Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 96 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1


По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други имена Night Watch
Автор Сергей Лукяненко
Първо издание 1998 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фентъзи, научна фантастика
Вид роман
Поредица Нощен патрул
Следваща Дневен патрул
ISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул
     Портал „Фентъзи“         Портал „Фентъзи    

Глава 5

Кръвта шуртеше на тънка струя върху мокета. Момчето, оклюмало в ръцете ми, още беше в безсъзнание, но лицето му беше започнало да поруменява. Котаракът в съседната стая виеше, сякаш го колеха.

Сложих Егор на дивана. Седнах до него. Помолих:

— Олга, бинт…

Совата се хвърли от рамото ми и се понесе към кухнята с пълна скорост. Очевидно в движение влезе в Сумрака, защото се върна само след няколко секунди с бинт в човката.

Егор отвори очи точно в мига, в който взех бинта от совата и се захванах да превързвам ръката си. Попита:

— Кой е това?

— Сова. Не я ли виждаш?

— Какво се случи с мен? — попита той. Гласът му почти не трепереше.

— Изгуби съзнание.

— Защо? — погледът му изплашено пробяга през следите кръв върху пода и по дрехите ми. Самия него някак бях успял да не изцапам.

— Кръвта е моя — обясних аз. — Порязах се случайно. Егор, в Сумрака трябва да се влиза внимателно. Това е чужда среда, дори за нас, Различните. Когато се намираме в сумрачния свят, ние сме принудени постоянно да изразходваме сили, за да го подхранваме с жива енергия. По малко. А ако процесът не се контролира, сумракът изсмуква от теб всичко живо. Нищо не може да се направи, това е цената.

— И аз съм заплатил повече, отколкото е трябвало?

— Повече, отколкото имаше. И едва не остана в сумрачния свят завинаги. Това не е смърт, но може би е по-лошо и от смъртта.

— Дайте да ви помогна…

Момчето седна и за миг се намръщи: очевидно му се зави свят. Протегнах ръка и той започна да бинтова китката ми — неумело, но старателно. Аурата му не се беше променила, тя продължаваше да се прелива, да бъде неутрална. Сумракът още не беше успял да сложи своя отпечатък, въпреки посещението в него.

— Вярваш ли, че съм приятел? — попитах аз.

— Не знам. Май не сте ми враг. Или пък не можете да ми направите нищо!

Протегнах ръка и докоснах момчето по шията — той веднага настръхна. Откопчах верижката му и я свалих.

— Разбра ли?

— Значи не сте вампир.

Гласът му леко спадна.

— Да. Но съвсем не заради това, че мога да докосна чесъна и среброто. Егор, това изобщо не са пречки за вампирите.

— Във всички филми…

— И още във всички филми добрите момчета побеждават лошите. Момче, суеверията са опасни, те внушават лъжливи надежди.

— А надеждите могат ли да бъдат нелъжливи?

— Не. По своята същност.

Изправих се и докоснах превръзката. Доста добре, здраво вързана и достатъчно стегната. След половин час би могло да се направи заклинание на раната, но засега имах прекалено малко сили.

Момчето ме гледаше от дивана. Да, беше се поуспокоило. Но още не ми се доверяваше. Забавното беше, че той не обръщаше никакво внимание на бялата сова, която с невинен вид дремеше върху телевизора. Изглежда, Олга все пак се вместваше в представите му. Това беше добре: щеше да е крайно трудно да обяснявам каква е тази бяла говореща сова.

— Намира ли ти се храна? — попитах аз.

— Каква?

— Каквато и да е. Чай със захар. Къшей хляб. Аз също изразходвах много сили.

— Ще се намери. А вие как се наранихте?

Не уточних, но не почнах и да го лъжа.

— Нарочно. Така трябваше, за да те измъкна от Сумрака.

— Благодаря. Стига това да е истина.

Нагъл беше, но това ми хареса.

— Няма за какво. Ако беше пукнал в Сумрака, началството щеше да ми откъсне главата.

Момчето изхъмка и се изправи. Той все пак се стараеше да се държи по-далече от мен.

— А какво е това началство?

— Строго. Е, ще ми налееш ли чай?

— За добър човек — с удоволствие.

Да, той продължаваше да се страхува. И криеше страха си зад прекалена наглост.

— Веднага искам да уточня — аз не съм човек. Аз съм Различен. И ти си Различен.

— А в какво е разликата? — Егор демонстративно ме измери с поглед. — На външен вид не личи.

— Докато не ме почерпиш с чай, ще мълча. Не са ли те учили да посрещаш гости?

— Неканени? А как влязохте?

— През вратата. Ще ти покажа. После.

— Да вървим.

Изглежда, все пак решиха да ме почерпят с чай. Тръгнах след момчето, мръщейки се неволно. Не издържах и го помолих:

— Само че, знаеш ли, Егор… първо си измий врата.

Без да се обръща, момчето поклати глава.

— Да защитиш само шията е най-малкото глупаво. В човешкото тяло има пет точки, където може да те ухапе вампир.

— Така ли?

— Така. Разбира се, имам предвид мъжкото тяло.

Дори и тилът му се изчерви.

 

 

Сложих в чашата пет пълни лъжички захар. Намигнах на Егор:

— Налейте ми чаша чай с две лъжички захар… искам да го опитам преди смъртта си.

Очевидно той не знаеше този виц.

— А на мен колко да сложа?

— Колко тежиш?

— Не помня.

Пресметнах на око.

— Сложи четири. Ще премахнеш началната хипогликемия.

Той все пак си изми врата, но не се освободи напълно от миризмата на чесън. Докато жадно отпиваше от чая, ме помоли:

— Обяснявайте.

Да, бях планирал всичко по друг начин. По съвсем друг начин. Да проследя хлапето, когато го настигне Зова. Да хвана или убия вампирката. И да отведа благодарното момче при шефа — той по-добре щеше да му обясни всичко.

— Някога, много отдавна… — задавих се с чая. — Прилича на начало на приказка, нали? Само че това не е приказка.

— Слушам ви.

— Добре. Ще започна по друг начин. Съществува човешкият свят — кимнах към прозореца, към малкото дворче и движещите се по пътя коли. — Ето го. Около нас. И повечето хора не могат да излязат извън неговите граници. Така е било винаги. Но сме се появили ние. Различните.

— И вампирите?

— Вампирите също са Различни. Наистина, те са други Различни, с предварително заложени способности.

— Не разбирам — поклати глава Егор.

Да, аз не съм наставник. Не умея, а и не обичам да обяснявам азбучни истини…

— Двама шамани, наяли се с отровни гъби, удрят по своите дайрета — казах аз. — Много отдавна, още в първобитни времена. Единият от шаманите честно баламосва ловците и вожда. Другият вижда как сянката му, трепкаща на пода на пещерата в светлината на лагерния огън, придобива обем и се надига в целия си ръст. Той пристъпва и влиза в сянката. Влиза в Сумрака. И после започва най-интересното. Разбираш ли?

Егор мълчеше.

— Сумракът променя влезлия в него. Това е различен свят и той прави от хората Различни. А какъв точно ще станеш, зависи само от теб. Сумракът е бурна река, която тече едновременно във всички посоки. Реши какъв искаш да станеш в сумрачния свят. Но решавай бързо, защото не разполагаш с чак толкова много време.

Сега вече момчето ме разбра. Зениците му се свиха, кожата му леко побледня. Добра реакция на стреса, наистина е подходящ за оперативен работник…

— Какъв мога да стана?

— Какъвто искаш. Ти още не си се определил. И знаеш ли кой избор лежи в основата? Доброто и Злото. Светлината и Мрака.

— И ти си добър?

— Преди всичко, аз съм Различен. Доброто и Злото се различават в отношението към обикновените хора. Ако избереш Светлината, ти няма да използваш способностите си за лична изгода. Ако избереш Мрака, това ще стане нормално за теб. Но дори черният маг е способен да изцелява болните и да намира безследно изчезналите. А белият маг може да отказва помощ на нуждаещите се.

— Тогава не разбирам — каква е разликата?

— Ще разбереш. Ще разбереш, когато застанеш от едната или от другата страна.

— Никъде няма да заставам!

— Късно е, Егор. Ти си бил в Сумрака и вече се променяш. Още някой и друг ден — и изборът ще бъде направен.

— Ако ти си избрал Светлината… — Егор стана, наля си още чай. Забелязах, че за пръв път се обърна с гръб към мен, без да се страхува. — Тогава какъв си? Маг?

— Ученик на маг. Работя в офиса на Нощния патрул. Това също е необходимо.

— А какво можеш да правиш? Покажи, искам да проверя!

Ето, всичко е като по учебник. Той беше в Сумрака, но това не го бе убедило. Дребните циркаджийски фокуси са значително по-впечатляващи.

— Гледай.

Протегнах ръката си към него. Егор се спря, опитвайки се да разбере какво се случва. После погледна чашата си.

От чая вече не излизаше пара. Чаят кристализираше, превръщайки се в цилиндър от мътнокафяв лед със замръзнали листенца.

— Леле — каза момчето.

Термодинамиката е най-лесната част от управлението на материята. Позволих на брауновото движение да се възобнови и ледът закипя. Егор извика и изпусна чашата.

— Извинявай.

Скочих и взех парцала от мивката. Приседнах и се заех да трия локвата от мокета.

— От магията могат да се очакват само неприятности — каза момчето. — Жалко за чашата.

— Момент.

Сянката ми скочи срещу мен, аз влязох в Сумрака и огледах парчетата. Те още помнеха цялото и на чашата изобщо не й беше съдено да се разбие толкова бързо.

Без да излизам от Сумрака, загребах с ръка купчината парчета. Няколко от най-малките, отлетели под печката, охотно се претърколиха към дланта ми.

Излязох от Сумрака и сложих бялата чаша върху масата.

— Само че трябва пак да си налееш чай.

— Яко! — Изглежда, този малък фокус впечатли силно момчето. — А с всяка вещ ли може да се направи същото?

— Почти с всяка. Стига да е вещ.

— Антоне… а ако нещо се е разбило преди седмица?

Неволно се усмихнах.

— Не. Извинявай, но вече е прекалено късно. Сумракът дава шанс, но той трябва да се използва бързо, много бързо.

Егор се навъси. Интересно, какво ли бе счупил преди седмица?

— Сега вярваш ли ми?

— Това магия ли е?

— Да. Най-примитивна. Почти не е необходимо човек да се учи на нея.

Навярно не трябваше да казвам това. В очите на момчето проблеснаха огънчета. Той вече оценяваше перспективите си. Изгодата.

Светлина и Мрак…

— А опитният маг сигурно може да прави и други неща?

— Дори и аз мога.

— А да управлявате хората? Светлина и Мрак…

— Да — казах аз. — Да, можем.

— И правите ли го? А защо терористите отвличат заложници? Нали можете незабележимо да се промъкнете през Сумрака и да ги застреляте? Или да ги накарате да се застрелят! А защо хората умират от болести? Нали маговете могат да лекуват, вие самият го казахте!

— Това ще бъде Добро — казах аз.

— Разбира се! Та нали сте Светли магове!

— Ако ние извършим каквото и да е Добро, Тъмните магове получават правото да отговорят със Зло.

Егор ме изгледа смаяно. Прекалено много му се беше събрало през последното денонощие. Но се справяше добре.

— За съжаление, Егор, Злото е по-силно по своята природа. Злото е деструктивно. То разрушава значително по-лесно, отколкото Доброто съзидава.

— А какво правите вие в такъв случай? Този ваш Нощен патрул… С Тъмните магове ли воювате?

Не биваше да отговарям. Разбирах това със същата убийствена яснота, с която съзнавах, че изобщо не трябваше да се разкривам пред момчето. Трябваше да го приспя. Да се скрия по-надълбоко в Сумрака. Но да не давам абсолютно никакви обяснения!

Аз не бих могъл да докажа нищо!

— Воювате ли с тях?

— Не съвсем — казах аз. Истината беше по-лоша от лъжата, но аз нямах право да го лъжа. — Следим се помежду си.

— Готвите се да воювате?

Гледах Егор и си мислех, че той изобщо, изобщо не е глупаво момче. Но е именно момче. И ако сега му кажех, че наближава велика битка между Доброто и Злото, че той може да стане нов джедай на сумрачния свят, той щеше да бъде наш.

Наистина, не за дълго.

— Не, Егор. Ние сме много малко.

— Светлите? По-малко от Тъмните?

Точно в този момент той беше готов да изостави дома си, мама и тате, да облече блестящите доспехи и да тръгне на смърт за делото на Доброто…

— Изобщо — Различните. Егор… битките между Доброто и Злото са продължили хиляди години с променлив успех. Понякога Светлината е побеждавала, но само ако знаеш колко хора, които дори не са подозирали за съществуването на сумрачния свят, са загинали тогава! Различните са малко, но нали всеки Различен е способен да поведе след себе си хиляди обикновени хора. Егор… ако сега започне война между Доброто и Злото, ще загине половината човечество. Затова преди почти половин век бил подписан договор. Великият договор между Доброто и Злото, Мрака и Светлината.

Той се опули.

Аз въздъхнах и продължих:

— Това е кратък договор. Сега ще ти го прочета — в официалния му превод на руски език. Ти вече имаш правото да го знаеш.

Притворих очи и се взрях в тъмнината. Сумракът оживя, започна да се вие на кълба под клепачите ми. И се разтвори сиво платно, изпъстрено с плуващи червени букви. Договорът не трябва да се произнася наизуст, той може само да се чете:

Ние сме Различни.

Ние служим на различни сили,

но в Сумрака няма разлика

между отсъствието на светлина

и отсъствието на мрак.

Борбата помежду ни е способна

да унищожи света.

Ние сключваме Великия Договор за примирие.

Всяка от страните ще живее по своите закони.

Всяка от страните ще има свои права.

Ние ограничаваме своите права и своите закони.

Ние сме Различни.

Ние създаваме Нощния патрул,

за да могат силите на Светлината да следят силите на Мрака.

Ние създаваме Дневния патрул,

за да могат силите на Мрака да следят силите на Светлината.

Времето ще реши спора ни вместо нас.

Егор продължаваше да гледа ококорено.

— Светлината и Мракът живеят в мир?

— Да.

— Ама… вампирите… — Той отново и отново се връщаше на тази тема. — Те Тъмни ли са?

— Да. Това са хора, напълно преродени от сумрачния свят. Те получават огромни възможности, но губят самия живот. И могат да поддържат съществуването си само чрез чужда енергия. Кръвта е най-удобната форма за преливане на енергия.

— И те убиват хора!

— Те могат да съществуват и с донорска кръв. Това е като сублимираните продукти, момче. Не е вкусно, но също е хранително. Ако вампирите си позволяваха да ловуват…

— Но мен ме нападнаха!

В момента той мислеше само за себе си… Лошо.

— Някои вампири нарушават законите. За това и е необходим Нощния патрул: да следи за спазването на договора.

— А вампирите не нападат ли хората просто така?

По бузата ми полъхна вятър от невидимите криле. Ноктите се впиха в рамото ми.

— Какво ще му отговориш, патрулен? — прошепна Олга от дълбините на Сумрака. — Ще рискуваш ли да кажеш истината?

— Нападат ги — казах аз. И добавих онова, което тогава, преди пет години, ме зашемети най-много. — Ако имат лиценз. Понякога… понякога се нуждаят от жива кръв.

Не зададе следващия си въпрос веднага. Можех да прочета в очите му всичко, което момчето мислеше, всичко, което искаше да попита. И знаех, че ще се наложи да отговоря на всичките въпроси.

— А вие?

— А ние предотвратяваме бракониерството.

— Така че мен можеха да ме нападнат… по този ваш договор? По лиценз?

— Да — казах аз.

— И щяха да ми изпият кръвта? А вие щяхте да минете покрай мен и да се извърнете?

Светлина и Мрак…

Затворих очи. Договорът плуваше в сивата мъгла. Ярките редове, зад които се криеха хилядолетия войни и милиони жертви.

— Да.

— Вървете си…

Момчето сега беше като опъната пружина. На границата на истерията, на крачка от безумието.

— Дойдох да те защитя.

— Няма нужда!

— Вампирката е на свобода. Ще се опита да те нападне…

— Вървете си!

Олга въздъхна:

— Наигра ли се, патрулен?

Изправих се. Егор потрепери и се отмести по-надалече от мен заедно с табуретката.

— Ти ще разбереш — казах аз. — Ние нямаме друг изход…

Но и самият аз не вярвах в думите си. И сега беше безполезно да споря. А навън се стъмваше и скоро щеше да настъпи време за лов…

Момчето вървеше подире ми, сякаш искаше да се увери, че ще изляза от апартамента, а няма да се скрия в гардероба. Не казах нищо повече. Отворих вратата, излязох на стълбите. Вратата хлопна зад гърба ми.

Качих се на горната площадка на стълбището и застанах на колене до прозорчето. Олга мълчеше, аз също.

Истината не бива да се разкрива толкова рязко. На хората не им е лесно да приемат дори самия факт, че съществуваме. А чак да се примирят и с Договора…

— Нищо не можехме да направим — каза Олга. — Подценихме хлапето, неговите способности и страха му. Бяхме разкрити и принудени да отговаряме на въпросите му, и да казваме истината.

— Ще напишеш ли рапорт? — попитах аз.

— Ако знаеш колко подобни рапорти съм писала…

От шахтата за смет вонеше на гнило. През прозореца се виждаше шумния проспект, бавно потапящ се в здрача. Вече започваха да светят уличните фенери. Седях, въртях в ръце клетъчния телефон и се чудех дали да звънна веднага на шефа или да чакам неговото позвъняване. Със сигурност Борис Игнатиевич ме наблюдаваше.

Със сигурност.

— Не надценявай възможностите на началството — каза Олга. — Той в момента е затънал до уши в проблемите с черната фуния.

Телефонът в ръцете ми заврещя.

— Познай кой е? — попитах я аз, докато отговарях на позвъняването.

— Уди Кълвача. Или Упи Голдбърг.

Не ми беше до шеги.

— Да?

— Къде си, Антоне?

Гласът на шефа беше уморен, измъчен. Не го бях чувал такъв.

— На стълбищна площадка в уродлив многоетажен блок. До шахтата за боклук. Тук е достатъчно топло и вече е почти уютно.

— Намери ли момчето? — попита шефът без никакъв интерес.

— Намерих го…

— Добре. Ще пратя при тебе Тигърчето и Мечката. Те така или иначе няма какво да правят тук. А ти идвай в Перово. Незабавно.

Понечих да бръкна в джоба си и шефът незабавно уточни:

— Ако нямаш пари в себе си… впрочем дори и да имаш… Спри някоя милиционерска кола и нека те докара по най-бързия начин.

— Ама… сериозно ли? — попитах.

— Напълно. Можеш да тръгваш веднага.

Погледнах в тъмнината през прозореца.

— Борис Игнатиевич, момчето не бива да остава само. Той наистина е потенциално силен…

— Знам, де… Добре. Момчетата вече тръгнаха. С тях хлапето е в безопасност. Изчакай ги — и незабавно тук.

Последва сигнал „заето“. Прибрах телефона и погледнах косо към рамото си:

— Какво ще кажеш, Олга?

— Странно.

— Защо? Ти самата каза, че те няма да се справят.

— Странното е, че той извика теб, а не мен… — Олга се замисли. — Може би… но не. Не знам.

Погледнах през Сумрака и видях две петънца на самия хоризонт. Оперативните работници се носеха с такава скорост, че можеха да пристигнат след петнайсет минути.

— Той дори не попита за адреса — мрачно отбелязах аз.

— Не искаше да губи време. А ти не усети ли как той взе координатите?

— Не.

— Трябва да тренираш повече, Антоне.

— Не работя в полеви условия!

— Вече работиш. Да вървим надолу. Ще чуем Зова.

Изправих се — местенцето на стълбището настина вече ми изглеждаше затоплено и уютно — и тръгнах надолу. В душата ми имаше някаква горчилка, беше ми тъжно, чувствах се зле. Вратата зад гърба ми изскърца. Обърнах се.

— Страх ме е — каза Егор без никакви предисловия.

— Всичко е наред — заизкачвах се обратно. — Ние те охраняваме.

Той хапеше устните си, гледайки ту мен, ту полумрака на стълбището. Не му се искаше да ме пуска в апартамента си, но вече нямаше сили и да стои сам.

— Струва ми се, че ме наблюдават — каза той накрая. — Вие ли го правите?

— Не. Най-вероятно това е вампирката.

Момчето не потрепери. Не му съобщавах нищо ново.

— По какъв начин напада тя?

— Няма да може да мине през вратата без покана. Особеност на вампирите, за нея приказките не лъжат. На теб самия ще ти се прииска да излезеш. Впрочем ти вече искаш да излезеш.

— Няма да изляза!

— Когато тя реши да използва Зова, ще излезеш. Ще разбираш какво се случва, но въпреки това ще излезеш.

— Вие… вие можете ли да ме посъветвате? Нещо, каквото и да е.

Егор се беше предал. Той искаше помощ, всякаква възможна помощ.

— Мога. Довери ни се.

Колебанието му продължи секунда.

— Влезте. — Егор отстъпи от вратата. — Само че… мама всеки момент ще се върне от работа.

— И какво от това?

— Ще се скриете ли? Или какво да кажа?

— Лесна работа — махнах с ръка аз. — Но аз…

Вратата на съседния апартамент се отвори — предпазливо, без да махат верижката. Показа се покрито с бръчки лице на старица.

Докоснах съзнанието й — лекичко, за миг, колкото се може по-внимателно, за да не повредя и без това поразклатения й разум…

— А, ти ли си… — по лицето на старицата се разля усмивка. — Ти беше…

— Антон — любезно подсказах аз.

— А аз вече се чудех кой ли чужд човек се мотае тук — съобщи бабката, докато сваляше верижката и се подаваше на стълбищната площадка. — Времената са такива, само безобразия, правят каквото си искат…

— Няма проблем — казах аз. — Всичко ще бъде наред. Вие по-добре погледайте телевизия, в момента дават новата серия.

Старицата закима и след като ми прати още един дружелюбен поглед, се скри в апартамента.

— Каква серия? — попита Егор.

Свих рамене:

— Откъде да знам? Някаква. Малко ли сапунени опери дават?

— А откъде познавате нашата съседка?

— Аз? Нея? Отникъде.

Момчето мълчеше.

— Просто така — поясних аз. — Ние сме Различни. Но аз няма да влизам, сега трябва да тръгвам.

— Как така?

— Ще те охраняват други, Егор. И не се безпокой — те са значително по-добри професионалисти от мен.

Погледнах през Сумрака — двете яркооранжеви огънчета се приближаваха към входа.

— Аз… аз не искам — момчето веднага изпадна в паника. — По-добре вие!

— Не мога. Имам друга задача.

Долу хлопна входната врата, закънтяха стъпки. Бойците пренебрегнаха асансьора.

— Не искам! — Егор хвана вратата, сякаш бе решил да се затвори. — Не им вярвам!

— Или се доверяваш на целия Нощен патрул, или не се доверяваш на никого — сурово отсякох аз. — Ние не сме супермени-единаци с червено-сини наметала. Ние сме наемни работници. Полицията на сумрачния свят. Моите думи са думите на Нощния патрул.

— А какви са те? — момчето вече се предаваше. — Магове?

— Да. Само че тясно специализирани.

Долу, на извивката на стълбището, се появи Тигърчето.

— Здравейте, момчета! — възкликна жизнерадостно девойката и с един скок се озова на нашата площадка.

Скокът беше нечовешки, Егор дори настръхна и отстъпи, гледайки напрегнато Тигърчето. Аз поклатих глава: девойката явно балансираше на границата на трансформацията. Това й харесваше, а и в момента имаше всички основания да полудува.

— Как е там? — попитах аз.

Тигърчето въздъхна шумно, после се усмихна:

— Леле… весело е. Всички са паникьосани. Тръгвай, чакат те, Антошка… А ти си моят подопечен, нали?

Момчето мълчеше и я разглеждаше. Честно казано, шефът беше направил прекрасен избор, пращайки за охрана точно Тигърчето. Тя внушаваше доверие и симпатия на абсолютно всички, от децата до старците. Разправят, че понякога с поведението си е спечелвала на своя страна дори Тъмните. И точно в тези случаи те много са грешали…

— Аз не съм подопечен — отвърна най-накрая момчето. — Казвам се Егор.

— А аз съм Тигърчето. — Девойката вече беше влязла в апартамента и приятелски прегърна момчето през рамото. — Хайде, покажи ми плацдарма! Ще започнем да подготвяме отбраната!

Тръгнах надолу, клатейки глава. След пет минути Тигърчето вече щеше да демонстрира на момчето защо е получила прякора си.

— Здрасти — измърмори идващият насреща ми патрулен Мечката.

— Здрасти.

Стиснахме си ръцете за кратко. От всички сътрудници на Патрула Мечката предизвикваше у мен най-странни и смесени емоции.

Той беше над средния ръст, здрав и с напълно непроницаемо лице. Не обичаше да говори много. Никой освен Тигърчето не знаеше къде живее и какво прави в извънработно време. Говореше се, че той дори не е маг, а върколак. Разправяха, че първо е работил в Дневния патрул, но по време на някаква мисия изведнъж е минал на наша страна. Това бяха пълни глупости — Светлите не стават Тъмни, нито пък Тъмните се превръщат в Светли. Но все пак в Мечката се криеше нещо, предизвикващо неволно объркване.

— Колата те чака — каза оперативният работник, без да се спира. — Шофьорът е ас. Ще те откара за нула време.

Мечката леко заекваше и затова гледаше да говори с кратки изречения. Той не бързаше — Тигърчето вече беше започнала дежурството. Докато аз не си струваше да се бавя.

— Там трудно ли е? — попитах, ускорявайки крачка.

Отгоре долетя:

— Там вече не е никак.

Слязох, прескачайки стъпала, и изскочих от входа. Колата наистина ме чакаше — за миг спрях да й се полюбувам. Разкошно тъмночервено BMW, последен модел, с небрежно залепен на покрива буркан. И двете врати откъм страната на входа бяха отворени, а шофьорът, под чието сако се различаваха очертанията на кобур, се беше подал навън и бързо пушеше. До задната врата стоеше монументален на външен вид застаряващ мъж с разкопчано палто и много скъп костюм, на ревера на който блестеше депутатска значка. Мъжът говореше по клетъчния си телефон:

— Какъв е тоя, бе? Ще дойда когато мога! Какво? Какви мацки бе, мамицата ти! Да не си откачил? Не можете нито крачка да направите сами!

Депутатът ме погледна косо, прекъсна разговора без да си вземе дочуване и се вмъкна в колата. Шофьорът си дръпна дълбоко за последен път, хвърли цигарата и хвана волана. Моторът изви леко, аз едва успях да седна на предната седалка и колата потегли. По вратите със скърцане се плъзнаха замръзнали клони.

— Да не си ослепял? — изрева депутатът на шофьора, макар вината за случилото се да беше единствено моя. Но когато се обърна към мен, тонът му веднага се промени: — Към Перово ли?

До момента нито веднъж не ме бяха возили представители на властта. Още по-малко пък такива, за които не бе ясно дали са с милиционерски чинове или бандитски авторитети. Осъзнавах, че за възможностите на патрулните е все едно, но никога не се бях опитвал да експериментирам.

— Да, натам, откъдето дойдоха момчетата. И ако може, по-бързо…

— Чуваш ли, Володка? — обърна се депутатът към шофьора. — Дай газ!

Володка ускори. Толкова рязко, че се притесних и погледнах в Сумрака, за да видя дали изобщо ще пристигнем.

Излизаше, че ще пристигнем. Но не само заради майсторството на шофьора или заради коефициента на късмет, който беше повишен при мен, както и при всеки патрулен. Изглежда, някой се бе разходил из вероятностното поле и беше изчистил оттам всички аварии, задръствания и прекалено добросъвестни катаджии.

В нашия отдел подобно нещо можеше да направи единствено шефът. Само че защо?

— На мен също ми е страшничко… — прошепна от рамото ми невидимата птица. — Когато ние с граф…

Тя млъкна, сякаш осъзнала, че става прекалено откровена.

Колата премина следващото кръстовище на червено, по невероятна траектория, избягвайки останалите коли и някакви фургони. На спирката някой ни посочи с ръка.

— Ще пийнеш ли? — дружелюбно попита депутатът. Подаде ми малка бутилка „Реми Мартен“ и пластмасова чашка за еднократна употреба. Това изглеждаше толкова смешно, че аз, без да се колебая, си налях трийсетина грама. Въпреки скоростта и разбития път колата се движеше гладко, конякът не се разля.

Върнах бутилката, кимнах, извадих от джоба си слушалките на плеъра и си ги сложих, пуснах диска. Падна се една стара-прастара песен на „Възкресение“[1], любимата ми:

Това градче беше малко, като детска играчка.

Не знаеше нашествия и болести от древни времена.

На крепостната кула мълчаливо ръждясваше топ.

И маршрутите на пътешествениците минаваха встрани.

И така, година след година, без празници и делници градчето спи.

В съня си вижда земя със градове безлюдни и мъртви скали…

Излязохме на магистралата. Колата продължаваше да увеличава скоростта си — никога до момента не се бях возил толкова бързо в Москва. А и не само в Москва… Ако не беше изчистеното вероятностно поле, бих накарал шофьора да намали, а така просто беше страшничко.

Сред студените скали музика звучи,

а градчето спи…

Накъде ли тя зове,

кого ли търси?

Не знае никой…

Неволно си спомних, че самият Романов[2] е Различен. Само че неиницииран. Забелязали са го прекалено късно… Направили са му предложение, но той отказал.

Това също е избор.

Интересно, колко често е слушал тази музика нощем?

Онези, които в нощния задух прозореца не затваряли —

вече ги няма.

Тръгнали са да търсят страната,

където животът е пълен с живот —

по дирите на песента…

— Искаш ли още? — депутатът беше олицетворение на доброжелателността. Интересно, какво ли му бяха внушили Мечката и Тигърчето? Че съм най-добрият му приятел? Че ми е вечен длъжник? Че аз съм извънбрачен, но любим син на президента?

Каква дреболия е всичко това. Съществуват стотици начини да се предизвика у хората доверие, симпатия и желание да помогнат. Светлината си има свои методи, жалко само, че и у Мрака те не са малко. Това е дребна работа.

Въпросът е в друго: защо ли бях затрябвал на шефа?

Бележки

[1] „Възкресение“ — класическа руска рокгрупа. — Бел.прев.

[2] Алексей Романов — певец, китарист и автор на текстовете на група „Възкресение“ — Бел.прев.