Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други именаNight Watch
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1998 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи, научна фантастика
Видроман
ПоредицаНощен патрул
СледващаДневен патрул
ISBNISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул

Глава 2

Успях да поговоря с Олга насаме едва след два часа. Веселбата, колкото и пресилена да бе според Светлана, вече се бе преместила на двора. Семьон домакинстваше при грила, раздавайки на желаещите шишчета, които се приготвяха със скорост, еднозначно намекваща за използването на магия. До него, в сянката, имаше две каси със сухо вино.

Олга дружелюбно си бъбреше с Иля, и двамата имаха в ръцете си по шишче и чаша вино. Жалко беше да развалям тази идилия, но…

— Оля, трябва да поговорим — казах аз, приближавайки се към тях. Светлана беше напълно увлечена в спор с Тигърчето — девойките разпалено обсъждаха традиционния новогодишен карнавал на Патрула, прехвърляйки се от горещото време на тази тема по някаква своеобразна женска логика. Най-подходящият момент.

— Извинявай, Иля — вълшебницата разпери ръце. — Ще си довършим разговора, нали? Много ми е интересен твоят поглед върху причините за провала на Съюза. Макар и да не си прав.

Магът се усмихна триумфално и се отдалечи.

— Питай, Антоне — предложи Олга със същия тон.

— Нали знаеш за какво ще те питам?

— Досещам се.

Огледах се. Наоколо нямаше никой. Все още продължаваше този кратък миг от пикника във вилата, когато ти се яде, пие ти се и не чувстваш тежест нито в стомаха, нито в главата.

— Какво я очаква Светлана?

— Трудно е да се чете бъдещето. А бъдещето на великите магове и вълшебници…

— Не го усуквай, партньорке — погледнах я в очите. — Не бива. Нали все пак бяхме заедно? Работихме в екип? Още когато ти беше наказана и лишена от всичко, дори от това тяло. И то наказана напълно справедливо.

Кръвта се отдръпна от лицето на Олга.

— Какво знаеш ти за моята вина?

— Всичко.

— Откъде?

— Аз все пак работя с данни.

— Нямаш достъп до достатъчно данни. Случилото се с мен никога не е влизало в електронните архиви.

— Косвени данни, Оля. Виждала ли си кръговете върху водната повърхност? Камъкът може отдавна да лежи на дъното, да е покрит с тиня, а кръговете все още да се разширяват. Да подкопават склоновете, да изхвърлят на брега пяна и мръсотия, да обръщат лодки, ако камъкът е бил голям. Смятай, че дълго съм стоял на склона, Оля. Стоял съм и съм гледал вълните, които подронват брега.

— Блъфираш.

— Не. Олга, какво ще стане по-нататък със Светлана? В кой етап на обучението си е вече?

Вълшебницата ме гледаше, забравила за изстиналото шишче и за полупразната чаша. И аз нанесох още един удар:

— Ти нали си преминала през този етап?

— Да — изглежда, тя престана да играе на мълчанка. — Преминала съм го. Но мен ме подготвяха по-бавно.

— А защо със Светлана се бърза толкова?

— Никой не е предполагал, че през този век ще се роди още една Велика Вълшебница. На Хесер му се наложи да импровизира, да променя плановете в движение.

— Точно затова ти върнаха предишния облик, нали? Не само заради добре свършената работа?

— Ти самият нали всичко разбираш! — Очите на Олга проблеснаха лошо. — Защо ме питаш тогава?

— Ти контролираш подготовката й? Изхождайки от своя опит?

— Да. Доволен ли си?

— Олга, но нали сме от една и съща страна на барикадата? — прошепнах аз.

— Тогава не бутай съратниците си с лакти!

— Олга, каква е целта? Какво не си могла да направиш ти? Какво трябва да направи Света?

— Ти блъфираш! — Тя наистина се разстрои. — Антоне, как само блъфираш!

Аз мълчах.

— Ти не знаеш нищо! Ти не знаеш къде да гледаш, за да видиш кръговете по водата!

— Да допуснем. Но нали познах главното?

Олга ме гледаше, прехапала устни. После поклати глава:

— Позна. Директен въпрос, директен отговор. Но нищо няма да ти обяснявам. Не си длъжен да знаеш. Това не те засяга.

— Грешиш.

— Никой от нас не мисли злото на Света — рязко изрече Олга. — Ясно ли е?

— Ние и без това не умеем да желаем злото някому. Само че понякога нашето добро по нищо не се различава от Злото.

— Антоне, да приключим разговора. Нямам право да ти отговарям. И не бива да разваляме тази неочаквана почивка на останалите.

— Доколко е неочаквана? — коварно попитах аз. — А, Олга?

Тя вече се беше съвзела и лицето й стана непроницаемо. Прекалено непроницаемо за подобен въпрос.

— Ти и без това узна прекалено много — гласът й звучеше по-високо и беше придобил предишната си властност.

— Оля, никога не са давали отпуска на всички накуп. И то за денонощие. Защо Хесер прогони Светлите от града?

— Не всички.

— Полина Василевна и Андрей не се броят. Ти прекрасно знаеш, че те са кабинетни служители. Москва остана без нито един патрулен!

— Тъмните също са притихнали.

— И какво от това?

— Антоне, достатъчно.

Разбрах, че няма да каже повече нито дума. Кимнах:

— Добре, Оля. Преди половин година работихме като равен с равен, макар и случайно. Сега очевидно не е така. Извинявай. Проблемите не са мои, не са от моята компетентност.

Олга кимна. Това беше толкова неочаквано, че не повярвах на очите си.

— Е, най-накрая разбра.

Присмиваше ли ми се? Или наистина беше повярвала, че съм решил да не се намесвам в нищо?

— Аз изобщо съм доста схватлив — казах. Погледнах към Светлана: тя си бъбреше весело с Толик.

— Нали не ми се сърдиш? — попита Олга.

Докоснах дланта й, усмихнах се и тръгнах към къщата. Правеше ми се нещо. Толкова силно, сякаш бях джин, пуснат от бутилка след хиляда години заточение. Каквото и да е: да издигам дворци, да разрушавам градове, да програмирам на Бейсик или да бродирам на кръстчета.

Отворих вратата, без да я докосвам: побутнах я през Сумрака. Не знам защо. С мен рядко се случва подобно нещо, понякога защото много съм се напил, друг път — защото съм страшно ядосан. В момента първата причина изобщо не беше налице.

В гостната нямаше никой. И наистина, защо ти трябва да се затваряш вътре, когато на двора има горещи шишчета, студено вино и напълно достатъчно количество шезлонги под дърветата.

Стоварих се в едно от креслата. Потърсих върху масичката моята — или на Светлана — чашка и я напълних с коняк. Изпих го на екс, сякаш не бе петнайсетгодишен „Празничен“, а евтина водка. Напълних чашката отново.

В този момент влезе Тигърчето.

— Нали не възразяваш? — попитах аз.

— Не, разбира се. — Вълшебницата седна до мен. — Антоне, разстроен ли си?

— Не ми обръщай внимание.

— Със Света ли се скарахте?

Поклатих глава.

— Работата не е там.

— Антоне, да не би аз да направих нещо не както трябва? На момчетата не им ли харесва?

Погледнах я с искрено учудване.

— Тигърче, престани! Всичко е прекрасно. На всички им харесва.

— А на теб?

Никога по-рано не бях забелязвал такива колебания у вълшебницата върколак. Какво значение имаше дали ми е харесало или не, нали не е възможно да се угоди на всички?

— Продължават да подготвят Светлана — казах аз.

— За какво? — девойката леко се намръщи.

— Не знам. За нещо, което не е могла да направи Олга. При това много опасно и в същото време много важно.

— Това е добре. — Тя се пресегна и взе чаша. Наля си сама, опита коняка.

— Добре?

— Ами да. Че я подготвят, насочват я. — Тигърчето потърси нещо с поглед, после се намръщи и погледна музикалната уредба до стената. — Дистанционното вечно се губи някъде.

Уредбата оживя, светна. Засвири Куин — „Kind Of Magic“. Оцених непринудения жест. Да се управляват електронните схеми от разстояние — това не е като да пробиваш с поглед дупки в стената и като да гониш комари с огнени кълба.

— Колко време се готви за работата си в Патрула? — попитах аз.

— От седемгодишна възраст. На шестнайсет вече участвах в операции.

— Девет години! А на теб нали ти е по-лесно, твоята магия е от природата. От Светлана възнамеряват да направят Велика Вълшебница за шест месеца, най-много година!

— Трудна работа — съгласи се девойката. — Мислиш, че шефът не е прав?

Свих рамене. Да се твърди, че шефът не е прав е също толкова глупаво, колкото да се отрича, че слънцето изгрява от изток. Той стотици години се е учил да не прави грешки. Какви ти стотици, хиляди! Хесер можеше да постъпва сурово и дори жестоко. Можеше да провокира Тъмни и да подлага на изпитания Светли. Можеше всичко. Но не и да греши.

— Струва ми се, че той надценява Света.

— Забрави! Шефът изчислява…

— Всичко. Знам. Той играе много добре старата игра.

— И той желае доброто на Света — упорито добави вълшебницата. — Разбираш ли? Може би по свой начин. Ти би постъпил иначе, както и аз, Семьон или Олга. Всеки от нас би направил всичко по друг начин. Но той ръководи Патрула. И има пълното право да постъпи както намери за добре.

— Той знае най-добре, нали? — ехидно попитах аз.

— Да.

— А свободата? — напълних чашката си отново. Изглежда, щеше да ми дойде в повече, главата ми вече започваше да бучи. — Свободата?

— Ти говориш като Тъмните — изсумтя девойката.

— Предпочитам да мисля, че те говорят като мен.

— Антоне, всичко е много просто. — Тигърчето се наведе към мен, погледна ме в очите. От нея лъхаше на коняк и на още нещо леко, на аромата на някакво цвете, но едва ли парфюм: върколаците не обичат парфюмите. — Ти я обичаш.

— Обичам я. За кого това е новина?

— Ти знаеш, че скоро равнището на нейната сила ще надхвърли твоето.

— Ако вече не го е надхвърлило. — Не се задълбочих в подробности, но си спомних колко лесно Света усети магическите екрани в стените.

— Ще го надхвърли наистина. Вие ще станете несъизмерими по сила. Нейните проблеми ще станат неразбираеми и дори чужди за теб. Ако останеш с нея, ще се чувстваш недодялана прибавка, жиголо, и ще се вкопчиш в миналото.

— Да — кимнах аз и с учудване установих, че чашката ми е празна. Напълних я под внимателния поглед на домакинята. — Значи няма да остана с нея. Това не ми е нужно.

— Нямаш друг изход.

Не подозирах, че тя може да бъде толкова сурова. И това, че нервно ще се пита дали на всички им харесва угощението и обстановката не го очаквах, и тази жестока истина — също.

— Знам.

— Щом знаеш, Антоне, значи имаш една-единствена причина да се възмущаваш, че шефът тласка толкова усилено Света към върха.

— Моето време отлита — казах аз. — Като пясък през пръстите, като дъжд от небето.

— Твоето време? Вашето, Антоне.

— То никога не е било наше.

— Защо?

А защо, всъщност? Свих рамене.

— Знаеш ли, някои зверове не се размножават, когато са в клетка.

— Ето пак! — възмути се девойката. — За каква клетка говориш? Ти си длъжен да се радваш за нея. Светлана ще стане гордостта на Светлите. Ти я намери пръв, именно ти успя да я спасиш.

— За какво? За поредната битка с Мрака? За поредната ненужна битка?

— Антоне, все пак в момента говориш като Тъмен. Нали я обичаш? Тогава не искай и не чакай нищо в замяна! Такъв е пътят на Светлината!

— Там, където започва любовта, Светлината и Мракът свършват.

Девойката замълча от възмущение. Поклати тъжно глава и неохотно изрече:

— Ти можеш поне да обещаеш…

— Зависи какво.

— Да бъдеш благоразумен. Да се доверяваш на по-опитните си приятели.

— Обещавам наполовина.

Тигърчето въздъхна. Каза неохотно:

— Слушай, Антоне, ти вероятно си мислиш, че изобщо не те разбирам. Не е така. Нали аз също не исках да съм маг-върколак. Имах лечителски способности, доста сериозни.

— Наистина ли? — погледнах я учудено аз. Никога не бих предположил подобно нещо.

— Имах, наистина — потвърди девойката. — Но когато трябваше да избера в каква посока да се развивам, шефът ме извика. Седяхме и пихме чай със сладки. Поговорихме, много сериозно, като възрастни, макар и да бях съвсем млада, по-малка от Юля. За това какво е необходимо на Светлината, от какво се нуждае Патрула, какво мога да постигна. И решихме, че трябва да се развиват способностите ми в бойната трансформация, дори това да пречи на останалото. Отначало не ми харесваше особено. Знаеш ли колко болезнено е превръщането?

— В тигър?

— В тигър е лесна работа, обратното е трудно. Но аз търпях, защото вярвах на шефа, защото разбирах, че така е правилно.

— А сега?

— Сега съм щастлива — разпалено отвърна девойката. — Като си представя от какво щях да съм лишена, с какво щях да се занимавам. Треви, заклинания, занимания с повредени психични полета, махане на черни фунии и любовни магии…

— Кръв, болка, страх, смърт — продължих аз в нейния дух. — Битки в два или три слоя на реалността едновременно. Да избягваш огъня, да пиеш кръв, да се провираш през медни тръби.

— Това е война.

— Да, сигурно. Но нима именно ти трябва да бъдеш най-отпред?

— А кой трябва да бъде? А и нямаше да имам такава къща. — Тигърчето размаха ръка към гостната. — Сам знаеш, че от лечителство не се заработва много. Ако работиш с цялата си сила, някой ще започне да убива, без да спира.

— Хубаво е тук — съгласих се аз. — Често ли идваш?

— Както дойде.

— Досещам се, че не много редовно. Ти поемаш дежурство след дежурство, навираш се и в самия пъкъл.

— Това е моят път.

Кимнах. Какво ми влизаше в работата, всъщност. Казах:

— Да, права си. Навярно съм уморен. Ето че дрънкам всякакви глупости.

Тигърчето ме погледна подозрително, явно учудена от бързата ми капитулация.

— Трябва да поседя насаме с чашата — добавих аз. — Да се напия хубавичко, да заспя под масата, да се събудя с главоболие. Тогава веднага ще ми олекне.

— Давай — каза вълшебницата с нотка на напрежение. — За какво дойдохме всички тук? Барът е отворен, избирай каквото ти е по вкуса. Или отиди при останалите. А ако искаш, аз мога да поседя с теб за компания?

— Не, по-добре сам — казах аз и потупах тумбестата бутилка. — Съвсем отвратително, без мезе и компания. Когато тръгнете да се къпете, надникни. Току-виж още мога да се движа.

— Разбрахме се.

Тя се усмихна и излезе от стаята. Аз останах сам. Разбира се, ако бутилката арменски коняк не се брои за компания, в което понякога ми се иска да вярвам.

Много готина девойка. Те всичките са готини и добри, моите приятели от Патрула. Чувам гласовете им на фона на музиката на „Куин“ и ми е приятно. С някои съм в добри отношения, с други — не чак толкова. Но сред тях нямам и няма да имам врагове. Ние сме вървели и ще вървим заедно, губейки някого от нас само по една-единствена причина.

Но защо тогава съм недоволен от случващото се? Само аз — и Олга, и Тигърчето одобряват действията на шефа, а и останалите ще се присъединят към тях, ако ги попитам директно.

Наистина ли съм изгубил обективността си?

Сигурно.

Отпих от коняка и погледнах през Сумрака, проследявайки бледите светлинки на чуждите, неразумни форми на живот.

В гостната имаше три комара, две мухи, и в самия ъгъл, под тавана — един паяк.

Помръднах пръсти и създадох мъничко огнено кълбо, с два милиметра диаметър. Прицелих се в паяка — за загрявка е добре да се избере неподвижна мишена — и запратих кълбото към него.

В поведението ми нямаше нищо аморално. Ние не сме будисти, или поне повечето Различни в Русия. Ние ядем месо, убиваме мухи и комари, тровим хлебарките. Ако ни мързи всеки месец да учим нови подплашващи заклинания, насекомите бързо изработват имунитет към магията.

Нищо аморално. Просто това е забавно, предмет на разговори, „с огнени топки по комарите“. Това е любимата игра на децата от всички възрасти, минаващи курсове към Патрула. Мисля, че и Тъмните се глезят по същия начин, само че те не правят разлика между мухите и врабчетата, комарите и кучетата.

Изпепелих паяка веднага. Полусънените комари също не ми създадоха проблеми.

Отбелязвах всяка победа с чашка коняк, предварително чуквайки се с услужливата бутилка. После се заех да целя мухите, но или алкохолът в кръвта ми стана множко, или мухите усещаха приближаването на огнените топки значително по-добре. За първата похабих четири заряда, но поне при пропускането на целта успявах да ги разпръсна навреме. Втората я уцелих с шестото кълбо, но при това забих две от мъничките кълбовидни мълнии в остъклените рафтове на стената.

— Колко лошо — казах аз, допивайки коняка. Станах — стаята се олюля. Приближих се към рафтовете, на които върху черно кадифе бяха закрепени мечове. На пръв поглед — петнайсети-шестнайсети век, Германия. Светлините под експонатите бяха изключени и не рискувах да определя възрастта им по-точно. В стъклото се виждаха мъничките дупчици, но самите мечове не бях засегнал.

Известно време размишлявах дали мога по някакъв начин да поправя грешката си, но не се сетих за нищо по-добро от това да върна на място стопилото се и разлетяло се из стаята стъкло. При това изразходвах значително повече сили, отколкото ако бях разтопил и пресъздал цялото стъкло отново.

После отидох при бара. Кой знае защо, не ми се пиеше повече коняк. Затова пък бутилчицата мексикански кафеен ликьор ми се стори добър компромис между стремежите ми да се напия и да се освежа. И кафе, и спирт — всичко в едно шише.

Обърнах се и открих в креслото си Семьон.

— Всички тръгнаха към езерото — съобщи магът.

— Сега — обещах, приближавайки се. — Ей сегичка.

— Остави бутилката — посъветва ме Семьон.

— Защо? — поинтересувах се аз. Но оставих бутилката.

Семьон ме погледна внимателно в очите. Бариерите не се задействаха, а аз прекалено късно разбрах какъв подъл номер ми се готви.

— Мръсник — издишах, превивайки се.

— В коридора и надясно! — извика след мен Семьон. Погледът му продължаваше да пронизва гърба ми, виеше се след мен като невидима нишка.

Успях да се добера до тоалетната. След пет минути дойде и мъчителят ми.

— По-добре ли си?

— Да — отговорих аз, дишайки тежко. Изправих се от клекналото положение, което бях заел, и мушнах главата си под чешмата. Семьон отвъртя крана и ме потупа по гърба:

— Отпусни се. Започнахме с народна медицина, но…

По тялото ми премина гореща вълна. Застенах, но този път не се възмутих. Изтръпването беше минало отдавна, сега ме връхлетя последното опиянение.

— Какво правиш? — беше единственото, което успях да попитам.

— Помагам на черния ти дроб. Пийни си водичка, ще ти помогне.

Наистина ми помогна.

След пет минути излязох от тоалетната на двата си крака, изпотен и мокър, с почервеняло лице, но абсолютно трезвен. И дори се опитах да си търся правата.

— Защо се бъркаш? Исках да се напия и се напих.

— Такава е младежта! — Семьон с упрек поклати глава. — Да се напие искал! Кой се напива с коняк? При това след вино, и отгоре на всичко с такава скорост, половин литър за половин час. Веднъж със Сашка Куприн решихме да се напием…

— Какъв Сашка?

— Ами този същият, писателят. Само че тогава още не пишеше. Та напихме се по човешки, културно, до козирката, с танци върху масите, стрелба в тавана и разврат.

— А той какво, да не беше Различен?

— Сашка? Не, но беше добър човек. Изпихме четвъртинка, а гимназистките ги научихме да пият шампанско.

Отпуснах се тежко на дивана. Преглътнах, гледайки празната бутилка — отново започваше да ми се повдига.

— И се напихте от четвъртинка?

— Четвърт кофа, как да не се напие човек? — учуди се Семьон. — Да се напиваш може, Антоне. Ако е много необходимо. Само че трябва да се напиваш с водка. Конякът и виното — всичко това е за сърцето.

— А водката за какво е?

— За душата. Ако боли прекалено силно.

Той ме гледаше с лек упрек, смешният дребен маг с хитро лице и със смешните си спомени за велики хора и велики битки.

— Не бях прав — признах си аз. — Благодаря ти, че ми помогна.

— Дребна работа, старче. Навремето помагах на твой адаш да изтрезнее три пъти на вечер. Ама там трябваше да пиеш и да не се напиваш, такава беше работата.

— Адаш? Чехов? — изумих се аз.

— Не, какви ги говориш? Това беше друг Антон, от нашите. Той загина, в Далечния Изток, когато самураите… — Семьон махна с ръка и замълча. После каза почти нежно: — Ти не бързай. Довечера ще направим всичко културно. А сега трябва да догоним останалите. Да вървим, Антоне.

Послушно излязох от къщата подире му. И видях Света. Тя седеше в шезлонг, вече преоблечена, с бански и шарена пола, или парче плат около бедрата си.

— Наред ли е всичко? — погледна ме тя с леко учудване.

— Напълно. Нещо шишчетата не ми се отразиха добре.

Светлана внимателно се вгледа в мен. Но очевидно освен сиво-кафявия цвят на лицето и мокрите коси нищо не издаваше внезапното напиване.

— Трябва да ти прегледам панкреаса.

— Всичко е наред — бързо каза Семьон. — Повярвай ми, аз също съм се занимавал с лечителство. Жега, кисело вино, печени шишчета — това са причините. Сега ще се изкъпе, а вечерта като захладнее, ще обърнем една бутилка. И това е цялото лечение.

Светлана се изправи, приближи се и ме погледна със съчувствие.

— Може би трябва да поседим тук? Ще направя силен чай.

Да, навярно. Добре би било. Просто да поседим. Двамата. Да пием чай. Да си говорим или да мълчим. Няма значение. Да я поглеждам понякога или дори да не я гледам. Да слушам дишането й или да запуша ушите си. Важното е да сме заедно. Двамата, а не задружния колектив на Нощния патрул. И заедно, защото го искаме, а не по програмата, набелязана от Хесер.

Нима наистина съм се отучил да се усмихвам?

Поклатих глава. И изкарах върху лицето си страхлива, упорита усмивка.

— Да вървим. Още не съм заслужил почивка ветеран от магическите войни. Да вървим, Света.

Семьон вече беше тръгнал напред, но кой знае защо аз разбрах, че ми е намигнал. Одобрително.

 

 

Нощта не донесе прохлада, но ни избави от жегата. Вече от шест-седем часа компанията се беше разделила на малки групи. При езерото останаха неуморният Игнат с Лена и — колкото и да е странно — с Олга. Тигърчето и Юля отидоха да се поразходят в гората. Останалите се бяха пръснали из къщата и околната територия.

Ние със Семьон окупирахме голяма тераса на втория етаж. Там беше уютно, подухваше приятен ветрец и имаше абсолютно безценни в жегата сламени мебели.

— Номер едно — каза Семьон, вадейки от полиетиленово пликче с реклама на „Данон-кидс“ бутилка водка. — „Смирноф“.

— Препоръчваш ли я? — попитах със съмнение. Не се смятах за специалист по водките.

— Вече втори век я пия. А по-рано беше доста по-лоша, повярвай ми.

След бутилката се появиха две фасетирани чаши, двулитров буркан, под тенекиеното капаче на който бяха наблъскани малки солени краставички, и голям пакет с кисело зеле.

— А разредител? — попитах аз.

— Водката не се пие с разредител, момче — поклати глава Семьон. — С разредител се пият ментетата.

— Ако живееш век…

— По-рано ще се научиш. А за водката не се съмнявай, селището Черноголовка е територия, за която отговарям аз. Там в завода работи един магьосник, дребен, не създава особени неприятности. Точно той ми доставя правилния продукт.

— Срещу дребни отстъпки — рискувах да отбележа аз.

— А, не. Плащам му с пари. Всичко е честно, това са наши лични отношения, а не работа на Патрулите.

С ловко движение Семьон отвори капачката на бутилката и наля по половин чаша. Чантата му беше стояла през целия ден на верандата, но водката си беше студена.

— За наше здраве? — предположих аз.

— Рано е още. За нас.

През деня ми беше помогнал да изтрезнея наистина качествено — навярно беше отделил от кръвта ми не само алкохола, но и всички продукти на метаболизма. Изпих половин чаша без да трепна и установих със смайване, че водката може да бъде приятна не само през мразовитата зима, но и през лятото, след горещ ден.

— Това е. — Семьон доволно изпръхтя и се настани по-удобно. — Трябва да намекна на Тигърчето, че ще е полезно да сложи тук люлеещи се столове.

Той измъкна пакет от зловещите си цигари „Ява“ и си запали. Срещна недоволния ми поглед и ме уведоми:

— Така или иначе тях ще пуша. Аз съм патриот на родината си.

— А аз съм патриот на здравето си.

Семьон изхъмка.

— Веднъж един познат чужденец ме покани на гости… — започна той.

— Отдавна ли беше това? — попитах аз, неволно нагаждайки се към неговия стил.

— Не особено, миналата година. А ме покани, за да се научи да пие като руснак. Живееше в „Пент“. Взех една случайна позната и брат й — той току-що беше излязъл от затвора, нямаше начин да откаже, и тръгнахме.

Представих си каква компания са били и поклатих глава:

— И пуснаха ли ви?

— Да!

— Използвахте магия?

— Не, приятелят ми, чужденецът, използва парите си. Беше се запасил добре с водка и мезета, започнахме да пием на трийсети април и приключихме на втори май. Не пускахме в стаята камериерки, не сме изключвали телевизора.

Като гледах Семьон, със смачканата му карирана риза родно производство, протритите турски дънки и раздърпаните чешки сандали, можех безпроблемно да си го представя как пие наливна бира от трилитрова халба. Виж, в „Пент“ си го представях по-трудно.

— Изроди — казах изразително.

— Не, защо? На приятеля ми много му хареса. Каза, че е разбрал в какво се състои истинското руско пиянство.

— И в какво се състои?

— Ами когато се събудиш сутрин, всичко около теб е сиво. Небето е сиво, слънцето е сиво, градът е сив, хората са сиви, мислите са сиви. И единственият изход е да се напиеш отново. Тогава е по-лесно. И цветовете се появяват отново.

— Интересен чужденец.

— Дума да няма.

Той отново наля водка в чашите, но този път сипа по-малко. Замисли се и изведнъж ги напълни догоре.

— Хайде да пием, старче. Да пием за това на нас да не ни се налага непременно да пием, за да видим небето синьо, слънцето — жълто, града — цветен. Хайде за това. Ние с теб влизаме в Сумрака и виждаме, че от обратната му страна светът не изглежда такъв, какъвто останалите мислят че е. Но нали навярно това не е единствената му обратна страна. За ярките цветове!

Съвсем спокойно изпих половин чаша.

— Не се лигави, момче — каза Семьон с предишния си тон.

Допих чашата. Взех шепа хрупкаво кисело-сладко зеле. Попитах:

— Семьоне, защо се държиш така? За какво ти е това скандално поведение, този имидж?

— Прекалено умни приказки, не ги разбирам.

— И все пак?

— Така ми е по-лесно, Антошка. Всеки се пази както може. Аз — по този начин.

— Какво да правя, Семьоне? — попитах аз. Без каквито и да било обяснения.

— Прави това, което си длъжен да правиш.

— А ако не искам да правя това, което съм длъжен? Ако ми е дошло до гуша от нашата светла-пресветла истина, нашата честна патрулна дума и нашите забележително добри намерения?

— Трябва да разбереш едно, Антоне — магът захрупа краставичка. — Отдавна би трябвало да си го разбрал, но прекалено дълго седя при твоя хардуер. Нашата истина, колкото и голяма и Светла да е, се състои от множество малки истини. И Хесер може да е умна глава и да има такъв опит, какъвто даже не си и сънувал, но в допълнение има още излекувани чрез магия хемороиди, едипов комплекс и навика да преправя стари успешни схеми и да ги използва наново. Всичко това ти го давам като пример, не се опитвам да го критикувам, началство е все пак.

Той извади нова цигара и този път аз не рискувах да възразя.

— Антоне, ето къде е работата. Ти си младо момче, дойде в Патрула и се зарадва. Най-накрая целият свят се раздели на черно и бяло! Сбъдна се мечтата на човечеството, стана ясно кой е добър и кой — лош. Но разбери, не е така. Не е. Някога всички ние сме били единни. И Тъмните, и Светлите. Седели сме пред огньовете в пещерите, гледали сме през Сумрака къде пасе най-близкият мамут, с песни и танци сме пускали искри от пръстите си и сме стреляли по огнените кълба на другите племена. И е имало — за пълна нагледност на примера — двама братя, Различни. Този, който пръв е влязъл в Сумрака, може би тогава е бил сит, а може и да се е влюбил за първи път. А вторият — обратно. Болял го е корема от зеления бамбук, който е ял, или неговата жена му е отказала под предлог, че я боли главата и е уморена от щавенето на кожите. Така се е започнало. Единият ще им посочи мамута и ще е доволен. Другият ще поиска парче от хобота и дъщерята на вожда в добавка. Така и сме се разделили на Тъмни и Светли, на добри и лоши. Азбучна истина, нали? Учим на това малките деца-Различни. Само че кой ти е казал, старче, че всичко това някога ще свърши?

Семьон се наведе към мен толкова рязко, че креслото изскърца:

— Така е било, така и ще бъде. Винаги, Антошка. Няма край. Сега наказваме тези, които се пречупят и тръгнат през тълпата, за да творят добро без разрешение. Пращаме ги в Сумрака, нарушителите на равновесието, психопатите и истериците — в Сумрака! А какво ще бъде утре? След сто години, след хиляда? Кой може да каже? Ти, аз, Хесер?

— Ами в такъв случай — какво?

— Има ли твоя истина, Антоне? Кажи, има ли? Сигурен ли си в нея? Тогава вярвай в нея, а не в моята или в тази на Хесер. Вярвай и се бори. Ако имаш кураж. Ако сърцето ти издържи. Тъмната свобода е лоша, не защото е свобода от другите. Ето, отново обяснения за деца. Тъмната свобода е преди всичко свобода от самия себе си, от твоята съвест и от душата ти. Усетиш ли, че не изпитваш болка в гърдите, значи имаш нужда от помощ. Но тогава вече ще е късно.

Той замълча, бръкна в торбата си и извади още една бутилка водка. Въздъхна:

— Втората. А няма да се напием, чувствам го. Няма да се получи. Що се отнася до Олга и думите й…

Как успява винаги да чуе всичко?

— Тя завижда не защото Светлана може да извърши това, което тя самата не е успяла. И не защото на Света всичко тепърва й предстои, докато на Олга, честно казано, е зад гърба. Завижда, защото ти си до любимата си и искаш да я спреш. Макар и да не можеш да направиш нищо. Хесер е можел, но не е искал. Ти не можеш, но искаш. С оглед на крайния резултат може би няма никаква разлика. Но все пак нещо я жегва. Къса й душата, независимо от възрастта й.

— Знаеш ли за какво готвят Светлана?

— Да. — Семьон сипа водка в чашите.

— За какво?

— Не мога да ти отговоря. Подписал съм се да пазя тайна. Каквото можах — казах ти го.

— Семьоне…

— Нали ти казвам — подписал съм се. Да сваля ли ризата, за да видиш на гърба ми знака на огъня на възмездието? Раздрънкам ли се, ще изгоря заедно с това кресло и пепелта, която ще остане, ще може да се побере в цигарена кутия. Така че извинявай, Антоне. Не ме питай.

— Благодаря — казах аз. — Хайде да пием. Току-виж се напием? Имам нужда.

— Виждам — съгласи се Семьон. — Да се захващаме.