Сергей Лукяненко
Нощен патрул (7)

Глава 6

До пътя ме чакаше Иля. Стоеше, пъхнал ръце в джобовете, и с отвращение гледаше небето, откъдето се сипеше ситен снежец.

— Най-после — каза лаконично той, когато се измъкнах от колата, след ръкостискане с депутата. — На шефа му писна да чака.

— Какво става тук?

Иля се ухили. Но в усмивката му липсваше обичайната жизнерадост.

— Сега ще видиш… да вървим.

Тръгнахме по отъпканата пътечка, изпреварвайки бавно пристъпващите жени, натоварени с торби след пазаруването в супермаркета. Колкото и да е странно, и при нас се появиха супермаркети — съвсем като истинските. Само че походката на хората си остана същата — сякаш току-що се бяха редили с часове за посинели пилешки трупове…

— Далече ли е?

— Ако беше далече, щяхме да вземем кола.

— А какво направи нашия сексуален гигант? Не се ли справи?

— Игнат се постара — беше единственото, което каза Иля. Кой знае защо, изпитах краткотрайно злорадство, сякаш провалът на красавеца Игнат беше в мой интерес. Обикновено, ако задачата го изискваше, той се озоваваше в чуждото легло час или два след възлагането на поръчението.

— Шефът обяви готовност за евакуация — каза изведнъж Иля.

— Какво?

— Пълна готовност. Ако фунията не се стабилизира, Различните ще напуснат Москва.

Той вървеше отпред и не можех да погледна в очите му. Но защо му бе на Иля да лъже…

— А фунията все така ли… — започнах аз. И млъкнах.

Видях я.

Отпред, над неприветлив девететажен блок, на фона на тъмното снежно небе, бавно се въртеше черен смерч.

Той вече не можеше да се нарече фуния или вихър. Беше именно смерч. Подаваше се не от тази сграда, а от съседната, която още не се виждаше. И, като се имаше предвид ъгъла на тъмния конус, смерчът излизаше почти от самата повърхност. Прошепнах:

— Дявол.

— Не го викай! — прекъсна ме Иля. — Че току-виж…

— Тя е трийсет метра…

— Трийсет и два. И продължава да расте.

Хвърлих бърз поглед към рамото си и видях Олга. Тя беше излязла от Сумрака.

Виждали ли сте някога изплашена птица? Изплашена съвсем по човешки?

Совата изглеждаше разчорлена. Нима перата могат да настръхват от ужас? Очите й горяха с оранжево-жълт кехлибарен огън. Горкото ми яке беше изпокъсано на рамото и беше станало като юфка, а ноктите продължаваха да стържат, сякаш искаха да се доберат до тялото ми.

— Олга!

Иля се обърна и кимна:

— Точно така… Шефът разправя, че фунията в Хирошима е била по-ниска.

Совата размаха криле и излетя, беззвучно и плавно. Някаква жена извика зад гърба ми. Обърнах се и видях обърканото лице и смаяния поглед, следящ птицата.

— Това е врана — тихо съобщи Иля, леко поглеждайки жената. Реакцията му беше значително по-бърза от моята. След миг случайната свидетелка вече ни изпреварваше, недоволно мърморейки нещо за тесните пътечки и любителите на препречването на пътя.

— Бързо ли расте? — попитах аз, кимайки към смерча.

— Скокообразно. Но в момента има стабилизация. Шефът отзова навреме Игнат. Да вървим…

Совата, която беше обиколила смерча в широк кръг, се снижи и полетя над нас. Олга беше запазила известно самообладание, но непредпазливото излизане от Сумрака красноречиво показваше нейното объркване.

— А какви ги е забъркал той?

— А, нищо особено… освен излишна самоувереност. Запозна се. Започна да форсира и фунията нарасна… и то как!

— Не разбирам — объркано казах аз. — Такъв размер може да се появи при активно захранване от страна на мага, който вика инферното…

— Точно за това става въпрос. Някой е проследил Игнат и е подхвърлил въгленче в огнището. Оттук…

Влязохме във входа на сградата, която беше между нас и вихъра. Совата в последния момент влетя подире ни. Погледнах с недоумение Иля, но нищо не го попитах. Впрочем веднага стана ясно защо сме тук.

В един от апартаментите на първия етаж беше организиран временен оперативен щаб. Масивната стоманена врата, надеждно заключена в човешкия свят, беше широко отворена в Сумрака. Без да спира, Иля се гмурна в Сумрака и прекрачи през прага, а аз си поиграх няколко секунди, докато вдигна сянката си, и го последвах.

Голям апартамент, четири стаи, навсякъде — много уютно. При това — шумно, топло и задимено.

Тук имаше повече от двайсет Различни. И от оперативните работници, и от нас, канцеларските плъхове. Никой не обърна внимание на моята поява, но Олга я заглеждаха. Осъзнах, че старите служители на Патрула я познават, но никой дори не се опита да поздрави бялата сова или да й се усмихне.

Какви ли ги беше забъркала?

— Шефът е в спалнята, там — подхвърли Иля и зави към кухнята. Там дрънчаха чаши. Вероятно пиеха чай, а може би и нещо по-силно. Хвърлих бегъл поглед и се убедих, че съм прав. Утешаваха Игнат с коняк. Нашият сексуален терорист изглеждаше напълно смазан и съсипан, отдавна не му се бяха стоварвали такива неприятности.

Продължих нататък, побутнах първата ми попаднала врата и надникнах.

Това беше детската. В малко креватче спеше детенце на пет години, а долу на килима — родителите му и девойка-тийнейджърка. Ясно. Собствениците на апартамента бяха потопени в сладък и дълбок сън, за да не се мотаят в краката на Различните. Можели са да организират целия щаб в сумрачното пространство, но защо да си хабят силите напразно?

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се — оказа се, че е Семьон.

— Шефът е там — съобщи кратко той. — Хайде…

Изглежда всички бяха в течение, че ме чакат.

Влязох в другата стая и за миг се стъписах.

Няма нищо по-нелепо от оперативен щаб на Нощния патрул, разположен в жилищен апартамент.

Над тоалетната масичка, затрупана с богата колекция от козметика и бижута, висеше средно голямо магическо кълбо. То транслираше вида на вихъра отгоре. До него на малка табуретка седеше, мълчалива и съсредоточена, Лена — най-добрият ни оператор. Очите й бяха затворени, но при появата ми тя едва-едва вдигна ръка за поздрав.

Добре, това бе нещо обикновено. Операторът на кълбото вижда цялото пространство едновременно, не е възможно да се скриеш.

На леглото, облегнат на възглавниците, се беше полуизлегнал шефът. Носеше шарен халат, меки източни пантофи и татарска шапчица — „тюбетейка“. Сладкият аромат от преносимото наргиле изпълваше помещението. Бялата сова стоеше пред него. По всичко личеше, че двамата общуват невербално.

Също нещо нормално. В минути на особено напрежение шефът винаги се връща към навиците си, усвоени в Средна Азия. Той е работил там на границата между деветнайсети и двайсети век, маскиран първо като мюфтия, после — като предводител на бандити-контрареволюционери, след това — като червен комисар, а накрая и десет години като секретар на районния комитет на партията.

До прозореца стояха Данила и Фарид. Дори моите способности бяха достатъчни, за да забележа яркочервеното сияние на магическите жезли, скрити в ръкавите им.

Напълно нормално разположение на силите. В такива минути щабът не се оставя без охрана. Данила и Фарид не са най-силните бойци, но са опитни, а това качество често е значително по-важно от грубата сила.

Но какво да кажа за другия Различен, който се намираше в стаята?

Той беше в ъгъла, седеше на колене, скромен и незабележим. Слаб като треска, с хлътнали бузи, с черни коси, подстригани късо, по военно, и с големи, тъжни очи. Изобщо не беше ясно на каква възраст е — може би на трийсет, а може би и на триста. Тъмни дрехи. Свободният костюм и сивата риза добре подхождаха на облика му. Някой страничен наблюдател навярно би взел непознатия за член на малка секта. И в известен смисъл щеше да е прав.

Това беше Тъмен маг. При това маг от най-висок ранг. Когато той погледна бегло към мен, усетих как черупката на защитата — между другото поставена не от мен самия! — запращя и започна да поддава.

Неволно отстъпих назад. Но магът вече бе забил поглед в пода, сякаш за да покаже, че сондирането е било случайно, неволно…

— Борис Игнатиевич… — усетих, че гласът ми е леко дрезгав.

Шефът кимна късо, после се обърна към Тъмния маг, който веднага се вторачи в него.

— Издай му амулет — рязко нареди той.

Оказа се, че гласът на Тъмния маг е тъжен и тих, като на човек, върху който са се стоварили всичките беди на света едновременно:

— Не правя нищо, забранено от Договора…

— Аз също. Моите сътрудници трябва да имат имунитет срещу наблюдателите.

Така значи! В нашия щаб има наблюдател от страна на Тъмните. Следователно наблизо е организиран полеви щаб на Дневния патрул и там също стоеше някой от нашите.

Тъмният маг бръкна в джоба на сакото, порови се и извади издялан костен медальон на медна верижка. Протегна го към мен.

— Хвърли го — казах аз.

Магът леко се усмихна, все така меланхолично и със съчувствие, и замахна с ръка. Улових медальона. Шефът кимна одобрително.

— Име? — попитах аз.

— Завулон.

До момента не бях чувал това име. Или не беше прекалено известен, или бе от самите върхове на Дневния патрул.

— Завулон… — повторих аз и погледнах амулета. — Ти вече нямаш власт над мен.

Медальонът в дланта ми се затопли. Надянах го върху ризата си, кимнах на Тъмния маг и пристъпих към шефа.

— Такива ми ти работи, Антоне — каза шефът малко неразбираемо, без да вади от устните си накрайника на наргилето. — Такива ми ти работи. Виждаш ли?

Погледнах през прозореца и кимнах.

Черният вихър се подаваше от същия девететажен блок като този, в който се намирахме. Тънкия еластичен връх на вихъра беше някъде на равнището на първия етаж и когато се пресегнах през Сумрака, успях да локализирам точно апартамента.

— Как е могло да се случи такова нещо? — попитах. — Борис Игнатиевич, та това вече не е тухла върху главата… нито пък взрив на газовата инсталация във входа…

— Правим всичко, каквото можем. — Шефът като че ли сметна за необходимо да се отчете пред мен. — Всички ракетни шахти са под наш контрол, същото вече е направено в Америка и Франция, приключва работата в Китай. По-трудно е с тактическото ядрено оръжие. Изобщо не сме в състояние да открием всички работоспособни лазерни спътници. В града е пълно с бактериологични гадости… преди един час едва не стана изтичане в Научно-изследователския институт по вирусология.

— Не може да се излъже съдбата — предпазливо казах аз.

— Именно. Ние запушваме пробойни по дъното на кораба. А корабът вече се разцепва на две.

Изведнъж забелязах, че всички — и Тъмният маг, и Олга, и Лена, и бойците — ме гледат. Стана ми неудобно.

— Борис Игнатиевич?

— Ти си вързан за нея.

— Какво?

Шефът въздъхна, измъкна тръбичката от устата си, студеният опиумен дим потече към пода.

— Ти, Антон Городецки, програмист, неженен, със средни способности, си вързан за девойката, над която виси тази черна гадост.

Тъмният маг в ъгъла въздъхна едва доловимо. Не се сетих за нищо по-добро, освен да попитам:

— Защо?

— Не знам. Изпратихме при нея Игнат, той работи чисто. Нали знаеш, че може да съблазни всеки?

— А с нея не се получи?

— Получи се. Само че фунията започна да расте. Общуваха половин час, фунията нарасна от метър и половина до двайсет и пет метра. Наложи се да го отзовем… спешно.

Погледнах косо Тъмния маг. Завулон уж гледаше в пода, но веднага вдигна глава. Този път защитата ми не реагира — амулетът ме прикриваше надеждно.

— На нас това не ни е необходимо — тихо каза той. — Само дивак е в състояние да убие слон, за да похапне някоя мръвка месо.

Сравнението ме шокира. Но, изглежда, той не лъжеше.

— Подобен размах на разрушенията ни е необходим много рядко — добави Тъмният маг. — В момента нямаме проекти, които да изискват изригване на подобно количество енергия.

— Много се надявам да е така… — произнесе шефът с чужд, скърцащ глас. — Завулон, ти трябва да си наясно, че ако катастрофата все пак стане… ние също ще извлечем максимума от нея.

Върху лицето на Тъмния маг се появи сянка от усмивка:

— Количеството хора, които ще се ужасят от случилото се, ще пролеят сълзи и ще почувстват мъка, ще бъде огромно. Но повече, много повече ще се окажат онези, които лакомо ще се залепят за екрана на телевизора, ще се наслаждават на чуждата беда, ще се радват, че тя е подминала техния град, ще се подиграват на „третия Рим“^[1], застигнат от наказание… наказание от небесата. Ти знаеш това, враг мой.

Той не злорадстваше — Тъмните магове от висок ранг не реагират толкова примитивно. Той информираше.

— И все пак ние сме готови — каза Борис Игнатиевич. — Ти го знаеш.

— Знам. Но ние сме в по-изгодна позиция. Ако не държиш двойка тузове в ръкава, Борис.

— Знаеш, че винаги имам каре.

Шефът се обърна към мен, сякаш изгубил всякакъв интерес към Тъмния маг:

— Антоне, фунията не се захранва от Дневния патрул. С нея работи създател-единак. Неизвестен Тъмен маг с чудовищна сила. Той е усетил Игнат и е форсирал събитията. Сега цялата ни надежда е в теб.

— Защо?

— Нали ти казах: вързани сте. Антоне, във вероятностното поле има три разклонения.

Шефът помръдна ръка и във въздуха се разгъна бялата плоскост на екран. Завулон се намръщи — вероятно избухването на енергия леко го беше засегнало.

— Първата линия на развитие на събитията — каза шефът. По бялото платно, увиснало насред стаята без никаква опора, премина черна ивица. Разля се в безобразно петно, излизащо извън границите на екрана.

— Най-вероятният път. Фунията достига максимума си и пробивът на инферното се осъществява. Милиони жертви. Глобален катаклизъм — ядрен, биологически, падане на астероид, земетресение от дванайсета степен. Без значение какво точно.

— А пряк изход на инферното? — предпазливо попитах аз. Погледнах косо Тъмния маг — лицето му остана равнодушно.

— Не. Едва ли. Прагът е още далече — поклати глава шефът. — В противен случай, предполагам, че Дневният и Нощният патрул вече щяха да са се избили помежду си. Вторият вариант…

Тънка линия, тръгваща от черната ивица. Прекъсната.

— Унищожаване на целта. Вихърът ще се разпръсне, ако целта загине… самостоятелно.

Завулон се помръдна. И любезно се обади:

— Аз съм готов да помогна в тази мъничка акция. Нощният патрул не може да я осъществи самостоятелно, нали? Ние сме на вашите услуги.

Настъпи тишина. После шефът се разсмя.

— Както искате — сви рамене Завулон. — Повтарям, че засега предлагаме услугите си. На нас не ни трябва глобална катастрофа, която за миг да унищожи милиони хора. Не ни трябва засега.

— Третият вариант — каза шефът, гледайки в мен. — Наблюдавай внимателно.

Още една линия, разклоняваща се от общия корен, която ставаше все по-тънка и накрая изчезваше.

— Това е, ако в играта влезеш ти, Антоне.

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

— Не знам. Вероятностната прогноза никога не е давала точни указания. Известно е само, че ти можеш да махнеш фунията.

Хрумна ми нелепата мисъл, че проверката продължава. Изпитанието в полеви условия. Успях да убия вампира, а сега… Но не. Не може да бъде. Не и при такъв залог!

— Никога не съм премахвал черни фунии — гласът ми, кой знае защо, беше станал чужд, по-скоро учуден, отколкото уплашен. Тъмният маг Завулон се закикоти — противно, по женски.

Шефът кимна:

— Знам, Антоне.

Той се надигна, загърна халата си и пристъпи към мен. Видът му беше нелеп, във всеки случай точно в обстановката на нормален московски апартамент източният му облик изглеждаше като неуспешна карикатура.

— Такива фунии още никой не е премахвал. Ти ще бъдеш първият, който ще опита.

Мълчах.

— И имай предвид, Антоне, че ако объркаш нещо… дори и най-дребно и незначително… ти ще изгориш пръв. Дори няма да успееш да се измъкнеш в Сумрака. Знаеш ли какво става със Светлите, когато попаднат на пътя на пробив на инферното?

Гърлото ми пресъхна. Кимнах.

— Простете, любезен враг мой — подигравателно изрече Завулон. — А не давате ли на сътрудниците си право на избор? Дори и по време на война в такива случаи се викат… доброволци.

— Викахме доброволци — подхвърли шефът, без да се обръща. — Всички ние сме доброволци, от много отдавна. И нямаме никакъв избор.

— А ние имаме. Винаги. — Тъмният маг отново се изсмя.

— Когато ние признаем правото на избор на хората, го отнемаме за себе си. Завулон — Борис Игнатиевич погледна косо Тъмния маг, — стараеш се пред чужда аудитория. Не пречи.

— Млъквам — Завулон наведе глава, сгуши се.

— Бъди така добър — каза шефът. — Антоне, не мога да ти дам съвет. Опитай. Моля те, опитай. И… забрави за всичко, на което са те учили. Не вярвай на това, което съм ти говорил, не вярвай и на онова, което си писал в конспектите, не вярвай нито на собствените си очи, нито на чужди думи.

— Тогава в какво да вярвам, Борис Игнатиевич?

— Ако знаех, Антоне, щях да изляза от щаба… и самият аз да вляза в оня вход.

Погледнахме едновременно през прозореца. Черният вихър се въртеше, поклащайки се ту в една, ту в друга посока. Някакъв човек, крачещ по тротоара, изведнъж зави към снега и започна да заобикаля вихъра по голяма дъга. Забелязах, че по банкета вече е отъпкана пътека: хората не можеха да видят напиращото към земята Зло, но усещаха приближаването му.

— Аз ще прикривам Антон — обади се внезапно Олга. — Ще го прикривам и ще осигурявам свръзката.

— Отвън — съгласи се шефът. — Само отвън… Антоне, тръгвай. Ще се постараем да те предпазим максимално от всякакво наблюдение.

Бялата сова излетя от леглото и кацна на рамото ми.

Погледнах приятелите си и Тъмния маг — той сякаш беше заспал — и излязох от стаята. И веднага усетих как шумът в апартамента утихва.

Изпратиха ме в пълна тишина, без излишни думи, без потупвания по рамото и съвети. Та нали всъщност аз не правех нищо особено. Просто отивах да умра.

 

 

Беше тихо.

Някак нередно тихо, дори за московски жилищен район в такъв късен час. Сякаш всички се бяха прибрали по домовете, загасили осветлението, покрили главите си с одеяла и мълчаха. Именно мълчаха, а не спяха. Само синкаво-червените петна трепереха по прозорците — навсякъде работеха телевизори. Това вече е станало навик, когато е страшно, когато е тягостно — да се пусне телевизора и да се гледа каквото и да е — от телешопа до новините. Хората не виждат сумрачния свят. Но са способни да усетят приближаването му.         — Олга, какво ще кажеш за тази фуния? — попитах аз.

— Непреодолима.

Рече и отсече.

Стоях пред входа и гледах еластичния като хобот на слон връх на вихъра. Засега не ми се влизаше.

— Кога… при какъв размер на фунията ще успееш да я угасиш?

Олга се замисли:

— Височина пет метра. Все още ще има шанс. При три метра — със сигурност.

— А в такъв случай момичето ще се спаси ли?

— Възможно е.

Нещо не ми даваше покой. В тази ненормална тишина, когато дори колите се стараеха да заобикалят по-отдалеч обречения район, все пак бяха останали някакви звуци…

После разбрах. Кучетата скимтяха. По всички апартаменти, във всички сгради наоколо — тихо, жалко и безпомощно нещастните животинки се оплакваха на собствениците си. Те виждаха наближаващото инферно.

— Олга, информацията за момичето. Цялата.

— Светлана Назарова. На двайсет и пет години. Лекар-терапевт, работи в седемнайсета поликлиника. Не е попадала в полезрението на Нощния патрул. Не е попадала в полезрението на Дневния патрул. Не са открити магически способности. Родителите й и по-малкият й брат живеят в Братеево, контактите с тях са епизодични, предимно по телефона. Четири приятелки, проверяват се, засега всичко е чисто. Отношенията с околните са спокойни, не е забелязана внезапна омраза.

— Лекар — замислено казах аз. — Олга, а това не е ли нишка? Някакъв старец или старица… недоволни от лечението. В последните години от живота обикновено се наблюдава изблик на латентните магически способности…

— Проверява се — отвърна Олга. — Засега няма такива данни.

Естествено. Глупаво е да се увличам в догадки, с момичето половин ден са се занимавали по-умни хора от мен.

— Нещо друго?

— Кръвната й група е нулева. Няма сериозни заболявания, от време на време бодежи в сърдечната област. Първи сексуален контакт — на седемнайсетгодишна възраст, със свой връстник, от любопитство. Била е омъжена за четири месеца, вече две години, откакто е разведена, отношенията й с бившия й съпруг са останали нормални. Няма деца.

— Някакви способности у мъжа й?

— Нулеви. У неговата нова жена — също. Първото, което беше проверено.

— Врагове?

— Две недоброжелателки в работата. Двама отхвърлени поклонници на работното място. Приятел от училище преди половин година се е опитал да получи фалшив болничен лист.

— И?

— Отказала му е.

— Виж ти. А те как са с магията?

— На практика — никак. Равнище на недоброжелателност — битова. Магическите способности са слаби при всички. Не са способни на такъв вихър.

— Смъртни случаи при пациентите? В последно време?

— Не е имало.

— Тогава откъде се е взело проклятието? — попитах риторично. Да, сега беше ясно защо Патрулът е попаднал в задънена улица. Светлана се бе оказала просто добро дете. Петима врагове за двайсет и пет години — само можеше да се гордее с това.

Олга премълча.

— Трябва да тръгвам — казах аз. Обърнах се към прозореца, където се виждаха силуетите на момчетата. Някой от охраната ми махна с ръка. — Оля, а как е протекла работата на Игнат?

— Стандартно. Запознанство на улицата, във вариант „неуверен интелектуалец“. Кафе в бара. Разговори. Равнището на симпатия в обекта се повишило бързо, Игнат преминал към форсиране на запознанството. Купил шампанско и ликьор, дошли тук.

— По-нататък?

— Вихърът започнал да расте.

— Какъв бил поводът?

— Никакъв. Игнат й харесал, нещо повече — тя започнала да изпитва силно влечение. Но в този момент фунията увеличила размера си, катастрофално бързо. Игнат сменил три стила на поведение, получил еднозначно предложение да остане за през нощта, след което фунията преминала в стадии експлозивен растеж. Отзовали го и фунията се стабилизирала.

— Как са го отзовали?

Вече бях премръзнал и усещах противна влага в обувките си. Още не бях готов да действам.

— „Болна майка“. Позвъняване по клетъчния телефон, разговор, извинения, обещание да позвъни утре. Всичко е станало чисто, в обекта не са се появили подозрения.

— И фунията се е стабилизирала?

Олга помълча — очевидно се свързваше с аналитиците.

— Дори мъничко спаднала. С три сантиметра. Но това може и да е обичайният откат след прекратяването на подхранването.

Във всичко това имаше нещо. Само дето никак не можех да формулирам смътните си подозрения.

— Къде е нейният район, Олга?

— Тук, наоколо. Включително и самата тази сграда. При нея често идват болни.

— Прекрасно. Тогава ще отида като пациент.

— Трябва ли ти помощ при внушаването на лъжлива памет?

— Ще се справя.

— Шефът одобрява — отвърна Олга след кратка пауза. — Действай. Легендата ти е: Антон Городецки, програмист, неженен, под наблюдение от три години, диагноза — язва на стомаха, живущ в същия този блок, апартамент шейсет и четири. Той в момента е празен, в случай на необходимост ще осигурим тила.

— С три години няма да се справя — признах си аз. — Максимум една.

— Добре.

Погледнах Олга, и тя — мен, със своя немигащ птичи поглед, в който все пак имаше нещо от онази покрита със сажди аристократична жена, с която пих коняк в кухнята ми.

— Успех — каза Олга. — Опитай се да намалиш фунията. Поне с десетина метра… тогава ще рискувам.

Птицата излетя и моментално влезе в Сумрака, някъде в най-дълбоките слоеве.

Въздъхнах и тръгнах към входа. Хоботът на вихъра се поколеба, опитвайки се да ме докосне. Протегнах дланите си към него и направих Ксамади, знака на отрицанието.

Вихърът потрепна и се отдръпна. Без страх — по-скоро беше приел правилата на играта. При такива размери напиращото инферно вече трябва да е придобило разум и да прилича не на глупава самонасочваща се ракета, а по-скоро на свиреп и опитен камикадзе. „Опитен камикадзе“ звучи смешно, но по отношение на Мрака този термин е оправдан. Веднъж проникнал в човешкия свят, вихърът на инферното е обречен да загине, но това е просто гибелта на една-единствена оса от огромен рояк.

— Твоят час още не е настъпил — казах аз. Инферното така или иначе нямаше да ми отговори, но ми се искаше да изрека тези думи.

Преминах покрай върха на вихъра. Фунията изглеждаше като направена от синкавочерно стъкло и беше еластична като гума. Външната й повърхност бе почти неподвижна, но в дълбините, където тъмната синева преминаваше в непрогледен мрак, се долавяше бясно въртене.

Може би не бях прав. Може би часът й все пак бе настъпил…

Входът се оказа дори без ключалка, по-точно ключалка имаше, но разбита и изпотрошена. Нормално. Малък поздрав от Мрака. Вече се бях научил да обръщам внимание на дребните му петънца, да забелязвам надписите и следите от мръсни подметки върху стените, счупените крушки и окаляните асансьорни кабини. Но в момента бях прекалено напрегнат, за да ми правят впечатление такива неща.

Нямаше нужда да взимам точния адрес. Усещах присъствието на девойката — едва ли си струваше да й се отнема правото да я наричат девойка, само защото е била омъжена, това е по-скоро категория на възрастта. Знаех къде да отида, вече виждах апартамента й, по-точно не го виждах, а го възприемах в неговата цялост.

Единственото, което не разбирах, е как бих могъл да махна тази проклета фуния…

Спрях пред вратата, обикновена, не метална, което е доста странно за първи етаж, с разбита ключалка на входната врата на блока. Въздъхнах дълбоко и позвъних. Единайсет. Късничко, разбира се.

Дочуха се стъпки. Никаква звукоизолация…