Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други именаNight Watch
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1998 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи, научна фантастика
Видроман
ПоредицаНощен патрул
СледващаДневен патрул
ISBNISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научнофантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул

История трета
Изключително за свои

Пролог

Човечецът беше дребен, мургав, с дръпнати очи. Желана плячка за всеки столичен милиционер. Усмивката му бе виновна и объркана, погледът — наивен, срамежлив. Въпреки адската жега бе облечен в тъмен костюм, старомоден, но почти нов. Отгоре на всичко — древна вратовръзка, от съветско време. В едната си ръка носеше издута опърпана чанта за книжа, каквито в старите филми носят агрономите и председателите на водещите колхози, в другата — продълговат азиатски пъпеш в мрежичка.

Човекът излезе от общия вагон, като непрекъснато се усмихваше. На кондукторката, на спътниците си, на бутналия го носач, на продавача, застанал зад сергия с лимонада и цигари. Човекът вдигна поглед и възторжено се взря в покрива на гара „Казанска“. Тръгна по перона, спирайки от време на време, за да нагласи по-удобно пъпеша. Можеше да е както на трийсет, така и на петдесет: за европеец би било трудно да определи възрастта му.

Младежът, който след минута излезе от спалния вагон с купета на същия този влак, Ташкент-Москва, може би един от най-мръсните и разнебитени влакове на света, изглеждаше негова пълна противоположност. Също източен тип, най-вероятно — узбек. Но беше облечен по-скоро като московчанин: с шорти и тениска, слънчеви очила, на колана си носеше кожена чантичка и клетъчен телефон. Никакъв багаж. Никакви белези на провинциализъм. Той не гледаше встрани, не търсеше заветната буква „М“. Кратко кимване към кондуктора, леко поклащане на главата в отговор на предложенията на таксиметровите шофьори. Крачка, втора — той навлезе в тълпата, плъзна се между суетящите се пристигащи пътници, върху лицето му се мярна неприязън и отчужденост. След миг се превърна в незабележима част от хората. Тялото на тълпата се увеличи с още една клетка, здрава и жизнерадостна, не привличаща вниманието нито на фагоцитите-милиционери, нито на съседните клетки.

А човекът с пъпеша и чантата се провираше сред хората, мърморейки безброй извинения на не особено чист руски, гушеше глава между раменете си и се оглеждаше. Премина покрай подлеза, поклати глава и се насочи към съседния подлез, спря пред рекламното табло, където имаше по-малка навалица, и неловко притискайки багажа към гърдите си, измъкна някаква смачкана хартийка и се задълбочи в изучаването й. На лицето на азиатеца нямаше и сянка от подозрение, че го следят.

Това напълно устройваше тримата, застанали до стената на гарата. Красива, впечатляваща червенокоса девойка с плътно прилепнала към тялото й копринена рокля, млад пънкар с неочаквано скучни и стари очи, малко по-възрастен мъж — дългокос, зализан, с маниери на педал.

— Не прилича на него — със съмнение каза младежът с очи на старец. — Все пак не прилича. Виждал съм го отдавна и за кратко, но…

— Може би ще наредиш да питам Джору[1]? — попита с насмешка девойката. — Аз виждам. Това е той.

— Поемаш ли отговорността? — Младежът не показа нито учудване, нито желание да спори. Просто уточни.

— Да. — Девойката не откъсваше поглед от азиатеца. — Да вървим. Ще го хванем в подлеза.

Първите им крачки бяха бавни и синхронни. После тримата се разделиха — девойката продължи напред, а мъжете свърнаха встрани.

Човечецът прибра хартийката и неуверено тръгна към подлеза.

Московчанин или чест гост на столицата би се учудил от неочакваната безлюдност. Все пак това бе най-удобният и кратък път от метрото до перона на гарата. Но човечецът не обърна внимание на това. Той не забеляза как хората се спират зад гърба му, сякаш са се натъкнали на невидима бариера, и тръгват към другите подлези. И изобщо не можеше да види, че същото се случва и от другата страна на подлеза, във вътрешността на гарата.

Срещу него излезе усмихнат мъж със сладникава външност. Отзад го настигаха симпатична девойка и небрежно облечен младеж с обеца на ухото и скъсани дънки.

Човечецът продължаваше да върви.

— Почакай малко, старче — изрече миролюбиво сладникавият. Гласът му — тънък и маниерен — подхождаше на неговата външност. — Не бързай.

Азиатецът се усмихна и закима, но не се спря.

Сладникавият направи движение с ръка, сякаш прекарвайки черта между себе си и човечеца. Въздухът затрептя, в подлеза се разнесе дихание на леден вятър. Някъде на перона се разплакаха деца, започна да вие куче.

Човечецът спря, гледайки замислено пред себе си. Сви устни и духна, хитро усмихвайки се на застаналия пред него мъж. Чу се тънък звън, сякаш се счупи невидимо стъкло. Лицето на сладникавия се изкриви от болка, той отстъпи крачка назад.

— Браво, девона — каза девойката, спряла зад гърба на азиатеца. — Но точно сега не си струва да бързаш.

— Трябва да бързам, ау, трябва да бързам — каза човечецът като в скоропоговорка. Погледна през рамо: — Искаш ли пъпеш, красавице?

Девойката се усмихна, разглеждайки азиатеца. Предложи:

— А защо не дойдеш с нас, уважаеми? Ще седнем на дастрахан[2], ще изядем пъпеша ти, ще пийнем чай. От толкова отдавна те чакаме, не е хубаво веднага да бягаш.

По лицето на човечеца пролича напрегната умствена дейност. После той започна да кима:

— Да вървим, да вървим.

При първата му крачка сладникавият падна. Пред азиатеца сега сякаш се движеше невидим щит, стена, не материална, а по-скоро от бушуващ вятър: мъжът се влачеше по земята, дългите му коси се развяваха, очите му бяха присвити, от гърлото му напираше беззвучен вик.

Пънкарят замахна с ръка и изпрати към човечеца ослепително ярки светлинни отблясъци. Едва откъснали се от дланта му, по средата на пътя те започваха да бледнеят и когато достигнаха гърба на азиатеца, блещукаха съвсем слабо.

— Леле-леле — каза човечецът, без да спира. Плешките му потрепнаха, сякаш за да пропъди от гърба си нахална муха.

— Алиса! — изкрещя младежът, без да прекъсва безполезното си занимание. Пръстите му мърдаха, стискаха въздуха, извличаха от него аленочервена светлина и я запращаха към човечеца. — Алиса!

Девойката наведе глава, вглеждайки се в отдалечаващия се азиатец. Прошепна нещо тихичко, прекара ръка по роклята — и в дланта й незнайно откъде се появи тънка прозрачна призма.

Човечецът ускори крачка, стрелкайки се наляво и надясно, и комично приведе глава. Сладникавият тип продължаваше да се търкаля пред него, но вече не се опитваше да вика. Лицето му беше окървавено, крайниците му бяха счупени и отпуснати, сякаш не се бе търкалял три метра по гладкия под, а го бе влачил три километра върху камениста степ безумен ураган, или пък пришпорен кон.

Девойката погледна човечеца през призмата.

Отначало азиатецът забави крачка. После застена, разпервайки ръце — пъпешът с трясък се разби в мраморния под, чантата изпляска меко и тежко.

— Ох — каза онзи, когото девойката бе нарекла девона. — Охо-хо.

Човечецът полетя надолу, превивайки се. Бузите му хлътнаха, скулите се изостриха, ръцете му станаха по старчески тънки и се покриха с мрежа от вени. Черните коси не посивяха, но се покриха със сива прах и оредяха. Въздухът около него затрепка — невидими горещи ручейчета потекоха към Алиса.

— Даденото не на мен отсега нататък ще бъде мое — прошепна девойката. — Всичко твое е мое.

Лицето й се наливаше с руменина със същата бързина, с която човечецът посърваше. Устните й примляскаха, шепнеха приглушени, странно звучащи думи. Пънкарят се намръщи и отпусна ръка — последният аленочервен лъч удари в пода, карайки камъка да потъмнее.

— Твърде лесно е — каза той. — Твърде лесно.

— Шефът беше много недоволен — каза девойката, прибирайки призмата някъде в гънките на роклята. Усмихна се. Лицето й излъчваше такава сила и енергия, каквато понякога се появява у жената след бурен сексуален акт. — Лесно, но на нашия Коля не му провървя.         Пънкарят кимна, гледайки неподвижното тяло на дългокосия. В тъжните му очи нямаше особено съчувствие, нито пък неприязън.

— Абсолютно си права — каза той. Тръгна с уверена крачка към съсухрения труп. Прекара длан над него и тялото се разпадна на прах. Със следващото си движение младежът превърна разбилия се пъпеш в лепкава каша.

— Чантата — каза девойката. — Провери чантата.

Замах на дланта — протритата изкуствена кожа се пукна и чантата се разтвори, като бисерна мида под ножа на изкусен гмуркач. Само че, ако се съдеше по погледа на младежа, жадуваният бисер го нямаше вътре. Два чифта захабено бельо, евтин памучен спортен екип, бяла риза, гуменки в полиетиленов пакет, пластмасова чашка със суха корейска макарина[3], очила в калъф.

Младежът направи още няколко движения с ръце, карайки чашката да се пръсне, дрехите — да се разпорят по шевовете, калъфа — да се отвори. Изруга.

— Тя е празна, Алиса! Абсолютно празна!

Върху лицето на вещицата бавно се изписа смайване.

— Стасик, но нали това е девона? Куриерът не може да поверява стоката си никому!

— Този е успял — каза младежът, разравяйки прахта, останала от азиатеца. — Нали те предупреждавах, Алиса? От Светлите всичко може да се очаква. Ти пое отговорността. Аз може и да съм слаб маг. Но опитът ми е по-голям от твоя — с половин век.

Алиса кимна. Объркването вече бе изчезнало от очите й. Ръката й отново се плъзна по роклята, търсейки призмата.

— Да — съгласи се тя меко. — Прав си, Стасик. Но след половин век опитът ни ще се изравни.

Пънкарят се засмя, приседна край трупа на дългокосия и започна бързо да пребърква джобовете му.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм. Напразно настояваше на своето, Стасик. Нали аз предлагах да проверим и останалите пътници?

Младежът се обърна прекалено късно, когато животът във вид на десетки огнени нишки вече бе започнал да напуска тялото му.

Бележки

[1] Джору — детското име на Хесер в тибетската митология. — Бел.прев.

[2] Дастрахан — ниска маса за обяд в Узбекистан, а също и името на обедния ритуал в страните от Средна Азия. — Бел.прев.

[3] Макарина — тестено изделие, наподобяващо юфка. — Бел.прев.