Сергей Лукяненко
Нощен патрул (13)

Глава 3

Максим не обичаше ресторантите. Отново заради характера си.

Чувстваше се значително по-весело и комфортно в баровете и клубовете, понякога дори в тези, които са по-скъпи, но не изискват излишно благоприличие. Разбира се, някои хора се държат и в най-разкошните ресторанти като червени комисари на преговори с буржоата: нито маниери, нито желание да ги придобият. Но защо трябва да заприличваме на новобогаташите от вицовете?

Ала сега се налагаше да изглади впечатлението от предишната нощ. Жена му или беше повярвала във „важната делова среща“, или се направи, че е повярвала. Обаче леките угризения на съвестта така или иначе си останаха. Ох, ако тя знаеше! Ако само можеше да предположи кой е той всъщност и с какво се занимава!

Максим не можеше да й каже нищо. И му оставаше единствено да изглажда впечатлението от странното нощно отсъствие с методите, които всеки порядъчен мъж използва след поредната авантюра. Подаръци, внимание, поява сред висшето общество. Например в хубав, престижен ресторант с изискана екзотична кухня, персонал от чужденци, изящен интериор и необятен списък от различни видове напитки в менюто. И Интересно, дали Елена наистина смяташе, че снощи той й е изневерил? Въпросът занимаваше Максим, но не до такава степен, че да го зададе на глас. Винаги трябва да се оставя по нещо недоизказано. Възможно бе някога тя да узнае истината. И когато това станеше, щеше да се гордее с него.

Най-вероятно напразни надежди. Той го разбираше. В свят, пълен с рожби на Злобата и Мрака, той беше единственият Светъл рицар, безкрайно самотен, без да може да сподели с никого разкриващата се понякога пред него истина. Отначало Максим все се надяваше да срещне някой като него: зрящ в страната на слепите, куче-пазач, способно да надушва сред безгрижното стадо вълците в овчи кожи.

Не. Нямаше ги, нямаше никой, способен да застане до него.

И все пак, той не се предаваше.

— Как мислиш, това струва ли си да го вземем?

Максим погледна под око менюто. Не знаеше какво е „малаи кофта“. Но подобно нещо никога не му пречеше да прави изводи. В края на краищата, съставките на ястията бяха посочени.

— Вземи го. Месо със сос от сметана.

— Говеждо?

Той не разбра веднага, че Елена се шегува. После отвърна на усмивката й.

— Непременно.

— А ако поръчаме ястие с говеждо?

— Ще ни откажат учтиво — предположи Максим. Задължението да развлича жена си не беше чак толкова тежко. По-скоро — приятно. И все пак в момента той с удоволствие би поогледал залата. Тук нещо не бе наред. Той долавяше нещо в полумрака — нещо, от което го побиваха тръпки, което го караше да присвива очи и да гледа, да гледа, да гледа…

Нима отново?

Обикновено между мисиите минаваха няколко месеца или половин година. А да се случи на следващия ден…

Но симптомите бяха прекалено познати.

Максим мушна ръка във вътрешния джоб на сакото си, сякаш за да провери дали портфейлът си е на мястото. Всъщност го вълнуваше друго — малкият дървен кинжал, изработен старателно, но безвкусно. Сам беше дялал оръжието, още в детството си. Тогава не знаеше защо го прави, но усещаше: това не е просто играчка.

Кинжалът чакаше.

Кого?

— Макс? — в гласа на Елена се промъкна упрек. — Къде витаеш?

Чукнаха се с чашите. Лошо предзнаменование — когато мъж и жена чукнат чашите си, в семейството няма да има пари. Но Максим не страдаше от суеверия.

Кой ли е?

Отначало той заподозря две девойки. И двете симпатични, дори красиви, но всяка по свой начин. По-ниската — тъмнокоса, здрава, с леко недодялани, мъжки движения — буквално кипеше от енергия. От нея изобщо не излизаха сексуални флуиди. Втората — светлокоса, по-висока — беше по-спокойна и сдържана. И красива по съвсем друг начин, успокояващ.

Максим улови внимателния поглед на жена си и се извърна.

— Лесбийки — с презрение каза жена му.

— Какво?

— Ами виж ги само! Онази, брюнетката, с дънките, си е абсолютен мъж.

Наистина беше така. Максим кимна и придаде на лицето си подобаващо изражение.

Не бяха те. Все пак не бяха те. Но кой е тогава, кой?

В ъгъла на залата записука мобилен телефон — веднага десетина човека неволно посегнаха към телефоните си. Максим проследи звука — и дъхът му спря.

Човекът, който пресекливо и тихо говореше по телефона, беше не просто Зло. Той бе обгърнат изцяло от черна пелена, невидима за хората, но доловима за Максим.

От него лъхаше опасност, при това наближаваща и ужасна.

Максим усети тъпа болка в гърдите.

— Знаеш ли, Лена, искам да живея на необитаем остров — каза той неочаквано за самия себе си.

— Сам?

— С теб и децата. Но да няма никой освен нас.

Той изпи виното на екс, сервитьорът незабавно напълни отново чашата.

— А аз не искам — каза жена му.

— Знам.

Кинжалът в джоба му натежа и се затопли. Обземаше го остра, почти сексуална възбуда. Трябваше да направи нещо, за да намали напрежението.

 

 

— Помниш ли Едгар По? — попита Светлана.

Пуснаха ни вътре по-лесно, отколкото очаквах. Или правилата в ресторанта бяха станали по-демократични в сравнение с онова, което си спомнях, или посетителите не бяха кой знае колко много.

— Не. Доста отдавна е починал. Виж, Семьон разказваше…

— Нямам предвид самия По. Разказите му.

— „Човек от тълпата“? — съобразих аз.

Светлана тихо се засмя:

— Да. Сега ти си в неговото положение. Принуден си да се мотаеш из многолюдни места.

— Засега тези места не са ми омръзнали.

Взехме си по чаша „Бейлис“, поръчахме си нещо за ядене. Навярно това е навяло сервитьорите на определени мисли по отношение на нашето посещение: две неопитни проститутки в търсене на работа, но на мен, общо взето, ми беше все едно.

— А той бил ли е Различен?

— По? Най-вероятно неиницииран.

Светлана тихо изрецитира:

Има свойства — същества без въплъщение.

Животът им е двойствен — виждат се лицата,

в двояката им същност, чийто извор

е светлина във веществото, предмет и отражение.

Погледнах я смаяно.

— Знаеш ли го?

— Как да ти кажа… — вдигнах поглед и тържествено произнесох:

От въплътеното мълчание не се страхувай,

вреда за никого не е стаена в него.

Но ако се сблъскаш с неговата сянка

(Живеещ вечно елф без име,

където няма и следа от хора),

тогава се моли — на мъки си обречен!

Гледахме се един друг за секунда, после едновременно се разсмяхме.

— Малък литературен дуел — ехидно изрече Светлана. — Резултат: едно на едно. Жалко, че няма публика. А защо По е останал неиницииран?

— Сред поетите изобщо има много потенциални Различни. Но някои кандидати е по-добре да продължат да си живеят като хора. По е имал прекалено неустойчива психика. Да се дават на такъв човек особени способности е все едно да се подари бидон с напалм на пироман. Дори не бих рискувал да предположа на чия страна щеше да застане. Най-вероятно би отишъл завинаги в Сумрака, при това много бързо.

— А как живеят те там? Тези, които са отишли?

— Не знам, Светлана. И може би никой не знае. Понякога могат да те срещнат в сумрачния свят, но общуване, в обичайния смисъл на думата, не се получава.

— Бих искала да узная — Светлана замислено огледа залата. — А ти забеляза ли, че тук има Различен.

— Старецът зад гърба ми, който говори по клетъчния си телефон?

— Та какъв старец е той?

— Стопроцентов. Гледам не с очите.

Светлана прехапа устни, присви очи. В нея вече бяха започнали да се пробуждат дребни амбиции.

— Засега не се получава — призна тя. — Даже не мога да разбера дали е Светъл или Тъмен.

— Тъмен е. Не е от Дневния патрул, но е Тъмен. Маг със средна сила. Между другото, той също ни забеляза.

— И какво ще правим?

— Ние? Нищо.

— Но нали той е Тъмен!

— Да, а ние сме Светли. И какво от това? Като служители на Патрула имаме право да проверим документите му. Те със сигурност са в ред.

— А кога ще имаме право да се намесим?

— Ами, ако сега стане, размаха ръце, превърне се в демон и започне да отхапва главите на всички…

— Антоне!

— Напълно сериозен съм. Нямаме никакво право да пречим на отдиха на честните Тъмни магове.

Сервитьорът ни донесе поръчката, ние млъкнахме. Светлана започна да яде, но без никакъв апетит. После подхвърли, обидено, като капризно дете:

— И дълго ли ще угодничи така Патрулът?

— Пред Тъмните?

— Да.

— Докато не получим решаващо преимущество. До момента, в който хората, ставащи Различни, нямат ни най-малко колебание какво да изберат: Светлината или Мрака. Докато Тъмните не измрат от старост. Докато вече не могат да подтикват хората към Злото със същата лекота, с която го правят сега.

— Но това е капитулация, Антоне!

— Неутралитет. Запазване на статуквото. И двете страни са в цайтнот, няма какво да го крием.

— Знаеш ли, Дивака, който самичък докарва Тъмните до ужас, ми е значително по-симпатичен. Нищо, че нарушава Договора, нищо че неволно ни подлага на удар! Но той се бори с Мрака, разбираш ли — бори се! Сам против всички!

— А замисляла ли си се защо убива Тъмни, но не влиза в контакт с нас?

— Не.

— Той не ни вижда, Светлана. И от упор не ни вижда.

— Ами нали е самоук.

— Да. Талантлив самоук. Различен с хаотично проявяващи се способности. Способен да види Злото. И неспособен да разпознае Доброто. Това все пак не те ли плаши?

— Не — мрачно каза Светлана. — Извинявай, но не разбирам накъде биеш, Ол… извинявай, Антоне. Започна да говориш съвсем като нея.

— Нищо.

— Тъмният тръгна нанякъде — каза Светлана, гледайки през рамото ми. — Да изсмуква чужди сили, да прави злобни заклинания. А ние не се намесваме.

Лекичко се обърнах. Видях Тъмния — външно наистина беше най-много на трийсет. Облечен с вкус, обаятелен. На масата, където седеше, останаха млада жена и две деца — момченце на седем и малко по-мъничко момиченце.

— Отиде да пусне една вода, Света. Да се изпишка. А семейството му, между другото, е съвсем обикновено. Никакви способности. И те ли предлагаш да бъдат ликвидирани?

— Крушата не пада далече от дървото…

— Това го кажи на Гарик. Баща му е Тъмен маг. Още е жив.

— Има и изключения.

— Целият живот се състои от изключения.

Светлана замълча.

— Позната ми е тази страст, Света. Да твориш Добро, да преследваш Злото. Веднъж завинаги. Аз самият съм такъв. Но ако не разбереш, че това е задънена улица, ще свършиш в Сумрака. И някой от нас ще бъде принуден да прекъсне земното ти съществуване.

— За сметка на това аз ще успея.

— Знаеш ли как ще изглеждат действията ти отстрани? Психопатка, убиваща наляво и надясно нормални, добри хора. Вледеняващи душите описания във вестниците. Звучни прякори — „московската Борджия“, например. Ти ще посееш в сърцата на хората толкова Зло, колкото бригада Тъмни няма да извърши и за година.

— Защо имате готов отговор за всичко? — попита с горчивина Светлана.

— Защото сме преминали обучението си. И сме оцелели. Поне повечето.

Повиках сервитьора и го помолих за менюто. Казах:

— По коктейл? И си тръгваме оттук. Избирай.

Светлана кимна, изучавайки списъка с напитките. Сервитьорът, мургав висок чужденец, чакаше. Той беше виждал какво ли не, така че две девойки, едната от които се държи като мъж, не можеха да го притеснят.

— „Алтер Его“ — каза Светлана.

Поклатих глава със съмнение — коктейлът беше от най-силните. Но реших да не споря.

— Два коктейла и сметката.

Докато барманът правеше коктейлите, а сервитьорът се занимаваше със сметката, ние седяхме в тягостно мълчание. Най-накрая Светлана попита:

— Добре, с поетите всичко е ясно. Те са потенциални Различни. А как стои въпросът със злодеите? Калигула, Хитлер, маниаците-убийци?

— Хора.

— Всичките?

— По принцип. Ние си имаме свои злодеи. Техните имена не означават нищо за хората. А вие скоро ще имате курс по история.

„Алтер Его“ се оказа без грешка. В чашата се люлееха, без да се смесват, два слоя, бял и черен — сладък сливов ликьор и горчива тъмна бира.

Платих в брой — не обичам да оставям електронни следи — и вдигнах чашата.

— За Патрула.

— За Патрула — съгласи се Света. — И за да имаш късмета да се измъкнеш от тази история.

Много ми се прииска да я помоля да чукне на дърво. Но си замълчах. Изпих коктейла на две глътки — първо меката сладост, после леката горчивина.

— Супер — каза Света. — Знаеш ли, а на мен тук ми харесва. Може да поостанем още малко, а?

— В Москва има множество приятни места. Хайде да намерим такова, в което не си отдъхват черни магове.

Светлана кимна:

— Между другото, него още го няма.

Погледнах часовника си. Да, за толкова време могат да се изпикаят две-три кофи.

А най-неприятното беше, че семейството на мага продължаваше да седи на масата. И жената вече явно се притесняваше.

— Света, сега се връщам.

— Не забравяй кой си! — прошепна тя подире ми.

Да. Наистина, би било малко странно да вляза в тоалетната след Тъмния маг.

Все пак прекосих залата, поглеждайки в движение през Сумрака. Логично би било да видя аурата на мага, но наоколо беше сива пустота, оцветена с обикновените аури: доволни, угрижени, похотливи, пияни, радостни.

Все пак не може да е изтекъл през канализацията!

Чак зад стените на сградата, някъде около белоруското посолство, мярнах слабо огънче — аура на Различен. Но не беше на Тъмния маг, а значително по-слаба и различно оцветена.

Къде ли се бе дянал?

Тесният коридор, завършващ с две врати, беше празен. Поколебах се за миг — кой знае, може пък просто да не го бяхме забелязали, да си е отишъл през Сумрака или да притежава такава сила, че да е способен да се телепортира. После отворих вратата на мъжката тоалетна.

Там беше много чисто, много светло, малко тесничко и се усещаше силна миризма на цветя, от ароматизатор.

Тъмният маг лежеше до самата врата и разперените му ръце дори не позволяваха тя да се отвори докрай. Лицето на мага беше с объркано, неразбиращо изражение, в отворената му длан видях да проблясва тънка кристална тръба. Беше хванал оръжието, но прекалено късно.

Нямаше кръв. Нищо нямаше, и когато погледнах през Сумрака, не намерих наоколо и най-малка следа от магия.

Сякаш Тъмният маг беше умрял от банален сърдечен удар или инсулт, като че ли можеше да умре от подобно нещо.

Имаше още една подробност, която категорично отхвърляше тази версия.

Малък разрез на яката на ризата. Тънък, като от бръснач. Сякаш бяха забили нож в гърлото му и леко бяха засегнали ризата. Само дето върху кожата нямаше никакви следи от удар.

— Гадове — прошепнах аз, без да знам към кого адресирам проклятието. — Гадове!

Едва ли можеше да има по-лоша ситуация от тази, в която бях попаднал. Да сменя тялото си, да отида „със свидетели“ в многолюден ресторант и да стоя ето така, съвсем сам, над трупа на Тъмен маг, убит от Дивака.

— Да вървим, Павлик — чу се зад гърба ми.

Обърнах се — жената, която седеше на масата на Тъмния маг, влезе в коридора, хванала за ръка сина си.

— Не искам, мамо! — капризно извика детето.

— Ще влезеш и ще кажеш на тате, че скучаем — търпеливо каза жената. В следващия миг вдигна глава и ме видя.

— Извикайте някого! — отчаяно се развиках аз. — Извикайте! Тук на един човек му е лошо! Изведете детето и извикайте някого!

В залата явно ме чуха, гласът на Олга беше силен. Веднага настана тишина, само провлечената народна музика продължаваше да звучи, но неясният шум от гласовете утихна.

Естествено, тя не ме послуша. Хвърли се, изблъска ме от пътя си, рухна върху тялото на мъжа си, занарежда — именно занарежда — на глас, вече осъзнала какво се е случило, макар че ръцете й правеха нещо, разкопчаваха продупчената яка на ризата, блъскаха неподвижното тяло. После жената започна да пляска мага по бузите, сякаш се надяваше, че той се преструва или просто е припаднал.

— Мамо, защо биеш тате? — тънко извика Павлик. Не изплашено, а учудено, явно никога не беше виждал скандали. Семейството явно е било задружно.

Хванах момчето за рамото и внимателно започнах да го дърпам встрани. А в коридора вече нахлуваха хора. Видях Света — очите й се бяха разширили, тя веднага беше разбрала всичко.

— Отведете детето — помолих аз сервитьора. — Изглежда, човекът е починал.

— Кой намери тялото? — попита сервитьорът съвсем спокойно. Без ни най-малък акцент, за разлика от начина, по който говореше, докато ни обслужваше.

— Аз.

Сервитьорът кимна, ловко предавайки момчето — то вече беше започнало да плаче, осъзнавайки, че в малкия му и уютен свят се е случило нещо неправилно — на някаква жена от персонала на ресторанта.

— А какво правехте в мъжката тоалетна?

— Вратата беше отворена, видях го как лежи — излъгах аз, без да мисля.

Сервитьорът кимна, признавайки, че подобно събитие е възможно. Но в същото време здраво ме хвана за лакътя.

— Ще ви се наложи да изчакате милицията, госпожо.

Светлана вече си пробиваше път към нас и присви очи, когато чу последните му думи. Само това ни липсваше: тя да се захване да лишава от спомени заобикалящите ни!

— Разбира се, разбира се. — Аз пристъпих и на сервитьора му се наложи неволно да ме пусне и да тръгне след мен. — Светка, какъв ужас, там има труп!

— Оля!

Света реагира правилно. Прегърна ме през раменете, кимна на сервитьора с пълен с неодобрение поглед и ме повлече към залата на ресторанта.

В този момент между нас, промъквайки се през любопитната, ненаситна тълпа, претича момчето. Втурна се с рев към майка си, която точно в този момент се опитваха да отведат настрани от тялото. Жената се възползва от суматохата, отново се хвърли към мъртвия си мъж и започна да го тресе:

— Стани! Гена, стани! Стани!

Усетих как Светлана потрепери, гледайки тази сцена. Прошепнах й:

— Е? Ще изкореним ли Тъмните с огън и меч?

— Защо го направи? И без това щях да разбера! — яростно прошепна Светлана.

— Какво?!

Погледнахме се в очите.

— Не си ли ти? — неуверено попита Света. — Извинявай, вярвам ти.

Едва в този момент разбрах колко съм загазил.

 

 

Следователят не прояви особен интерес към мен. В очите му се четеше вече оформилото се мнение — естествена смърт. Слабо сърце, злоупотреба с наркотици, каквото и да е. В него нямаше, а не би могло и да има никакво съчувствие към човек, посещаващ скъпи ресторанти.

— Трупът така ли си лежеше?

— Така си лежеше — уморено потвърдих аз. — Ужасно!

Следователят сви рамене. Той не виждаше нищо ужасно в един труп, при това дори не облян в кръв. Но все пак великодушно потвърди:

— Да, тежка гледка. Някой друг намираше ли се наблизо?

— Никой. Но после се появи жената, жената на трупа, с детето.

Бях възнаграден с усмивка за преднамерено несвързаната реч.

— Благодаря, Олга. Възможно е отново да се свържа с вас. Нали не възнамерявате да напускате града?

Поклатих енергично глава. Милицията не ме притесняваше ни най-малко.

Но виж — шефа, кротко седнал на една масичка в ъгъла — доста.

Следователят ме остави на мира и се отдалечи към „жената на трупа“. А Борис Игнатиевич незабавно стана и тръгна към нашата маса. Очевидно беше защитен с някакво леко отвличащо заклинание и никой не му обръщаше внимание.

— Наиграхте ли се? — беше единственото, което попита.

— Ние? — уточних аз за всеки случай.

— Да. Вие. По-точно — ти.

— Изпълних всички дадени ми инструкции — казах аз. Вече започвах да се вбесявам. — И дори не съм докоснал с пръст този маг!

Шефът въздъхна.

— Изобщо не се съмнявам. Но що за глупост е ти, кадровият работник на Патрула, запознат с цялата ситуация, да тръгнеш сам след Тъмния маг?

— Кой би могъл да предвиди? — възмутих се аз. — Кой?

— Ти. След като сме се решили на подобни мерки, на безпрецедентна маскировка. Какви бяха инструкциите? Да не оставаш сам нито за минута! Нито за минута! Да ядеш и да спиш заедно със Светлана. Да взимате душ заедно! И до тоалетната да ходите заедно! За да може всеки, всеки миг да си… — шефът въздъхна и замълча.

— Борис Игнатиевич — неочаквано се намеси в разговора Светлана, — сега това няма значение. Нека да мислим какво ще правим по-нататък.

Шефът я погледна с леко учудване. Кимна:

— Момичето е право. Нека да помислим. Да започнем с това, че ситуацията се влоши катастрофално. Ако по-рано подозренията към Антон са били косвени, то сега буквално е хванат на местопрестъплението. Недей да клатиш глава! Видели са те да стоиш над трупа. Труп на Тъмен маг, убит по същия начин като всички предишни жертви. Не е по силите ни да те защитим от обвинението. Дневният патрул ще се обърне към трибунала и ще поиска четене на паметта ти.

— Това нали е много опасно? — попита Светлана. — А? Но за сметка на това ще се изясни, че Антон е невинен.

— Ще се изясни. А между другото Тъмните ще узнаят цялата информация, до която е бил допуснат. Светлана, имаш ли представа колко знае главният програмист на Патрула? Дори и самият той да не осъзнава някои неща — погледнал е бегло данните, обработил ги е и ги е забравил. Но Тъмните имат свои специалисти. И когато оправданият Антон излезе от залата на съда — да допуснем, че издържи превъртането на съзнанието — Дневният патрул ще бъде в течение на всички наши операции. Разбираш ли какво ще се случи? Методите за обучение и търсене на нови Различни, разборите на бойните операции, мрежите от хора-информатори, статистиката на загубите, анкетните данни на сътрудниците, финансовите планове…

Те разговаряха за мен, а аз седях, сякаш нямах нищо общо със случая. И работата изобщо не беше в циничната откровеност, а в самия факт, че шефът се съветваше със Светлана, начинаещия маг, а не с мен, потенциалния маг трета степен.

Ако случващото се се сравнеше с шахматна партия, то позицията изглеждаше обидно просто. Аз бях офицер, обикновен добър офицер на Патрула. А Светлана — пешка. Но пешка, която вече се готви да се превърне в царица.

И цялата беда, която можеше да ме сполети, беше маловажна за шефа в сравнение с възможността да даде на Светлана малък практически урок.

— Борис Игнатиевич, вие нали знаете, че няма да позволя да ми прегледат паметта — казах аз.

— Тогава ще бъдеш осъден.

— Знам. Освен това мога да се закълна, че нямам никаква връзка със смъртта на тези Тъмни. Но нямам и доказателства.

— Борис Игнатиевич, а ако предложим да проверят паметта на Антон само за днешния ден? — радостно възкликна Светлана. — И това ще е достатъчно, те ще се убедят…

— Паметта не може да се нареже на части, Света. Тя се превърта изцяло. Като се започне от първия миг в живота. От миризмата на майчиното мляко, от вкуса на околоплодните води — сега шефът говореше подчертано сурово. — И в това е бедата. Дори и Антон да не знаеше никакви тайни, представи си какво е да си спомни и да преживее отново всичко! Люлеенето в тъмната леплива течност, преместващите се стени, проблясъка на светлина отпред, болката, задушаването, необходимостта да се преживее собственото раждане. И после, секунда след секунда — чувала ли си, че преди смъртта целият живот пробягва пред очите? Така е и при превъртането на паметта. При това някъде дълбоко-дълбоко остава споменът, че всичко това вече се е случило. Разбираш ли? Трудно е да запазиш здравия си разум.

— Говорите така — произнесе неуверено Светлана, — сякаш…

— Съм го преживял? Да. Не на разпит. Преди повече от век, когато Патрулът тъкмо изучаваше ефектите от превъртането на паметта, беше необходим доброволец. После трябваше да ме привеждат в ред около година.

— И как стана? — попита с интерес Светлана.

— Чрез нови впечатления; неща, които не бях преживявал по-рано. Чужди страни, необикновени ястия, неочаквани срещи, необичайни проблеми. Въпреки това — шефът се усмихна накриво — понякога се улавям, че се питам: какво е това наоколо? Реалност или спомени? Живея или лежа върху кристалната плоча в офиса на Дневния патрул и пренавиват паметта ми като кълбо прежда?

Той замълча.

По масите наоколо седяха хора, насам-натам сновяха сервитьори. Оперативната група си беше тръгнала и бе отнесла тялото на Тъмния маг, за вдовицата и децата дойде някакъв мъж, очевидно роднина. Вече на никого не му беше до случилото се. Изглежда, даже обратното — посетителите бяха увеличили и апетита си, и жаждата си за живот. И на нас никой не ни обръщаше внимание: направеното от шефа бегло заклинание караше всички да извръщат поглед.

А ако всичко това вече се е случило? Ако аз, Антон Городецки, системен администратор на търговска фирма „Никс“, по съвместителство — маг от Нощния патрул, съм този, който лежи на кристалната плоча, изпъстрена с древни руни? И ако моята памет я разплита, разглежда, препарира — все едно кой? Тъмните магове или Трибунал със смесен състав.

Не!

Не можеше да бъде. Не усещах това, за което говореше шефът. Никога не бях живял в женско тяло, никога не бях намирал трупове в обществени тоалетни.

— Затормозих ви аз вас — каза шефът. Извади от джоба си тънка дълга пурета. — Ясна ли е ситуацията? Какво ще правим?

— Готов съм да изпълня дълга си — казах аз.

— Почакай, Антоне. Недей да се правиш на голям смелчага.

— Не се правя. Работата не е дори там, че съм готов да защитавам тайните на Патрула. Аз просто няма да издържа такъв разпит. По-добре да умра.

— Нали ние не умираме като хората.

— Да, на нас ни е по-тежко. Но аз съм готов.

Шефът въздъхна.

— Извинявайте, момичета. Антоне, нека да помислим не за последствията, а за предпоставките за случилото се. Понякога е полезно да се погледне в миналото.

— Да помислим — казах аз без особена надежда.

— Дивака бракониерства в града вече няколко години. По последни данни на аналитичния отдел, тези странни убийства са започнали преди три години и половина. Част от жертвите са Тъмни. Друга част, вероятно, са потенциални Тъмни. Никой от убитите не е бил над четвърто равнище. Никой не е работил в Дневния патрул. Доста забавно е, че всички те са били умерени Тъмни, доколкото тази дума изобщо е уместна. Убивали са, въздействали са върху хората, но значително по-рядко, отколкото биха могли.

— Подхвърляли са му ги — каза Светлана. — Нали?

— Със сигурност. Дневният патрул не е закачал този психопат и дори му е подхвърлял свои — такива, които не са били голяма загуба. Защо? Главният въпрос е защо?

— За да ни обвинят в немарливост — предположих аз.

— Целта не оправдава средствата.

— За да натопят някой от нас.

— Антоне, от всички сътрудници на Патрула само ти нямаш алиби за времето на убийствата. Защо Дневният патрул ще се цели в теб?

Свих рамене.

— Отмъщение на Завулон — шефът поклати глава със съмнение. — Не. Ти се сблъска с него наскоро. А ударът е бил изчислен преди три години и половина. Остава въпросът: защо?

— Може би Антон е потенциално силен маг? — тихо попита Светлана. — И Тъмните са го разбрали. Вече е било късно да го привличат на своя страна и са решили да го унищожат.

— Антон е по-силен, отколкото смята — рязко отвърна шефът. — Но никога няма да се издигне над втора степен.

— А ако враговете виждат вариантите на реалността по-далече, отколкото ние? — погледнах шефа в очите.

— И какво?

— Аз може да съм слаб, среден или силен маг. Но ако е достатъчно да направя нещо и да променя равновесието на силите? Да направя нещо простичко, което не е свързано с магия? Борис Игнатиевич, нали Тъмните се опитваха да ме откъснат от Светлана — значи те са видели онова разклонение на реалността, в която аз мога да й помогна! А ако виждат още нещо? Нещо в бъдещето? И го виждат отдавна и оттогава се готвят да ме неутрализират? При което в сравнение с това борбата за Света е дреболия?

В началото шефът ме слушаше внимателно. После се намръщи и поклати глава:

— Антоне, ти имаш мания за величие. Извинявай. Преглеждам линиите на всички сътрудници на Патрула, от ключовите до санитарния техник чичо Шура. Но не, извинявай — в бъдеще не те очакват велики постъпки. В нито една от линиите на реалността.

— Борис Игнатиевич, а абсолютно сигурен ли сте, че не грешите?

Все пак той успя да ме ядоса.

— Не, разбира се. В нищо не вярвам стопроцентово. Дори в себе си. Но има много, много малък шанс да си прав. Повярвай ми.

Повярвах му.

В сравнение с шефа моите способности клонят към нула.

— Значи ние не знаем главното — причината?

— Да. Ударът е насочен към теб, сега вече няма никакви съмнения. Дивака го манипулират — много фино и изящно. Смята, че воюва със Злото, а самият той много отдавна е станал кукла на конци. Днес са го довели в ресторанта, в който си дошъл ти. Подхвърлили са му жертва. И ти загази.

— Тогава — какво да правя?

— Ще търсиш Дивака. Това е последният ти шанс, Антоне.

— Но ние фактически ще го убием.

— Не ние. Ние само ще го намерим.

— Все едно. Колкото и да е лош, колкото и силно да се заблуждава, той е наш! Той воюва със Злото както умее. Просто трябва всичко да му се обясни.

— Късно е, Антоне. Късно е. Проспали сме появата му. Сега след него се простира такава следа… Помниш ли как завърши онази вампирка?

Кимнах:

— Умъртвяване.

— А нали тя беше извършила значително по-малко престъпления — от гледна точка на Тъмните. И също не разбираше случващото се. Но Дневният патрул призна вината й.

— Дали я призна случайно? — попита Светлана. — Или за да създаде прецедент?

— Кой знае? Антоне, ти трябва да намериш Дивака.

Вдигнах поглед.

— Да го намериш и да го предадеш на Тъмните — твърдо каза шефът.

— Защо аз?

— Защото само за теб това е морално допустимо. Под прицел си именно ти. Ти само се отбраняваш. За всеки от нас да предадем Светъл, пък макар и стихиен, самоук, излъган, ще бъде прекалено голям шок. Ти ще издържиш.

— Не съм сигурен.

— Ще издържиш. И, имай предвид, Антоне, разполагаш само с тази нощ. Дневният патрул няма защо повече да се бави, утре ще ти предяви официално обвинение.

— Борис Игнатиевич!

— Спомни си! Спомни си, кой беше в ресторанта? Кой влезе в тоалетната след Тъмния маг?

— Никой. Сигурна съм, през цялото време поглеждах дали той няма да излезе — намеси се Светлана.

— Значи Дивака е чакал мага в тоалетната. Но трябва да е излязъл. Помните ли? Света? Антоне?

Мълчахме. Аз не помнех. Бях се старал да не гледам към Тъмния маг.

— Излезе някакъв човек — каза Светлана — Един такъв…

Тя се замисли.

— Никакъв, абсолютно никакъв. Обикновен човек, сякаш са смесили милион лица и са направили едно общо. Видях го бегло и веднага го забравих.

— Спомни си го — нареди шефът.

— Борис Игнатиевич, не мога. Просто човек. Мъж. На средна възраст. Дори не разбрах, че е Различен.

— Той е стихиен Различен. Той дори не влиза в Сумрака, балансира на самия ръб. Света, спомни си! Лицето или някакви особени белези.

Светлана потри с пръсти челото си.

— Когато той излезе, седна на маса, на която седеше жена. Красива блондинка. Тя се гримираше и забелязах, че козметиката й е от фирма „Люмене“. Аз самата някога ползвах такава — евтина е и не е хубава.

Независимо от всичко, успях да се усмихна.

— И тя беше недоволна — добави Света. — Усмихваше се, но криво. Сякаш още й се седи, а се налага да си тръгнат.

Тя отново се замисли.

— Аурата на жената! — рязко извика шефът. — Ти я помниш! Прати ми отпечатъка!

Той повиши глас и смени тона. Естествено, никой в ресторанта не го чу. Но по лицата на хората преминаха конвулсивни гримаси, а сервитьорът, носещ поднос, се спъна и счупи бутилка вино и две кристални чаши.

Светлана тръсна глава — шефът я вкара в транс толкова непринудено, сякаш беше съвсем обикновен човек. Видях как зениците й се разшириха и между лицата им се проточи лека ивица в цветовете на дъгата.

— Благодаря, Света — каза Борис Игнатиевич.

— Получи ли се? — учудено попита девойката.

— Да. Можеш да се смяташ за маг седма степен. Ще съобщя, че лично аз съм водил изпита. Антоне!

Сега аз гледах шефа в очите.

Тласък.

Струящи нишки енергия, непозната за хората.

Образ.

Не, аз не видях лицето на приятелката на Дивака. Видях аурата й, което е значително повече. Преплетени синьо-зелени слоеве, като сладолед в купа, малко кафяво петънце, бяла ивица. Достатъчно сложна аура, лесно запомняща се и общо взето симпатична. Почувствах се зле.

Тя го обичаше.

Обичаше го и му бе обидена за нещо, смяташе че той я е разлюбил и въпреки това търпеше и бе готова да продължава да търпи.

По следите на тази жена щях да намеря Дивака. И да го предам на трибунала — на сигурна смърт.

— Не — казах аз.

Шефът ме погледна със съчувствие.

— Тя за нищо не е виновна! И го обича, нали виждате!

В ушите виеше тъжна музика и никой от хората не реагира на вика ми. Ако щеш, се пързаляй по пода, ако щеш, се завирай под чуждите маси — ще си приберат краката и ще продължат да поглъщат индийските ястия.

— Тогава ще загинеш ти — каза шефът.

— Поне знам за какво.

— А не помисли ли за тези, които те обичат, Антоне?

— Нямам право на това.

Борис Игнатиевич се усмихна криво:

— Герой! Ах, какви герои сме всички! Ръчичките ни са чисти, сърцата ни са златни, не сме газили в калта. А жената, която изведоха оттук, помниш ли я? Плачещите деца помниш ли ги? Те не са Тъмни. Обикновени хора, които ние сме обещали да защитаваме. Колко време планираме всяка операция? И защо аналитиците, нищо че постоянно ги ругая, ходят побелели на петдесет години?

Шефът ме шамаросваше също както аз самият преди не много време мъмрех Светлана — уверено и властно.

— Ти си нужен на Патрула, Антоне! Света също е нужна! А виж психопатът, пък макар и добър — не е нужен! Да вземеш кинжал в ръка и да причакваш Тъмни по входовете и тоалетните е лесно. Без да се мисли за последствията, без да се преценява вината. Къде е нашият фронт, Антоне?

Наведох поглед:

— Сред хората.

— Кого защитаваме?

— Хората.

— Няма абстрактно Зло, ти трябва да разбираш това! Корените са тук, около нас, в това стадо, което плюска и се весели само час, след като е извършено убийство! Ето за какво си длъжен да се бориш. За хората. Мракът е хидра, и колкото повече от главите й отсечеш, толкова повече ще пораснат! Хидрите се морят чрез глад, разбираш ли? Убиеш ли сто Тъмни, на тяхно място ще застанат хиляда. Ето защо Дивака е виновен! Ето защо ти, именно ти, Антоне, ще го намериш. И ще го принудиш да се яви пред съда. Доброволно или насила.

Шефът изведнъж млъкна. Изправи се рязко.

— Да си вървим, момичета.

Вече не обръщах внимание на това обръщение. Скочих, взех чантичката си — неволно движение, по рефлекс.

Шефът няма да се притесни толкова без основателна причина.

— Бързо!

Неочаквано разбрах, че трябва да посетя мястото, където намери смъртта си лишеният от късмет Тъмен маг. Но дори не рискувах да отворя дума за това. Тръгнахме към изхода толкова бързо, че охраната непременно щеше да ни спре, ако можеше да ни види.

— Късно — каза шефът при самата брата. — Увлякохме се в приказки.

В ресторанта влязоха трима. Двама здрави младежи и девойка.

Нея я познавах. Алиса Доникова. Вещицата от Дневния патрул. Когато видя шефа, очите й се ококориха.

А след нея се движеха два неуловими, невидими, вървящи през Сумрака силуета.

— Моля, поспрете за малко — каза Алиса, хрипливо, сякаш изведнъж гърлото й беше пресъхнало.

— Махай се! — шефът леко помръдна длан и Тъмните започнаха да отстъпват встрани, към стените. Алиса се наведе, опитвайки се да се противопостави на еластичната стена, но силите бяха неравни.

— Завулон, призовавам те! — изскимтя тя.

Охо. Вещицата трябва да бе сред любимците на началника на Дневния патрул, щом имаше право да го призовава!

От Сумрака изскочиха още двама Тъмни. На вид ги определих като бойни магове трета-четвърта степен. Естествено, бяха далече от Борис Игнатиевич, пък и аз бях способен да помогна на шефа, но щяха да спечелят време.

Шефът също разбра това.

— Какво искате? — властно попита той. — Това е времето на Нощния патрул.

— Извършено е престъпление — очите на Алиса горяха. — Тук, неотдавна. Убит е наш брат, убит е от някой от… — погледът й пронизваше ту шефа, ту мен.

— От кого? — с надежда попита шефът. Вещицата не се поддаде на провокацията. Ако беше рискувала, при своя статус и не в подходящото време, Борис Игнатиевич щеше да я размаже на стената.

При това без да се замисли нито за секунда за цената на подобна постъпка.

— От някой от Светлите!

— Нощният патрул няма никаква представа кой е престъпникът.

— Официално молим за съдействие.

Да. Сега нямаше къде да отстъпваме. Отказът за съдействие на другия Патрул е почти равнозначен на обявяване на война.

— Завулон, призовавам те! — повторно извика вещицата. В мен се появи плахата надежда, че началникът на Тъмните не я слуша или е зает с нещо.

— Готови сме за сътрудничество — каза шефът. Гласът му беше леденостуден.

Огледах залата над широките рамене на маговете — тъмните вече ни бяха заобиколили, явно възнамерявайки да ни държат при самата врата. А в ресторанта ставаше нещо небивало.

Народът плюскаше.

Мляскането беше такова, сякаш на масите седяха свине. Тъпи, изцъклени погледи, стискаха приборите, но загребваха яденето с длани, давеха се, пръхтяха, плюеха. Благообразен възрастен човек, вечерящ мирно в компанията на трима охранители и млада девойка, пиеше вино направо от бутилката. Симпатичен юноша, явно юпи, и миловидната му приятелка бяха хванали една чиния и всеки я дърпаше към себе си, заливайки се с мазен оранжев сос. Сервитьорите се носеха от маса на маса и мятаха чинии, чаши, бутилки, купи…

Тъмните си имат свои методи за отвличане на вниманието на външни лица.

— Някой от вас беше ли в ресторанта в момента на убийството? — тържествено попита вещицата. Шефът помълча малко и каза:

— Да.

— Кой?

— Моите спътнички.

— Олга, Светлана — вещицата ни изгаряше с поглед. — Тук не е ли присъствал Различен, сътрудник на Нощния патрул, с човешко име Антон Городецки?

— Освен нас тук не е имало сътрудници на Патрула! — бързо каза Светлана. Добре, само че прекалено бързо. Алиса се намръщи, разбирайки, че въпросът й е формулиран прекалено мъгляво.

— Тиха нощ, а? — разнесе се от вратата.

Завулон се бе явил в отговор на призоваването.

Гледах го обречено, разбирайки, че маскировката ми няма да излъже висшия маг. Наистина, той не разпозна шефа в Иля, но не можеш да преметнеш стара лисица два пъти с един и същ трик.

— Не е особено тиха, Завулон — простичко каза шефът. — Разкарай стадото си, за да не го направя вместо тебе.

Тъмният маг изглеждаше точно така, като че ли времето бе спряло, сякаш ледената зима не бе заменена от топла, макар и закъсняла пролет. Костюм, вратовръзка, сива риза, старомодни тесни обувки. Хлътнали бузи, тъжен поглед, къса подстрижка.

— Знаех си, че пак ще се срещнем — каза Завулон.

Гледаше в мен. Само в мен.

— Колко глупаво — Завулон поклати глава. — Защо ти трябваше това, а?

Той пристъпи напред, Алиса побърза да му направи път.

— Хубава работа, добри доходи, задоволено самолюбие, всички радости на света са в ръцете ти, трябва само навреме да измислиш какво ще бъде Доброто този път. И все пак не те свърта на едно място. Не мога да те разбера, Антоне.

— А аз не разбирам теб, Завулоне — шефът му прегради пътя.

Тъмният маг неохотно го погледна.

— Значи остаряваш. В тялото на твоята любовница — Завулон се изкикоти — е Антон Городецки. Този, когото подозираме в серийните убийства на Тъмни. — Отдавна ли се крие там, Борис? Или не си забелязал подмяната?

Той отново се изсмя.

Обходих с поглед Тъмните. Те още не бяха съобразили. Трябваше им още секунда, половин секунда.

После видях как Светлана вдига ръце и на дланите й запулсира магьоснически жълт огън.

Петото равнище на сила й е сигурно, само че щяхме да изгубим тази битка. Ние бяхме трима. Те — шестима. Ако Светлана нанесеше удар — спасявайки не себе си, а мен, вече затънал до гуша в мръсотията — щеше да започне кръвопролитно сражение.

Аз скочих напред.

Колко бе хубаво, че тялото на Олга бе толкова здраво и тренирано. Колко бе хубаво, че всички ние — и Светлите, и Тъмните — бяхме отвикнали да разчитаме на силата на ръцете и краката си, на обикновения, примитивен тупаник. Колко бе хубаво, че лишената от повечето си магически способности Олга не пренебрегваше това изкуство.

Завулон се преви и издаде хриплив звук, когато моят — или на Олга — юмрук се заби в корема му. Последва ритник, с който подкосих коленете му, и изскочих на улицата.

— Стой! — изрева Алиса. С възторг, омраза и любов едновременно.

Ела да ме хванеш!

Бягах по Покровка към Земен вал, а чантичката ме удряше по гърба. Добре, че не бях на токчета. Да се откъсна, да се изгубя — курсът за оцеляване в града винаги ми е харесвал, само че беше кратък, съвсем кратък, кой би могъл да си помисли, че на сътрудник на Патрула ще му се наложи да бяга и да се крие, вместо да лови бягащи и криещи се?

Отзад се разнесе свистящ вой.

Отскочих по рефлекс, все още не съзнавайки какво става. Пурпурната огнена струя се понесе надолу по улицата, извивайки се, опита се да спре и да завие обратно, но инерцията беше прекалено голяма: зарядът се вряза в стената на някаква сграда, като за един миг нажежи камъните до бяло.

Какво беше това?

Спънах се, паднах, огледах се. Завулон отново се прицелваше с бойния жезъл, но се движеше много бавно, сякаш нещо го сковаваше, бавеше го.

Жезълът беше настроен на пълна мощност!

От мене нямаше да остане и пепел, ако Бичът на Шааб ме беше засегнал.

Значи шефът все пак не беше прав. На Дневния патрул не му трябваше това, което бе в главата ми. Те искаха да ме унищожат.

Тъмните тичаха подире ми. Завулон се прицелваше с оръжието, шефът беше хванал дърпащата се Светлана. Скочих и отново хукнах да бягам, вече разбирайки, че няма да успея да се измъкна. Добре поне, че по улиците нямаше никой — инстинктивният, неосъзнат страх беше прогонил минувачите надалече още в началото на сблъсъка ни. Никой нямаше да пострада.

Изсвириха спирачки. Обърнах се и видях как патрулните се разбягват, освобождавайки пътя на бясно носещата се кола. Шофьорът, явно решил, че е попаднал в самия център на бандитско разчистване на сметки, за миг се спря, после наду газта.

Да го спра? Не, не бива.

Отскочих на тротоара, приседнах, криейки се от Завулон зад стара паркирана „Волга“, правейки път на случайно появилия се шофьор. Сребристата „Тойота“ се понесе покрай мен и със същия пронизителен вопъл на изгарящи спирачни накладки спря.

Вратата от страната на шофьора се отвори и ми махнаха с ръка.

Не може да бъде!

Само в евтините екшъни бягащия герой го качват на случайно минаваща кола.

И докато през ума ми минаваха тези мисли, аз вече отварях задната врата и скачах вътре.

— По-бързо, по-бързо! — закрещя жената, до която се озовах. Но шофьорът нямаше нужда от подканване — ние вече се носехме напред. Отзад се чу гърмеж и още един заряд на Бича се понесе след нас. Шофьорът зави, пропускайки огнената струя. Жената изпищя.

Как ли виждаха случващото се? Като картечен огън? Ракетни залпове? Изстрел от огнемет?

— Защо, защо ти трябваше да се връщаш! — жената се опита да се наведе напред, с явното желание да удари шофьора по гърба. Вече се готвех да хвана ръката й, но преди това тласък на колата отхвърли жената назад.

— Не бива — меко казах аз и получих пълен с негодувание поглед.

И още как. Коя жена ще се зарадва на появата в колата на симпатична, но раздърпана непозната, преследвана от тълпа въоръжени бандити, заради която мъжът й изведнъж попада под обстрел.

Впрочем пряката опасност вече бе отминала. Изскочихме на Земния вал и се вляхме в потока от коли. И враговете, и приятелите останаха далече назад.

— Благодаря — казах аз на късо подстригания тил на мъжа.

— Уцелиха ли ви? — той дори не се обърна.

— Не. Много би благодаря. Защо спряхте?

— Защото е глупак! — изписка съседката ми. Тя се отдалечи в другия край на седалката — пазеше се от мен като че ли бях чумава.

— Защото не съм мекотело — спокойно отговори мъжът. — А вас защо ви гонеха? Добре, не е моя работа.

— Опитваха се да ме изнасилят. — Казах първото което ми хрумна. Да, прекрасна версия. Право в ресторанта, на масата. Не Москва с всичките й бандитски радости, а бар в Много Дивия Запад.

— Къде да ви откарам?

— Тук — погледнах светещата буква над входа на метрото. — Ще се оправя.

— Можем да ви откараме вкъщи.

— Няма нужда. Благодаря, вие и без това направихте повече, отколкото можехте.

— Добре.

Той не започна да спори, нито да ме уговаря. Колата спря, аз излязох, погледнах жената и казах:

— Много ви благодаря.

Тя изсумтя и с рязко движение затвори вратата.

Ето на.

И все пак подобни случаи доказват, че в нашата работа има някакъв смисъл.

Неволно оправих косите си, изтупах дънките. Минувачите ме оглеждаха напрегнато, но не ме заобикаляха — значи не изглеждах чак толкова страшно.

С колко ли време разполагах? Пет, десет минути, докато преследвачите попаднат на следите ми? Или шефът щеше да успее да ги задържи?

Имах шанс, макар и нищожен, но шанс.

Тръгнах към метрото, изваждайки в движение мобилния телефон от чантичката на Олга. Започнах да набирам нейния номер, после изругах и набрах своя.

Даде сигнал свободно. Пет, шест, седем пъти.

Прекъснах повикването и набрах номера на мобилния си телефон. Този път Олга вдигна веднага.

— Ало? — рязко произнесе непознат, хриплив глас. Моят глас.

— Аз съм, Антон — извиках. Минаващият покрай мен младеж ме изгледа смаяно.

— Тъпанар!

Не бях и очаквал нещо друго от Олга.

— Къде си, Антоне?

— Каня се да слизам под земята.

— Ще успееш без проблеми. С какво мога да ти помогна?

— В течение ли си вече?

— Да. Общувам паралелно с Борис.

— Трябва да си върна тялото.

— Къде ще се срещнем?

Замислих се за секунда.

— Когато се опитах да махна черния вихър от Светлана, после слязох на една станция.

— Разбрах. Борис ми обясни. Нека да се разберем така — плюс три станции по колелото, нагоре и наляво.

Аха, тя гледаше схемата на метрото.

— Ясно.

— В центъра на залата. Ще бъда там след двайсет минути.

— Добре.

— Да ти донеса ли нещо?

— Донеси ме мен. А друго — както искаш.

Прекъснах връзката, огледах се още веднъж и бързо тръгнах към станцията.