Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други именаNight Watch
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1998 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи, научна фантастика
Видроман
ПоредицаНощен патрул
СледващаДневен патрул
ISBNISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул

Глава 2

Излязох от кабинета и се спрях за миг, борейки се с изкушението да се върна.

Можех да се откажа когато си поискам от предложения от шефа план. Достатъчно беше само да се върна, да кажа две-три думи — и ние с Олга щяхме да се върнем в истинските си тела. Само че за половинчасовия разговор ми беше казано достатъчно, за да се съглася, че смяната на телата е единственият възможен отговор на провокацията на Тъмните.

В края на краищата, нали е нелепо да се отказваш от спасителното лечение, само защото инжекциите са болезнени?

Ключовете от апартамента на Олга бяха в мен, в дамската чантичка. Там имаше също пари и кредитна карта в малко портмоне, кърпички, дамски превръзки — неясно само защо, нали нямаше да ми се наложи да ги използвам, — отворена кутийка „тик-так“, гребен, разсипани дребни монети по дъното, огледалце, мъничък мобилен телефон…

За сметка на това празните джобове на дънките предизвикваха у мен неволно усещане за загуба. Порових се за секунда из тях, опитвайки се да намеря поне някоя забравена монета, но се убедих само, че Олга, подобно на повечето жени, носеше всичко в чантичката си.

По всичко личеше, че празните джобове далече не са най-голямата ми загуба за деня. И все пак тази подробност предизвикваше раздразнение. Преместих няколко банкноти от чантичката в джоба си и се почувствах по-уверен.

Жалко само, че Олга не носеше плеър…

— Здрасти! — Към мен се приближи Гарик. — Шефът свободен ли е?

— Той… с Антон е… — отвърнах аз.

— Случило ли се е нещо, Оля?

Гарик ме гледаше внимателно. Не знам какво долови: чуждата интонация, неуверените движения, новата аура. Но ако даже оперативен работник, с когото не сме общували особено нито аз, нито Олга, усещаше замяната — значи не струвах пукната пара.

В следващия миг Гарик се усмихна плахо и неуверено. Това беше съвсем неочаквано: никога не бях забелязал Гарик да се опитва да флиртува със сътруднички на Патрула. Той дори с човешките жени се запознаваше трудно — изумително не му върви в любовните дела.         — Не. Посдърпахме се малко. — Обърнах се и тръгнах към стълбите, без да си взема довиждане.

Това беше версията, предназначена за Нощния патрул — за съвсем невероятния случай, ако сред нас има агент на Тъмните. Доколкото знам, такова нещо се бе случвало веднъж или два пъти за цялата история на Патрулите, но кой знае… Нека всички смятат, че Борис Игнатиевич се е спречкал със старата си приятелка.

Още повече, че има и повод, и то не безобиден. Стогодишното заточение в неговия кабинет, невъзможността да приеме човешки облик, частичната реабилитация, но със загуба на повечето от магическите си способности. Напълно основателни причини да се обиди… Ако не друго, поне се отървах от необходимостта да се правя на приятелката на шефа, което щеше да бъде прекалено.

Потънал в тези мисли, слязох на третия етаж. Не можех да не призная, че Олга максимално ми облекчи живота. Днес тя носеше дънки, а не както обикновено — костюм с пола или рокля, и беше обула бели маратонки, а не обувки на високи токчета. И дори лекият аромат на парфюм не беше дразнещ.

Да живее модата „унисекс“, нищо че са я изобретили хомосексуалистите…

Знаех какво трябва да правя сега, знаех как трябва да се държа. И все пак ми беше трудно. Да завия не към изхода, а в страничен коридор, незабележим и тих.

И да се потопя в миналото.

Разправят, че болниците си имат свой, незабравим мирис. Разбира се. И това не е чудно, странно би било, ако нямаха миризмата на хлорна вар и болка, на автоклави и рани, на болнични чаршафи и дрехи и на безвкусна храна.

Но, кажете ми, моля, откъде идва собствената миризма на училищата и институтите?

В помещенията на Патрула се извършва обучение само по част от предметите. Някои неща е по-удобно да се преподават в моргата, през нощта — там си имаме свои хора. Други — сред природата. Понякога — в чужбина, на туристически пътувания, плащани от Патрула. Когато аз се обучавах, ходих и в Хаити, и в Ангола, и в Щатите, и в Испания.

Но все пак някои лекции се провеждат само на територията на Патрула, в сградата, защитена от основата до покрива с магия и охранителни заклинания. Преди трийсет години, когато Патрула се преместил тук, били оборудвани три аудитории, всяка за по петнайсет души. И досега не ми е ясно на какво се дължи в най-голяма степен този размах, на оптимизма на сътрудниците или на излишъка от пространство. Дори когато аз се обучавах, а това беше доста успешна година, ни беше достатъчна една аудитория, а и тя си оставаше наполовина празна.

Сега Патрулът обучаваше четирима Различни. И само по отношение на Светлана имаше пълна увереност, че ще се присъедини към нас, а няма да предпочете обикновения човешки живот.

Тук беше празно, празно и тихо. Вървях бавно по коридора, надничайки в празните аудитории, които можеха да събудят завист и в най-осигурения и преуспяващ университет. На всяка маса имаше ноутбук, във всяка стая — огромен прожекционен телевизор, шкафовете бяха отрупани с книги… А ако тези книги можеше да ги види някой историк, истински историк, а не от онези, които спекулират с историята…

Но никога нямаше да ги види.

В някои от книгите има прекалено много истина. В други — прекалено малко лъжа. Не си струваше хората да четат подобни неща — заради тяхното собствено спокойствие. Нека да живеят с онази история, с която са свикнали.

Коридорът завършваше с огромно огледало, заемащо цялата облицована с дърво стена. Погледнах под око в него: по коридора крачеше, поклащайки бедра, млада, красива жена.

Препънах се и едва не паднах: макар Олга да беше направила всичко възможно, за да ми облекчи живота, тя не можеше да измести центъра на тежестта. Когато ми се удаде да забравя за настоящия си облик, всичко тръгна повече или по-малко нормално, двигателните навици работеха. Но беше достатъчно да се погледна отстрани — и проблемите започваха. Дори дишането ми стана чуждо, въздухът по някакъв начин не искаше да влиза в дробовете.

Приближих се до последната стъклена врата. Погледнах предпазливо през нея.

Занятието тъкмо свършваше.

Днес изучаваха битова магия, разбрах го веднага щом зърнах пред демонстрационното табло Полина Василевна. Тя е една от най-старите сътруднички на Патрула — на външен вид, а не по истинската си възраст. Открили са я и са я инициирали на шейсет и три годишна възраст.

Но кой би могъл да предположи, че старицата, която в смутните следвоенни години се е занимавала с гледане на карти, наистина притежава някакви способности? При това съвсем не безобидни, макар и тясно специализирани.

— И сега, ако ви се наложи спешно да приведете в ред облеклото си — наставнически обясняваше Полина Василевна, — ще можете да го направите за броени минути. Само не забравяйте да проверите предварително доколко ще ви стигнат силите. Иначе ще се получи конфузна ситуация.

— И когато часовникът бие дванайсет, каретата ти ще се превърне в тиква — гръмогласно каза седналият до Светлана младеж. Не го познавах, беше на обучение за втори или трети ден, но вече знаех, че няма да го харесам.

— Именно! — възторжено обяви Полина, която се сблъскваше с подобно остроумие във всяка група ученици. — Приказките лъжат не по-малко от статистиката! Но понякога в тях може да се намери зрънце истина.

Тя взе от масата грижливо изгладения елегантен, макар и донякъде старомоден смокинг. В такъв навярно се е появявал в обществото Джеймс Бонд.

— Кога ще се превърне отново в дрипи? — попита делово Светлана.

— След два часа — уведоми я Полина също толкова кратко. Сложи смокинга на закачалка и го върна на демонстрационното табло. — Не се напъвах особено.

— А колко време можете да го поддържате в приличен вид? Максимално?

— Около денонощие.

Светлана кимна и неочаквано погледна към мен. Усети ме. Усмихна се, помаха ми с ръка. Сега всички ме забелязаха.

— Заповядайте, госпожо — Полина наведе глава. — За нас е голяма чест.

Да, тя знаеше за Олга нещо, което не ми беше известно. Всички ние знаехме за нея само част от истината, навярно единствено шефът знаеше всичко.

Влязох, отчаяно опитвайки се да освободя походката си от излишно изящество. Не помогна. И младежът, седнал до Светлана, и петнайсетгодишният хлапак, който вече половин година тъпчеше на място в началния курс по магия, и високият слаб кореец, който можеше да е и на трийсет, и на четирийсет години — всички гледаха в мен.

Еднозначно заинтересувани. Цялата тази атмосфера на тайнственост, която обгръщаше Олга, всичките слухове и недомлъвки, а в края на краищата и фактът, че тя отдавна е любовница на шефа — всичко това предизвикваше в мъжката част на Патрула напълно определена реакция.

— Здравейте — казах аз. — Надявам се, че не съм ви попречила?

Бях се съсредоточил върху правилната употреба на рода и не следях за тона. В резултат на това баналният въпрос прозвуча загадъчно и сякаш насочен лично към всеки от присъстващите. Пъпчивият хлапак ме зяпна, младежът преглътна, единствено кореецът запази някакво подобие на хладнокръвие.

— Олга, искате да съобщите нещо на студентите ли? — поинтересува се Полина.

— Трябва да поговоря със Света.

— Всички са свободни — обяви старицата. — Олга, ще наминете ли някой път в учебно време? Моите лекции не могат да заменят вашия опит.

— Непременно — щедро обещах аз. — След три дни.

Нека Олга се тормози заради моите обещания. Аз как бях принуден да се тормозя заради нейния сексапил?

Тръгнахме към входа заедно със Светлана. Три страстни погледа пронизваха гърба ми, по-точно — не съвсем гърба.

 

 

Знаех, че между Олга и Светлана има топли отношения. От онази нощ, когато ние двамата й обяснихме истината за света, за Различните, за Светлите и Тъмните, за Патрулите, за Сумрака. От онзи час на разсъмване, когато тя, хванала ръцете ни, премина през затворената врата в помещението на оперативния щаб на Нощния патрул. Да, мен и Светлана ни свързваше мистична нишка, съдбите ни бяха преплетени. Но аз знаех, прекалено добре знаех, че това няма да е за дълго. Светлана ще отиде далече напред, там, докъдето аз нямаше да се добера, дори и да стана маг от първо равнище. Съдбата ни държеше заедно, държеше ни здраво, но това беше само временно. Докато с Олга Светлана просто дружеше, колкото и скептично да се отнасям към женската дружба. Тях не ги беше събрала съдбата. Те бяха свободни.

— Оля, трябва да изчакам Антон. — Светлана ме хвана за ръката. Това не беше жест на по-малка сестра, хванала кака си в търсене на подкрепа и самоутвърждаване. А жест на равен с равен. И щом Олга позволяваше на Светлана да се държи като равна с нея, значи Светлана наистина я очакваше велико бъдеще.

— Не си струва — казах аз. — Света, наистина не си струва.

Пак нещо в постройката на фразата или в тона не беше както трябва. Сега Светлана ме гледаше с недоумение, но погледът й беше точно като при Гарик.

— Ще ти обясня всичко — казах аз. — Но не сега и не тук. Да отидем у вас.

Защитата на апартамента й беше надеждна, Патрулът беше вложил прекалено много сили в новата сътрудничка. Шефът дори не се опита да спори с мен по въпроса дали да се разкрия пред Светлана, настоя само това да стане в дома й.

— Добре — учудването в очите на Светлана не изчезна, но тя кимна в знак на съгласие. — Сигурна ли си, че не си струва да чакам Антон?

— Напълно — казах аз, без ни най-малко да си кривя душата. — С кола, нали?

— Ти да не си пеша днес?

Глупак!

Съвсем забравих, че сред всички видове транспорт Олга предпочита подарената от шефа спортна кола.

— Нали това ти казвам — тръгваме ли към колата? — попитах аз, осъзнавайки, че изглеждам като идиот. Не, още по-лошо — като идиотка.

Светлана кимна. Недоумението в очите й растеше все повече и повече.

Добре поне, че умеех да карам. Никога не ме е привличала съмнителната радост да имам кола в мегаполиса с отвратителни пътища, но курсът на обучението ни включваше много неща. Някои от тях се учат по обичайния начин, други се вкарват в съзнанието чрез магия. Учиха ме да карам кола като обикновените хора, а ако случаят ме запратеше в кабината на хеликоптер или самолет, щяха да се задействат навици, които не помнех в обичайното си състояние. Във всеки случай поне на теория би трябвало да се задействат.

Намерих ключовете от колата в чантичката. Оранжевият автомобил ме чакаше на паркинга пред сградата, под бдителния поглед на охраната. Вратите бяха заключени, което изглеждаше смешно при липсата на покрив.

— Ти ли ще караш? — попита Светлана.

Кимнах мълчаливо. Седнах зад волана, запалих двигателя. Спомнях си, че Олга потегля рязко като куршум, но аз не умея така.

— Олга, нещо с тебе не е наред. — Светлана най-накрая се реши да изкаже мислите си на глас. Кимнах, докато излизахме на Ленинградска.

— Света, ще говорим, когато стигнем у вас.

Тя млъкна.

Не съм добър шофьор. Возихме се дълго, значително по-дълго, отколкото трябва. Но Светлана не попита нищо повече, тя седеше облегната назад и гледаше право напред. Или медитираше, или се опитваше да гледа през Сумрака. В задръстванията няколко пъти се опитваха да ни заговарят от съседни коли, при това само от най-скъпите. Очевидно и видът ни, и колата ни установяваха невидима дистанция, която не всеки се решаваше да наруши. Стъклата се спускаха, подаваха се късо подстригани глави, понякога като неизменен атрибут се добавяше ръка с мобилен телефон. В началото просто ми беше неприятно. После ми стана смешно. А накрая престанах да реагирам на случващото се, точно както постъпваше и Светлана.

Интересно, дали и Олга я забавляваха подобни опити за запознанство?

Навярно да. След десетилетията в нечовешко тяло, след заточението в стъклената витрина.

— Олга, защо ме отведе? Защо не пожела да изчакаме Антон?

Свих рамене. Изкушението да отговоря: „Защото той е тук, до теб“, беше огромно. А и шансовете да ни следят, общо взето, не бяха големи. Колата също беше защитена със заклинания за безопасност — част от тях усещах, друга част надхвърляше способностите ми.         Но успях да се сдържа.

Светлана още не беше преминавала курс за информационна безопасност, той започва след третия месец на обучението. Според мен си струва да се провежда по-рано, но за всеки Различен се налага да се изработва собствена програма, а това изисква време.

Едва когато Светлана преминеше през огъня на това изпитание, щеше да се научи и да мълчи, и да говори. Това е едновременно и най-лесният, и най-трудният курс в обучението. Просто започват да ти дават информация, строго дозирана, в определена последователност. Част от чутото е истина, част — лъжа. Нещо ще ти кажат открито и непринудено, друго ще ти представят за страшно секретно, а това-онова ще го узнаеш „случайно“, ще го подслушаш или ще го видиш тайничко.

И всичко, което научиш, ще броди в теб, усещайки болката и страха, ще се стреми да излезе навън, разкъсвайки сърцето ти, ще те кара да реагираш незабавно и безразсъдно.

Тук рядко някой се пречупва истински. Все пак това е обучение, а не изпит. И на всеки се поставя такава бариера, каквато може да прескочи — при пълна мобилизация на силите, оставяйки парчета кожа и пръски кръв върху бариерата, изплетена от бодлива тел.

Но когато този курс го преминават тези, които наистина са ти скъпи или поне симпатични, започваш да се измъчваш и терзаеш. Виждаш странния поглед, насочен към теб и започваш да се чудиш какво ли е научил в рамките на курса твоят приятел? Каква истина? Каква лъжа?

И какво научава обучаваният за самия себе си, за света около него, за родителите и приятелите си?

И те изпълва желание — страшно и непоносимо. Желание да помогнеш. Да обясниш, да намекнеш, да подскажеш.

Само че никой, преминал курса, не се поддава на това желание. Защото именно това се научава чрез собствения горчив опит — какво и кога може и трябва да се казва.

Общо взето всичко може и трябва да се казва. Необходимо е само да се избере точния момент, иначе истината ще стане по-лоша от лъжата.

— Оля?

— Ще разбереш — казах аз. — Имай само малко търпение.

Погледнах през Сумрака и подкарах колата напред, вклинявайки се между тромав джип и огромен военен камион. Страничното огледалце се допря до камиона, счупи се и падна, но ми беше все едно. Колата премина първа през кръстовището, гумите й изфучаха на завоя и излязохме на шосето на Ентусиастите.

— Той обича ли ме? — попита изведнъж Светлана. — Все пак, да или не? Ти знаеш, нали?

Потреперих, колата кривна, но Светлана не обърна внимание на това. Тя задаваше въпроса не за първи път, усещах го. Вече беше имало такъв разговор между нея и Олга, тежък и незавършен.

— Или обича теб?

Това е. Вече не можех да мълча.

— Отношението на Антон към Олга е много добро — говорех в трето лице и за себе си, и за собственичката на тялото. Беше преднамерено, но изглеждаше като суха дистанцирана вежливост. — Бойна дружба. Нищо повече.

Ако ме беше попитала как се отнася Олга към мен, трудно щях да мина без лъжа.

Но Светлана премълча. А след минута докосна ръката ми, сякаш молейки за извинение.

Сега не можех да сдържа въпроса си:

— Защо питаш?

Тя отговори веднага, без колебание:

— Не разбирам. Антон се държи доста странно. Понякога изглежда, че си е изгубил ума по мен. А друг път — че съм една от стотиците му познати сред Различните. Боен другар.

— Възелът на съдбата — лаконично казах аз.

— Какво?

— Това още не сте го взели, Света.

— Тогава ти ми го обясни!

— Разбираш ли… — увеличавах скоростта все повече и повече, бяха се включили двигателните рефлекси на чуждото тяло. — Разбираш ли, когато той беше тръгнал за първи път към апартамента ти…

— Знам, че съм била подложена на внушение. Той ми разказа — прекъсна ме Светлана.

— Не е там работата. Внушението беше премахнато, когато ти разказаха истината. Но когато започнеш да виждаш съдбата — а ти непременно ще се научиш, и то значително по-добре от мен, — ще разбереш.

— Казаха ни, че съдбата е променлива.

— Съдбата е многовариантна. Когато отиваше при теб, Антон знаеше, че в случай на успех ще се влюби в теб.

Светлана помълча. Стори ми се, че бузите й се изчервиха, но това може би беше заради проникващия в откритата кола вятър.

— И какво от това?

— Знаеш ли как е? Да бъдеш осъден на любов?

— Но нима не е винаги така? — Светлана чак потрепери от възмущение. — Когато хората се обичат, когато се намират сред хиляди, сред милиони? Та това винаги е съдба!

И аз отново усетих как в нея вече започва да изчезва наивната девойка, която, дори когато изпитва омраза, е способна да я изпитва единствено към себе си.

— Не. Света, чувала ли си тази аналогия: любовта е цвете?

— Да.

— Цветето можеш да си го отгледаш, Света. А можеш и да си го купиш. Или да ти го подарят.

— Антон купил ли го е?

— Не — казах аз. Може би прекалено рязко. — Получил го е като подарък. От съдбата.

— И какво? Това не е ли любов?

— Света, откъснатите цветя са красиви. Но те не живеят дълго. Те умират, дори когато са грижливо сложени в кристална ваза с прясна вода.

— Той се страхува да ме обича — замислено изрече Светлана. — Нали? Мен не ме беше страх, защото не знаех това.

Приближих се към блока й, лавирайки между паркираните коли. Главно жигули и москвичи. Непрестижен район.

— Защо ти казах всичко това? — попита Светлана. — Защо толкова държах да ми отговориш? И откъде знаеш отговорите, Олга? Само защото си на четиристотин четирийсет и три години ли?

Потреперих, когато чух числото. Да, богат жизнен опит. Доста богат.

Следващата година Олга щеше да има своеобразен юбилей.

В Искаше ми се да вярвам, че моето тяло ще остане в същата прекрасна физическа форма, пък макар и само за една четвърт от тази възраст.

— Да вървим.

Зарязах колата без никакъв надзор. Така или иначе на човешко същество и през ум нямаше да му мине да я открадне — охранителните заклинания са по-сигурни от всяка сигнализация. Двамата със Светлана мълчаливо и делово се качихме по стълбите и влязохме в апартамента й.

Тук някои неща се бяха променили, разбира се. Светлана беше напуснала работа, за сметка на това стипендията й и „помощите“, изплащани на всеки Различен при инициирането, доста надхвърляха скромните докторски заплати. Тя си бе сменила телевизора, не беше ясно само кога намира време да го гледа. Разкошен, широкоекранен, прекалено голям за нейния апартамент. Забавно беше да се наблюдава това неочаквано пробудило се влечение към красивия живот. В началото то се появява при всички — вероятно като защитна реакция. Когато светът наоколо се руши, когато предишните страхове и опасения си отиват, а на тяхно място идват други, още по-непонятни и смътни, всеки започва да сбъдва някакви мечти от предишния си живот, доскоро изглеждали нереални. Някои започват да пиянстват по заведенията, други си купуват скъпа кола, трети си купуват дрехи от елитни модни къщи. Това продължава кратко, и то не дори защото в Патрула не можеш да станеш милионер. Просто самите потребности, които до вчера са били толкова желани, започват да умират, да си отиват в миналото. Завинаги.

— Олга?

Светлана ме гледаше в очите.

Въздъхнах, събирайки сили:

— Аз не съм Олга.

Мълчание.

— Виновен съм, че не ти го казах по-рано, но не можех. Само тук. Твоят апартамент е защитен срещу наблюдението на Тъмните.

— „Виновен“ си?

Веднага схвана същността.

— Виновен съм — повторих. — Това е само тялото на Олга.

— Антоне?

Кимнах.

Колко нелепо изглеждахме в момента!

И колко хубаво беше, че Светлана вече бе свикнала с нелепостите.

Повярва ми веднага.

— Негодник!

Беше казано с интонация, която по-скоро би подхождала на аристократката Олга. И шамара, който получих, беше в същия стил.

Не болеше, но беше обидно.

— Защо? — попитах аз.

— Защото подслушваше чужд разговор! — изстреля Светлана.

Формулирано беше набързо, но разбрах какво има предвид. През това време Света вдигна другата си ръка и аз, презрял християнските проповеди, се изплъзнах от втория шамар.

— Света, обещах да пазя това тяло!

— А аз — не!

Светлана дишаше тежко, хапеше устните си, очите й горяха. Не я бях виждал толкова разярена и дори не подозирах, че подобно нещо е възможно. Какво я ядоса така?

— Значи те е страх да обичаш откъснати цветя? — Светлана бавно пристъпваше към мен. — Това е, нали?

Осъзнах. Не веднага, наистина.

— Махай се! Махай се, вън!

Пристъпих назад, допрях гръб до вратата. Но щом спрях, спря и Светлана. Поклати глава и изтърси:

— Остани си в това тяло! То ти подхожда повече, ти не си мъж, а мухльо!

Аз мълчах. Мълчах, защото вече виждах какво ще стане по-нататък. Виждах как линията на вероятностите се разделя пред нас, виждах как съдбата с насмешка плете пътищата си.

И когато Светлана се разплака, внезапно изгубила целия си боен плам, закрила лице с ръце, когато я прегърнах през раменете и тя с готовност склони лице върху рамото ми, вътре в мен беше празно и студено. Пронизващо студено, сякаш отново стоях на заледения покрив под поривите на зимния вятър.

Светлана все още беше човек. В нея имаше прекалено малко от Различните, тя не разбираше, не виждаше как продължава пътят, по който ни бе съдено да вървим. И още по-малко виждаше как този път се разделя в различни посоки.

Любовта е щастие, но само когато вярваш, че ще бъде вечна. И макар всеки път това да се оказва лъжа, само вярата дава на любовта сила и радост.

А Светлана ридаеше на рамото ми.

Многото знания означават много тъга. Как бих искал да не знам неизбежното бъдеще! Да не го знам и да обичам — безразсъдно, като обикновен смъртен човек.

И все пак колко обидно беше, че сега не бях в собственото си тяло.

 

 

Ако някой можеше да ни види отстрани, сигурно би решил, че две сърдечни приятелки са решили да прекарат тиха вечер в гледане на телевизия, чай със сладко, бутилка сухо вино и разговори на трите вечни теми: мъжете са мръсници, нямаме какво да облечем, и най-важното — как да отслабнем.

— Нима обичаш кифли? — учудено попита Светлана.

— Обичам. С масло и сладко — мрачно отвърнах аз.

— Според мен ти си обещал да пазиш това тяло.

— А какво лошо му правя? Можеш да ми повярваш, организмът е в пълен възторг.

— Да бе, да — неопределено отвърна Светлана. — После питай Олга как пази фигурата си.

Поколебах се, но все пак разрязах кифлата на две и я намазах обилно със сладко.

— А на кой му хрумна тази гениална идея — да те скрият в женско тяло?

— Май на шефа.

— Не се съмнявам.

— Олга го подкрепи.

— И още как — за нея Борис Игнатиевич е цар и бог.

Малко се съмнявах в това, но премълчах. Светлана стана, отиде при гардероба. Отвори го и замислено огледа закачалките.

— Искаш ли халат?

— Какво? — задавих се с кифличката.

— Така ли ще ходиш из апартамента? Тези дънки на тебе са опънати до скъсване. Неудобно е.

— А някакъв спортен екип ще се намери ли? — жално попитах аз.

Светлана ме погледна насмешливо, после се смили:

— Ще се намери.

Честно казано, бих предпочел да видя с подобен екип някой друг. Светлана, например. Къси бели шорти и блуза. За тенис, или за бягане.

— Преоблечи се.

— Света, не мисля, че ще прекараме цялата вечер в апартамента.

— Нищо. И без това ще се наложи да се преоблечеш, така че трябва да проверим дали размерът е подходящ.

Светлана излезе, а аз бързо свалих дънките. Започнах да разкопчавам блузата, замотах се с непознатите, прекалено стегнати копчета, после се погледнах с омраза в огледалото.

Симпатична девойка, не може да се отрече. Направо за снимка в някое еротично списание.

Преоблякох се бързо и седнах на дивана. По телевизора даваха сапунена опера — беше изумително, че Светлана е пуснала този канал. Впрочем по останалите най-вероятно даваха същото.

— Изглеждаш прекрасно.

— Света, недей, става ли? — помолих я аз. — И без това ми е достатъчно тежко.

— Добре, извинявай — лесно се съгласи тя и седна до мен. — Та какво трябва да правим?

— Ние? — попитах леко натъртено.

— Да, Антоне. Ти не си дошъл при мен току-така.

— Трябваше да ти разкажа в какви неприятности съм се забъркал.

— Да допуснем. Но щом шефът — Светлана произнесе думата „шефът“ извънредно сладко, хем с уважение, хем с ирония — ти е разрешил да се разкриеш пред мен, значи съм длъжна да ти помогна. Пък макар и да е по повеля на съдбата — не се сдържа тя.

Предадох се.

— Не бива да оставам сам. Нито за минута. Целият план е основан на предположението, че Тъмните съзнателно жертват пешките си — или ги унищожават, или позволяват да умрат.

— Като онзи път?

— Да. Именно. И ако тази провокация е насочена срещу мен, ще има още едно убийство. В момент, в който аз, според тях, нямам алиби.

Светлана ме погледна, облегнала брадичка на ръцете си. Бавно поклати глава:

— И тогава ти, Антоне, ще изскочиш от това тяло като дяволче от кутийка. И ще се окаже, че няма как да си извършил тези серийни убийства. Врагът ще бъде посрамен.

— Точно така.

— Извинявай. Ама нали съм съвсем отскоро в Патрула, май нещо не разбирам.

Сепнах се. А Светлана се поколеба за секунда и продължи:

— Ето, когато всичко онова се случи с мен… Как беше тогава? Тъмните се опитваха да ме инициират. Те знаеха, че Нощният патрул ще забележи това и дори си бяха изяснили, че ти можеш да се намесиш и да помогнеш.

— Да.

— Затова беше разиграна комбинация с жертви на няколко фигури, със създаването на няколко лъжливи центрове на сила. И Нощният патрул отначало се хвана на въдицата. Ако шефът не беше започнал своя контраигра, ако не беше тръгнал твърдо напред, без да обръща внимание на нищо…

— Сега ти щеше да си мой враг — казах аз. — И да учиш в Дневния патрул.

— Нямах предвид това, Антоне. Аз съм ти благодарна, благодарна съм на целия Патрул, но на първо място — на теб. Само че сега говоря за друго. Разбери: това, което ми разказа, е толкова правдоподобно, колкото и онази история. Нали всичко се връзва много добре? Двойка вампири-бракониери. Момче с големи способности на Различен. Момиче със силно проклятие. Глобална заплаха за града.

Не намерих какво да отговоря. Гледах я и усещах как бузите ми поруменяват. Момичето, което не беше минало и една трета от курса, новачка в нашите дела, подреждаше пред мен фактите така, както бях длъжен да ги наредя аз.

— Какво се случва сега? — Светлана не забеляза терзанията ми. — Сериен убиец, унищожаващ Тъмните. Ти се оказваш в списъка на заподозрените. Шефът незабавно прави хитър ход: двамата с Олга си сменяте телата. Да, но доколко е хитър такъв ход? Разбирам, че практиката да се сменят телата е доста разпространена. Борис Игнатиевич я използва наскоро, нали? Някога той използвал ли е един и същ метод два пъти подред? Против един и същ противник?

— Не знам, Света, не ми съобщават подробности от операциите.

— Тогава помисли с главата си. И още нещо. Нима Завулон е такъв дребен отмъстителен истерик? Той е на стотици години, нали? И ръководи Дневния патрул от много отдавна. Ако онзи, маниака…

— Дивака.

— Ако на Дивака наистина му позволяват няколко години да се забавлява из улиците на Москва и през това време подготвят провокация, дали началника на Дневния патрул ще я похарчи за такава дреболия? Извинявай, Антоне, но ти наистина не си толкова сериозна цел.

— Разбирам. Официално аз съм маг от пето равнище. Но шефът каза, че всъщност мога да претендирам за трето.

— Дори и при това положение.

Погледнахме се в очите и аз разперих ръце:

— Предавам се. Светлана, навярно си права. Но аз ти разказах това, което знам. И не виждам никакви други варианти.

— Значи ще се подчиняваш на нарежданията? Ще ходиш в пола и нито за минута няма да оставаш сам?

— Когато постъпвах в Патрула, знаех, че губя част от свободата си.

— Част — Светлана изсумтя. — Хубаво го каза. Добре, ти си знаеш. Значи ще прекараме нощта заедно.

Кимнах:

— Да. Но не тук. Добре е през цялото време да бъда сред хора.

— А докато спиш?

— Не е трудно де не спя няколко дни — свих рамене. — Мисля, че тялото на Олга е тренирано не по-зле от моето. Последните месеци тя непрекъснато се занимаваше със светски живот.

— Антоне, аз още не съм обучена на подобни фокуси. Кога ще спя?

— През деня. На занятията.

Тя се намръщи. Знаех, че ще се съгласи, това беше неизбежно. Характерът просто не би й позволил да откаже да помогне дори на случаен човек, а аз все пак не бях случаен.

— Искаш ли да отидем в „Махараджа“? — предложих аз.

— Какво е това?

— Индийски ресторант, доста приличен.

— До сутринта ли работи?

— Не, за съжаление. Но ще измислим къде да отидем след това.

Светлана ме гледа толкова дълго, че и цялото ми вродено дебелокожие не ми помогна. Какво направих отново не както трябва?

— Антоне, благодаря ти — прочувствено каза тя. — Много ти благодаря. Ти ме покани на ресторант. От два месеца чакам този момент.

Тя се изправи, отиде при гардероба, отвори го и замислено погледна окачените дрехи.

— Нямам нищо прилично с твоя размер — отбеляза тя. — Ще се наложи отново да си намъкнеш дънките. Ще те пуснат ли в ресторанта?

— Длъжни са — казах аз не особено уверено. В края на краищата, можех да въздействам леко на персонала.

— Ако стане нещо, ще изтренирам правенето на внушение — каза Светлана, сякаш прочела мислите ми. — Ще ги накарам да те пуснат. Това ще бъде добро дело, нали?

— Разбира се.

— Знаеш ли, Антоне… — Светлана свали от закачалката някаква рокля, приближи я към себе си, поклати глава. Взе бежов костюм с пола — поразява ме умението на патрулните да обясняват всяко въздействие върху реалността с интересите на Доброто и Светлината.

— Съвсем не всяко! — възмутих се аз.

— Всяко, всяко. Ако се наложи, и грабежът ще се превърне в добро дело, и убийството.

— Не.

— Толкова ли си сигурен? А колко пъти ти се е налагало да влияеш на съзнанието на хората? Вземи ако щеш нашата среща: ти нали ме накара да повярвам, че сме стари познати? Често ли използваш способностите си на Различен във всекидневния живот?

— Често. Но…

— Представи си, че вървиш по улицата. И виждаш, че възрастен човек бие дете. Какво ще направиш?

Сви рамене:

— Ако ми е останал лимит за намеса, ще осъществя реморализация. Разбира се.

— И ще си сигурен, че това е правилно? Без да помислиш, без да вникнеш в ситуацията? А ако наказват детето справедливо? Ако наказанието би го спасило в бъдеще от големи неприятности, а след твоята намеса израсне убиец и бандит? А ти казваш — реморализация!

— Света, грешиш.

— И в какво греша?

— И да нямам лимит за парапсихично въздействие, аз пак няма просто да отмина.

Светлана изфуча:

— И ще си сигурен, че си прав? Къде е границата?

— Всеки определя границата самостоятелно. Налага се.

Тя ме погледна замислено:

— Антоне, а такива въпроси задава всеки новак, нали?

— Да — усмихнах се аз.

— И ти си свикнал да отговаряш на тях, знаеш комплект от готови отговори, софизми, примери от историята, аналогии?

— Не, Света. Не е там работата. Просто Тъмните изобщо не задават подобни въпроси.

— Откъде знаеш?

— Тъмният маг може да изцелява, Светлият маг може да убива — казах аз. — Това е истина. Знаеш ли каква е цялата разлика между Тъмните и Светлите?

— Не знам. Кой знае защо, не ни учат на това. Вероятно е трудно да се формулира?

— Изобщо не е трудно. Ако ти мислиш на първо място за себе си, за своите интереси — твоят път е към Мрака. Ако мислиш за другите — към Светлината.

— И дълго ли се налага да се върви? Към Светлината?

— Вечно.

— Но нали това са само думи, Антоне. Игра с думите. Какво казва опитният Тъмен маг на новаците? Може би също толкова красиви и правилни думи?

— Да. За свободата. За това, че всеки заема в живота мястото, което заслужава. Затова, че всяко съжаление унижава, че истинската любов е сляпа, че истинската доброта е безпомощна, че истинската свобода е свободата от всички.

— Това не е ли истина?

— Не — кимнах аз. — Това също е само част от истината. Света, на нас не ни е дадено да изберем абсолютната истина. Тя винаги е с две лица. Всичко, което притежаваме, е правото да се откажем от лъжата, която е по-неприятна. Знаеш ли какво е първото, което казвам на новаците за Сумрака? Ние влизаме в него, за да получим сила. И цената за влизането е отказ от част от истината, която не искаме да приемем. На хората им е по-лесно. Милион пъти по-лесно, с всичките им беди, проблеми и грижи, които изобщо не съществуват за Различните. На хората не им е наложен избор: те могат да бъдат и добри, и лоши, всичко зависи от конкретния момент, от обкръжението, от прочетената предишния ден книга, от изядения на обяд бифтек. Ето защо е толкова лесно да бъдат управлявани, дори най-злобният негодник може да бъде привлечен с лекота към Светлината, а най-добрият и благороден човек да бъде тласнат към Мрака. А ние сме направили избор.

— Аз нали също го направих, Антоне. Аз вече влизах в Сумрака.

— Да.

— Защо тогава не разбирам къде е границата, в какво се състои разликата между мен и някоя вещица, посещаваща сборища на черните сили? Защо задавам тези въпроси?

— Ти винаги ще ги задаваш. Отначало — на глас. После — на себе си. Това няма да премине, никога. Ако си искала да се избавиш от мъчителните въпроси, не си избрала правилната страна.

— Избрах това, което исках.

— Знам. И затова ти казвам: търпи.

— Цял живот?

— Да. Той ще бъде дълъг, но ти така и няма да свикнеш. Никога няма да се избавиш от въпроса доколко правилна е всяка направена крачка.