магът трета степен, който разпалено спореше с нашата наблюдателка и гледаше какво става около него. Тези младоци зад терминалите, крещящи в пълен глас:

— Булевардът на цветята е проверен!

— Полежаевска е под контрол!

Да, това е оперативният им щаб. Толкова нелеп и толкова неквалифициран, колкото Тъмните, търсещи ме по улиците. Да, мрежата е хвърлена, но никой не се вълнува от броя на дупките в нея. Колкото по-дълго се измъквам от преследването, колкото повече нервнича, толкова по-добре за Мрака. За по-голямата му част, естествено. Светлана няма да издържи. Ще се пречупи. Ще се опита да помогне, усетила в себе си раждането на истинската Сила. Никой от нашите няма да може да я удържи — определено. И ще я довършат.

— Волгоградски проспект.

В момента можех да ги изколя и да ги изпозастрелям — всичките! Всички до един! Това бе изметът на Мрака, неудачниците, аутсайдерите — или лишени от перспективи, или с прекалено много недостатъци. На Тъмните просто не им е жал за тях — те пречат, мотаят се в краката. Дневният патрул не е приют, на какъвто понякога приличаме ние. Дневният патрул се отървава от излишните, при това обикновено чрез нашите ръце. Като при това печелят козове, правото на ответни действия, на промяна на баланса.

И онази сумрачна фигура, която ми посочи кулата Останкино, също беше рожба на Мрака. Застраховка, ако изведнъж не се досетя къде да отида да воювам.

А истинските действия се координират от един-единствен Различен.

Завулон.

Разбира се, в него няма и капчица злоба към мен. Защо са й такива сложни и вредни емоции на такава сериозна сила? Такива като мен той многократно ги е ял на закуска, вдигал ги е от дъската и ги е разменял за свои пешки.

Кога ли щеше да реши, че партията е спечелена, че трябва да разиграе финала?

— Имате ли огънче? — попитах аз, оставяйки чашата и вдигайки захвърления на бара пакет цигари. Някой го беше забравил, може би избягал посетител на ресторанта, изгубил паметта си, или пък Тъмен.

Очите на Тигърчето проблеснаха зловещо, тя застана нащрек. Усетих, че още миг — и вълшебницата ще премине в бойна трансформация. Тя със сигурност също бе оценила силите на противника и беше решила, че имаме сериозни надежди за успех.

Но нямаше нужда от подобно нещо.

Тъмният маг, старият маг от трето равнище, небрежно протегна към мен запалка. „Ронсонът“ изщрака мелодично, пусна езиче пламък, а Тъмният продължи:

— Всички ваши постоянни обвинения срещу Мрака — в двойна игра, в коварство, в провокации — имат една-единствена цел. Да замаскират собствената ви нежизнеспособност. Неразбирането на света, на неговите закони. Неразбирането на хората, в края на краищата! Достатъчно е само да признаете, че прогнозите от страна на Мрака са значително по-точни, а следването на естествените нужди на човешката душа я довежда на наша страна — и какво ще стане с вашия морал? С вашата жизнена философия? А?

Запалих, кимнах учтиво и тръгнах към стълбите. Тигърчето гледаше объркано след мен. Е, разбери, досети се сама защо си тръгвам.

Всичко, което можех да науча тук, го научих.

По-точно — почти всичко.

Наведох се над късо подстриган очилатко, вперил очи в ноутбука си, и попитах делово:

— Кои райони ще покрием последни?

— Ботаническата, Изложбата на постиженията на народното стопанство — отвърна той, без да вдига поглед. Курсорът се плъзгаше по екрана. Тъмният даваше нареждания, наслаждаваше се на властта, местеше червени точки върху картата на Москва. Би било по-трудно да го откъснат от този процес, отколкото от любимото момиче.

Нали те също умеят да обичат.

— Благодаря — казах аз и пуснах недоизпушената цигара в пълния пепелник. — Много ми помогна.

— Дребна работа — махна с ръка операторът. Отново не ме погледна. Изплезил език, той слагаше на екрана поредната точка: обикновен Тъмен, включил се в преследването. На какво се радваш, глупчо, този, който командва бала, никога няма да се покаже на картата ти. По-добре да се беше хванал да си играеш на войници, със същото упоение от властта.

Излязох на витата стълба. Яростта, с която дойдох тук — да убивам и по-скоро да бъда убит — беше изчезнала. Навярно по същия начин в определен момент от битката войниците ги обзема ледено спокойствие. Така и ръцете на хирурга престават да треперят, когато види, че болният умира на операционната маса.

Какви варианти си предвидил, Завулон?

Че ще започна битка с преследвачите си и всички Светли и Тъмни ще хукнат към суматохата, особено Светлана?

Следващият.

Че ще се предам или ще бъда хванат, и ще започне бавен, продължителен, мъчителен процес, който ще завърши с безумно избухване на Светлана пред Трибунала?

Следващият.

Че ще започна битка с целия оперативен щаб от магове-неудачници, ще ги пребия, но ще се окажа в капан на височина триста метра, а Светлана ще хукне към кулата?

Следващият.

Че ще намина през щаба, ще си изясня, че тук никой не знае нищо за Дивака, и ще се постарая да спечеля време?

Възможно.

Обръчът се стеснява, знам. Той вече се е сключил в покрайнините, по Московския околовръстен път, после е започнало разделянето на града на райони, отсичането на транспортните магистрали. Все още не е късно да побягна през най-близките, още непокрити околности, да намеря укритие, да се опитам да се стая: та нали единствения съвет, който ми даде шефът, беше да се държа, да печеля време, докато Нощния патрул се опитва да намери Дивака.

Ти неслучайно ме тласкаш към района, където стана нашият малък зимен сблъсък, нали? Не мога да не си спомня за него, значи така или иначе ще действам под влияние на спомените.

Панорамната зала вече беше празна. Съвсем. Последните посетители бяха изчезнали, нямаше и персонал — единствено посветеният от мен човек стоеше до стълбите, стиснал в ръка пистолета, и с пламък в очите гледаше надолу.

— Преобличаме се отново — наредих аз. — Приеми благодарност от Светлината. После ще забравиш всичко, за което говорихме. Ще се прибереш вкъщи. Ще запомниш само, че денят е бил най-обикновен, като предишния. Никакви произшествия.

— Никакви произшествия! — с готовност изстреля охранителят, докато се измъкваше от дрехите ми. Толкова е лесно хората да бъдат привлечени към Светлината или Мрака, но те са най-щастливи когато им позволят да бъдат самите себе си.